Вечно твой

1

— Причината не е в теб — заяви Юдит.

Още в началото изрече най-безсрамната от всички лъжи. После потопи три бучки захар в кафето си. Ханес бе забил поглед в чашата с вода пред себе си — Юдит дори не искаше да знае какво му минава през главата. Никоя връзка не е толкова съвършена, че да оправдае горчивината на раздялата.

— В момента просто не съм готова да се обвържа — продължи тя.

По дяволите, не можеше ли поне да се разгневи? Защо й се усмихваше така смирено?

— Ханес, аз… много съжалявам.

Той избърса с палец една сълза, която се стичаше по носа й. Юдит бе твърдо решена да не плаче повече.

— Ти си прекрасен човек. Заслужаваш жена, която е сигурна в чувствата си и може да откликне подобаващо на вниманието, с което я обграждаш. Жена, която…

Нищо чудно, че бе спрял да я слуша. Той измъкна от папката си лист хартия и го остави на масата.

— Направи ли ти впечатление? — попита.

Звучеше твърде развеселен в тази ситуация. Обясни й, че докато седели в едно кафене до Моста на въздишките, той бил поръчал на някакъв уличен художник да ги нарисува. Именно заради това трябвало да притисне лицето си до бузата й в продължение на няколко минути. Неговите черти бяха изобразени сполучливо, но нейното лъчезарно излъчване й се стори чуждо. Не можеше да очаква от един случаен художник във Венеция да знае как изглежда влюбената Юдит.

— Ханес, по-добре ще е известно време да не се виждаме…

— Да, ясно — прекъсна я той. — Подарявам ти рисунката. За спомен.

— Благодаря.

Юдит се подразни. Представяше си по друг начин истинското сбогуване.

— Вероятно сме възложили прекалено много очаквания на Венеция — каза той.

— Не, не, всичко беше чудесно. Ще запазя много хубав спомен от пътуването, наистина.

(Юдит усети срама си чак в слепоочията. Дори баща й не бе изричал такива лъжи пред майка й.)

— Мразиш ли ме? — попита тя с надеждата да чуе категоричното „да“ в кулминацията на своето смущение.

Не му попречи, когато той взе ръката й и я целуна. Щом напускаш някого, е редно да му позволиш подобни жестове.

— Да те мразя ли? — отвърна с усмивка Ханес. — Скъпа, не знаеш за какво говориш.

Не, явно ти не знаеш за какво говоря, което е по-лошо, помисли си Юдит. А и беше крайно време да престане да я нарича „скъпа“.

— Ами добре тогава — заяви тя, след като мълчанието й се стори непоносимо дълго.

— Добре тогава — каза той, сякаш току-що бе чул гениална фраза, която заслужаваше да се повтори.

Искаше й се да вметне нещо от сорта на: „Най-вероятно пак ще се засечем някъде.“ Вместо това обаче реши да приключи разговора с утешителна доза оптимизъм.

— Определено няма да се изгубим от поглед.

Ханес се засмя и разкри блестящите си зъби.

— Не, със сигурност няма.

Юдит стана от масата и бързо се насочи към изхода, за да избегне драматичната целувка за сбогом.

— Със сигурност няма да се изгубим от поглед, скъпа — извика той след нея.

2

Вечерта Юдит реши да притъпи сетивата си с помощта на всевъзможни телевизионни предавания и няколко чаши червено вино. Не беше в състояние да се вижда с други хора или да се среща с приятели, за да им разкаже за пълния си провал. Едно нещо знаеше със сигурност и предпочиташе да го запази за себе си — Ханес щеше да бъде последният й злополучен експеримент. Никога повече нямаше да се обвърже с някого, ако не го обичаше дотолкова, че да е убедена в желанието си да остане с него по-дълго. Занапред смяташе да си спести подобни унизителни ситуации.

Към десет часа мелодията на телефона й я откъсна от поредния сапунен сериал. Ханес пишеше: „Може ли да ти пращам есемеси, когато не се чувствам добре?“ — „Разбира се, винаги“ — отговори му тя, измъчвана от гузна съвест и благодарна на дискретния му опит за преодоляване на отчаянието. После изключи телефона си.

През нощта се събуди на няколко пъти и се увери, че Ханес не лежи до нея. Накрая реши, че няма да успее да заспи отново, включи всички лампи в апартамента и си сложи слушалки, за да изолира евентуалните шумове от стълбището. Успокои нервите си, като прочете началните страници от новия роман на Т.К. Бойл, и зачака будилникът да звънне.

На сутринта се постара да излезе колкото се може по-бързо от къщи. Когато затвори вратата на апартамента — защо изобщо се бе обърнала? — забеляза на дръжката найлонов плик с надпис „За Моята Юдит“. Вътре намери три жълти рози, увити в хартия, и закодираното послание „Какво Общо Имат Тези…“. Не липсваше и запазената марка на Ханес — твърде широкото, нарисувано с молив сърце. Юдит трябваше още днес да му каже, че не иска да я затрупва с цветя. Защо изобщо бе дошъл до вратата й?

3

— Госпожо, изглеждате болна — заяви Бианка, щом я видя.

Юдит стоеше под светлината на новите лампи от Лиеж.

— Не, скъпа, просто съм зле гримирана — отвърна тя.

Бианка беше безпомощна срещу толкова силни аргументи.

— Госпожо…

Още по тона Юдит разбра, че стажантката се кани да й съобщи неприятна новина.

— Вашият приятел беше тук и остави нещо. Бързаше много и аз го попитах какво да ви предам. Помоли ме да ви кажа, че ви обича повече от всичко. Толкова мило! И аз бих искала да имам такъв мъж.

Бианка й подаде три жълти рози, за които бе прикрепена бележка със странното послание „… И Тези…“, оградено от кошмарно сърце.

Юдит се оттегли в офиса и включи телефона си. Трябваше незабавно да звънне на Ханес и да му забрани да й праща цветя. Беше получила единайсет нови съобщения — всичките от него. Единайсет съобщения с един и същи текст. 02:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ 03:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ 04:13 ч.: „Не се чувствам добре.“ Не се чувстваше добре цели единайсет пъти — през интервал от точно един час. Явно не го интересуваше дали е ден или нощ. Тя погледна часовника и осъзна, че след петнайсетина минути ще дойде време за нов есемес. Той искаше съвсем ясно да й напомни за състоянието си, в случай че бе забравила.

Юдит избра номера му, но попадна на гласова поща. „Ханес, спри, ако обичаш! Моля те, не ми изпращай повече такива есемеси! Разбери, че няма смисъл! И забрави тези игрички с розите! Ако все още означавам нещо за теб, бъди така любезен да уважиш желанието ми. Повярвай ми, и аз не се чувствам добре. Но решението ми е окончателно. Моля те, приеми го!“

Трудно дочака края на работния ден. Ханес бе преустановил изпращането на съобщения след обаждането й, но Юдит продължаваше да се притеснява от атаката с розите. На връщане към къщи не я напускаше усещането, че той е някъде наоколо. Представяше си как внезапно я пресреща или изскача зад ъгъла. А може би се прокрадваше зад нея и я следваше плътно по петите.

Някакво предчувствие я накара да мине по Флахгасе, където паркираше ситроена си. Още отдалеч забеляза издължения бял пакет, пъхнат под чистачките на колата: три жълти рози и нов фрагмент от посланието „… И ТЕЗИ…“, ограден от грозно, несъразмерно сърце. Тя се утеши с надеждата, че цветята са били оставени преди телефонното й оплакване.

Щом се прибра у дома и заключи вратата, напрежението започна да отслабва. Спокойствието обаче не продължи дълго. Юдит тъкмо лежеше на тъмножълтото канапе и се наслаждаваше на меката светлина от ротердамския лампион, когато някой позвъни на вратата. Първоначалният шок бързо прерасна в ярост.

— Ханес? — изкрещя Юдит.

Вече имаше твърдото намерение да го прати по дяволите.

— Аз съм, госпожа Грабнер, домоуправителката — обади се плах женски глас. — Трябва да ви предам нещо.

— Кой го остави? — попита Юдит с изключително любезен тон, след като отвори вратата.

— Един куриер.

— Кога, ако може да попитам?

— Преди обяд, към единайсет часа.

— А, към единайсет значи. Много ви благодаря, госпожо Грабнер.

Тя хвърли цветята в боклука, без дори да ги разопакова. Погледна за миг новото послание, след което го разкъса на парчета. Този път пишеше: „… Рози…“. Юдит мислено подреди отделните фрагменти: „Какво Общо Имат Тези, И Тези И Тези Рози…“ Изречението не беше завършено. Явно я чакаха още подаръци.

4

— Получи ли всички, скъпа? — попита той. Очевидно бе очаквал обаждането й, тъй като отговори веднага.

— Защо го правиш, Ханес?

— Мислех, че ще се зарадваш. Винаги си се радвала. Ти обичаш рози, знам колко много ги обичаш.

Звучеше като проповедник от някоя секта.

— Освен това харесваш жълтия цвят — продължи той. — Цял живот си била заобиколена от жълтото. Русата ти коса е най-прекрасната на света. Израснала си в светлина, скъпа. Ти си дете на светлината.

— Ханес, моля те, спри…

Той я прекъсна. Тонът му изведнъж стана хладен и строг.

— Няма нужда да се повтаряш, скъпа. Получих съобщението ти. Имам го на телефона. Мога да го прослушам по всяко време. Ще уважа твоето желание. Повече няма да ти подарявам рози — нито жълти, нито каквито и да било други.

— А къде са последните цветя? И какво послание ми изпращаш на части? Кажи ми го. Да приключваме вече!

— Просто измислих малка гатанка, скъпа. Съвсем елементарна. Знам, че лесно ще се досетиш за отговора.

Юдит повиши глас:

— Моля те! Не искам да се досещам нищо! Искам да ме оставиш на мира!

— Общо петнайсет рози. Пет пъти по три. Скромен жест на внимание и безобидна задача, нищо повече. Извади голямата кристална ваза. Колко букета събра до момента?

— Четири. Пред вратата, в магазина, върху колата, при съседката. Къде е петият, Ханес? Кажи ми. Не издържам вече… Ядосваш ме!

— Отлично. Последователността е правилна. Знаех, че ще се отбиеш до колата, преди да се прибереш вкъщи. Познавам те, скъпа. Точно заради това си мислех, че ще се зарадваш.

— Къде е последният букет? Кажи най-сетне!

Настъпи кратко мълчание.

— Последните рози… Къде ли са те? У мен, естествено. Желанието ми беше да ти ги поднеса лично. Смятах днес да…

— Със сигурност няма да ми поднесеш цветя или каквото и да било друго, Ханес. Няма да се видим днес. Нито пък утре или вдругиден. Разбери, че не го искам!

— Не е нужно да викаш, скъпа. Обиждаш ме. Разбрах те напълно. Няма да идвам, щом не искаш. След като Венеция ти е дошла в повече и се нуждаеш от известна пауза, ще уважа решението ти.

— Ханес — каза тя съвсем спокойно, — не се нуждая от пауза. Вчера Скъсах Окончателно С Теб. Помниш ли? Опитай се да приемеш този факт.

За да придаде по-голяма тежест на думите си, Юдит прекъсна връзката.

5

Три дни Юдит не чу, не видя и не помириса нищо от Ханес. Времето беше задушно, дъждовно и потискащо — напълно в унисон с психическото и физическото й състояние. Тя се будеше рано с тягостното усещане, че през нощта някой (например Ханес) е лежал с цялата си тежест върху корема й. Скрита под чадъра си, сутрин Юдит се прокрадваше до магазина, а вечер отново се измъкваше незабележимо. Работния ден прекарваше предимно в офиса, за да избегне контакта с един определен потенциален клиент. Вечер оставаше вкъщи, въоръжена с книги, филми и музика, под светлината на своите лампи. На всеки няколко часа тихо благодареше, че мобилният й телефон не издава никакъв звук.

На четвъртия ден от злополучния последен разговор Юдит за пръв път си позволи „компания“. Лара и Валентин — двамата влюбени, които постоянно се държаха за ръце — й бяха казали, че ще се отбият за малко. Предстоеше им пътуване до Франция и затова искаха да й донесат по-рано подаръка за рождения ден, — макар че дотогава имаше десетина дни. Юдит предполагаше, че ще получи порцеланов съд за горещо какао. Предишните години Валентин (още без Лара) й бе подарил няколко порцеланови кани — за чай, кафе и плодов сок.

Този път обаче се изненада приятно от красивия комплект чаши от чешки кристал, купен в някакъв антикварен магазин в центъра. (Влиянието на Лара бе осезаемо.) Юдит смяташе да им признае за края на връзката си с Ханес, ако станеше дума за него. Все с някого трябваше да сподели. Но той изобщо не присъстваше в разговора им. Двамата най-вероятно се досещаха какво се е случило, тъй като Юдит не спомена нито веднъж името му в плановете си за близкото бъдеще. Разказа им за Венеция съвсем набързо, сякаш бе ходила в командировка, наситена с досадна културна програма.

Приятната среща, продължила около два часа, помогна на Юдит да се отърси от мрачните си мисли. На раздяла Лара изненадващо я утеши с думите: „Всичко ще се оправи!“ Валентин я прегърна нежно и окуражително, сякаш тя преживяваше тежка криза. Юдит реши, че някои хора се досещат и без много обяснения.

6

Обзе я приятна умора и тя се отправи към спалнята с надеждата, че ще може да се наслади на седем безпаметни часа сън. Включи пражкия месингов полилей и погледна с недоумение леглото. Нещо не беше както трябва. Изведнъж осъзна, че преди няколко часа не бе забелязала издутината в долната му част. Юдит се доближи и повдигна завивката. Не изпищя само защото не можеше да повярва на очите си. Та нали всички прозорци бяха затворени, а и беше изключено той да се е промъкнал през вратата.

Но ето че върху чаршафа лежеше малък продълговат пакет, от който се подаваха три жълти рози. Тя хвана букета и го запрати към стената. Сгуши се до леглото, опряла колене в гърдите си, и се опита да подреди хаоса в главата си. Не, първо трябваше да прочете бележката. Юдит допълзя до прекършените цветя и веднага зърна грозното сърце. До него беше написано: „… Помежду Си?“ Проклетата гатанка най-сетне добиваше цялост. „Какво Общо Имат Тези И Тези, И Тези Рози Помежду Си?“ Всички бяха жълти. Пращаше ги Ханес. А тя бе попаднала в капана им. И се страхуваше от тях. По дяволите.

Нещата постепенно започваха да се избистрят — имаше само едно логично обяснение за появата на цветята върху леглото й. Юдит звънна на Валентин, но попадна на гласовата му поща. За щастие телефонът на Лара даваше свободно.

— Ало.

— Здравей. Вие ли сложихте розите под завивката?

Юдит се постара да звучи нормално. Никой не биваше да разбира в какво душевно състояние се намира в момента.

— Разбира се — отвърна Лара и се засмя. — Едва ли е бил Дядо Коледа. Изненадахме те, нали? Искахме да допринесем за вашето сдобряване.

— Какво сдобряване? — попита Юдит.

Тогава Лара й разказа цялата история.

От няколко седмици Ханес и Валентин ходели редовно да играят тенис. (Били се разбрали да опитат още през май, на терасата в дома на Илзе. Интересно. Ханес никога не бе споменавал за това.) След мачовете обикновено оставали да си поговорят, понякога и самата Лара се присъединявала към тях.

Ханес често споменавал за любовта си към Юдит и се смятал за „най-щастливия човек на Земята“. Преди два дни обаче с дълбоко отчаяние им признал, че пътуването до Венеция било претърпяло „лека злополука“. Той бил ядосал Юдит с „няколко глупави забележки и постъпки“ и искал да изглади „малката криза в отношенията им“ с рози и други прояви на внимание.

Затова попитал Лара дали двамата е Валентин не могат да занесат цветята в жилището й, след като и бездруго щели да ходят там. Помолил ги да оставят незабелязано букета на някое скришно място — „например върху леглото й“, — за да засилят ефекта. Тъй като не искал да безпокои Юдит, ги предупредил да не коментират пред нея „глупавата криза в отношенията им“.

— Страхотно — измърмори Юдит. — Значи настройва и приятелите ми срещу мен.

— Но защо говориш така?

— Лара, аз скъсах с Ханес, и то окончателно. Моля те, предай го на Валентин и останалите. Но най-вече на Ханес, когато се видите следващия път на тенис корта или някъде другаде!

— Ах, Юдит, звучиш много отчаяна. Горе главата, сигурна съм, че всичко ще се оправи!

— Няма какво да се оправя, Лара. Чувствам се чудесно.

7

С всеки изминал ден, лишен от „инциденти“, все повече нарастваше надеждата на Юдит, че Ханес най-сетне се е примирил с фактите. Бианка й съобщи, че го е видяла само веднъж „да профучава покрай витрината“.

— Защо вече не влиза при нас, шефке? — попита тя.

— В момента е много зает — отвърна Юдит. Що се отнасяше до Бианка, истината можеше да се отложи.

За съжаление обаче истината се отлагаше за всички. Юдит все още не беше готова да обсъжда провалената си връзка с Ханес. Ужасяваше се от изказвания като „Горе главата!“ и „Всичко ще се оправи!“. Не искаше да гледа разочарованите лица на приятели и познати, които бяха толкова ужасно загрижени за нея, че й желаеха само най-доброто. А в момента трябваше безучастно да наблюдават как най-доброто отново се е оказало недостатъчно за Юдит — Ханес, тази шестица от тотото, този невероятен шанс, който съдбата предлагаше веднъж в живота. Мъжът мечта бе предопределен единствено за нея, а тя го бе изоставила по най-жестокия възможен начин, заедно с всичките му жълти рози.

С всеки изминал ден, лишен от „инциденти“, нарастваше и състраданието й. Неговото положение със сигурност бе по-окаяно от нейното. За Юдит Ханес беше просто един болезнен „провал“, ясно доказателство за това, че не е достатъчно да обичаш някого с цялото си сърце, за да спечелиш любовта му. Жалко, че въпреки житейския си опит бе попаднала в толкова елементарен капан. Той от своя страна трябваше тепърва да се примири с факта, че е бил отхвърлен от жената, която бе заела централно място във вселената му и бе станала обект на най-силните му чувства. Юдит се проклинаше, че изобщо е допуснала подобно нещо.

Кой ли щеше да го утеши сега? Едва ли имаше много приятели, след като никога не й бе споменавал за такива. А предишни връзки? Миналото му беше обвито в мистерия. Ханес не поддържаше контакт с доведената си сестра и нейното семейство. Беше загубил биологичния си баща още като дете. Майка му и новият й съпруг живееха в Грац. Но той се бе изказал доста сдържано за тях. Нима оставаха само двете му безлични колежки?

След осем дни, към обяд, Юдит реши да му се обади от офиса.

— Как си? — попита тя. Не й хрумна въпрос от по-лично естество.

— Благодаря, Юдит, опитвам се да се справя, доколкото мога.

Отговорът му я успокои. За пръв път я наричаше Юдит вместо „скъпа“. А и всичко друго — тонът на гласа, интонацията и съдържанието на думите му — свидетелстваше за известна уравновесеност.

— Старая се да ангажирам вниманието си с работа — продължи той. — В момента имаме големи проекти.

Ханес използваше множествено число, и то без да включва нея. Това й хареса. Също така споменаваше важни думи като „ангажирам“, „работа“ и „проекти“.

— А ти как си, Юдит?

— Ами горе-долу.

— Често ли излизаш?

— Не, не, стоя си най-вече у дома. Както казах, нуждая се от спокойствие и дистанция от… ъъъ… всичко. Бих искала отново да постигна равновесие със себе си.

— Да, разбирам. Сигурно и на теб не ти е лесно.

— Така е.

Юдит скоро трябваше да намери изход от този ужасно съдържателен разговор, в противен случай и двамата щяха да изпаднат в униние.

— А как смяташ да отпразнуваш рождения си ден? — попита внезапно той.

Хвана я неподготвена. Въпреки че рожденият й ден се падаше само след два дни, досега тя бе успяла да не мисли за него. Ханес вероятно бе оградил датата с огромно сърце в календара.

— Може би със семейството? — продължи той.

— Ами… още не знам, ще го реша спонтанно — излъга тя.

— Поздрави ги от мен, ако ги видиш.

— Да, непременно. Благодаря ти, Ханес.

Благодареше му за приятния, формален, почтително дистанциран поздрав.

— Е, ще се залавям за работа — каза той.

Страхотно.

— Да, и аз имам да свърша някои неща. Ще се чуем.

— Само секунда, Юдит. Реши ли гатанката?

— Коя гатанка?

— С розите. Какво е общото помежду им? Досети ли се? Не е трудно.

Гласът му отново звучеше ведро. Разговорът незабавно трябваше да приключи.

— Всички рози са жълти — отвърна тя бързо и отегчено.

— Разочароваш ме, не е чак толкова просто. Разгледай ги още веднъж. Обещай ми, че ще го направиш. Предполагам, че още ги пазиш. Нали не са увехнали, скъпа?

Юдит реши да замълчи. „Скъпа“ беше последната изречена дума.

8

В третата събота на юли, тъкмо когато бе нахлул студен фронт, неомъжената Юдит навърши трийсет и седем години, и то „у дома“ при мама. Али бе дошъл с бременната Хеди, която всеки момент трябваше да роди. Може би бебето смяташе да отпразнува рождения си ден заедно с Юдит.

Още самото посрещане й се стори особено тържествено. Майка й не бе изглеждала толкова развълнувана от години. А брат й направо беше неузнаваем — избръснат, с изгладена бяла риза и широка усмивка, сякаш изведнъж бе започнал да приема живота от забавната му страна. Човек би помислил, че са се събрали по някакъв извънреден повод.

— За съжаление Ханес е възпрепятстван и няма да дойде — заяви Юдит, изненадана, че никой не бе попитал за него.

Думите й също не предизвикаха очакваната реакция. Тя искаше да изчака поне час, преди да им разкаже в пълни подробности за мъчителната раздяла. Този път бе твърдо решена да го направи.

— Днес имаме специална изненада за теб, Юдит. За теб и за всички нас — съобщи Али, който никога досега не бе вземал пръв думата.

Те седяха около масата, огряна от множество свещи.

— Изненада за всички нас? — повтори предпазливо тя.

— Да, чака те в спалнята — издаде Хеди.

— Не, моля ви — измърмори Юдит.

До края на живота си не желаеше да чува за повече такива изненади. Али почука нетърпеливо на вратата, сякаш се бе пренесъл обратно в детството, когато още вярваше в Дядо Коледа. Тя се отвори. Няколко гласа запяха нескопосано „Честит рожден ден, скъпа Юдит“, но поне го направиха в унисон. Тя замръзна на място и извика:

— Татко! Не мога да повярвам! Какво търсиш тук?

Той я прегърна сърдечно и далеч по-бащински, отколкото Юдит бе свикнала през годините. После се заеха с раздаването на подаръците, опаковани в златиста хартия, и вдигнаха наздравица с шампанско — за рождения ден, за семейството, за щастието. Здравето също не бе подминато.

Накрая седнаха на масата. Али, с когото баща им се държеше необичайно мило, засне събитието с фотоапарат. Специално за повода татко дори прегърна през рамо мама — затрогваща сцена, каквато Юдит бе виждала за последно в училищна възраст. Някак тихомълком стана ясно, че напоследък двамата са се „сближили“ и са излизали заедно няколко пъти. Али подшушна на сестра си, че не е изключено родителите им да се опитат да се съберат отново.

Юдит се стараеше да не показва резервираното си отношение. Опомнянето на баща й бе дошло с двайсетгодишно закъснение. Истинският подарък за нея — един от най-хубавите изобщо — беше метаморфозата, претърпяна от върналия се към живота Али. Семейната хармония представляваше най-добрата терапия за по-малкия й брат, който с еуфория наблюдаваше случващото се.

— А сега да поговорим за теб, Юдит — заяви мама.

Приятният един час, който й напомни за детските празненства от началото на осемдесетте, бе изтекъл. Тортата с плътна розова глазура вече бе изядена. Край на семейната идилия — беше време за радикална промяна в настроението.

— Дете, дете, много сме разтревожени — продължи мама.

Този на пръв поглед безобиден упрек бързо прерасна в горчиво, строго порицание, след като баща й кимна в знак на солидарност. Али извърна глава — никога не вземаше страна в даден конфликт. Хеди сложи ръце върху големия си корем, сякаш искаше да закрие очите и ушите на бебето.

— Защо не си ни казала, че имаш проблеми? — попита майка й.

Проблеми ли? Наистина ли имаше такива?

— Разделих се с Ханес — заяви троснато Юдит. — Не смятам, че това е проблем.

Другите мълчаха угрижено. Все едно Юдит току-що бе признала, че е извършила тежко престъпление.

— Да, но защо, за бога? — попита мама.

Изглеждаше съкрушена и изключително напрегната, но не и изненадана. Юдит усети как в нея се надига горещина, която скоро щеше да избие по бузите й.

— Много е просто. Не го обичам достатъчно — отвърна тя.

— Не го обичаш достатъчно. Не го обичаш достатъчно. Кога най-сетне ще обичаш достатъчно? Нима чакаш приказния принц на бял кон? Спри да витаеш из облаците, дете! Порасни най-после!

Горещината вече бе достигнала бузите й. Слепоочията й пулсираха. Юдит понечи да се изправи и да си тръгне — стар ритуал от училищните години. Но в следващия миг се намеси баща й и сцената стана модерна и живописна.

— Юдит, моля те, остани. Не се сърди на майка си. Реакцията й беше повлияна от обстоятелствата. Трябва да ти обясним нещо. Знаеш ли кой е отговорен за събирането на цялото ни семейство днес?

В нея се зароди ужасяващо предчувствие.

— Ханес.

Али се бе осмелил да изрече вълшебната думичка. Ханес се свързал с баща й и двамата си уговорили среща. Ханес — архитектът, партньорът на дъщеря му, работодателят на сина му — искал да зарадва „любовта на живота си“ за рождения й ден с „най-хубавия от всички подаръци“: мама и татко. Безценно, ненадминато, незаменимо.

„Направо ще се разплача“, едва се въздържа да не каже Юдит. Но Али беше там и тя не искаше да го обиди. Отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Освен това се опитваше всячески да овладее гнева си. Треперещите ръце й подсказваха, че съвсем скоро ще избухне.

Ханес разговарял дълго с родителите й. Али също се присъединил към тях. Разглеждали заедно фотоалбуми, разказвали си стари семейни истории и подробности от детството на Юдит (и Али). „Винаги съм си мечтал за такова семейство“, споделил Ханес.

„А вие сте си мечтали за такъв зет“, помисли си Юдит. Човек, който събира отломките от миналото и ги сглобява в едно цяло, а после ги залива с розова глазура. Не след дълго се появяват и едно-две внучета, преди дъщеря им да е станала прекалено възрастна, за да бъде майка. Коленете на Юдит затрепериха.

— Но това е ужасно унизително! — заяви тя. — Защо първо не говорихте с мен?

— А ти говори ли с нас? — възрази майка й.

— Юдит, направихме го заради теб — намеси се баща й. — Искахме да те изненадаме за рождения ти ден. Ханес имаше добри намерения.

— Не можехме да предположим, че междувременно си го… — добави майка й.

— Много съжалявам, но аз не обичам този мъж! — прекъсна я Юдит.

Възцари се неловко мълчание. Али се опита да прекрати спора.

— Какво толкова. Щом не го обича…

Той сви рамене и на лицето му отново се изписа познатата тъжна физиономия. И заслугата беше изцяло на Юдит, или поне това се четеше в погледите на мама, татко и Хеди.

— Вчера Ханес ми се обади по телефона, за да каже, че няма да дойде на празненството — оплака се майката точно преди Юдит да стане и да се насочи към вратата. — Попитах го защо. „Юдит не иска“, обясни той. Как така? „Напусна ме.“ Не може да бъде! „В момента не била готова да се обвърже.“ Божичко! „Има нужда от време, следователно трябва да й го дадем.“ Какво време? Нали става на трийсет и седем? Ще поговорим с нея, аз и баща й. „Не, не го правете — тръгна да ме разубеждава той. — Нещата ще се решат от само себе си, мога да почакам.“ Много съжалявам, Ханес. Накрая ни пожела хубаво изкарване. Горкичкият. Помоли да си спомняме за него.