Вечно твой

1

— Какво си направила, дете? — попита майка й, която бе седнала до леглото.

Юдит присви очи. Тепърва трябваше да свикне с бялата неонова светлина.

— Колко е часът? — поинтересува се тя. — Досега ли съм спала?

Към тях се присъедини руса медицинска сестра с грозна захапка. Разгледа набързо медицинския картон на пациентката, премери пулса й и се усмихна изкуствено.

Беше петък и наближаваше обяд. Юдит научи, че е била приета в четвъртък сутринта с диагноза „остра шизофренична психоза“. Преди това била обикаляла безцелно квартала, държала се грубо със случайни минувачи и говорела несвързано. На няколко пъти пресякла улицата, без да се съобразява с движението. Накрая я блъснала кола. За щастие се бе разминала само с леки охлузвания по крайниците и порезна рана на главата. Лекарят от бърза помощ веднага бе наредил да я настанят в психиатрична клиника.

— Какво се е случило, дете? Какво ти има?

— Стига си се вайкала, мамо. Нали всичко е наред — отговори Юдит.

Чувстваше се като новородена, но по един доста неприятен начин. Беше смачкана и напълно изтощена, а на всичкото отгоре бе принудена да понася спарения болничен въздух, в който се носеше миризмата на телешки гулаш и пеницилин. Ярката стерилна светлина я заслепяваше. Тя още не бе дошла на себе си, но изпитваше безкрайна умора, въпреки че очевидно бе спала почти двайсет и четири часа. А ето че сега я очакваше най-голямото предизвикателство в живота й — трябваше да успокои мама.

В стаята влезе млад лекар, чиито очи имаха различен цвят. Тъмното определено отиваше повече на лицето му. За съжаление Юдит не можеше да разчита на подкрепата му. Според него най-вероятната причина за нервния срив се криеше във физическото й изтощение — комбинацията от стрес, безсъние, нередовно хранене, липса на витамини и т.н.

— Понякога човешкият мозък просто не издържа и започва да ни погажда номера — обясни той.

— За бога, защо не се храниш, дете? — попита майка й с трагичен глас.

— Мамо, моля те! Не виждаш ли, че тук ми дават храна през тръбички? Така е много по-удобно. Дори нямам нужда от прибори.

— А защо не спиш? Какво правиш нощно време?

— Секс, мамо, не спирам да правя секс!

Лекарят й намигна с по-малко симпатичното си светло око.

— И кога ще мога да изляза от тук? — поинтересува се Юдит.

— Току-що дойдохте, а вече искате да си ходите — престори се на обиден той. — Не, не. Ще останете при нас известно време.

След това се обърна към майка й, която прие думите му с тихо въодушевление.

— Ще се постараем да нахраним добре дъщеря ви. А после ще проверим къде се е загнездил червеят в главата й.

Метафората не прозвуча нито приятно, нито окуражаващо, но мама кимна в знак на задоволство.

— А сега пациентката се нуждае от пълно спокойствие — заключи лекарят.

Четири очи с три различни цвята се втренчиха в майката на Юдит. Но тя не схвана намека и остана до леглото още половин час.

2

В неделя следобед Лукас Винингер и жена му бяха поканени на кафе при Юдит. Поради организационни причини срещата се проведе в стаята за посетители на психиатричната клиника, наричана от всички „кафене“. Двамата пристигнаха без Сибиле и Виктор. Навярно искаха да им спестят гледката на лудата леля Юдит и приятелите й по съдба.

Лукас и Антония седяха чинно един до друг, подобно на двойка състезатели по фигурно пързаляне, които очакват с нетърпение съдийските оценки. Разказаха невероятно забавни истории от провинцията и предадоха на пациентката сърдечни поздрави и благопожелания от всички хора, които тя бе виждала поне веднъж в живота си. Зададоха й изключително тактични въпроси, като внимателно избягваха деликатната тема „психоза“.

Когато разговорът вече клонеше към своя край, Юдит успя да преодолее вътрешната си уравновесеност, предизвикана най-вече по медикаментозен път, и уж случайно попита Лукас:

— Разбра ли нещо за Ханес?

— Да — отвърна изненадващо Антония, която сякаш сама се учуди на признанието си.

Юдит изведнъж осъзна защо Лукас е в компанията на жена си и се държи толкова странно. Нямаше и помен от мъжа, който й бе обещал да я подкрепя при всички обстоятелства.

— Юди, не искахме да ти го казваме по телефона — извини се Лукас.

— Колко тактично — заяви Юдит. — По-добре в психиатрията!

— Миналата седмица той дойде при мен — продължи Антония.

— При теб ли?

— Да, и аз останах много учудена, но Ханес просто се появи на вратата.

— Ясно, значи си е все същият.

— Не, изобщо не е така!

Антония направи кратка пауза, след което добави тихо:

— Юдит, двете с теб не се познаваме добре.

— Съгласна съм — отвърна Юдит. Постара се отговорът й да прозвучи неутрално и се въздържа да стрелне с очи Лукас.

— Може би гледната точка на един страничен наблюдател като мен…

— Знам какво имаш предвид. Хайде, изплюй камъчето!

— Юдит, никога повече не бива да се страхуваш от този мъж! Никога!

— Това ли е искал да ми предадеш? — попита тя, като се престори на отегчена.

— Не, Юдит, такава е личната ми преценка след разговора с него. Подобно нещо се забелязва лесно. Просто се усеща. Казвам ти го като…

— Страничен наблюдател.

— Юди! — намеси се Лукас.

Той улови нежно лявата й ръка, сякаш бе репетирал сцената пред огледалото. Жалко, че Антония не прояви дори капчица ревност.

— Юди, искаме да ти помогнем да се пребориш с натрапчивия образ, който си създала в главата си. Крайно време е да се отървеш от него. Той те изяжда отвътре, натъжава те, изпива силите ти. Затова се разболя.

— Всичко се гради върху една заблуда, една напълно погрешна преценка на ситуацията — изтъкна Антония.

Ето че и в думите си се проявяваха като еднояйчни близнаци.

— Ханес не ти желае злото, Юдит! — продължи сестричката.

— Наистина, дори напротив — вметна братчето.

— Той ще направи всичко по силите си, за да се възстановиш — добави сестричката.

— Момент! — прекъсна ги Юдит.

Отново бе възвърнала силата на гласа си.

— Ханес откъде знае, че не се чувствам добре?

— Юди, състоянието ти отдавна не е тайна за никого — отговори Лукас. — Всички са наясно с положението и се притесняват за теб. Али, Хеди, цялото семейство, приятелите ти. Хората, които те носят в сърцето си.

— Но аз не искам Ханес да ме носи в сърцето си. Защото Той Определено Не е Мой Приятел!

Медицинската сестра с грозната захапка също разбра за какво става дума.

— И никога няма да бъде, независимо колко агитатори изпрати до болничното ми легло.

Юдит дръпна ръката си и се обърна към Лукас.

— Жалко, че и ти стана негов застъпник. Мислех си, че поне Ти си на моя страна.

Тя стрелна с очи Антония.

— Юди, аз Съм на твоя страна. Защото в случая не съществува друга. Моля те, опитай се да го разбереш. Само така ще излезеш от кашата, в която си затънала!

— Добре, добре. Приключихме ли с терапията?

Юдит се насили да се усмихне. Медицинската сестра явно само бе чакала този сигнал.

— Ако обичате, време е!

Тя посочи с пръст китката си, на която не се виждаше часовник.

— Юди, ако искаш, утре ще дойда пак, за да поговорим на спокойствие — предложи Лукас.

После отново взе ръката й, което й подейства добре — въпреки или заради присъствието на Антония.

— Благодаря, но наистина не е необходимо — отвърна възможно най-любезно Юдит. — Разбрах всичко. Все пак се радвам, че дойдохте!

Едва ли щеше да каже последното, ако не беше под влиянието на инжекции и медикаменти.

— Обади ми се, ако имаш нужда от приятел — заяви Лукас. — Винаги съм на твое разположение.

Антония кимна в потвърждение на думите му. Разговорът завърши с четири целувки по бузите на Юдит — две сърдечни и две по-сдържани.

3

Във вторник се състоя първата й среща с Йесика Райман — дребничка жена, която наближаваше четирийсетте и тежеше едва петдесет килограма, но очевидно беше доста компетентен психиатър. Тя седеше пред огромен компютър и въвеждаше данните на Юдит от някакъв списък с още пет-шест имена.

— Кои са останалите? — попита Юдит.

Райман се усмихна дяволито и отговори:

— Пациенти със сходна медицинска история, директно от интелигентния ни архив.

Страхотно, помисли си Юдит. Ето че и тя пишеше „медицинска история“. Нейният случай също щеше да попадне в архива. Лекарката разгледа резултатите от проведената електроенцефалография, проследи всички диаграми и таблици, след което поклати разочаровано глава и погледна състрадателно Юдит.

— Ужасна скука! Липсват церебрални увреждания, смущения, необичайни събития и инциденти. Нямате и наследствена обремененост заради някоя луда баба. Абсолютно нищо.

Психиатърката веднага спечели симпатиите на Юдит. Обясни й, че шизофреничната психоза всъщност не е нищо сериозно. Един на всеки сто души страдал от нея поне веднъж в живота си.

— Нормално е да не я възприемате като нещо сериозно — каза Юдит. — Нали се занимавате само с въпросния „един на сто“.

Райман се засмя сърдечно. Явно досега не бе чувала тази шега.

Все пак се радваше да съобщи на Юдит, че всеки четвърти пациент с подобно заболяване не изживява повторно бягство от реалността.

— Така че ако вземате послушно предписаните невролептици преди или след миене на зъбите (но никога по време на това), със сигурност ще станете част от позитивната статистика!

Юдит се радваше, че е попаднала на свестен лекар. Скоро обаче разговорът придоби по-неприятен оттенък — тя за пръв път трябваше да разкаже за „инцидента“.

— Съжалявам, но си спомням съвсем откъслечно случилото се — започна да се оправдава Юдит.

— Още по-добре — отвърна Райман. — Страшно обичам пъзели. Понякога ми отнема цели седмици да ги наредя. Продължете, слушам ви!

— Вечерта преди инцидента не можах да заспя. После нещата ми се губят.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо не можахте да заспите?

— Сигурно не съм била достатъчно уморена.

— Или пък сте чували гласове?

— Какво ви навежда на тази мисъл?

— Подобен сценарий е често срещан при един на сто души.

— В такъв случай ще трябва да ви разочаровам. Не чувах Никакви гласове. Вероятно заради това… не успях да заспя.

Йесика Райман потърка доволно ръце.

— Харесва ми — заяви тя. — Най-сетне нещо различно! А после?

— Какво после?

— Какво се случи на следващия ден?

— Бях напълно съсипана и изтощена, но в приповдигнато настроение, като в транс. Не съм напълно сигурна, но се чувствах така, сякаш някой ме направлява от разстояние.

— Какво ви тревожи?

— Хм, трудно ми е да преценя — излъга Юдит.

Все пак двете не бяха толкова близки.

— Проблеми в работата?

— Определено не — засмя се Юдит.

— Тогава в личния живот?

— От доста време нямам такъв.

— Хората, които го твърдят, често водят изключително интензивен личен живот. Разбира се, той се върти изцяло около самите тях — каза Райман и добави леко нетърпеливо: — Е, ще ми кажете ли кой е причинителят? Майка, баща, настоящ или бивш приятел, любовник, неговата съпруга, домашният му любимец? Може би всички заедно? Кой ви изнервя? Какво ви тормози? Защо страдате?

Юдит сведе глава и се престори на замислена.

— Добре, няма значение, това си е Вашият личен живот — заяви любезно Райман. — Значи в даден момент сте напуснали жилището си. Какво си спомняте после?

— Много хора, които са се надвесили над мен. В объркването си съм скочила пред някакъв автомобил.

— Кой ви тласна към него?

Юдит трепна. Въпросът беше потресаващо точен и недискретен.

— Нечии гласове? — настоя Райман.

Тъй като Юдит мълчеше, тя продължи да задълбава.

— Гласове, които ви даваха заповеди?

— Не, не бяха заповеди — отвърна Юдит. — По-скоро препоръки.

Райман се засмя, с което леко разведри обстановката.

— И какво ви препоръчаха?

— Да пресека улицата.

— Съветът не е особено добър.

— Вече ми е известно — каза Юдит. — Другия път просто няма да ги послушам.

На моменти разговорът наистина я забавляваше.

— След малко приключваме — обеща Йесика Райман.

Юдит се досещаше какъв ще бъде следващият въпрос.

— Чии бяха гласовете?

Да, разбира се. Юдит въздъхна.

— Трудно ми е да определя. Беше нещо като смесица от гласове на близки, роднини, непознати хора…

— Добре, да забравим това — заяви Райман, сякаш бе прозряла лъжата. — Сега ще ви оставя да си починете и да се насладите на вкусната храна в болницата.

Преди да излезе, лекарката огледа Юдит от глава до пети и добави загрижено:

— Аз също имам препоръка за вас.

— И каква е тя? — попита Юдит.

— Не се затваряйте в себе си. Доверете се на онези, които ви обичат. Подновете контакта с приятелите си. Човек никога не може да преодолее сам психичните си проблеми. Изолацията е най-сигурната предпоставка да се превърнете завинаги в „един на сто“.

4

В петък Юдит бе свободна да се прибере вкъщи. Но като се изключеше отвратителното безкофеиново кафе — там дори алкохолът беше безалкохолен, — от ден на ден клиниката започваше да й харесва все повече. Ето защо тя удължи до понеделник престоя си, през който вече бе качила четири килограма. Решението й зарадва младия лекар с различните на цвят очи, който отдаде желанието й да остане на собствената си личност и чувствително съкрати интервала между визитите си. Иначе казано — беше й хвърлил око. За съжаление погрешното.

Юдит взе присърце препоръката на Райман и скоро превърна психиатрията в място за срещи. Започна да кани един след друг всичките си приятели, а те я обсипваха с безброй комплименти. Не спираха да я хвалят колко добре изглежда, колко радостен, безгрижен и отпочинал вид има, колко лъчезарна е усмивката й и колко съблазнително й стои късата бяла нощница. Подкрепата им я мотивираше и почти я хвърляше в еуфория. До момента едва ли някой се бе възстановявал толкова бързо в психиатрична клиника.

Изведнъж тя отново бе готова да изслушва проблемите на околните — всички онези досадни ежедневни грижи, които човек постоянно се опитва да избута настрани, но никога не успява да преодолее напълно. Скоро и Юдит щеше да се ядосва на нищожни дреболии — изчерпани торби за смет, рояци от мушички над фруктиерата, чорапи, които след прането са сменили партньора си и не си пасват по цвят или материя.

Налага се да изтърпя само още няколко трудни фази, уверяваше се тя. После ще превъзмогна травмата. На моменти дори успяваше да мисли за Ханес, без да изпада в безпокойство. В крайна сметка той бе убедил всичките й приятели (включително Лукас) в добрите си намерения. Вероятно именно тя самата бе изтълкувала погрешно ситуацията и постепенно бе превърнала Ханес в свой демон, в тъмната половина на душата си.

Нощем не чуваше нито звуци и гласове, нито нещо по-особено. Вече не ги и очакваше. Разбира се, вечерно време медикаментите потискаха възприятията й и изкуствено я потапяха в дълбок сън, но на сутринта главата й отново беше бистра и тя гледаше без страх към бъдещето. Когато излезеше от клиниката, щеше да вземе „личния си живот“ в ръце, за да може някой ден да намери подходящия мъж и да създаде нормално семейство — например след около трийсет, четирийсет години. Подобни мисли я нареждаха сред нормалните деветдесет и девет души от статистиката.

В неделя следобед, преди последната й нощ в клиниката, я посети Бианка, която й се усмихна още отдалеч.

— Господи, шефке, колко сте напълнели в лице! Скулите ви направо са изчезнали — заяви стажантката. — И все пак сте стройна като Кейт Мос. Ужасно несправедливо! Ако аз хапна малко повече, всичко ми се лепи на гърдите и дупето.

После добави, че през изминалата седмица, докато се бе грижила сама за магазина, се е състарила поне с десет години — толкова натоварено било.

— Започне ли да се стъмва по-рано, хората се втурват да си купуват лампи — оплака се тя.

— Бианка, много съм горда, че си се справила с напрежението — успя да вметне Юдит.

— Всъщност ми беше забавно. И освен това…

Бианка изглеждаше развълнувана.

— Какво?

— Имам голяма изненада за вас!

— Хайде, кажи ми!

— Не, ще изчакам да се върнете в магазина. Там ще я видите с очите си.

Оцветените й в лилаво устни се извиха в многозначителна усмивка.

5

В понеделник сутринта Юдит напусна клиниката и в есенната мъгла потегли с такси към къщи. С удоволствие би поговорила с някой от съседите за мрачното октомврийско време, но както винаги стълбището беше пусто. Из целия вход се носеше познатата миризма на мухъл, лук и стара хартия. Докато отключваше апартамента, тя си спомни за господин Шнайдер — починалия от рак съсед, чийто некролог неотдавна бе висял на нейната врата. Това беше първата й тягостна мисъл от няколко дни насам.

Не се почувства особено комфортно в жилището, което бе осеяно със следи от предишната, кошмарна фаза. С трескаво усърдие Юдит се опита да се пребори с тягостното усещане — смени спалното бельо, размести мебелите, украси наново стените, разчисти гардероба си и дори се раздели с два чифта обувки. Накрая подбра дрехи в ярки цветове за новия старт на работното ежедневие.

В късния следобед прекрачи прага на магазина. Още на входа, където Бианка я посрещна с театрален жест, Юдит забеляза промяната — светлината беше различна, по-матова и приглушена, без обичайния си блясък. Полилеят го нямаше. Огромният кристален полилей от Барселона, на който всички се възхищаваха от петнайсет години, но никой не смееше да купи. Перлата в колекцията на Юдит, най-скъпият артикул в магазина.

— Продаден! — съобщи Бианка.

Стажантката изпъна тялото си като войник и се потупа по гърдите.

— Не е възможно — едва изрече Юдит.

— 7580 евро. Не се ли радвате?

— Да, разбира се, и още как! Но аз… тепърва трябва да…

Тя седна на стъпалото.

— Кой го купи?

Бианка сви рамене.

— Нямам представа.

— Как така?

— Не мога да кажа със сигурност, защото жената изобщо не дойде тук. В понеделник или вторник… Мисля, че беше в понеделник… или пък във вторник…

— Няма значение!

— Един мъж се обади от някакъв офис и заяви, че госпожа Еди-коя-си искала да купи полилей, който била видяла в нашия магазин. Той го описа съвсем точно. Веднага се досетих, че става дума за огромния полилей от Барселона, чиито кристални висулки звънтят така хубаво. Тогава, разбира се, му казах колко струва. Но вместо да онемее, мъжът отговори, че цената няма значение, тъй като онази жена непременно държи да го притежава. После ме помоли да го демонтирам и опаковам, тъй като някой щял да дойде да го вземе. И в петък… или пък беше четвъртък?

— Няма значение!

— Както и да е, те наистина дойдоха да го вземат и платиха на място, и то в брой!

— Кои са те?

— Двама млади мъже от някаква куриерска фирма. За съжаление не бяха особено красиви.

Настъпи мълчание.

— Не се ли радвате? — попита отново Бианка.

— Напротив, естествено, че се радвам. Просто всичко е малко изненадващо и все още…

— Да, разбирам ви. Полилеят е поне десет пъти по-стар от мен и е тук от незапомнени времена. Нормално е да сте привързана към него. Но за 7580 евро…

— Значи не е ясно кой е купувачът?

— Ами аз също бях много любопитна и попитах единия от двамата мъже, по-високия, с дългата руса…

— Няма значение!

— Попитах го къде ще доставят полилея. Обясни ни, че не знае, тъй като трябвало да се свърже с онзи мъж от фирмата. Вече му бил звънял, но не го бил открил и затова нямал представа.

— Аха.

— Аз обаче продължих да го разпитвам. Исках да науча на чие име е направена поръчката, тоест как се казва жената, която го е купила.

— И?

— Тогава другият мъж заяви, че не бива да издават името, тъй като купувачите често желаят да запазят анонимност. Не било изключено тя да е някой богат колекционер и да притежава дори картини на Пикасо, та му се струвало нередно…

— Да, разбрах.

— Но въпреки всичко изплю камъчето. Сигурно искаше да си придаде важност или се опитваше да ме сваля, макар че… пфу… беше ужасен.

Бианка се намръщи и подаде на Юдит малък лист хартия.

— Жената се казва Изабела Пермасон. Вече проверих името й в интернет. Не е някоя знаменитост, а и няма профил във Фейсбук.

— Изабела Пермасон — прошепна Юдит и се загледа в бележката.

— Познавате ли я?

— Не, не. Но името…

— Както и да е. Важното е, че полилеят е продаден. Нали така, шефке?

— Да, Бианка.

— Но вие изобщо не се радвате — нацупи се стажантката.

— Напротив — възрази Юдит. — Просто ми трябва малко време да го осъзная.