Вечно твой

1

Двайсет и четвърти септември, седем часа сутринта. Радиобудилникът й се включва. Следва прогнозата за времето. Тя се стряска. Ниско атмосферно налягане. Захлупва с възглавница главата си. Тъмни, черни облаци. Бързо помисли за нещо хубаво, Юдит!

Седем часа и шестнайсет минути. Тя е достатъчно будна, за да не иска да се събуди. Няма стимул. Няма причина да отвори очи. Какво й липсва? Кой й липсва? Закрилникът, който винаги е до нея. Мъжът, който я прегръща, гали, докосва и покрива с тялото си. Мъжът, когото тя усеща дълбоко в себе си. Мъжът, който я кара да диша учестено и да трепери от радост и възбуда. Нима възбудата й е изчезнала? Вече не изпитва ли желание? Из главата й се въртят само мрачни мисли. Тъмни, черни облаци.

Тя отива под душа. Пуска горещата вода. Банята се изпълва с пара. Вратата е заключена. Никой не може да влезе. Тя е насаме със себе си. В огледалото вижда своите трийсет и седем години. Красива жена с хубаво лице. Хубаво лице с отблъскващи бръчки от страх. Слага си малко грим. Трябва да се приведе във вид за работа. Да потъне в ежедневието. Избира грозен кафяв пуловер, с който никой няма да я разпознае. Обува някога тесните джинси. Сега й висят като торба.

Седем часа и четирийсет и шест минути. Жената със златисторусата коса облича дебело зелено яке и излиза от сградата. Озърта се. Въздиша облекчено. Само така, Юдит! Отърси се от лошите мисли. Можеш да го направиш. Не бива да се страхуваш. Ти си съвсем сама. Разчиташ единствено на себе си. Хладен ден, студен живот.

Седем часа и петдесет и девет минути. Тя коленичи пред вратата на магазина. Рови в черната си дамска чанта. Къде е ключът? Да не би да го е забравила? Или пък той да е… А, ето го. Отваря магазина. Някакви изненади? Не! Облекчена въздишка. Бързо запалва всички лампи. Включва кафе машината и пуска тиха музика. Стопля вкочанените си пръсти под овалния кристален полилей от Барселона, най-хубавия й екземпляр. Именно тук започна всичко. Спомня ли си? Какво направи тя? Какво се случи с нея? С нея и с него. С него. Къде е той, нейният преследвач? Тя го усеща, едва ли е далеч. Той е вътре в нея. Къде я следва той? Къде го следва тя? Кой започна пръв?

2

В обедната почивка Бианка, която се бе влюбила през уикенда и за пръв път се появяваше с естествено зачервени бузи, трябваше да държи едната й ръка. С другата Юдит избра номера на офиса му. Обади се Беатрикс Ферстел. Говореше със снизходителния тон на секретарка, която седи в скута на „отсъстващия“ си шеф. Попита дали може да предаде нещо на господин Бергталер. Юдит се поинтересува дали Ханес е излязъл от болница. Госпожа Ферстел я помоли за разбиране и изтъкна, че подобна информация от лично естество едва ли…

— Ще му предадете ли да ми се обади още днес? — прекъсна я Юдит.

— Не знам дали ще е възможно, но с удоволствие ще запиша телефонния ви номер.

— Ханес го има.

— Добре, но бъдете така любезна… Между другото, за кого да предам?

— Казвам се Юдит. Видяхме се през пролетта в бар „Финикс“. А колежката ви — госпожа Волф, ако не бъркам — дойде в моя магазин преди няколко седмици!

— Кое фамилно име да запиша?

— Но ние се познаваме!

— И все пак?

— Юдит е напълно достатъчно.

— Добре, госпожо… ъъъ… Юдит. Само че не мога да ви обещая…

— Няма нужда да ми обещавате нищо. Просто му предайте да ми се обади.

— По какъв въпрос?

— По спешен!

— Извинете, по какъв?

— По моя.

3

На четвъртата вечер, откакто Ханес не се бе обадил на Юдит, Герд я покани на гости. На събирането присъстваха и други нейни приятели от предишния й живот. Нямаше специален повод, а както бързо стана ясно, и особен смисъл от срещата. Още на влизане Юдит забеляза, че нещо не е наред с останалите, и това важеше в еднаква степен за всички. Ръкостискането им беше вяло, а целувките по бузата — остри като игли. Усмихваха й се горчиво и разговаряха с нея по-тихо от обикновено.

— Радвам се, че дойде, Юдит — заяви патетично Герд, сякаш тя току-що бе възкръснала от гроба.

След няколко банални фрази, които далеч не помогнаха за разчупване на леда, всеки от гостите се сдоби с чаша просеко. Разговорът постепенно премина към първите паднали зъби на Мими и Били — децата на Илзе и Роланд, благодарение на които двамата изобщо продължаваха да бъдат заедно. После дойде време за ергенския специалитет на Герд — дълбоко замразени тиквени ньоки, приготвени в микровълновата фурна. Лара, която междувременно бе престанала да държи за ръка Валентин и вместо това го удряше с юмрук по рамото след всеки сексистки коментар, се възхити на красивата лилава рокля на Юдит, която „ужасно отивала“ на обувките й. Тя побърза да се осведоми за марката, магазина, от който е била купена, цената и цветовете, в които се предлага. Попита дали наистина е произведена в Тайван и дали си заслужава да се шият там дрехи, за да се покриват нуждите на богатите западни страни. След това се зачуди при какви условия работят тайванските шивачки, с което неусетно подхвана темата за световната бедност. Юдит очакваше всеки момент някой да свали роклята от гърба й и да я разкъса на парчета.

Когато вечерта най-сетне наближи връхната си точка, а именно своя край, леко подпийналата Илзе си позволи една малка забележка, за която веднага съжали.

— Чух, че имаш нов любовник.

— Аз ли? — учуди се Юдит. — Кой ти каза?

— Някой сигурно си е направил шега. Знаеш какво говорят хората, когато си нямат работа. Не ми обръщай внимание.

— Кои хора?

Роланд се притече на помощ на жена си, която внезапно се задави.

— Видели са те в компанията на атрактивен мъж в бар „Ирис“, нищо повече — заяви той. — Илзе просто ти завижда, тъй като трябва да се задоволи с мен.

Някои се опитаха да се засмеят.

— Кой ме е видял? — попита Юдит.

— Моля те, Юдит, не се ядосвай — отвърна Роланд. — Някаква колежка на Паул. Познаваш ли Паул? Той и братът на Илзе са…

— Лукас е мой добър приятел!

— Извинявай, Юдит, наистина не исках да… — започна да се оправдава Илзе. — Казах го без…

— Приятел, който ме подкрепи, когато имах нужда!

Всички мълчаха. И след като бездруго седяха така неловко и наблюдаваха слисани сълзите й, Юдит реши да продължи, без да снишава глас.

— Между другото, какво става с Ханес? Не се преструвайте, че не съществува. Е, как е той? Какво прави? Къде се изгуби напоследък?

— Моля те, Юдит, не започвай тази тема — плахо се намеси Герд.

— Но защо? От месеци се занимавам само с нея!

— Много отдавна не сме го виждали — каза обидено Валентин. — Сега доволна ли си?

Не беше доволна, а разгневена.

— Виждайте се с него колкото пъти искате. Играйте тенис, заживейте в едно жилище, ако щете. Само не увъртайте, когато ви питам. Е, как е той? Защо са го приели в болница? И каква е тази мистериозна болест?

— Болница ли? — промърмори учудено Валентин. После добави с още по-тих глас: — Мистериозна болест?

— Скъпа Юдит — намеси се отново Герд.

Тя избута ръката му от рамото си.

— Ханес иска единствено да те забрави. Повярвай ми, полага огромни усилия. Надява се и ти да го забравиш. Убеден е, че така е най-добре за двама ви.

— Дори обмисляше да се премести в друг град — уточни Лара.

— Чудесна идея — заяви Юдит. — По-добре да действа.

— Юдит, защо говориш с такава злоба? Какво толкова ти е направил? Той просто те обича.

— Да ви кажа ли какво ми е направил? Ето това!

Показалецът й обходи всеки един от тях.

— А също и това! — Юдит посочи себе си. — И продължава да го прави.

Повечето гости забиха поглед в празните чинии от десерта. След малко се чу затръшване на врата.

4

В нощта на шестия ден, откакто Ханес не се бе обадил на Юдит, тя за пръв път чу гласа му. Лежеше по гръб на канапето в дневната, огряна от златистата светлина на ротердамския лампион, и чакаше клепачите й да се затворят. Предишните вечери този метод й бе помогнал да си извоюва поне няколко часа сън, преди зората да я избави от кошмарните сенки.

Първоначално Юдит чу звуци, напомнящи огъването на ламарина в някоя пещера. После долови нечий шепот. Той постепенно прерасна в мърморене, което все повече се усилваше. И накрая тя разпозна неговия глас, да, нямаше никакво съмнение. „Цялата тази навалица — каза Ханес, както при първата им среща в супермаркета. Думите му отекнаха в стаята. — Тази навалица, тааази навааалица, тааазиии навааалииицааа…“ Юдит веднага проследи реакцията си. За своя изненада не се поддаде на паника, дори напротив. Гласът й беше познат, толкова отдавна го носеше в себе си. До този момент го бе потискала като мъчителна тайна, но сега той най-сетне напираше да излезе навън, за да се върне на мястото си — при Ханес. Юдит не помръдваше. Стараеше се да диша едва доловимо, за да не изпусне нито дума от казаното. „Сигурно ви е заболяло много — продължи гласът. Явно имаше предвид настъпването по петата й. — Надявам се, че не ви притеснявам.“ Беше казал това, когато за пръв път бе застанал под светлината на кристалния полилей от Барселона. „Надявам се, че не ви притеснявам, не виии притесняяявам, прииитееесняяявааам…“ Не, не я притесняваше, успокояваше я. Тя се отпусна. Обзе я умора. Накрая чу само: „Лека нощ, скъпа. Скъъъпа, Скъъъпааа…“ После всичко наоколо утихна и потъна в мрак.

На следващата сутрин Юдит се чувстваше така, сякаш страдаше от тежък махмурлук. Имаше силно главоболие и изпитваше известно смущение от среднощното си преживяване. Възприемаше го като първия сериозен гаф на мозъка си. Не беше просто някакъв сън, тъй като в будно състояние човек винаги знаеше дали е сънувал, или не. А Юдит не бе сигурна. За пръв път й се случваше подобно нещо.

Когато отиде на работа, тя реши да го сподели със стажантката си. Бианка не се впечатли много от историята.

— О, аз чувам гласове непрекъснато. Особено този на майка ми, който е доста пронизителен.

— Бианка, кажи ми честно, смяташ ли, че нещо не е наред с мен?

— Съвсем честно ли?

— Да, моля те.

— Добре, шефке. Мисля, че изглеждате ужасно.

— Благодаря ти за комплимента! Защо „ужасно“?

— Ами как да се изразя, все едно сте бегла сянка на жената, която бяхте доскоро. Ставате все по-изпита и бледа. Треперите. Вече не се обличате хубаво. Да не говорим за прическата ви! А когато в магазина има клиенти, ставате нервна и раздразнителна и гризете ноктите си. Неща от този сорт. Може би се нуждаете от почивка. Или от нов любовник, който да пропъди мрачните ви мисли. В момента изживявам точно такъв период. Човек забравя всичките си грижи.

Бианка извъртя очи, за да подсили думите си.

— Или поне си купете нови ботуши — добави тя. — Щом се чувствате зле, трябва да се сдобиете с нещо красиво.

— Знаеш ли кое ме побърква най-много? — каза Юдит.

— Предполагам, Ханес.

— Фактът, че не се обажда.

— Вероятно си е намерил друга. Нормално е да се ядосвате в подобна ситуация, въпреки че го ненавиждате.

— Бианка, според мен няма друга.

— Тогава се радвайте, че ви е оставил на мира!

— Но Ханес не ме оставя на мира. Той окупира и блокира съзнанието ми. Вече не е просто някъде наблизо, а вътре в мен.

— Хм — промърмори Бианка и потупа с показалец слепоочието си. Рядко се замисляше толкова напрегнато. — Знаете ли какво? — заяви тя накрая. — Нека отидем да ви изберем нови ботуши!