Вечно твой

1

През следващите няколко седмици Юдит дори не можеше да помисли за работа. Всъщност не мислеше за каквото и да било. Трябваше само да взема предписаните й лекарства сутрин, обед и вечер. Чувстваше се длъжна да го прави — в името на прекалено загрижените си приятели, майка си, медицинската наука и самата себе си. Винаги пиеше по едно допълнително от белите хапчета. Първо, те бяха изключително малки и второ, благодарение на тях Юдит се чувстваше така, сякаш отпуснатите й мозъчни клетки се потапят в прохладен планински поток.

Към безбройните безсмислени дейности у дома спадаха и трите посещения седмично на Артур Швайгхофер, симпатичен, небрежно облечен и необвързан психотерапевт, ангажиран от Герд. Тя се възхищаваше на търпението, с което той разговаряше с нея на всякакви теми — само не и за проблемите й, които и бездруго никой не можеше да дефинира. Ако някога успееше да разплете възела в главата си, макар и дълбоко да се съмняваше в това, Юдит щеше да предприеме ветроходно околосветско пътешествие с Артур. Съдейки по думите му, той бе истински любител на приключенията. Ето защо тя обичаше да го слуша с часове.

За да може по-лесно да понесе живота у дома, Юдит предпочиташе да не остава сама нощем. В началото приятелите й се редуваха. За Лара например най-удобният ден беше вторник, защото тогава Валентин ходеше на боулинг, а тя трудно издържаше алкохолните изпарения в леглото им. Ето защо пренощуваше в апартамента на Юдит и без да подозира, я предпазваше от гласовете.

През уикенда идваше ред на мама и Юдит автоматично увеличаваше дозата на белите таблетки. Майка й се стараеше да изглежда така, сякаш възприема престоя при любимата си дъщеря като своеобразна ваканция. Но изкривената й усмивка и напрегнатите бръчки по челото й издаваха факта, че тя се смята за лош родител, който, вместо да се отдаде на заслужен отдих, се е нагърбил с досадната задача да управлява магазин за лампи и да се грижи за побърканото си дете.

В много кратки мигове през деня Юдит успяваше да активира мозъка си и да се замисли над състоянието си. Опитваше се да се придържа към призива на Йесика Райман и да открие първоизточника на своя проблем, за да може да разнищи сложния възел в главата си. Но тя бързо се оплиташе в мрежата от детски спомени и случки от пубертета. Мозъчните й клетки скоро прегряваха и Юдит се чувстваше принудена да прекрати търсенето, след което веднага се потапяше в прохладния планински поток.

2

Юдит окончателно бе успяла да осъществи очаквания обрат в отношенията им. Сега Ханес несъмнено се намираше на нейна страна. На няколко пъти й бе изпратил кратки съобщения, за да предложи помощта си. А отскоро бе започнал да я посещава най-редовно — факт, срещу който Юдит изобщо не се съпротиви. Не само защото отдавна бе спряла да се съпротивлява, но и защото Ханес се отбиваше предимно през уикенда и чудесно неутрализираше присъствието на майка й. Освен това компанията му имаше изключително благотворно влияние върху Юдит.

Тя не разбираше много от хомеопатия, но знаеше, че този вид лечение се изразява именно в приемането на малки дози от веществото, което е причинило самото заболяване. Ханес притежаваше абсолютно същия глас като онези сюрреалистични демони, които постепенно я бяха тласнали към лудостта. Достатъчно й беше да го слуша как говори с майка й за планиране на пространството, статика, строителни материали и дизайн на кафе машини, за да прогони духовете и да се почувства поне отчасти нормална. А и истинският Ханес разполагаше с далеч по-богат речников запас от призрачния му двойник, който постоянно бе повтарял три-четири изречения.

В общуването си с пациентката той несъмнено беше най-умелият от всички. Винаги изглеждаше развеселен и безпроблемно се приспособяваше към сложните й настроения, към противоречивите й състояния на въодушевление и меланхолия, на летаргия и енергичност. В отношението му не се долавяше и най-беглата следа от упрек, независимо колко зле се чувстваше Юдит, колко трудно общуваше с другите или колко малко даваше от себе си.

Докато Герд и останалите полагаха огромни (и най-често напразни) усилия да прикрият разочарованието си от нейното безразличие, за Ханес то бе най-естественото нещо на света. Той възприемаше Юдит с всичките й недостатъци. В негово присъствие тя не се срамуваше от болестта си и не изпитваше угризения поради факта, че е изцяло зависима от грижите на околните. Когато Ханес беше с нея, Юдит започваше да се примирява със съдбата си и дори да я приветства.

3

Не след дълго посещенията му зачестиха и в работните дни. Обикновено той заместваше някой от приятелите й, които ставаха все по-ангажирани и още в средата на ноември оправдаваха отсъствието си с предколедния стрес. Вероятно бяха разочаровани и изнервени, тъй като Юдит не проявяваше и най-малките признаци на напредък, не желаеше да общува и предпочиташе часове наред да се взира безмълвно в стената. Но какво очакваха да им разкаже? Животът й се състоеше от празни дни и пусти нощи. Никой от тях не можеше да си представи колко й е тежко. Нима имаше смисъл да се впуска в ненужни обяснения?

С Ханес беше по-различно. Той не искаше нищо от нея, просто се отдаваше на обичайните си занимания. Украсяваше масите и етажерките, чистеше кухнята (дори и когато тя блестеше от чистота), слушаше музика, подсвиркваше си старомодни мелодии, сменяше телевизионните канали в търсене на сериозни новинарски емисии, прелистваше специализирани книги и фотоалбуми на Юдит, записваше си разни неща, правеше скици и работеше върху малки проекти. В нито един момент обаче не я изпускаше от очи. Винаги стоеше близо до нея и се усмихваше ободрително. Едно нещо го различаваше коренно от останалите — той рядко я заговаряше и така й спестяваше неудобния въпрос как се чувства. Очевидно го знаеше по-добре от самата Юдит.

Ако се случеше да остане там до сутринта, тя изобщо не го забелязваше. Най-вероятно спеше на канапето. Винаги се събуждаше преди нея и приготвяше кафе в кухнята, а дотогава бяха заличени всякакви следи от нощното му присъствие.

Само в една от онези обвити в гъста мъгла ноемврийски нощи Юдит изгуби контрол. Може би бе забравила да вземе някое от хапчетата си или без да иска, бе удвоила дозата. Или пък бе сънувала кошмар, който внезапно я изтръгна от безметежния унес и я върна към старите страхове. Тя имаше чувството, че гласовете и шумовете ще се появят всеки момент и ще я тласнат отново към улицата. Дори й се стори, че чува характерния металически звук от огъване на ламарина и специфичния звън на испанския кристален полилей. Но преди гласът, който имитираше Ханес, да успее да каже „цялата тази навалица“, наоколо настъпи тишина. Някой запали нощната лампа. Юдит усети как нечия голяма студена длан докосва горещото й чело. Той се приведе внимателно над нея и прошепна:

— Успокой се, скъпа моя. Всичко е наред. Аз съм при теб, нищо лошо няма да ти се случи.

— И ти ли го чу? — попита Юдит, разтреперана от страх.

— Не — отвърна той. — Сигурно си сънувала кошмар.

— Ще останеш ли при мен, докато се съмне?

— Наистина ли искаш да остана?

— Да, моля те. Само докато изгрее слънцето.

4

В края на ноември дойде време за очаквания с ужас контролен преглед при Йесика Райман. Майка й я придружи, но дори тя не бе в състояние да влоши още повече ситуацията. Юдит бе взела със себе си тоалетни принадлежности, козметика, няколко нощници и тениски. Смяташе, че ще се наложи да я приемат в клиниката. Във всеки случай нямаше никакво желание да заблуждава Райман, въпреки че лекарката едва ли заслужаваше да я види в подобно отчайващо състояние.

— Здравейте, как сте? — посрещна я тя.

— Благодаря, душевноболна съм — отговори Юдит.

Райман се засмя, но този път само се престори на развеселена. Веднага попита Юдит от какво се страхува, след като трепери толкова.

— В момента от вас — отвърна тя.

— Разбирам ви отлично, скъпа моя — заяви Райман. — Изглеждате доста оклюмала!

— Знам, но не мога да променя нищо. Най-добре ще е отново да ме приемете в клиниката.

— Не, така няма да постигнем напредък. Предлагам ви да се заловим за работа.

След като лекарката премери пулса и кръвното й налягане и светна с фенерче в очите й, Юдит трябваше да опише унесеното си състояние през последните седмици, и то в най-големи подробности. Твърде неприятно начинание, като се имаше предвид, че тя отдавна не можеше да намери думи, с които да обрисува емоциите си. Като възнаграждение за усилията й Райман я посъветва да спре две от лекарствата и да намали наполовина дозата на останалите, сред които беше и любимото й бяло хапче.

— Липсва ми борбеният ви дух — каза загрижено психиатърката и стисна силно дланта й. — Искам да се вземете в ръце. Вашето здраве зависи изцяло от менталната ви дисциплина. Необходимо е да раздвижите ума си и да поработите над себе си, а не да потискате проблема. Трябва да стигнете до ядрото му.

— Вече нямам проблем. АЗ съм проблемът.

Веднага съжали за думите си. Райман изглеждаше обидена.

— Щом пациенти като вас се предават, най-добре ще е да затворим клиниката. Как ще помагаме на онези, които наистина са тежко болни?

— Значи не вярвате, че съм тежко болна? — попита Юдит.

— Виждам само, че на всяка цена искате да станете. И вече сте поели по най-сигурния път. Самата АЗ се разболявам, докато ви наблюдавам как го правите!

5

Два дни поред Юдит се опита да не взема лекарства и да запълни празнотата в главата си с мисли за първопричината на проблема. Навярно наркоманите се чувстваха по подобен начин при прехода от абстиненция към поредната душевна криза. Когато си въобразяваше, че изобщо не е тежко болна, което се случваше на все по-кратки интервали, състоянието й видимо се влошаваше. Причината се криеше в мрачното опасение, че отново ще остане съвсем сама. Едва ли някой щеше да иска да й помогне. Дори майка й нямаше да се чувства задължена да бъде с нея и да й мърмори на главата.

В един от сеансите с Артур Швайгхофер тя събра сили да му разкаже за среднощните звуци, предизвикани от испанския кристален полилей. Благодарение на Зигмунд Фройд терапевтът беше твърдо убеден, че като дете Юдит е преживяла някаква неосъзната трагедия в магазина за лампи. Известно време двамата разсъждаваха върху въпроса и трескаво обменяха идеи, но тя постепенно насочи разговора към приключенията и ветроходството.

В първата от двете безсънни нощи майка й бдеше над нея, макар че със същата сила важеше и обратното — Юдит внимаваше да не събуди майка си, за да не се налага да й обяснява защо не спи. На втората вечер тя очакваше Ханес, който още следобед й съобщи, че ще закъснее. В девет часа дойде и окончателният му отказ: съжалявал ужасно, но една от колежките му се разболяла и той трябвало да завърши проекта й до следващата сутрин, когато бил крайният срок за предаването му.

До полунощ Юдит обиколи многократно жилището, включи всички лампи, пусна радиото, телевизора и дори празната пералня, за да заглуши всякакви въображаеми звуци и нашепвания. Прочете на глас няколко страници от „Искам някой някъде да ме чака…“ на Анна Гавалда и си затананика коледни песни. Изведнъж се почувства толкова далеч от съня и тъй близо до следващия пристъп на паника, че скоро щеше да й се наложи да повика майка си, бърза помощ или двете едновременно. Другият вариант, на който се спря в крайна сметка, беше отново да вземе лекарствата си в добре изпитаната доза. Първо белите против дълбоката тъга, а после и останалите — за въоръжаване с рицарски доспехи, потъване в спасителна умора и постигане на приятна празнота в мозъка. Комбинацията от всички най-сетне щеше да й осигури дългоочаквания сън.

6

Когато се събуди на следващия или по-следващия ден от гузна съвест, Юдит дочу гласове, които принадлежаха на реалността и се носеха от кухнята. Майка й и Ханес обсъждаха бъдещето.

— Наистина ли би го направил за нас? — попита развълнувано мама, сякаш бе тъщата от някоя семейна сага.

— Разбира се, отлично знаеш, че я обичам и никога няма да я изоставя — отвърна Ханес съвсем в стила на героичния закрилник.

Последваха технически и организационни подробности около предстоящите домашни грижи за дългосрочната пациентка Юдит.

На нощното шкафче до леглото, до каната с вода, я очакваше поредната серия хапчета, подредени съблазнително по големина и форма. Наблюдаваха я подканващо като точиците на зар, който обещава сигурна печалба.

Белите таблетки вече се намираха върху езика й, когато замаяният й поглед се спря върху отрупаната с плодове купа, поставена върху скрина до вратата. Юдит инстинктивно изплю хапчетата и ги скри под одеялото. Изведнъж й се стори, че нещо в мозъка й се пробужда. Над овалните червеникави плодове — ябълки, круши и сливи — се издигаше огромна жълта купчина от поне осем добре оформени банана. Отначало й заприличаха на някакво абсурдно чуждо тяло. Юдит ненавиждаше бананите, тъй като ги свързваше със стомашните си проблеми в предучилищна възраст, когато родителите й бяха бутали в устата й големи лъжици лепкава бананова каша. До ден-днешен тя усещаше ужасния й вкус върху небцето си.

Колкото по-дълго се взираше в бананите, толкова по-ясно различаваше една конкретна картина. Юдит си спомни сцената от супермаркета преди седем месеца, когато все още бе водила съвършено нормален живот. Тогава вниманието й бе привлечено от непознат мъж, навярно баща на поне няколко деца, в чиято количка се открояваше същата огромна купчина банани като тази на скрина. Сега очите на Юдит се напълниха със сълзи — истински, неподправени и влажни. Те мигновено изостриха погледа й. Зад жълтите плодове се криеше загадка, която тя трябваше да разплете на всяка цена. И то при съвсем ясно съзнание.