Вечно твой

1

Когато същата вечер Ханес се приближи до леглото й, Юдит се престори на заспала, но ръцете и краката й трепереха. Беше забравила да скрие хапчетата в касичката и той, разбира се, веднага ги забеляза на нощното шкафче. Пъхна ръката си под изпотената й шия и повдигна главата й. Подобно на онези детски кукли, които в легнало положение са заспали, а в изправено се събуждат, Юдит отвори очи и се втренчи в скрина, където се намираха бананите.

— Скъпа, важно е да вземаме лекарствата три пъти на ден, иначе никога няма да оздравеем — прошепна Ханес и доближи чашата с вода до устните й, върху които вече бе поставил хапчетата.

За една десета от секундата Юдит трябваше да реши дали да приключи с театъра и да изплиска водата в лицето му. Не, беше по-разумно да затвори очи, да отвори уста и послушно да погълне лекарствата, след което отново да потъне в плътната сива пелена. Тихо си обеща, че ще й бъде за последен път.

Когато Ханес си отиде, тя притисна с юмруци слепоочията си и се опита да прогони първите признаци на замаяност. Ако успееше да задържи мислите си върху Бела, щеше да пропъди гъстата мъгла в главата си. От време на време чуваше шепота на Йесика Райман, която би се гордяла много с нея в този момент. Изведнъж пъзелът се нареди. Едно обстоятелство разбули всички мистерии — Бела беше съкращение от Изабела. Изабела, Изабела, Изабела… Пермасон. Клиентката, купила кристалния полилей от магазина. Юдит се сети къде другаде е виждала името — то беше на първо място в списъка. Изабела Пермасон. Написано със специфичния разкривен почерк на Райман. Когато Юдит бе влязла за пръв път в кабинета й, психиатърката бе седяла пред компютъра и бе въвеждала личните й данни от някакъв лист. Тогава Юдит бе забелязала още няколко имена върху него. „Кои са останалите?“ — бе попитала тя. „Пациенти със сходна медицинска история“, гласеше отговорът. Най-отгоре — точно така, не съществуваше и най-малкото съмнение — пишеше: „Изабела Пермасон“. Двете жени фигурираха в един списък. Общото помежду им беше Ханес. Същият глас, същият кристален полилей, същият звън. И светлината, която ставаше все по-слаба и по-слаба. Юдит вече чуваше единствено сподавени звуци. Сивата пелена бавно се спускаше около нея и блокираше сетивата й. Трябваше да заспи само още веднъж. Още веднъж, а после…

2

Двайсет и втори декември се падаше в неделя. Към десет сутринта Юдит получи есемес от Басти, който седеше в паркираната си кола на Ниселгасе:

Ханес и жената, която се бе представила за негова тъща, бяха напуснали сградата един след друг. Само пет минути по-късно Бианка, която бе чакала в готовност, изведе Юдит на предварително уговорена зимна разходка. Минаха още петнайсет минути, преди Басти да успее да отвори ключалката на четвъртия етаж със специалните си инструменти. След това двамата с Бианка застанаха на стража пред вратата, а Юдит влезе в апартамент номер 21.

— Ехо? — каза тя на входа, за да си вдъхне кураж.

Мина покрай фотогалерията в коридора и огледа останалите помещения, в които все още се спотайваше есенният въздух. Навсякъде се виждаха тапети на цветя и старовремски мебели. Юдит продължи директно към бялата врата и леко я докосна с кокалчетата на пръстите си, преди тя да се отвори от само себе си.

Едва успя да потисне вика си. Беше очаквала да завари каква ли не ужасяваща сцена, но не и вдървената и все пак жива порцеланова фигура, която седеше изправена във френското легло в стил „Сецесион“, огряна от ярката светлина на огромната кръгла лампа. Тя прикова замъгления си поглед в широко отворените очи на Юдит.

— Здравейте — прошепна Юдит. Искаше да чуе собствения си глас и да се възстанови от първоначалния шок. — Извинете, че нахлувам така…

Жената насреща й, която имаше прозрачна кожа и старателно сресана сребристо руса коса, затвори клепачи, сякаш беше на път да потъне в дълбок сън. После обаче ги отвори отново, за да покаже, че е будна.

— Аз… ъъъ… името ми е Юдит, а вие сигурно сте Изабела… Може ли да ви наричам Бела? Добре, просто ще го направя.

Говореше едва доловимо, за да не я изплаши.

— Наистина не искам да ви притеснявам, но ние двете имаме общ…

Вероятно се лъжеше, но жената кукла сякаш размърда краищата на устните си.

— Имаме общ… познат. Казва се Ханес. Ханес Бергталер.

Юдит си поемаше въздух на всеки няколко думи, стараейки се да улови бавното темпо, с което времето се движеше в тази притихнала стая.

— Стана така, че пътищата ни с него се пресякоха, или по-точно аз се хвърлих в обятията му. Всичко започна преди великденските празници в един супермаркет. А после… нямах никаква представа, че… Той така и не спомена нищо за вас. Нито дума. Бела? Чувате ли ме? Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

Бледата жена я гледаше, без да помръдне. Тиктакането на кафявия стенен часовник наподобяваше бавните удари на сърце.

— Аз… ъъъ… Бела, надявам се, че въпросът ми няма да прозвучи недискретно, но за мен е много важно да ви го задам. Трябва да знаете, че не съм се предала и продължавам да се боря срещу него. Затова ще ви попитам: наистина ли сте… съпруга на Ханес?

Жената раздвижи болезнено устни, за да демонстрира, че все още може да се усмихва.

— Ще ми позволите ли да седна до вас на леглото? — попита Юдит.

Без да докача отговор, тя се приближи и взе отпусната ръка на пациентката. Известно време двете жени се гледаха мълчаливо. Стенният часовник не спираше да тиктака. Изведнъж очите на Юдит се напълниха със сълзи.

— Сигурно сте под въздействието на много силни медикаменти. Горката! Била съм в същото състояние, човек се чувства като парализиран. Като че ли е обграден от високи стени и се намира на чужда планета. Нали?

Бледата жена примигна. Вероятно е била красива, когато все още е живяла със здравия си разум, а не срещу него, помисли си Юдит.

— За мен е важно да ви кажа едно. Не знам дали можете или… искате да ме разберете, но трябва да ви призная, че никога не съм обичала Ханес. Наистина. За съжаление го забелязах твърде късно. Това беше най-голямата ми грешка. Моята най-тежка… вина.

Жената раздвижи глава и се опита да я обърне наляво-надясно, при което отпуснатите й лицеви мускули се напрегнаха. Очевидно й беше изключително трудно да изразява каквото и да е несъгласие.

— Не съм убедена, че имам право да ви… Един бог знае какво сте преживели, как се е стигнало дотук… Гласове ли чувахте? Гласове от съседната стая? Познавам Ханес. За него всички средства са оправдани. Той преследва докрай целта си. Не е способен да действа по друг начин. Понятието му за любов е… всъщност тук изобщо не става дума за любов. Извинете, ако ви…

Изабела стисна клепачи, след което помръдна дясната си ръка и я измъкна от ръката на Юдит. После с мъка се пресегна към шкафа до леглото и изпъна палец, за да посочи нещо. Там се виждаха няколко книги, радиобудилник, чаша с вода, банани, опаковки от лекарства, термометър и малка азиатска ваза със сини изкуствени цветя. Но жената с порцелановата кожа явно имаше предвид критата зад всички тези вещи светлокафява дървена кутийка.

Юдит извади отвътре гердан, направен от едри, блестящи кехлибарени топчета.

— Много е красив — заяви Юдит. — Надявам се, че харесвате кехлибар малко повече от мен.

Жената отново се опита да се усмихне. Когато Юдит понечи да върне гердана в кутийката, на дъното забеляза пожълтял лист хартия, на който с молив бе изрисувано голямо сърце. На обратната страна се виждаше кратък текст, написан на ръка. Юдит го прочете два пъти, улови ръката на жената и каза:

— Бела, имам една огромна молба. Ще ми позволите ли да взема писмото? Само за един ден. После ще ви го върна. Скоро ще дойда пак, няма да ви оставя сама. Ще поговоря с майка ви и ще й разкажа цялата история. Всичко ще… се оправи. Ще се погрижа за вас, обещавам.

3

За вечерта беше предвидено предколедно тържество с роднини и близки приятели. Юдит дори не предполагаше за него и най-вероятно нямаше да осъзнае какво точно се случва. Или поне така си мислеха останалите. Въпреки това те не искаха да отнемат удоволствието на Ханес от поднасянето на изненадата.

В късния следобед Юдит, Бианка и Басти се заеха с всички необходими подготовки за осъществяването на специалното празненство. Юдит за последен път се настани като пациентка в леглото си и в даден момент разбра, че първите гости са пристигнали. Долови звъна на чашите с шампанско, съпътстван от гласовете, които си разменяха обичайните банални поздрави.

Някои от гостите започнаха смутено да си шушукат, за да не нарушат спокойствието на душевноболната домакиня. Тя научи от тях, че състоянието й е „в застой“, но че „критичният момент все пак е преодолян“. Освен това отдавна нямала „истерични пристъпи“ и се хранела „безупречно“, а и медицината била напреднала неимоверно с изобретяването на всички гениални лекарства. Благодарение на тях пациентите получавали шанса да водят „едно напълно достойно съществуване“ у дома. Ханес изрази увереността си, че Юдит е „една много весела и уравновесена жена“, която „спокойно може да доживее до сто години“.

В края на здравните дебати мама официално удостои Ханес със заслужената награда за огромните му усилия, като под бурните аплодисменти на гостите го дари с целувка по двете бузи. Юдит беше сигурна, че устните й са оставили тъмночервени следи от червило върху лицето му. Шумните целувки отекнаха чак в стаята на пациентката.

После вечерта достигна първата си кулминационна точка. Юдит беше събудена, вдигната от леглото и приведена в подходящ вид за гостите. Типичното й облекло от зимната психоколекция се състоеше от лилава пижама и черен хавлиен халат. Всички я прегърнаха сърдечно и я приветстваха обратно в реалния свят. Юдит реши да стои настрана от Лукас, тъй като искаше да му спести целия този театър. Същевременно се опита да намигне окуражително на брат си Али, който днес имаше особено тъжен вид.

По-късно организаторът на тържеството взе думата.

— Скъпа Юдит, скъпи роднини и приятели! Както знаете, не си падам по дългите речи — започна Ханес дългата си реч.

Той разказа за последните месеци, които били изпълнени с трудности за всички, за непосилните предизвикателства, изправили се пред тях, и за внезапните промени, които можели да настъпят буквално за една нощ и карали човек да се чувства напълно безпомощен. В този момент Юдит се намеси с кратко ръкопляскане, което предизвика неловко коледно мълчание.

Ханес реши да съкрати речта си и да премине директно по същество.

— Днешният ден е изключително специален за мен и Юдит — заяви той, без да подозира колко е прав. — А именно защото нашата… как да се изразя… жилищна ситуация — продължи Ханес с театрален тон, като удължаваше нарочно гласните — от днес ще се промени. Или по-скоро ще се разшири.

Юдит не се сдържа и изръкопляска още веднъж.

В следващия миг Ханес вдигна високо някакъв ключ, размаха го триумфално във въздуха и подобно на средновековен пазач на градските порти съобщи:

— Последвайте ме, ако обичате.

Юдит хвана Али за ръката и се престори, че се обляга на него. Всъщност единствено тя знаеше накъде се бе запътил Ханес. Наскоро бе видяла с очите си сходен жилищен модел.

След малко всички се озоваха в съседния апартамент, който до неотдавна бе принадлежал на вече починалия пенсионер Хелмут Шнайдер. Гостите се удивиха на безупречното изпълнение на ремонтираните помещения. Ханес бе свършил чудесна работа, и то при пълна дискретност, ако се изключеха някои среднощни шумове, които почти бяха отнели разсъдъка на Юдит. Почти.

Разбира се, в този тържествен момент никой не посмя да изтъкне каквито и да е възражения спрямо проявения вкус, макар и всеки квадратен сантиметър от грижливо обновеното пространство веднага да подсказваше, че отговорният за ремонта архитект се занимава с преустройство на аптеки.

— Реших да взема това жилище, за да не си пречим — обясни Ханес с празнична скромност.

Говореше в множествено число, като очевидно прибавяше и мама, която сякаш изживяваше втора младост. Юдит се отдели от групата и се насочи към масата с коктейлни хапки. Така обяви студения бюфет за открит.

— Може ли още веднъж да помоля за вашето внимание? — попита Ханес.

Предстоеше и друга изненада. Тя се спотайваше зад бялата врата и дори през малката пролука загатваше за необикновената си яркост.

Гостите се преместиха в новата стая на Юдит, съчетаваща функциите на хол, спалня и дневна. Приличаше на петзвезден затвор с всичко необходимо за „напълно достойното съществуване“ на Юдит. Обзавеждането включваше една нова, още по-голяма фруктиера, в която изненадващо се виждаха само три банана. Определено имаше какво да се подобри в това отношение.

Юдит се приближи до стената, която отделяше бъдещата й болнична стая от старата й спалня, и незабелязано я докосна. Едва се сдържаше да не попита Ханес как бе успял да възпроизведе металическия звук от огъване на ламарина и дали всеки път бе произнасял на живо до болка познатите й фрази. Навярно бе използвал аудиозапис и бе вградил високоговорители в стената? Юдит обаче реши да остави тези въпроси на други хора.

Разбира се, възхитените погледи на гостите бяха приковани в средата на стаята. Великолепният кристален полилей от Барселона, чиито висулки пречупваха неповторимо светлината, висеше точно над леглото.

— Този полилей, скъпи роднини и приятели, е много специален за нас — заяви Ханес. — Под него ние с Юдит на практика…

Кратката пауза имаше за цел да предизвика трогателни усмивки по лицата на присъстващите. Тържествената ситуация очевидно го изискваше.

— … на практика открихме любовта.

Непоправимата Юдит се доближи до полилея и прокара пръсти по кристалните висулки, които иззвънтяха по добре познатия й начин. После тя избухна в силен смях.

— Вижте я само как се радва! — възкликна Ханес.

Постепенно и останалите започнаха да го забелязват.

4

Звънецът на вратата прекъсна представлението и в стаята се възцари мълчание.

— Моите гости пристигнаха — съобщи Юдит с напълно ясен глас, с който тепърва трябваше да свиква.

Бианка и Басти бяха придружени от двама непознати мъже, които останаха в преддверието.

— Съжалявам, че ви прекъсваме — каза по-ниският от тях.

Очилата му се бяха запотили от притеснение.

— Изобщо не ни прекъсвате, ние тъкмо празнувахме — насърчи ги Юдит. — Извинете ме за небрежния външен вид. Нямах възможност да облека нещо по-подходящо за случая.

Без да се озърта, Юдит беше сигурна, че всички са приковали очи в нея. А Ханес най-вероятно беше като ударен с мокър парцал от внезапната й трансформация.

— Господата са от криминалния отдел на полицията — намеси се Бианка. — Инспектор Битнер и главен инспектор Кайнрайх.

Тя се приведе към тях, сякаш се подготвяше за групова снимка. Басти стоеше до нея със зачервени бузи, а устата му беше по-широко отворена от всякога.

— Господин Бергталер? — заяви главният инспектор и огледа смаяното множество.

— Да, аз съм — отвърна Ханес.

Звучеше притеснено. Беше забил очи в пода като на онази среща в кафене „Райнер“, когато Юдит за пръв път се бе опитала да сложи край на връзката им.

— Имаме някои въпроси към вас и затова…

— Въпроси? — попита ужасено мама.

— Моля, последвайте ни в участъка, за да…

— Разбира се, господин инспектор — прекъсна го Ханес с треперещ глас. — Щом мога да ви бъда полезен с нещо.

— Определено може — намеси се Юдит.

— В участъка ли? — учуди се мама.

— За съжаление е наложително, тъй като сте заподозрян в извършването на сериозни престъпления в два отделни случая…

Полицаят извади син бележник, прочисти гърло и прочете:

— Параграф деветдесет и девет: принудително отнемане на свобода. Параграф сто и седем: заплашване. Параграф сто и седем „а“: упорито преследване. Параграф сто и девет: влизане с взлом…

— Какво става, за бога? Какво се е случило? — попита мама.

— Повярвай ми, мамо, по-добре е да не знаеш — отговори Юдит.

После даде знак на Бианка, която побутна Басти. Той затвори уста и открехна вратата.

— Имаме още един непредвиден гост — добави Юдит.

Тя се доближи до една висока жена с къса посивяла коса, която до този момент бе чакала отвън. Хвана я под ръка, заведе я при майка си и заяви с официален тон:

— Госпожо Пермасон, това е майка ми. Мамо, нека ти представя Аделхайд Пермасон, тъщата на Ханес.

Следващите мигове, в които думите й постигнаха желания ефект, бяха най-сладките за Юдит през последните месеци.

— За да обясня ситуацията на моите скъпи учудени гости — продължи тя, — ще кажа следното. От дълги години Ханес се грижи за психичното здраве на Изабела, дъщерята на госпожа Пермасон.

— Какво си направил? — извика високата възрастна жена. — Защо си ни го причинил?

Всички се обърнаха към Ханес, който седеше смутено на един стол встрани от групата. Беше заровил лице в дланите си и клатеше енергично глава.

— Ти си болен, Ханес! — изкрещя госпожа Пермасон. — Ти имаш психичен проблем!

— За да разберете за какво говорим, ви донесох едно писмо, написано от Ханес за жена му Изабела. Беше придружено от красив кехлибарен гердан, който той й е подарил преди тринайсет години.

Юдит вдигна пожълтелия лист с нарисуваното сърце и прочете: