Вечно твой

1

Мръснобялото шкафче беше част от обзавеждането на психиатричната клиника, а в леглото до него за съжаление лежеше тя. Първото й прозрение върху звукоизолиращия под на болничната стая бе толкова потискащо, че Юдит предпочете отново да заспи — в пълен унисон с действието на успокоителните.

Второто й пробуждане се случи много по-късно и не беше нито хубаво, нито лошо. Струваше й се, че се намира в паралелен свят. Може би постепенно трябваше да се примири с това чувство, вместо непрекъснато да му се противопоставя.

Ханес. Да, до леглото наистина седеше Ханес. Усмихваше се с неестествено белите зъби на баба си, които придаваха на лицето му странно сияние. После намигна дружелюбно на Юдит и успя я да откъсне от медикаментозния й зимен сън. В защита на неговото присъствие бе редно да се отбележи, че той някак съумяваше да удържи майка й, която вече бе заела страдалческа поза и само чакаше дъщеря й да проговори.

— Здравей, какво правиш тук? — промълви Юдит и направи бегъл опит да му се усмихне съзаклятнически.

— Аз те намерих — отвърна Ханес с неуместна комбинация от гордост и възхищение.

— Вдигнал те е от земята и те е завел в болница — заяви майка й с далеч по-неутрален тон.

— Но как…

— Чист късмет — прекъсна я той, нетърпелив да изясни въпроса.

В неделя сутринта се бил чул по телефона с Герд, който се притеснявал за Юдит, тъй като не отговаряла на обажданията му. След като изразил съжаление, че Ханес не бе успял да дойде на чудесната вечеря, му разказал как тя изведнъж се почувствала зле. И тъй като Ханес имал работа в нейния квартал, Герд го помолил да отиде до тях и да й звънне по домофона. Предположил, че Юдит най-вероятно не си чува джиесема. На Мерцщрасе, до парк „Райтхофер“, обаче Ханес се натъкнал на малка група хора. Били скупчени около някаква жена, която лежала на тротоара и очевидно се нуждаела от помощ.

— Това беше ти — каза той по-скоро възторжено, отколкото ужасено. — Ето как те открих.

— Дете, какво правиш…

— Мамо, моля те, наистина не съм в настроение…

— Разхождаш се полугола по улиците и предизвикваш съдбата…

— Юдит, след малко ще те оставим да си почиваш — успокои я Ханес и сложи ръка върху рамото на майка й. — Не искахме да бъдеш сама, щом се събудиш. Трябва да знаеш, че до теб винаги ще има някой, когато не ти е добре.

Без да поглежда майка си, Юдит се досещаше какво е изражението й. Единствено заради него никога нямаше да обикне Ханес.

— Много мило — промълви тя.

Той вече се бе изправил и държеше мама под ръка. След малко махна на Юдит по познатия начин — жестът му не издаваше сбогуване; по-скоро казваше „добре дошла отново“.

Въпреки че се чувстваше като замаяна муха, притисната към чаршафа от бялата неонова светлина, тя искаше веднага да се заеме с трудната задача да възстанови и подреди в съзнанието си събитията от последните часове. А може би бяха минали дни и седмици? Отнякъде се появи дребничка медицинска сестра с малки кръгли очила. Провери някакви стойности и подготви инжекция, чието съдържание беше безразлично на Юдит. Всъщност лекарството трябваше да я направи още по-безразлична.

— Откъде сте? — попита тихо Юдит.

— От Филипините — каза слабичката сестра.

— Жалко, че не можем да бъдем там — прошепна Юдит.

— О, сега е много горещо. Тук е по-добре!

2

— Бях готова да се закълна, че няма да ви видя повече — заяви Йесика Райман вместо поздрав.

— Да, знам, съжалявам. Нещата се развиха малко тъпо — отвърна Юдит.

Това беше първият й разговор от четири дни насам. Още в началото се почувства уморена и безсилна. Беше отказала да се срещне с приятелите си, тъй като не можеше да понесе катастрофалното си поражение. А и перспективата отново да обсъжда с тях бъдещото си оздравяване я хвърляше в ужас. Все пак току-що бе претърпяла огромен провал, който безмилостно я бе върнал в изходна позиция.

— Знаете ли поне защо сте тук? — попита Райман с приятно строг тон, сякаш се обръщаше към човек, извършил колосална глупост.

— Честно казано, не съвсем.

— Аз обаче знам.

Тя взе лист хартия и молив.

— Всичко се свежда до проста аритметика.

— Ох, винаги съм била зле със смятането.

— Не се тревожете, вие само отговаряйте на въпросите ми. Аз ще се погрижа за изчисленията.

Психиатърката искаше да установи приблизително колко алкохол е изпила Юдит в съботния ден и в какъв интервал от време. Поинтересува се какво количество храна е приела, кога е спряла и започнала отново да взема всяко едно от трите хапчета. Беше важно да научи точната им доза, както и вида на обезболяващите лекарства, с които Юдит ги бе комбинирала. Под дългия списък — сметките бяха доста груби, тъй като Юдит определено бе послъгала относно количеството алкохол — Райман тегли дебела черта.

— Ако анализираме съчетанието на отделните медикаменти и времето на тяхното действие, ще получим следната графика.

Лекарката й показа листа. Беше нарисувала череп, от който се носеха облаци дим.

— При подобен коктейл безцелната разходка в парка е най-безобидното нещо, което може да ви се случи — добави Райман.

— Виждате ли колко съм безобидна? — отвърна шеговито Юдит.

После трябваше да опише втората част от откъслечните си спомени. Тя сподели за еуфоричното начало на вечерта с нейните приятели, внезапния спад в настроението й, мълчаливата фаза върху канапето и ужаса, който бе изпитала в спалнята.

— На какво се дължеше той? — попита Райман.

— На гласове и звуци. Бяха изключително реални…

— Какви звуци?

— Звън на полилей, чиито кристални висулки се докосват една друга. Това беше любимият ми екземпляр в магазина, издава уникален звук.

— Интересно, досега никой пациент не ми е разказвал за звънтящи полилеи — заяви Райман. — А чии бяха гласовете?

— Ами по-скоро… беше смесица от гласове.

Юдит просто не смееше да й признае своя страх от Ханес. Не искаше да занимава тази интелигентна жена с нещо толкова налудничаво.

— Смесица от гласове значи — повтори безразлично Райман. — А после?

— После ме обзе паника и изгълтах вашите хапчета.

— Извинете, но хапчетата не са Мои. Аз само ги предписвам. Работата ми зависи от тях. Те осъществяват връзката ми с пациентите. И какво стана, след като ги изгълтахте?

— Определено ми подействаха.

— Вярвам, че е така. По какъв начин?

— Почувствах се ужасно замаяна и започнах да виждам духове. Семейните снимки на стената изведнъж оживяха. Брат ми Али изглеждаше напълно реален. Тогава си спомних една случка от детството. Стори ми се като далечен сън, но същевременно беше съвсем истинска.

— Къде се развиваше действието?

— В главата ми.

— Но за съжаление и насред улицата, където са ви видели множество минувачи.

— Не си спомням нищо. След като съм излязла от жилището, всичко ми се губи.

— Какъв е първият ви спомен след това?

— Как се събуждам в болницата.

— Доста късно, не мислите ли?

— И все пак навреме.

— Имате право. Много ми е забавно с вас.

— И на мен с вас — отвърна Юдит.

И двете бяха искрени. Лекарката се изправи, хвана Юдит за раменете и пое дълбоко въздух като гимнастичка, която се засилва към успоредката. После изложи заключителната си аргументация:

— Вие не сте типична пациентка, защото проявявате самоирония въпреки ситуацията, в която се намирате. Това не се вписва в картината на заболяването ви. Също така сте доста своенравна и не приемате външна намеса. Трудно ще разплетем възела в главата ви, вие просто не допускате никого до себе си. Бих искала да ви дам един практически съвет. Потърсете първоизточника на проблема! Върнете се там, където е започнало всичко. Моите високоуважавани колеги психотерапевти с готовност ще ви помогнат. Този път няма да ви позволя да си тръгнете, преди да получите помощ.

Юдит не знаеше какво да отговори, затова само кимна.

— И моля ви — извика Райман след нея в коридора, — след като ви изпишат, вземайте редовно хапчетата си. Не моите, а Вашите. По възможност всеки ден и в точната доза. В противен случай скоро ще станем свидетели на третата част от приключенията ви.

3

Откакто го бе видяла да седи с майка й до болничното легло, Юдит спря да се бои от него. Вече се страхуваше от самата себе си, което не направи нещата много по-приятни. Явно Ханес й служеше единствено за основа, върху която да проектира налудничавите си мисли. И макар той окончателно да бе изчезнал от натрапчивите й представи, зад ъгъла дебнеше негов достоен заместник. По всичко си личеше, че „червеят“ в главата й е прераснал в огромен възел, който от ден на ден се затягаше все повече. Как изобщо щеше да се върне до първоизточника на проблема, до началната нишка на възела, до първата крачка от пътешествието из този ужасен лабиринт?

Юдит се чувстваше най-добре, когато примирението й отстъпваше място на апатията. За щастие персоналът в клиниката разполагаше с всевъзможни средства за поддържането на подобно състояние. Колкото повече лекарите и сестрите се притесняваха за здравето й, толкова по-спокойна ставаше Юдит, защото съзнаваше, че ще лежи още дълго в болничното заведение. Едва ли съществуваше по-успешен начин да се защити от себе си.

След няколко дни тя отново започна да приема посетители в белия си едностаен апартамент, чийто оскъден интериор бе надзираван от един окаян филодендрон. Герд и останалите неотклонно вярваха във възкръсването на старата Юдит или поне играеха ролята си изключително професионално. Пациентката им се отблагодаряваше с усмивка, като се стараеше да не изглежда толкова измъчена, колкото се чувстваше.

Нощите в клиниката минаваха без изненади, макар че впоследствие, на събуждане, дълбокият сън винаги й се струваше леко изкуствен. Но поне гласовете в главата й бяха временно заглъхнали. Единствено кристалният полилей от Барселона не напускаше мислите й. В даден момент Юдит си спомни как се казва клиентката, която бе отнесла съкровището й — Изабела Пермасон. Защо си въобразяваше, че някъде е чувала или виждала това име? Тъй като въпросната загадка бе последната в досегашния й живот, тя с удоволствие разсъждаваше над нея и се радваше, че не успява да я разреши. През тези кратки фази на размисъл Юдит усещаше, че мозъкът й все пак продължава да работи. В останалото време я обземаше безкрайно душевно затишие, което рядко се издигаше над матрака на болничното й легло. А тя предпочиташе да остане там завинаги.

4

Първият светъл лъч в млечнобялата унесеност на ежедневието й беше Бианка.

— Момиче, от теб направо струи живот — промърмори Юдит с тона на старица, която лежи на смъртния одър.

— За съжаление не мога да кажа същото за вас — отвърна Бианка. — Изглеждате напълно съсипана. Според мен се нуждаете спешно от чист въздух. И от фризьор.

Стажантката никак не беше за завиждане, тъй като майката на Юдит бе поела управлението на магазина в нейно отсъствие.

— Много ли ти е тежко с нея? — попита Юдит.

— Не, изобщо — заяви Бианка. — Двете си приличате в доста отношения.

— Ако чуя още един такъв комплимент, ще те изгоня.

По-късно стана дума за Ханес.

— С Басти направихме интересно откритие — съобщи стажантката.

— Стига, Бианка. Трябва да престанете да го следите. Не е честно.

Юдит сподели как Ханес я намерил на улицата, след което я завел в болница. Именно той бе седял до леглото й, когато се бе събудила.

— Да, знам, майка ви ме осведоми. Тя е във възторг от Ханес. Дори си мисля, че е хлътнала по него. И защо не? Отстрани може да изглежда комично заради разликата във възрастта, но нека си спомним за Мадона или Деми Мур…

— Във всеки случай вече не се боя от него — прекъсна я Юдит, — което в момента е от огромно значение.

— Да ви разкажа ли все пак какво установихме с Басти? Много се гордея с него. Един ден ще стане истински детектив, а не е изключено и да го поканят в телевизионен сериал.

Бианка се впусна в твърде подробно описание на светещите прозорци в сградата на Ханес.

— Винаги когато някой се прибира вечер, във входа светват пет прозореца един над друг. Басти твърди, че са лампите на стълбището. След малко се появява нова светлина. Ако мине по-дълго време, това се случва на по-горните етажи, например на петия. Ако интервалът е по-кратък, светлината е на партера или на първия етаж. Причината е ясна. Всички обитатели на сградата имат апартаменти, които гледат към улицата. Част от прозорците греят много силно, защото стаите са по-близо до коридора. Останалите се намират по-далеч и не са толкова ярки. Важното в случая е, че когато някой се прибере у дома, в сградата задължително светва прозорец. Често се включват и лампите в съседните стаи — в кухнята, хола или спалнята. Според Басти е невъзможно да се върнеш вкъщи и да не запалиш осветлението. Освен ако не живееш сам и друг човек не го е направил преди теб. Логично е, нали?

— Напълно.

— Нашият обект Ханес живее на четвъртия етаж. Към апартамента му спадат седми и осми прозорец. Басти го е изчислил съвсем точно. А сега внимавайте, шефке! Всеки път, когато господин Ханес се прибира вечер, във входа светват петте прозореца, които се намират един над друг. Нищо чудно, нали е включил осветлението на стълбището. После Басти наблюдава внимателно седми и осми прозорец на четвъртия етаж. Чака десет секунди, трийсет секунди, една минута. Нищо. Пет минути, нищо. Десет, пак нищо. Петнайсет…

— Пак нищо — измърмори Юдит.

— Да, именно! Басти твърди, че колкото и дълго да чака, ако ще и корени да пусне, седми и осми прозорец остават тъмни. Интересно, нали? Следователно господин Ханес не пуска осветлението в жилището си, след като се прибере. Не го прави и по-късно. Постоянно си стои в пълен мрак. Голяма мистерия, нали?

— Да.

— И все пак включва лампите на стълбището, което означава, че не се бои от светлината. В апартамента му обаче винаги е тъмно. Разбирате ли?

— Не — отвърна Юдит.

Всъщност не държеше да разбира. Дори и да имаше някаква мистерия, обяснението навярно беше съвсем банално. Може би просто електрическите крушки в апартамента на Ханес бяха изгорели.

— Браво на Басти, явно е наблюдавал много старателно сградата — заяви Юдит. — Но предлагам да прекратим разследването и да оставим господин Ханес на мира. Съгласна ли си?

— Както желаете — отговори Бианка. — Жалко, сигурно щяха да изскочат още тайни. Но пък щом вече не се страхувате от него и той не ви тормози, действително е безсмислено.

5

След две седмици й съобщиха, че може да напусне клиниката. На теория проблемът й отдавна трябваше да е отшумял, а на практика и бездруго решаваща дума имаха медикаментите. Истината обаче беше, че лекарите най-вероятно искаха да освободят легла за нова партида психично болни. Около празника на Вси Светии спешните отделения винаги бяха препълнени. Юдит реши да се оплаче на Йесика Райман и да се опита да отложи изписването си, но психиатърката бе заминала на конгрес в Алпите — явно не само пациентите се нуждаеха от чист планински въздух.

В крайна сметка й позволиха да остане в прекрасната болнична обстановка и през уикенда. В понеделник мама я взе от клиниката и я придружи до къщи. Юдит си спомни как някакъв американски психопат бе убил десетки души, защото не харесвал понеделниците. За щастие силните лекарства — към които бе добавено и едно бяло против депресия — й влияеха толкова добре, че тя едва различаваше силуета на майка си и почти не чуваше постоянните й вайкания.

Щом пристигнаха в апартамента, където навсякъде дебнеха гласове и звуци, Юдит веднага се сгуши под одеялото на канапето. Майка й се захвана да чисти с прахосмукачка, да бърше прах и да подрежда, след което й поднесе чаша билков чай без захар, сякаш за да й покаже колко безнадеждна е ситуацията. После й зададе напълно основателния въпрос какво смята да прави оттук нататък.

— Нямам представа, мамо. В момента съм много уморена.

— Не мога да те оставя самичка в това състояние.

— Напротив. И бездруго искам единствено да спя.

— Нуждаеш се от човек, който да се грижи за теб.

— Не, мамо, нуждая се от спокойствие.

— Ще се преместя да живея тук.

— Не говори такива неща. Знаеш, че съм психично лабилна.

— Днес ще остана с теб. Утре ще го обсъдим отново.

— Добре, мамо, лека нощ.

— Но, дете, часът е едва четири следобед. Нима сънуваш?