Вечно твой

1

Минаха три седмици. Петстотин часа. Осемнайсет пъти ходене пеш до работа. Осемнайсет пъти връщане до къщи. Над двайсет пъти отваряне на вратата на сградата, отключване на апартамента, влизане, заключване, претърсване на терасата, поглеждане под леглото, надничане в гардероба.

Три седмици. Хиляди двойни превъзмогвания за Юдит. Хиляди пъти прескачане на две сенки — нейната собствена и неговата, невидима. Над двайсет пъти спускане на щорите, събличане, влизане в душкабината, излизане, нов бърз поглед под леглото, повдигане на завивката, опипване на възглавницата. Лягане. Затваряне на очите. Отваряне на очите. Кафе машината! Скок от леглото. Бегом към кухнята. Кафе машината. На същото ли място стоеше винаги? Не беше ли я оставила малко по вляво?

Три седмици. Двайсет и осем допълнителни работни часа за грижовната Бианка. Провалено пътуване до Амстердам. Отказ за ходене на кръщене. (Поводът — племенницата й Вероника, здраво бебе, 4,20 кг. Хеди в добро състояние. Али щастлив. Поне той.) Ходене до полицията: „Удрял ли ви е? Не? Заплашвал ли ви е? Също не? Преследва ли ви? Да? Добре, значи преследване. Законът изрично го забранява. Какви доказателства можете да ни представите? Разполагате ли с нещо срещу него? Бодли. Аха. Писмо, чудесно. Къде е то? Изхвърлили сте го. Лошо. Много лошо. Моля, запазете следващото и ни го донесете.“

Три седмици. Нито едно обаждане. Никакви есемеси, имейли, писма, бележки, рози. Никакви бодли.

— Готова съм да се обзаложа, че се е отказал — заяви Бианка.

— Но все пак е някъде наоколо — отбеляза Юдит.

— Да, със сигурност. Но важното е, че повече не ви тормози. Нали така?

2

В първия петък на септември, когато задушното лято вече наближаваше своя край, към три следобед в магазина влезе бледа жена, която й се стори някак позната. Тя подаде ръка на Юдит и се представи:

— Волф, Гудрун Волф. Извинете за безпокойството, но сигурно ще можете да ни помогнете. С госпожа Ферстел сме много разтревожени и помислихме, че…

„Познаваме ли се?“ — искаше да попита Юдит. Но опасението й, което бързо се оправда, беше толкова лошо, че гласът й се сподави. Жената бе седяла в бар „Финикс“ онзи път и й бе помахала за поздрав — беше една от колежките на Ханес.

— Притесняваме се за господин Бергталер. От няколко седмици не е идвал на работа. Доскоро нямахме никаква вест. Днес обаче…

— Съжалявам, но не мога да ви помогна — прекъсна я Юдит.

Тя се опита да я избута към вратата, но жената вече бе успяла да извади малка изтъркана бележка от грозната си светлобежова чанта.

— Днес получихме това писмо от него — добави тя.

Размаха го във въздуха, сякаш се опитваше да прогони зли духове.

— Пише следното: „Колкото и да ми е мъчно, ще трябва да си взема сбогом с вас. Скоро ще съществувам само на хартия…“

Гудрун Волф направи кратка пауза, за да си поеме въздух. После продължи с театрален и укорителен тон:

— „Скоро ще съществувам само на хартия и в сърцето на моята избраница, любовта на живота ми.“ Тук писмото свършва. И ние с госпожа Ферстел, естествено, започнахме да се безпокоим. Ето защо си помислихме, че тъй като на практика сте единствената…

— Съжалявам, но наистина не мога да ви помогна. От доста седмици не поддържам никакъв контакт с господин Бергталер. Абсолютно никакъв.

Юдит размаха бурно ръце във въздуха.

— Добре ли сте, шефке? — намеси се Бианка.

Тя застана до Юдит, за да я хване, в случай че припадне.

— Много съжалявам, но вече нямам нищо общо с него.

— Но може би все пак знаете… — настоя Гудрун Волф.

— Не, не зная нищо и изобщо не ме интересува.

— Вижте, шефката ми не се чувства добре. Ако обичате, вървете си — прекъсна я Бианка.

— Само се надявам той да не направи някоя глупост — заяви Гудрун Волф.

3

След края на работния ден Юдит реши да се махне от града. Бианка й помогна при опаковането на багажа, придружи я до колата, огледа страничните улички и каза:

— Теренът е чист, шефке. Можете да потегляте.

Юдит бе изпратила на брат си само кратък есемес: „Скъпи Али и Хеди, смятам да дойда при вас тази вечер. Удобно ли е да остана до неделя? Няма да ви преча. Юдит“.

Тя пристигна в старото стопанство, когато слънцето залязваше и синьо-виолетовите багри на небето вече загатваха за една бурна нощ. Още отдалеч се чуваше силният рев на малката Вероника. Али се опита да поздрави сърдечно сестра си. Изглеждаше уморен и измъчен, вероятно отново вземаше медикаменти.

— Каква изненада! — възкликна той, без да уточнява дали е хубава или лоша.

В продължение на няколко часа разговаряха около масата почти безспирно, твърдо решени да не позволят да настъпи неловко мълчание. Обсъдиха най-належащите проблеми, трудното раждане на Вероника, непосилното настояще и несигурното бъдеще. Всичко това бе съпътствано от разглеждане на снимки, кърмене на новороденото и пронизителни звуци от детското легълце.

Юдит търпеливо чакаше да я попитат защо е решила да дойде, как вървят нещата при нея, какво се е случило и защо изглежда така разстроена. Али обаче не смееше да отвори дума. В представите му Юдит отдавна беше единственият човек, който не можеше да се чувства по-зле от него. И ако тя някога пренебрегнеше своята роля, нестабилният свят на Али щеше да се разпадне.

Той все пак сподели, че се е отказал от работата като фотограф на аптеки.

— Защо? — попита Юдит.

— Защото беше по-скоро терапия, отколкото истинска работа. Не биваше да продължавам така.

— Знаеш го брат ти, поставя гордостта над всичко — добави Хеди. — Щеше да е по-различно, ако ти и Ханес… сещаш се.

— Да.

— Не го приемай като упрек — каза Али и я погали нежно по ръката.

Юдит вече бе взела решението да се прибере у дома още същата вечер. Но тогава пред нея изведнъж се появи неочакван гост, който я погледна толкова продължително, настойчиво и угрижено, че очите й се насълзиха.

— Радвам се, че отново си с нас, Юди — заяви Лукас Винингер, сякаш междувременно бе станал член на семейството.

После мина директно към съществената част.

— Какво има, да не ти е зле? Цялата си пребледняла, а бузите ти са хлътнали. Изглеждаш страшно изтощена. Мъчи ли те нещо?

— Може да се каже.

Тя все пак се насили да се усмихне заради Али.

— Какво става? Да нямаш проблеми с приятеля си?

— Бившия приятел.

— Зарязал ли те е?

— Не, по-скоро обратното.

— Изплюй камъчето най-сетне!

— Дълго е за обяснение. Не искам да ти губя времето.

— За такива неща винаги има време.

— Нали няма да се сърдите, ако ви оставя насаме? — попита Али.

Без да дочака отговор, той стана и бързо целуна сестра си по челото.

На следващия ден Юдит се събуди чак към обяд. Беше спала непробудно. През нощта есента тихомълком се бе промъкнала и бе донесла със себе си аромати, които нямаха нищо общо с Ханес. Слънчевите лъчи се пречупваха през стъклото на отворения прозорец и озаряваха стаята в бледооранжев цвят. Светлочервеният полилей от Краков, който висеше във витрината на магазина, излъчваше подобна светлина.

Двамата с Лукас бяха разговаряли цели пет часа. „Все нещо ще ни хрумне — бе казал той накрая. — Все нещо ще НИ хрумне.“ Беше й обещал. Когато Юдит проследи аромата на кафе до кухнята, Лукас стоеше облегнат на един шкаф и й се усмихна окуражаващо.

— Тук ли живееш вече? — попита тя.

— От време на време, само при специални случаи.

— Лукас, не искам заради мен да…

— Две лъжици захар, без мляко?

4

Щом се върна във Виена, тя взе твърдото решение да обяви война на Ханес Бергталер с подкрепата на Лукас и Бианка. Но как можеше да се отърве от неговата сянка? Като го подмамиш да напусне скривалището си, посъветва я Лукас. Юдит търпеливо трябваше да изчака следващата му поява. За да демонстрира извоюваната си самоувереност, но и за да провокира Ханес, тя на няколко пъти си сложи грозния кехлибарен пръстен.

— Това някакъв талисман ли е? — попита Бианка.

— Не, по-скоро е оръжие — отвърна Юдит.

— На ваше място бих си взела истински бокс.

Минаха още две седмици без изненади или действия от страна на Ханес. Поради обзелата я тревога обаче Юдит усещаше, че скоро ще се случи нещо. Този път искаше да го изпревари.

— Защо не му се обадим в офиса? — предложи Бианка.

— Ще го направиш ли? — помоли я Юдит.

— Естествено, и на мен ми е любопитно какво е станало с него. Но не вярвам да се е самоубил заради вас. Мъжете бръщолевят такива неща, за да си придават важност.

— А как ще реагираш, ако той вдигне телефона?

— Ще кажа, че съм сбъркала номера. Никога няма да ме познае. Умея да преправям гласа си. Ще имитирам Барт Симпсън.

На позвъняването отговори колежката му Беатрикс Ферстел.

— Може ли да ме свържете с господин Бергталер?

Бианка звучеше по-скоро като Мики Маус, отколкото като Барт Симпсън.

— Да, и кога ще се върне? Ясно, значи е в болнични. — „Още е жив“, успя да прошепне на Юдит. — В болница ли? Но какво му е? Аха. Колко жалко. Аха. Не, просто дъщерята на една негова позната. Не, няма нужда. Ще се обадя пак, щом го изпишат. А кога очаквате да дойде на работа? В коя болница е? „Йозеф“. С „ф“ или с „в“ накрая? Добре. Благодаря, дочуване.

— Е?

— Приет е в болница „Йозеф“ със симптоми на неизвестна болест. Трябва да лежи поне още две седмици, а свижданията са забранени. Но пък ние не искаме да му ходим на свиждане, нали?

— Не, не искаме.

— Какво ви тревожи, шефке? Щом е в болница, няма от какво да се страхуваме. Като нищо ще вземе да се влюби в някоя медицинска сестра и ще ви остави на мира завинаги.

— Неизвестна болест… Това никак не ми харесва.

— Какво толкова? Сигурно е хванал птичи грип. Или луда крава. Да, не мислите, че е СПИН, шефке? Не ми се вярва. Едва ли се друса. А и не е обратен, нали? Най-много да е бисексуален. За всеки случай си направете тест. Не е нищо особено. Само ви вземат малко кръв. Изобщо не боли. Но е хубаво да не гледате. Иначе…

— Благодаря ти, Бианка, можеш да си тръгваш. Наистина много ми помогна. Радвам се, че си до мен.

5

По пътя към къщи, в сумрака на една ветровита есенна вечер, Юдит изведнъж усети страх от неизвестното. Докато чакаше асансьора, си въобрази, че чува стенания от по-горните етажи. Обзета от паника, тя веднага излезе на улицата, смеси се с пешеходците и се обади на Лукас. Със сподавен от ридания глас му съобщи за мнимата болест на Ханес и постъпването му в болница. Шестото й чувство и стоновете в сградата й подсказваха, че има нещо гнило в цялата история.

Лукас обеща да дойде във Виена до два часа. Юдит се опита да го разубеди, но той не искаше и да чуе. Тя просто трябваше да запълни оставащото време. В нов прилив на смелост реши да се върне обратно. Малко преди да стигне входа на сградата обаче, рязко се обърна и тръгна към близката спирка на метрото, където уличното осветление беше по-ярко. Дори там не се чувстваше сигурна. Сирената на минаваща линейка я уплаши до смърт. Може би караха Ханес при нея, или още по-лошо — точно го бяха отвели от жилището й.

Юдит се качи на едно такси и се обади на майка си. Излъга, че случайно е попаднала в нейния квартал, и попита дали е удобно да се отбие за малко.

— А, значи си жива! — отвърна сърдито тя, но веднага смени тона. — Разбира се, знаеш, че винаги си добре дошла.

Майка й изглеждаше зле и скоро стана ясно, че отново се е разделила с баща й в дух на разбирателство. Юдит нямаше нужда от намеци, за да се почувства виновна. За наказание й прочете на глас противопоказанията на различни лекарства, които лекарите й бяха предписали срещу слепота, инфаркт, страх от смъртта и т.н. Поне Ханес не присъстваше в разговора. Юдит проверяваше часовника си през няколко минути.

— Бързаш ли за някъде? — попита мама.

— Да, имам среща с Лукас.

— Лукас ли?

Най-после един директен упрек.

— Защо с него?

— Защото той ми е приятел, а човек трябва от време на време да се вижда с приятелите си — отвърна язвително Юдит.

— Но Лукас е семеен мъж!

— Слушай, мамо, нямам никакво намерение да обсъждам този въпрос с теб.

Юдит се изправи и затръшна входната врата. Постоя няколко минути отвън, осъзнавайки окаяното си положение, и след малко отново позвъни. Майка й отвори колебливо. Очите й бяха подути. Юдит я прегърна и се извини.

— В момента изживявам труден период — каза тя.

— Знам — отговори майка й.

Настъпи тягостно мълчание.

— Откъде знаеш?

— Изписано е върху лицето ти, детето ми.

6

Срещнаха се в бар „Ирис“. Лукас вече седеше там и тъкмо приключваше някакъв телефонен разговор. Пред него се виждаше чаша аперол, която бе огряна от малката свещ на масата и придаваше на изсеченото му лице червеникавооранжев отблясък. Когато поздрави Юдит, той обгърна с длани лицето й — проява на закрила и нежност. Защо не можеше да си намери мъж като него?

— Юди, не се притеснявай, Ханес наистина е приет в болница „Йозеф“ — заяви Лукас.

От болницата му казали, че миналия понеделник е постъпил мъж на име Ханес Бергталер. Не поискали да разкрият нито в кое отделение се намира, нито защо лежи там. Диагнозата и състоянието му също се пазели в тайна. Самият пациент изрично бил помолил да не се дават никакви сведения за него.

— Лукас, да не би да ме гони параноя? — попита Юдит.

— Едва ли.

— Защо тогава си мисля, че лежи в болница заради мен и се е погрижил да не науча нищо?

— Защото вероятно е така.

— Да, но не сме сигурни.

— Подозрението е напълно достатъчно.

— Но ако действително е тежко болен и има нужда от лечение?

— Може би иска да си мислиш именно това, и то непрекъснато.

— Може би.

— Във всеки случай те принуждава да се занимаваш с него.

— А аз те принуждавам да се заминаваш с мен.

— Не, Юди, не ме принуждаваш. Правя го доброволно и ми доставя удоволствие. Ето къде се крие разликата.

Въпросната разлика ги накара да останат в бар „Ирис“ до затварянето му. Юдит бе изпила повече, отколкото можеше да понесе. А Лукас се държеше така, сякаш комбинацията от аперол и вино изобщо не му бе повлияла. На няколко пъти ръката му се изплъзваше към рамото й, но бързо се връщаше в изходна позиция. За Юдит беше важно, че той е успял по един ненатрапчиво привлекателен (или по-скоро привлекателно ненатрапчив) начин да отклони мислите й от Ханес. От време на време двамата си спомняха с носталгия за отдавна приключилата им интимна връзка. Какво мислеше Антония за решението му да остави семейството си, за да обикаля цяла нощ из мрачните виенски барове, опитвайки се да утеши параноичната си бивша приятелка? Лукас я увери, че тя няма нищо против.

— Антония е наясно, че с теб сме много близки, Юди. Освен това знае, че не бих злоупотребил с твоето доверие.

— Ас нейното?

— В никакъв случай.

Последното изречение й прозвуча по-еротично, от което и да е обяснение в любов.

Двамата се понесоха с нерешителна стъпка към жилището й. Физическият контакт помежду им се състоеше единствено във взаимното подпиране и в опита им да се целунат по бузата на раздяла.

— Ще се качиш ли? Може да спиш на канапето в хола — каза заваляно Юдит.

Лукас й благодари за поканата, но обясни, че негов колега бил заминал извън града и му оставил ключовете от апартамента си, разположен на няколко пресечки от там. А и предпочиташе да вземе глътка свеж въздух. Обеща на Юдит да изчака долу, докато тя не запали осветлението в жилището си. Искаше да бъде сигурен, че всичко е наред.

Юдит подмина асансьора и бавно се заизкачва по спираловидното стълбище. Спираше на всяка площадка, за да се увери, че не чува никакви стенания или други шумове. Щом стигна до последния етаж, интуитивно се досети, че нещо не е наред. За всеки случай си пое въздух, за да може при необходимост да изкрещи навреме. Но когато видя бележката на вратата си, Юдит буквално онемя — върху лист хартия, обрамчен с черен кант, бе нарисуван кръст. Несъмнено беше смъртна вест. Тя панически извърна глава. Нямаше нужда да прочита името, то отдавна бе запечатано в съзнанието й. Втурна се надолу по стълбите, които изкънтяха под краката й.

— Лукас! — изкрещя тя.

— Какво стана?

С огромни усилия Юдит отключи външната врата.

— Мисля, че Ханес е мъртъв! — каза тя и се сгуши в обятията му.

Отне му половин час да я утеши и още толкова да я убеди, че трябва да се качи отново до жилището. Разбира се, този път я придружи.

— Хелмут Шнайдер — прочете Лукас на некролога, сякаш съобщаваше името на някой победител.

Юдит се спотайваше зад гърба му.

— Юди, починалият не е Ханес. Казва се Хелмут Шнайдер. Познаваш ли го? Погледни снимката.

— Беше ми съсед — промърмори тя. — Пенсионер… Но защо са закачили некролога му тук? Двамата рядко се засичахме. Защо съобщението се появи на моята врата точно в този момент? Надали е случайно.

— Сигурно има некролози на всички врати — отвърна Лукас. — Искаш ли да проверим?

— Не, не искам. Трябва да повярвам, че наистина е така. Не мога да живея постоянно в ужас. Омръзна ми да се страхувам. Искам да заспивам и да сънувам само хубави неща. А после да се събуждам и да мисля позитивно. Лукас, ще останеш ли при мен? Поне докато стане светло. Моля те! Само този път. Ще спиш на канапето. Или в моето легло, а аз ще спя на канапето. Няма значение.

На следващата сутрин и двамата се събудиха с главоболие. Кафето бързо възстанови силите на Юдит.

— Лукас, смятам да се срещна още веднъж с него.

— Сериозно ли? Дали е разумно?

— Трябва да го направя. В противен случай ще започна да виждам призраци.

— И какво ще му кажеш?

— Нямам представа. Все едно. Ще измисля нещо. Важното е да го зърна с очите си, за да спра да се страхувам.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Наистина ли?

— Ако ще се почувстваш по-спокойна.

— Може би е по-удачно да ме посрещнеш след това.

— Както желаеш.

— Да, нека се разберем така.

— А как ще се свържеш с него?

— Ще му се обадя по телефона, още днес или утре.

— Юди, той е в болница.

— О, да, бях забравила. По дяволите.