Вечно твой

1

Настъпи период на дълго, напрегнато затишие. По цели дни и нощи тя си представяше как той обмисля своя следващ ход. Този път искаше да бъде подготвена. Но нямаше да се справи сама. Юдит, борбената личност, която рядко се нуждаеше от чужда помощ, за да преодолее тежките житейски кризи, и почти никога не споделяше проблемите си с другите, изведнъж се сблъскваше с неравен противник — неизвестността.

Нощите започваха твърде рано и свършваха прекалено късно. Първите съюзници на Юдит — приспивателните хапчета — бързо отслабиха ефекта си. Вече нищо не помагаше; просто трябваше да поговори с близък човек. Родителите й и Али скоро бяха изключени от сметките й. Контактът с тях означаваше контакт с Ханес. А Юдит не желаеше да го улеснява толкова.

Най-големи надежди възлагаше на Герд. Тя прикри своя зов за помощ с покана за кино. По-късно, в бар „Руфус“, където млечната неонова светлина не оставяше място за тайни, най-после изплю камъчето.

— Герд, аз скъсах с Ханес, но той не желае да го приеме. Имам чувството, че ме преследва. Страх ме е от него. Какво да правя?

— Знам — отвърна той. — Но мога да те успокоя.

Думите му постигнаха противоположния ефект.

— Какво знаеш? Да не би да играете тенис заедно? Може би вече сте първи приятели? Да не ти е предложил работа? Случайно да носиш букет жълти рози?

— Юдит, какво става? Цялата трепериш. Явно е крайно време да обсъдим нещата. Наистина мога те успокоя, скъпа моя. Изслушай ме.

Ханес му се обадил преди два дни с дискретната молба за „съвет от много лично естество“. Обяснил му следното: Юдит била сложила край на тяхната връзка, което дошло за него като гръм от ясно небе. Светът буквално рухнал под краката му. В отчаянието си той реагирал погрешно. Първо досаждал на Юдит с цветя. После се срещнал с родителите й, за да организира семейно тържество по случай рождения й ден. Направил го с добри подбуди, но усетил, че се е намесил в лични работи, които изобщо не го засягат. Предположил, че Юдит му се сърди, затова държал да й се извини. Не искал между тях да има лоши чувства. Но пък не смеел да й се обади. Решил да се обърне към Герд и да го попита как да постъпи.

— Посъветвах го да изчака още няколко дни, преди да те потърси — заяви Герд. — Поговорете на спокойствие. Хубаво е нещата да се изяснят.

— Не желая да говоря с него. Вече му казах всичко. Искам просто да изчезне от живота ми. А и не вярвам на нито една негова дума. Ханес постоянно плете интриги. Опитва се да спечели благоразположението на собствените ми приятели.

— Юдит, успокой се. Той не ти мисли лошото. Не е някакво чудовище. Просто много те обича, не можеш да го упрекваш за това. Тепърва трябва да се примири с раздялата ви. И те моли за извинение. По-добре е да го обсъдите като зрели хора. Постарай се да го разбереш, не е лесно, когато внезапно…

— Не искам да го разбирам. Искам ти да ме разбереш! Нуждая се от човек, който да влезе в моето положение. Но ти явно не си подходящият, Герд. Очевидно си на негова страна. Ханес за пореден път ме е изпреварил.

— За какво говориш? Не съм на ничия страна. Аз съм твой приятел и искам да се чувстваш добре. Затова играя ролята на посредник. Винаги съм предпочитал мирното разрешаване на конфликтите. Юдит, приела си прекалено навътре нещата, чак ме плашиш. Звучиш, сякаш някой те преследва.

— Да, Герд, и така се чувствам. Защото наистина ме преследват. Явно трябва да свикна с тази мисъл. Благодаря ти за подкрепата.

2

Ханес послуша съвета на Герд и изчака няколко дни, преди да се обади на Юдит и да й остави следното съобщение на гласовата поща: „Здравей, Юдит! Не искам да се разделяме с неприятни чувства. Не желая да ме запомниш с лошо. Ето защо те моля да се срещнем за последно. Съзнавам, че постъпих грешно. Нека да се видим утре към дванайсет часа в кафене «Райнер». Ако не се обадиш, ще смятам, или по-скоро ще се надявам, че ще дойдеш. Аз ще бъда там и ще те чакам. До утре!“

Тя не се обади и нямаше никакво намерение да отиде на срещата. На следващата сутрин вече не можеше да прикрие измъченото си състояние и реши да разкаже на Бианка за случилото се с Ханес.

— Гадна работа, шефке — заяви стажантката. — Но напълно ви разбирам. И аз не обичам някой да ме дебне по петите, когато вече нямам чувства към него. А на мен мъжете много бързо започват да ми лазят по нервите.

В подкрепа на твърдението си тя направи подходяща отвратена физиономия. Юдит си помисли, че ако владееше подобни гримаси, отдавна щеше да се е отървала от Ханес.

— Но отидете на срещата — продължи Бианка. — Само така ще го разкарате. Иначе ще продължи да ви звъни и утре, и вдругиден. Ясни са ми тези номера, някои мъже просто не могат да се примирят.

Странно, че тъкмо Бианка първа реагираше сравнително адекватно при създалите се обстоятелства. Навярно в емоционално отношение Ханес бе останал някъде на нейната възраст.

— Благодаря, Бианка — каза Юдит.

— Не му се давайте, шефке! — отвърна шестнайсетгодишната стажантка.

3

Той седеше леко приведен над масата до прозореца вляво от входа. Юдит се шокира от външния му вид. Беше небръснат, с мазна коса и хлътнали бузи, а кожата му имаше нездрав зеленикав оттенък. Щом я зърна, ококори очи.

— Радвам се, че си тук — каза той.

Беше му трудно да преглъща и с усилие изговаряше думите.

— Болен ли си? — попита Юдит.

— Не и когато те виждам.

Тя вече съжаляваше, че е дошла.

— Трябва да отидеш на лекар.

Той се усмихна измъчено.

— Несъмнено си най-красивата жена на света.

— Май си вдигнал температура. Сигурно си пипнал някой грип или вирус.

— Ти си моят вирус.

— Ханес, престани, моля те. Крайно време е да ме забравиш.

Явно я бе заразил, защото и тя започна да преглъща трудно.

— Скъпа, и двамата допуснахме грешки.

— Да, моята е, че дойдох тук.

— Защо говориш така? Нараняваш ме. Скъпа, какво съм направил, че се отнасяш толкова лошо с мен?

— Ханес, умолявам те, спри да ме наричаш „скъпа“. Вече не сме заедно. Искам отново да водя нормален живот.

— Нека ти припомня нещо, Юдит. — Гласът му изведнъж стана силен и яростен. — Сещаш ли се как седяхме ей там?

Той посочи масата в ъгъла.

— Случи се преди двайсет и три дни — Ханес погледна часовника си… — и седемдесет и пет минути. Както си седяхме, ти ми каза следното (поправи ме, ако бъркам): „В момента просто не съм готова да се обвържа.“ След няколко минути добави: „Ханес, по-добре ще е известно време да не се виждаме.“

Той направи кратка пауза. На бледото му лице се прокрадна лека усмивка.

— Е, Юдит, позволи ми да те попитам, какво според теб означава понятието „в момента“? И колко дълго трае „известно време“? Двайсет и три дни и седемдесет и пет — Ханес отново погледна часовника си, — не, седемдесет и шест минути? Бих казал, че това далеч не е един момент. Дори не е известно време, а цяла вечност. Погледни ме, Юдит, виж уморените ми очи. В тях ще откриеш двайсет и три дни и седемдесет и шест минути. Колко още възнамеряваш да ме мъчиш?

— Ханес, ти напълно отричаш реалността. Нуждаеш се от лекар. Болен си, направо си се побъркал.

— Ти ме побъркваш с твоите игрички. Бях си обещал да бъда търпелив, дори го казах на родителите ти, но понякога, понякога…

Той сви юмруци и стисна силно зъби. Челюстите му изскочиха, вените по челото му изпъкнаха.

Юдит понечи да стане от масата и да избяга от кафенето. Тогава обаче си спомни за Бианка и мъжете, които просто не искаха да се примирят. Ханес щеше да продължи да я преследва, ако тя не го отблъснеше веднъж завинаги. Затова се опита да запази спокойствие и заяви почти шепнешком:

— Съжалявам, Ханес. Харесвам те и много те ценя, но не те обичам. Не Те Обичам! Двамата никога няма да се съберем отново. Никога, Ханес, никога. Погледни ме: никога! Моля те, спри да ме чакаш. Спри да мислиш за мен. Зачеркни ме от живота си. Знам, че звучи ужасно. Боли ме дори когато го изричам. Но пак повтарям, за да не останат никакви съмнения. Зачеркни ме от живота си!

Той я погледна и поклати глава. Стисна очи и се вглъби в себе си. После се усмихна, вдигна рамене и пак ги отпусна. Като че ли най-сетне се опитваше да възприеме думите й и да се отърси от натрапчивите си мисли, но нещо в него продължаваше да се бунтува. Юдит седеше мълчаливо и наблюдаваше вътрешната му борба с каменно изражение.

— Юдит — каза Ханес, сякаш обявяваше изводите от своите разсъждения, — ще те освободя от присъствието си.

Някак между другото започна да навива ръкавите на ризата си.

— Обещавам да те оставя на мира и да те зачеркна от външния си свят.

После сложи силно окосмените си ръце върху масата.

— Но ти ще продължиш да живееш в сърцето ми — заключи патетично той, след което демонстративно завъртя ръце и разкри вътрешната страна на предмишниците си.

Юдит го погледна ужасено. По цялото протежение на ръцете му се очертаваха кървавочервени ивици — твърде дълбоки и симетрични, за да бъдат следи от ноктите на котка.

— От какво са тези рани? — попита Юдит.

Треперещият й глас му подейства като мехлем и Ханес се усмихна кротко, почти блажено.

— Двамата сме неразривно свързани във вътрешния ми свят — обясни той. — Вече си свободна да си ходиш.

4

Смисълът на следващите дни — Юдит бе дочакала началото на август с нарастващо притеснение — се изразяваше в отброяване на изминалите часове. Тя бе дотолкова заета с пропъждането на натрапника от мислите си, че забравяше дори да се храни. Нощем й беше трудно да заспи, тъй като се страхуваше да не сънува кошмари с издрани ръце. Ето защо продължително се взираше в светлината на ротердамския лампион, докато клепачите й сами се затвореха.

Всеки ден Герд правеше неуспешни опити да се свърже с нея. Другите й приятели също започваха да се притесняват. Уви, твърде късно. Юдит се бе затворила в себе си и с ужас очакваше следващите атаки на Ханес. Беше в постоянна готовност, заредена с непоклатима решителност да не им обръща никакво внимание.

В този период той неизменно й оставяше по едно съобщение на ден на гласовата поща. За щастие винаги го правеше следобед, никога през нощта. Юдит изтриваше мигновено посланията му, без дори да ги прослуша. Успокояваше се с мисълта, че ако упорството му се запази в умерени граници — едно неизвестно съобщение дневно върху нищожната СИМ-карта на бездушния й мобилен телефон, — тя скоро ще успее да извоюва обратно нормалния си живот. Представяше си как, подобно на новородена, се завръща при своите приятели и роднини с думите: „Ето ме отново, просто преживях малка криза. Нищо чудно, че се получи така — знаете каква жега беше, а като се добави и целият стрес…“ И те щяха да отговорят: „Радваме се, че си сред нас, Юдит. Сега заслужаваш хубава почивка. Няма от какво повече да се страхуваш. Всички сме с теб!“

Все още не се чувстваше готова. Продължаваше да си пробива път през тесния мрачен тунел, но вече се забелязваха първите слънчеви лъчи. В моментен изблик на еуфория, по време на първата си изпитателна разходка под открито небе, Юдит реши да резервира едноседмична екскурзия до Амстердам в края на август. Там можеше да отседне при приятели, които не познаваха Ханес и (в най-лошия случай) щяха да научат от самата нея, че ежедневно е била тормозена от някакъв натрапник, който й е оставял безсмислени съобщения на гласовата поща.

Два дни по-късно Юдит прояви прекалена наивност и отвори един плик без подател, докато преглеждаше служебната си поща. След първоначалния шок — бързо разбра, че писмото е от Ханес — тя допусна втора сериозна грешка: прочете написаното ред по ред, до последната дума.

Текстът беше в телеграфен стил и в началото звучеше подвеждащо неутрално: „Дванайсети август, седем часа, радиобудилникът й се включва. Неговият часовник показва седем без шест минути. Нейният избързва; той има правилното време. Тя си взема душ. Страхотно е как хладката вода се стича по нежната й, копринена кожа. Тя постоянно си мисли за него. И той за нея — винаги.

Седем часа и четирийсет и три минути. Тя напуска сградата. Носи прилепнала светлозелена рокля. Русата й коса е леко разрошена. Прилича на двайсетгодишно момиче. Най-красивата жена на света. Но лицето й е твърде сериозно и тъжно. (Телеобективът рисува всичко в черни краски!) Тя му липсва. Той й липсва.

Седем часа и петдесет и седем минути. Тя отключва магазина за лампи. Смарагдовозелената й чанта се изплъзва от крехкото й рамо. Изглежда припряна, напрегната, изнервена. Явно е разсеяна. Мисли си за него. И той за нея — винаги.

Дванайсет часа и четиринайсет минути. Тя излиза от магазина. Озърта се. Търси го. Той е толкова близо. На една ръка разстояние. Обича я повече от всичко на света. Тя него също. Несъмнено. Несъмнено. Несъмнено.

Дванайсет часа и двайсет минути. Тя влиза в банката. Нима ще тегли пари? Той е готов да й даде своите. На него не му трябват пари, а единствено нейната обич.

Дванайсет часа и двайсет и седем минути. Тя излиза от банката. Той й изпраща въздушни целувки. Тя надушва близостта му, усеща дъха му, търси го. Объркана е.

Дванайсет часа и трийсет и пет минути. Шмугва се обратно в магазина. Той й маха. Тя не може да го види, но долавя присъствието му. Той я закриля. Предпазва я от всичко зло.

Седемнайсет часа и десет минути. Тя излиза от магазина. Чакането си заслужаваше. Чакането винаги си заслужава. Търпение и вярност — двете най-важни неща в човешкия живот. Именно те подхранват любовта. Интересно, този път тя избира друг маршрут. Голдшлагщрасе. Таненщрасе. Хютелдорфер Щрасе. Тя поглежда назад. Той усеща вятъра, завихрен от движението на тялото й. Тя си мисли за него. И той за нея — винаги.

Седемнайсет часа и двайсет и три минути. Тя влиза в… ооо… туристическа агенция. Той е като ударен с мокър парцал. Може би иска да го изненада? Отново Венеция? Тя го обича, несъмнено. И той нея — повече от всичко.

Седемнайсет часа и четирийсет и две минути. Тя излиза от туристическата агенция. Усмихва се. Радва се. Мисли си за него. Обича го. Колко жалко. Жалко. Жалко. За няколко минути му се налага да я изпусне от очи. Тя ще се прибере у дома без него. Той влиза в туристическата агенция…

Осемнайсет часа. Тук приключват записките за деня. Той ще остане до нея. Любовта ги сближава. Вечността ги споява. Тя е неговата светлина, а той — нейната сянка. Двамата не могат един без друг. Щом диша тя, диша и той.

Той ще остане на пост. Тя усеща близостта му. Той се радва. Радва се на пътуването им до Амстердам.“

5

— Лошо ли ви е, шефке? — попита Бианка.

— Не, просто ми е паднало кръвното.

— Искате ли „Ред Бул“? Винаги пия по един, когато ми се вие свят.

Юдит се бе отпуснала на стола в офиса и не откъсваше очи от бялата купчина хартия в кошчето. Писмото, което току-що бе прочела, не съществуваше. Мъжът, който го бе написал, не съществуваше. Зачеркни. Изтрий. Забрави. Заличи. Изгори. Разпръсни пепелта във въздуха.

— Да не би да е заради бившия ви приятел? — поинтересува се Бианка.

Юдит вдигна глава и погледна учудено стажантката си.

— Още ви досажда, нали?

— Да, така е.

— На някои мъже им отнема много време да приемат истината.

— Той ме наблюдава. Дебне ме по петите. Знае какво правя във всеки един момент.

— Сериозно ли? Колко гадно! Като някакъв призрак.

— Бианка?

— Да, шефке.

— Може ли да ви помоля да ме придружите до къщи?

— Разбира се, никакъв проблем. А ако го срещнем по пътя, ще му кажем да върви по дяволите. Някои хора не разбират от добра дума.

Тя показа среден пръст в подкрепа на твърдението си.

— Ще се кача с вас до горе. Сигурното си е сигурно. Гледах един филм, в който някакъв тип се криеше в асансьора, сграбчи жената и я удуши. С червена вратовръзка, ако не се лъжа.

— Звучи страхотно — отвърна Юдит.

Ужасът от писмото на Ханес тъкмо започваше да отшумява, когато тя изведнъж видя отвратителния найлонов плик, който висеше на дръжката на вратата й. Юдит отстъпи назад и се вкопчи в Бианка.

— По-добре е да остана с вас, докато се успокоите — предложи стажантката. — Можем да си поръчаме суши.

— Да.

— Да погледна ли какво има в торбичката?

— Не, не държа да знам.

— Представете си, че са най-обикновени рекламни брошури. Няма смисъл да се притеснявате излишно.

— Искам да ми е безразлично какво има вътре.

— Само че не ви е безразлично. Честно казано, изглеждате адски напрегната.

Бианка остана с нея няколко часа. Присъствието й се отрази добре на Юдит. Стажантката изпробва най-различни сенки за очи, спирали за мигли и лакове за нокти. Дори си спретна малко модно шоу с дрехи от гардероба на Юдит, която й подари три тениски и една къса рокля. Шевовете им едва ли щяха да издържат дълго предвид пищната фигура на момичето.

— Със сигурност не е някой сериен убиец — успокои тя Юдит, която я наблюдаваше как яде суши. — Стори ми се страшно мил, когато разговарях с него. От хората, които и на мравката път правят. Явно е лудо влюбен във вас и е загубил връзка с реалността. Но все някога ще се откаже.

— Смятате ли?

— Спали ли сте с него?

— Да, разбира се.

— Не е трябвало. Вероятно сега си мисли само за това.

— Бианка, може ли да те помоля, тоест да ви помоля…

— Спокойно ми говорете на „ти“, шефке. Като моите приятели.

— Благодаря ти, Бианка. Ще погледнеш ли какво има в онзи плик?

Бианка извади отвътре писмо и малка кутийка.

— Отгоре е нарисувано сърце. Да ви прочета ли какво пише?

Юдит прехапа устни и кимна. Бианка започна: „Скъпа, защо не прослушваш съобщенията ми? Как са нашите рози? Увехнаха ли вече? Сигурно отдавна си разрешила гатанката. Не беше много трудна. Изпращам ти нещо, което ще допълни картината. Предпочитам да е у теб. Вече окончателно те оставям на мира. Честна дума! Освобождавам те от присъствието си, скъпа! Твой Ханес“.

Бианка раздруса кутийката.

— Вероятно са малки камъчета или нещо подобно — предположи тя.

На капака пишеше: „Въпрос: какво общо имат тези и тези, и тези рози помежду си? Отговор: всички те са без…“

Бианка отвори кутийката и извика:

— Бодли.

— Бодли — повтори шепнешком Юдит.

— Нещо лошо ли е, шефке? — попита Бианка.

Юдит започна да ридае. Веднага си бе спомнила за издраните ръце на Ханес.

— Ако искате, ще остана да спя при вас тази нощ — предложи стажантката.