Вечно твой

1

За пръв път от три години на покривната тераса на Юдит отново разцъфна яркочервеният хибискус. Беше настъпил хубав период. Нещо се зараждаше. Всеки ден се натрупваха нови емоции. Юдит се стараеше да ограничава срещите си с Ханес. Виждаха се не по пет пъти на ден, както би искал той, а най-много веднъж или два пъти. Тя се опасяваше, че с подобно темпо магията скоро ще се развали и той ще се насити на елегантните й движения и неповторимите изражения на лицето й. Боеше се, че Ханес ще изпадне в недоумение какви цветя да й подарява, какви послания да й изпраща по имейла, какви комплименти да й прави и какви думи да подбира, за да й пожелае с есемес „добро утро“ или „лека нощ“.

Юдит се бе озовала в непозната за нея ситуация. Този път не възлагаше прекалено високи очаквания на човек, който не е готов или способен да ги оправдае. Напротив, беше попаднала на мъж, който нямаше търпение да го стори. Ето защо тя се опитваше да занижи възможно най-много очакванията си, за да продължи да се изненадва от полученото внимание. С малко късмет щеше да прекара цялото лято, изпълнена с мисли за Ханес Бергталер — този едър (190 см, 85 кг), непохватен 42-годишен необвързан мъж, въоръжен с бръчици като слънчеви лъчи и блестящите зъби на баба си.

Много неща у него й правеха странно впечатление, но никое от тях не я притесняваше сериозно. Нито начинът, по който разказваше истории — винаги започваше отзад напред, — нито необичайният му моден вкус, нито твърде избелелите му тениски. Не я дразнеше дори любимият му израз „като ударен с мокър парцал“, който използваше на всеки няколко минути. До момента Юдит се бе въздържала да го попита дали случайно не продължава да живее със своята (ударена с мокър парцал) майка.

Той беше по-различен от всичките й досегашни партньори, а и Юдит не бе чувала някоя от приятелките й да е попадала на подобен мъж. Беше едновременно плах и дързък, срамежлив и безсрамен, сдържан и разгорещен, целеустремен по някакъв свой, недодялан начин. И определено знаеше какво иска — да бъде близо до нея. Доста благороден копнеж, мислеше си Юдит. Но тя се опитваше да подхожда предпазливо, да не избързва излишно. Не желаеше да дава на Ханес прекалено много надежди. Бъдещето щеше да й подскаже как да действа по-нататък.

Засега оставаше сама в късните вечери и през уикендите, поне физически. Колкото и странно да звучеше, Юдит възприемаше миговете без Ханес като най-хубавото и пълноценно време, прекарано с него. Независимо на кое от обичайните си занимания се отдаваше, всичко минаваше на заден план и тя имаше усещането, че се намира под въздействието на силни опиати. За пръв път — дори и този период да продължеше кратко — Юдит се чувстваше като щастлива и безгрижна необвързана жена. Можеше да прави онова, което иска: да мисли за Ханес Бергталер. Беше страхотно да наблюдава как влечението й към него постепенно нараства. Вероятно по-скоро се увличаше по копнежа на Ханес към самата нея, но в крайна сметка това нямаше никакво значение.

2

Във втората събота на май Илзе и Роланд я поканиха на вечеря, за да се реваншират за Великден. Герд и младите влюбени Лара и Валентин, които непрекъснато се държаха за ръце, също присъстваха на събирането. Времето беше достатъчно топло, за да седнат на терасата. Евтините и не особено оригинални градински фенери не се набиваха на очи. Четирите големи свещи, разположени около масата, допълваха светлината от лампата и й придаваха по-мек отблясък.

Към осем часа Роланд поднесе „специалитета на кухнята“ — ястие със скариди, авокадо и кориандър. До този момент Мими (на четири) и Били (на три) бяха обсебили вниманието на всички гости и започваха да мрънкат от умора. В десет часа, когато Илзе сервира „лекия като перце“ чийзкейк по рецепта на Джейми Оливър, малките най-сетне бяха заспали и възрастните можеха да си поговорят на спокойствие.

— Имам новини — заяви Юдит, придобила смелост след третата чаша червено вино.

— Как се казва? — поинтересува се Герд.

Явно я беше наблюдавал. Тя не бе успяла да запази хубавата тайна за себе си.

— Казва се Ханес и определено ще ви хареса — отвърна Юдит малко по-ентусиазирано от необходимото.

Реакцията не закъсня.

— И защо не го доведе? — попита учудено Илзе.

Роланд също изглеждаше изумен. Сред присъстващите постепенно се възцари пресилено възмущение, което ескалира дотам, че Герд подхвърли на Юдит абсурдната идея да се опита да поправи грешката си, като веднага покани въпросния Ханес. Всички умираха от нетърпение да го видят.

Тя положи огромни усилия да ги разубеди. Искаше известно време да се наслаждава на Ханес в мислите си, вместо още отсега да започне да го води навсякъде със себе си. А и в събота вечер той едва ли щеше да се отзове на покана за гости в западната част на Виена.

Накрая все пак се поддаде на натиска и му изпрати есемес — по-скоро като жест към приятелите си, отколкото от любопитство. Предлагаше му да се присъедини към тяхната весела компания, като прилагаше точния адрес. Направи го с ясното съзнание, че Ханес най-вероятно няма да й отговори. Сигурно беше зает или се намираше извън града, а и едва ли щеше да има достатъчно време, за да реагира в този късен час, дори и да скучаеше, в което Юдит дълбоко се съмняваше. След по-малко от минута обаче тя получи следното съобщение: „Много благодаря за поканата!!! След двайсет минути ще бъда там! Ханес“.

3

По-късно Юдит щеше да съжалява, че не може да си спомни ясно следващите часове. Наложи се да изпие още две пълни чаши вино, за да овладее внезапно обзелото я притеснение преди появата на Ханес. Ето защо възприятията започнаха да й изневеряват след изключително странната сцена по посрещането му.

Разговорът внезапно замря. Той застана пред тях, облечен с кафяв кадифен панталон, бяла риза, закопчана плътно до яката, и светлосин пуловер без ръкави. Излъчваше такова въодушевление, сякаш току-що бе спечелил „Оскар“ за главна мъжка роля. Широката му усмивка заслепи осветлението на терасата, когато той се представи с думите:

— Аз съм Ханес.

Юдит искаше да потъне в земята. Той се наведе над масата, здрависа се поотделно с всички, разгледа внимателно лицата им и повтори старателно техните имена, все едно се подготвяше да прави научно изследване.

Още не загатваше с нищо, че е забелязал присъствието на Юдит. Изведнъж извади две жълти кутии от някакъв плик — сигурно съдържаха банани с шоколадова глазура.

— Донесох ги за децата — обясни Ханес.

Откъде знаеше, че домакините имат две деца? Юдит беше ли му разказвала за Илзе и Роланд? Споменавала ли бе нещо за Мими и Били? И дори да го беше направила, Ханес как бе запомнил всичко това?

Последваха други подаръци. Илзе получи бутилка зехтин, която той й подаде със следното обяснение:

— Според мен е най-добрият в цяла Умбрия. Изключително ароматен е, надявам се да ви хареса.

Накрая връчи на Роланд бутилка е кехлибарена течност, най-вероятно уиски. Церемонията завърши с думите:

— Още веднъж сърдечно благодаря за любезната покана.

Изрече ги толкова тържествено, сякаш рецитираше стихотворение по случай Деня на майката. Човек би помислил, че не е ходил на гости от двайсет години и се е подготвял за социалната си проява поне от три седмици.

Чак сега Ханес демонстративно се обърна към тъмния ъгъл, където се криеше Юдит, и я обгърна с две ръце. Тя почувства лек натиск, който я накара да се изправи. Той стоеше пред нея, почти с две глави по-висок, сложил ръце върху раменете й. Гледаше я с такова умиление, като че ли за пръв път виждаше изгрева на слънцето. След една почти непоносимо дълга пауза, през която коленете й започнаха да омекват, а главата й се завъртя от алкохола, Ханес обяви на всеослушание:

— Юдит, много се радвам, че се срещаме още днес. Не можеш да си представиш колко съм щастлив!

От този момент нататък всичко потъна в мъгла. Както отделните сцени, така и целият филм. Оставаха само надписите, които продължиха до ранната утрин. Юдит използваше кратките проблясъци на мисълта си, за да доближи чашата с вино до устните си. Лицата около нея се сливаха и постепенно изчезваха. Единствено образът на Ханес изплуваше отново и отново пред очите й. Веднъж съвсем далеч, друг път — ужасно близо. Ту усещаше дъха му, ту виждаше блестящите зъби на баба му. Плътният му глас бе съпроводен от движение, бърборене и смях.

По някое време Юдит се събуди, защото шумовете внезапно бяха утихнали. Подпираше се на някаква стена, която се оказа Ханес. Той я попита дали се чувства зле, но тя не бе в състояние да отговори. Липсваше й нужната концентрация. В даден момент се отвори някакъв страничен прозорец и Юдит почувства полъха на вятъра върху лицето си. Скоро таксито, в което пътуваше, спря точно пред входа на жилищната й сграда. Ханес слезе с нея, като я подпираше да не падне. Беше й приятно да чува гласа му. След малко тя усети познатата миризма на стълбището. Той натисна копчето на асансьора за последния етаж. Юдит му подаде дамската си чанта и чу как ключовете й подрънкват. Долови допира на кадифения му панталон по краката си и мекотата на пуловера му върху бузата си. Скоро вратата се отвори, а после се затръшна зад гърба й. Всичко наоколо беше тъмно и тихо. Леглото се оказа на една ръка разстояние.

4

Неделният ден започна към единайсет сутринта. Юдит забеляза, че е полугола, залитна на ставане от леглото и се опита да намери вибриращия си телефон. Човекът, нарушил така дръзко спокойствието й, беше Герд.

— Как си? — попита той.

— Нямам представа.

— Снощи нормално ли се прибра?

— Сигурно.

— Сама ли си?

— Мисля, че да.

— Ако искаш, ще ти звънна по-късно — предложи Герд.

— Не — отвърна тя, като имаше предвид „нито сега, нито после“.

— Какво се случи с теб вчера?

— Моля?

— Направо се отряза.

— Кой? Аз ли?

— Беше доста пияна.

— Съжалявам, не съм го направила нарочно.

— Толкова ли си влюбена?

— Влюбена ли? Не знам.

— Да ти кажа ли какво е първото ми впечатление от Ханес?

— Да, защо не.

— Действително ли искаш да знаеш?

— По-добре не.

— Ханес е сууупер!

— Наистина ли?

— Да, всички са във възторг от него. Той е искрен, любезен и внимателен. Много приятен събеседник. И е забавен.

— Сериозно ли?

— Юдит, Юдит, страхотно попадение.

— Мислиш ли?

— Вчера малко се беше отнесла, но само да беше видяла колко мило се държа с теб!

— Той винаги е такъв.

— Ханес те боготвори, Юдит.

— Едва ли.

— Казвам ти, по-хубаво нещо не може да ти се случи.

— Така ли смяташ?

— Ако бях жена, щях да си мечтая точно за такъв мъж.

— Хм.

— Изпрати ли те до вас?

Настъпи кратко мълчание.

— Юдит, там ли си?

— Герд, май е по-добре да си легна отново.

Тя приключи разговора, довлачи се до банята и си облече черния хавлиен халат. Надникна в тоалетната, кухнята, дневната и спалнята, но не откри нищо необичайно. Отвори гардероба, хвърли бърз поглед под леглото и опипа матрака. Разучи гънките на чаршафа, преди да съблече отново халата. После се пъхна под завивките и въздъхна с облекчение. Ханес определено не беше там. Не бе останал дори за миг, в противен случай щеше да го надуши, да усети присъствието му, независимо от състоянието си. Сега можеше да заспи спокойно. Искаше да сънува него.

5

Въпреки че желаният сън не я споходи, Юдит се чувстваше достатъчно отпочинала, когато се събуди към три следобед. Беше ужасно гладна и си поръча пица „Четири сезона“. Заедно с нея куриерът й поднесе огромен букет цветя.

— За съжаление не са от мен — поясни той. — Намерих ги на изтривалката.

Букетът се състоеше от двайсет и пет тъмночервени рози. Към тях бе прикрепена, малка бележка. Юдит я разгърна и прочете „За най-прекрасната жена, която някога съм изпращал до къщи, без тя да разбере. С обич, Ханес“.

Юдит беше като ударена с мокър парцал. Реши да възстанови в детайли изминалата нощ, затова започна да звъни последователно на всички присъствали и да събира впечатленията им от Ханес Бергталер.

Илзе: „Представителен мъж. Държи се много естествено. Има голяма глава и усмивка като от реклама на паста за зъби. Любимец на всяка тъща. В модно отношение по-скоро консервативен. Късата прическа не му отива. Струва ми се принципен. Малко е особен, но не е скован. Може да гледа една жена дълбоко в очите. Добър слушател. Обича децата. Интересуваше се доста от Мими и Били. Дори им донесе подарък. Изключително мил човек. Едно голямо плюшено мече. И най-важното — той е лудо влюбен в теб.“

— Наистина ли? — попита Юдит. Радваше се да го чуе.

— През цялото време те боготвореше — завърши Илзе.

Роланд: „Страшен симпатяга. Човек може да разчита на него. Няма нищо неискрено в поведението му. Подхожда открито и сърдечно към всички. Добър събеседник. Говори изключително убедително. Разказа доста интересни неща за архитектурата. Не те изпускаше от очи.“

— Сериозно ли? — попита Юдит.

— Много е влюбен в теб.

— Така ли мислиш?

— Убеден съм.

Валентин: „Силно емоционален, направо нетипичен мъж. Изобщо не е надут. По-скоро е мекушав.“

— Мекушав ли? — учуди се Юдит.

— Не, мекушав не е точната дума. Всъщност знае добре какво иска.

— Интересно.

— Много си пада по теб.

— Да, известно ми е.

— Страшно много.

Лара: „През цялото време ме гледаше толкова… мило и доверчиво, като по-голям брат. Имах чувството, че се познаваме отдавна. Сподели с Валентин, че двамата доста си подхождаме и че си личи колко държим един на друг. Изрази радостта си, че се е запознал с нас. Попита ме дали винаги прекаляваш с алкохола. Държи да покани всички ни на гости. Заяви, че си жена мечта.“

— Жена мечта ли?

— Да, цитирам буквално. А как се целува?

— Моля?

— Хубаво ли се целува?

— Ааа, да, да, много.

Сигурно се целуваше много хубаво.

6

Следващият петък, ознаменувал края на работната седмица, в която Юдит се видя общо осем пъти с Ханес — равносметката беше три кафета, два чая, две чаши просеко, едно кампари и поне хиляда комплимента, — се оказа най-топлият ден в годината до момента с рекордните 28 градуса. Юдит едва дочака да стане шест вечерта. Взе си студен душ и за пръв път, откакто се бе разделила с Карло (тоест от около шест месеца), се зачуди какво бельо да облече. Веднага обаче се усети накъде отиват мислите й и се намрази за това. Не, всъщност мразеше Карло, защото бе пропиляла безброй нощи с него, а себе си упрекваше заради моментните прояви на слабост. Така или иначе, отпаднаха всички модели, харесвани от Карло, и Юдит се спря на строгата бяла комбинация, която обикновено носеше при посещенията си в гинекологичния кабинет на д-р Блехмюлер.

Както винаги, тя гримира съвсем дискретно кафявите си очи, заради които често я сравняваха с кошута. Върху устните си нанесе тънък слой гланц с червеникав оттенък. Дълго време суши естествено русата си коса, докато не постигна желания разрошен ефект, наричан „закачлив“ в женските списания. Още преди два дни бе приготвила джинси и тениска специално за случая. Новото й елегантно черно кожено яке и красивите й боти трябваше да покажат на Ханес какво значи да си в крак с модата, без да разчиташ единствено на случайността и сезонните разпродажби. „Изумителна“, прошепна Юдит в огледалото и то се запоти от дъха й. Ханес несъмнено щеше да остане като ударен с мокър парцал.

Бяха се уговорили да хапнат навън. Можеше да се каже, че им предстои първата истинска вечеря насаме. На Шварцшпаниерщрасе току-що бяха отворили нов виетнамски ресторант. Навярно специално за тях двамата. Ханес бе запазил места за осем часа. Юдит закъсня точно с тринайсет минути, както бе предвидила. Сториха й се безкрайно дълги. Масата им се намираше в зеления двор на ресторанта. Щом я забеляза, Ханес скочи от стола и започна да маха бурно с ръце. Останалите гости се обърнаха, за да видят кой е успял да извади един мъж от равновесие в подобна хармонична азиатска обстановка.

Този път Юдит изобщо не беше притеснена. Разказа му за детските си години, прекарани в магазина за лампи, за своите пътешествия с Али из Камбоджа и за горчивия си опит с вуду магьосниците в Бразилия. Междувременно успя да погълне — също толкова бързо и безстрашно, колкото говореше — цели три ястия, чаша кола и зелен чай. Ханес я гледаше като хипнотизиран, без да сваля очи от нея, като рядко посягаше към постния оризов специалитет.

Освен обичайните му комплименти, които възхваляваха всяка черта на лицето й, част на тялото й и добродетел на характера й, Юдит харесваше топлото излъчване на очите му. Те се спираха неизменно върху устните й, когато тя понечеше да каже нещо, макар и съвсем маловажно. Юдит можеше да продължи така вечно.

С едно изненадващо движение обаче Ханес внезапно хвана ръката й и я задържа над средата на масата. Усетила силата на огромните му пръсти, Юдит се почувства неловко. Погледът му бе станал по-сериозен и по-пламенен отпреди. С изключително тържествен тон, който нямаше нищо общо с безгрижното гугукане на млади влюбени, той заяви:

— Юдит, ти си жената, за която винаги съм мечтал. Искам да ти дам цялата си любов.

Тъй като казаното определено не беше въпрос, Юдит не знаеше какво да отговори. Ето защо реши просто да загатне:

— Ханес, толкова си мил с мен. Все още не мога да проумея, че това ми се случва.

Понечи да освободи ръката си, но Ханес явно не беше приключил. Безименният й пръст бе особено обездвижен в хватката му и тя усети как нещо се приплъзва по него. Едва тогава Ханес я пусна и Юдит се втренчи онемяла в пръста си. Не реагира много естествено, тъй като доста пъти бе гледала подобни сцени на кино. Трябваше да подбере подходящите думи.

— Ханес, да не си се побъркал? С какво съм го заслужила? Рожденият ми ден е едва след пет месеца. Не мога да го приема.

— Приеми го като малък спомен за общото ни начало — каза той.

Юдит кимна.

— Харесва ли ти?

— Да, разбира се, прекрасен е — отвърна тя.

Това беше първата й лъжа — право в сияещото лице на Ханес.

7

За да свикне с мисълта за пръстена, Юдит предложи да се преместят в друго заведение — бар „Триъгълник“ зад парка „Вотив“. Беше ходила там няколко пъти с Карло. Сега Ханес имаше всички изгледи да се справи по-добре от него. Оскъдната жълтеникавочервена светлина от тавана се пречупваше в матовите стъклени стени и меко озаряваше лицата на посетителите. Хората се превръщаха в красиво оцветени силуети без контури, които трудно се разграничаваха едни от други. Всеки път, когато Карло бе настоявал тя да се отбие при него (тоест в леглото му), Юдит обикновено се бе съгласявала, ако се намираха във въпросния бар.

Ханес не спадаше към мъжете, които биха извлекли полза от изкусителната атмосфера на такова заведение. Юдит оценяваше неговата сдържаност и дори я смяташе за привлекателна. Той все пак си позволи да сложи ръка върху рамото й, сякаш се опитваше да я предпази от опасност. Подобно на музейни експонати, двамата стояха на бара и си споделяха незначителни истории от миналото.

Юдит трябваше да изпие две по-силни напитки, за да му постави принципния въпрос:

— Какво ще кажеш за една целувка?

Тя се втренчи предизвикателно в широко отворените му очи, съзнавайки, че в този момент изглежда изумително. Ако беше на негово място, веднага щеше да приеме предложението. Ханес се съгласи, без да се замисля.

— Но не тук и сега — добави той за нейно недоумение.

— А къде и кога? — попита тя.

— Вкъщи — отвърна той, без да уточнява кога.

— У вас ли?

Юдит поглади ръбестата повърхност на новия си пръстен. Мразеше кехлибар. Ами ако всички предмети в жилището му бяха от кехлибар?

— Не, по-хубаво да отидем у нас — възрази тя и сама се учуди на настоятелния си тон.

— Добре, така ще направим — съгласи се бързо той.

Ханес се засмя и бръчиците около очите му засияха. Поиска сметката и Юдит разбра, че явно смята да тръгнат веднага.

8

Лампионът до тъмножълтото й канапе в дневната представляваше ценна находка от един антикварен магазин в Ротердам. Подвижните му рамене се спускаха като златен дъжд от дебелата извита стойка, наподобяваща стъбло на цвете. Източникът на светлина беше дискретен и загатваше съвсем бегло за присъствието си в помещението.

На Юдит й бе отнело доста време да нагласи лампиона в подходящата позиция. Сега той имаше способността да придава блясък на най-изморените очи, да развеселява най-посърналите лица и да разсмива най-мрачните хора. Ако Юдит беше психотерапевт, щеше да накара пациентите си да седнат мълчаливо под него, а после да ги разпита какви са проблемите им, ако изобщо продължаваха да си спомнят за тях.

Тя беше толкова чувствителна към познатите светлини и тяхното въздействие, че ги усещаше дори със затворени очи, както и сега, в празничната атмосфера на първата си целувка с Ханес. Какво я бе попитала Дара по телефона? „Хубаво ли се целува?“ Юдит бе докоснала устните му с пръсти, а той бе положил ръка на тила й и нежно бе придърпал главата й към себе си. После тя усети присъствието му с цялата си същност. Краката му обгърнаха тялото й, а лявото му рамо се впи в торса й. Лактите му се плъзнаха по бедрата й, ръцете му обхванаха тънката й талия и продължиха нагоре, като обвиха плътно шията й. Юдит бе напълно приклещена от него в момента, когато устните му се приземиха върху нейните, подобно на огромен самолет върху мек асфалт. Той леко ги придвижи нагоре-надолу, след което засмука още по-силно. Юдит отвори уста и освободи езика си, който се завъртя неконтролируемо като в центрофуга на високи обороти.

Тя успя да дръпне едната си ръка и го потупа по главата. Той веднага отпусна хватката си.

— Не толкова грубо, оставяш ме без въздух — оплака се Юдит.

— Прости ми, скъпа — промълви Ханес в ухото й.

Едва сега тя отвори очи. Видът му я успокои.

Приличаше на непохватен ученик, който отново е объркал всичко.

— Винаги ли се целуваш така необуздано? — попита Юдит.

— Не, аз просто, просто… Толкова много те обичам, че не мога да се контролирам — отвърна Ханес с виновен тон.

Добре, аргументът беше приемлив.

— Но все пак не бива да ме задушаваш — каза тихо тя.

Той се усмихна смутено, а очите му засияха на златистата светлина.

— Трябва да ме докосваш нежно, все едно съм от порцелан — добави Юдит и го перна закачливо по носа.

Ханес леко обгърна лицето й с длани.

— Защо трепериш? — попита тя.

— Желая те толкова много.

— Искаш ли да спиш с мен?

— Да.

— Тогава го направи.

— Добре.

— Само че лампата ще остане включена.