Вечно твой

1

Първите няколко нощи у дома представляваха своеобразен психически тест за издръжливост. Юдит знаеше колко е опасно да мисли за Ханес сред тъмнината на незащитените помещения — все едно пациент с дискова херния да се подложи на тежка физическа тренировка. Но нямаше друг начин. Всеки път, когато тя затвореше очи, в съзнанието й неизменно изникваха нерадостните картини от последните месеци, в които злодеят Ханес винаги имаше дейно участие. Ето защо Юдит бе принудена да държи очите си отворени възможно най-дълго. На сутринта след това често се събуждаше недоспала.

Из главата й се въртяха и нови, противоречиви мисли за него: Ханес изведнъж бе преминал в другия лагер и бе излязъл от сенките. Вече не я преследваше, напротив, беше неин най-верен съюзник. Подобна представа й вдъхваше сили — с подкрепата на Ханес тя можеше да забрави всичките си страхове, да поднови контакта със своите приятели, да общува свободно с брат си Али, да потърси и намери близостта на родителите си. Ханес я напътстваше и поемаше ролята на закрилник и посредник. Той беше липсващото звено между вътрешния и външния й свят, гарантът за хармония, ключът към щастието й.

Юдит си въобразяваше, че тези акробатични скокове на мисълта й се дължат на взаимодействието между различните медикаменти. За да задържи по-дълго новопридобитата си самоувереност, тя увеличи дозата и на трите лекарства, въпреки че Йесика Райман строго й бе забранила да го прави. Ето защо все по-често изпадаше в еуфорични състояния. Понякога те бяха съпроводени от пристъпи на силен копнеж по Ханес — тогава Юдит не желаеше нищо друго, освен той да се върне в живота й.

Когато влиянието на медикаментите отслабваше, което обикновено се случваше между полунощ и зазоряване, тя отново се чувстваше самотна и откъсната от най-скъпите си хора, неспособна да предприеме и най-малката крачка към сближаването. Злодеят Ханес пак се спотайваше в сенките, причиняваше й болка, тласкаше я към болестта. В подобни моменти Юдит се срамуваше, че изобщо е търсила близостта на такъв човек. Учудваше се на своята наивност и робско послушание.

Но дори и в тези състояния, наподобяващи махмурлук след тежка вечер, тя все пак успяваше да проумее, че е тръгнала в грешна посока, по пътя, който неизменно я отдалечаваше от всички хора и водеше до задънената улица на изолацията. Тогава си спомняше за предупреждението на психиатърката. Съзнаваше, че упорито, враждебно и недоверчиво е поела курс към острова, където завинаги щеше да си остане „един на сто души“. И за да предотврати това, Юдит вземаше нова таблетка и се отправяше на поредното главозамайващо пътешествие из дебрите на своя мозък.

2

В магазина Бианка я посрещна с нова изненада. Басти седеше в офиса на Юдит, сложил лист хартия и химикалка в скута си, и въртеше смутено обицата над горната си устна.

— Открихме следите на бившия ви приятел — заяви Бианка.

Говореше като героиня от детективски комикс.

— Сигурно сте си мислели, че сме забравили, но ние просто искахме да си стъпите на краката. Нали, Басти?

Отначало той само сви рамене, но после все пак се осмели да кимне. Бианка прокара пръсти по рижавата му коса и шумно го целуна по челото.

След това, без да чакат покана, двамата я запознаха с досегашните резултати от разследването. Първо се бяха опитали да издебнат Ханес пред офиса му.

— Но той така и не се появи, независимо по кое време Басти отиваше там — обясни Бианка. — Следователно има няколко варианта: Ханес работи на друго място или вкъщи, излязъл е в болнични или в отпуск.

Басти прегледа записките си, вдигна показалеца си и промърмори:

— Или е безработен.

В продължение на осем дни, след края на работното време, Басти паркирал колата си на Ниселгасе срещу дома на Ханес. После двамата с Бианка наблюдавали входната врата.

— Там вече го видяхме. Лично аз успях да локализирам обекта — заяви стажантката.

— Тоест да идентифицираш субекта — поправи я Юдит.

— Моля?

— Имаш предвид, че си го разпознала.

— Да, разбира се. Това си беше вашият Ханес от плът и кръв, всъщност бившият ви Ханес. Походката му е много специфична.

Юдит бе осведомена, че в поведението му нямало нищо подозрително. Не го придружавал никой, винаги напускал и се връщал сам в сградата. Не изглеждал забързан или изнервен. Веднъж задържал вратата на една възрастна дама, а друг път поздравил любезно някаква млада двойка. Облеклото му било толкова невзрачно, че Бианка не можеше да намери думи да го опише.

Последваха още данни от наблюденията: някои вечери Ханес влизал и излизал от сградата на кратки интервали, и то никога с празни ръце. Държал или папка с документи, или черно дипломатическо куфарче. Понякога се появявал с лилава раница на гръб или с торби с покупки. Забелязали го дори да изнася на рамо голям, увит в хартия предмет. Бил доста тежък, ако се съдело по изражението му.

Засега оставаше неясно по кое време на вечерта Ханес напуска за последно дома си и дали не нощува на друго място.

— Скоро обаче ще разберем — заключи Бианка. — Ако изобщо ни позволите да продължим. Какво мислите, шефке? На нас ни е страшно забавно.

Юдит се поколеба за момент, но накрая даде съгласието си, като ги помоли да не прекаляват. Не искаше да отнема радостта им от тяхното първо съвместно разследване.

3

Когато получи писмото от Ханес, тя се намираше в период на спокойствие и хармония. Това беше първото му директно послание към нея след призрачното му изчезване през лятото. Юдит прие като положителен знак факта, че ръцете й не се бяха разтреперили. Стоеше облегната на кухненския плот, отхапваше от един кроасан и наблюдаваше съсредоточено листовете, сякаш представляваха рекламна брошура за уплътняване на прозорци. Текстът, дълъг две страници, бе написан на компютър и после разпечатан. Видът и размерът на шрифта („Ариел“, 14 пункта) се набиваха също толкова малко на очи, колкото и заглавната част на писмото: „Ханес Бергталер, Ниселгасе 14/22, 1140 Виена“.

„Скъпа Юдит“ — обръщението бе последвано от запетая, в цялото писмо нямаше нито един удивителен знак. „Скъпа Юдит, разбрах, че си лежала в болница. Надявам се, че в момента се чувстваш по-добре. Клиниката, ръководена от проф. д-р Карл Вебрехт, в която са те приели, има отлична репутация. Убеден съм, че си била и все още си в отлични ръце.“ Все още?

„Преди две седмици ти ми остави съобщение на гласовата поща, което силно ме засегна“. Беше му оставила съобщение? „Съзнавам, че времето, което прекарахме заедно — най-прекрасното в целия ми живот, — бе белязано от множество несполуки и сериозни грешки от моя страна. Както казват хората, любовта е сляпа. Впоследствие ти се отдръпна от мен. Заради безкрайната си любов към теб аз не исках да го приема. Извърших неща, за които днес дълбоко се разкайвам. Намесих се в семейни въпроси, без да си ме молила за това. Действията ми бяха неразумни и, естествено, те подразниха. Ето защо те моля за извинение. В своя защита ще изтъкна единствено, че този период беше изключително тежък за мен — както в лично, така и в професионално отношение. Наложи се дори да прекарам известно време в болница заради емоционалното си изтощение. Тогава достигнах най-ниската си точка. Не исках да научаваш, за да не те тревожа и да не ти вменявам чувство за вина.

Благодарение на терапевтичната помощ, която получих, постепенно успях да се примиря с раздялата ни. Повярвай ми, процесът беше невероятно труден. Наложи ми се да извървя най-дългия и мрачен тунел в досегашния ми живот. Но вече стигнах до неговия край и отново виждам светлината, която, макар и слаба, придобива все по-голяма яркост. Юдит, никога повече няма да навляза в личното ти пространство, Ако Ти Сама Не Го Пожелаеш“. „Заклевам се във всичко свято.“ Най-после нещо смислено, помисли си тя.

„Съобщението, което остави на гласовата ми поща, скъпа Юдит, ме засегна дълбоко. Ти звучеше като преобразена — толкова агресивна и изпълнена с омраза. Думите ти ме нараниха: не си била толкова глупава, много добре си знаела, че те наблюдавам, но вече не съм можел да те уплаша. Затова трябвало да се покажа, аз, страхливецът. В противен случай си щяла да ме намериш, където и да се крия.“ Наистина ли бе изрекла подобни думи? Интересно. Значи не си въобразяваше.

„Юдит, никога не съм искал да те уплаша, самата мисъл ме ужасява. Реших, че ще е по-добре и за двама ни, ако известно време не се чуваме и виждаме. Ето защо се отдръпнах. Всъщност просто послушах съвета на общите ни приятели, които ме увериха, че буквално си развила алергия към моята личност. Но нямам никакво намерение да се крия. И не искам да ме възприемаш като страхливец. За да ти го докажа, написах това писмо.

Е, Юдит, ето ме. За щастие, мога да съществувам и без теб. Но въпреки всичко ти отправям огромна молба. Най-съкровеното ми желание е да бъдем приятели. Обещавам ти, че винаги ще съм насреща, когато се нуждаеш от мен. Така или иначе, никой не е в състояние да заличи чувствата ми към теб. С вечна вярност, Ханес“.

Юдит остави писмото и погледна още веднъж ръцете си. Не трепереха. Сипа си изстинало кафе (с кофеин) от синия термос, наля вода в друга чаша, извади едно хапче от опаковката и го поднесе към устата си. В същия миг се разколеба, раздели таблетката на две и изгълта едната половина с малко вода. После сви радостно юмруци, сякаш току-що бе извоювала ценна победа.

„Не се страхувай повече, Юдит, не се страхувай.“

4

След въпросната случка Юдит спа безпроблемно три поредни нощи. Освен това почувства остра нужда от компания. Поводът си струваше да бъде отпразнуван. Легнала във ваната — както правеше в добрите стари времена, Юдит покани приятелите си на гости в събота вечер. Герд се зарадва изключително много и прие на момента, макар че щеше да ходи на соул концерт с Роми Картен.

— Роми ли? — попита учудено Юдит.

— Да, Роми. Заедно сме от тринайсет дни.

— Ако издържите до петнайсет, непременно трябва да я доведеш!

Илзе, Роланд, Лара и Валентин също имаха други планове, но нищо не можеше да се сравни с приятната покана за вечеря от очевидно оздравялата и сияеща от щастие Юдит. Ето това бяха истински приятели — те държаха на нея и веднага проявяваха готовност да отпразнуват завръщането й към прекрасната баналност на уикенда. На следващия ден и Нина потвърди, че ще дойде. (Може би пък дотогава Герд отново щеше да е необвързан.)

Сред цялата тази еуфория на Юдит изведнъж й хрумна една идея, която преди няколко дни би й се сторила напълно абсурдна. Но писмото бе преобърнало всичко надолу с главата. Самият факт, че обмисля да допусне Ханес отново в жилището си, я даряваше с нови сили. Тя почувства, че е възвърнала смелостта си и голяма част от загубената си самоувереност — нещо, което й трябваше спешно в момента.

„Най-съкровеното ми желание е да бъдем приятели“, бе написал той с типичния си патос. Е, едва ли щеше да се стигне чак дотам, като се вземеха предвид всички неприятни инциденти. Но защо да го лиши от този малък жест на помирение? Защо да не покаже на най-близкото си обкръжение, че е способна да прогони демоните си?

Само за няколко дни те бяха придобили нищожни размери. Вече не я преследваха, не й всяваха страх, не я водеха в грешна посока, не я тласкаха към ръба на пропастта. Нима бе напълно излекувана от жалката си болест, слабост, криза или както там се наричаше червеят, който се бе промъкнал в главата й? Юдит изгаряше от нетърпение да разбере. И за тази цел се нуждаеше от него.

„Здравей, Ханес, в събота ще събера няколко приятели на вечеря. Герд и новото му гадже, Лара и Валентин, Илзе, Роланд и Нина, която познавам покрай работата. Ако искаш, можеш да се отбиеш.“ Не, третото изречение трябваше да се промени: „Ако нямаш други планове, ще се радвам да дойдеш.“ И още: „Ще приготвя гулаш с дивечово месо. Заповядай към осем вечерта.“ (Останалите бяха поканени в седем.) „С приятелски поздрав, Юдит“.

След три часа пристигна ободряващо краткият му отговор: „Здравей, Юдит, много мило от твоя страна. С удоволствие ще дойда. До събота вечер. Поздрави, Ханес“.

5

Първо, хапчетата определено не вървяха с алкохол. Второ, тя със сигурност щеше да пие алкохол вечерта (тъй като бе започнала още следобед). Трето, вече не се нуждаеше от хапчета, защото не изпитваше страх. И четвърто, бе прекарала една чудесна октомврийска събота на пазара, в магазин „Хофер“ и в кухнята си у дома. Накрая се бе излегнала на канапето в дневната със слушалки в ушите, под благотворната светлина на ротердамския лампион.

Гостите пристигнаха точно в седем. Роми беше енергична колумбийка с прическа ала Даяна Рос след пороен дъжд, която преподаваше степ във Виена. Но още по-екзотичното в случая беше, че Герд бе напълно хлътнал по нея — състояние, в което изпадаше веднъж на десетина години. За щастие, другите две двойки не изживяваха видима криза в отношенията си, а и Нина се вписа отлично в компанията. Идеален повод за Юдит, чието приповдигнато настроение си личеше отдалеч, да разкаже по един дистанциран, самоироничен начин за „лудия си период“. Особено подробно описа сцената, в която красивият рибар с римска осанка Крис бе установил, че „някой“ в леглото й здравата го е ухапал. Нина прояви изключително любопитство към подробностите от този инцидент.

Никой не отвори дума за Ханес. Юдит искаше да изненада всички с появата му, която трябваше да се превърне в кулминацията на вечерта. Но той закъсняваше вече с трийсет минути, а приятелите й все по-нетърпеливо питаха за гулаша. Малко преди девет часа Ханес й изпрати есемес, който тя прочете тайно в кухнята: „Скъпа Юдит, за съжаление няма да успея да дойда. Имам страшно много работа! Но друг път с удоволствие. Предай сърдечни поздрави на останалите. Ханес“. Хладният тон на посланието вгорчи вкуса на коняка й.

По реакцията на гостите тя усети постепенния спад в настроението си.

— Добре ли си? — попитаха те.

— Да, да, всичко е наред.

— Защо тогава побутваш с такова нежелание кулинарното изкушение в чинията си?

— Сигурно съм прекалила с опитването. Знаете как е.

— Наистина ли всичко е наред?

— Да, да. Може би изпих повече от необходимото.

За по-сигурно Юдит пресуши чашата с коняк.

Остана на масата до сервирането на шоколадовия десерт, като се стараеше да се смее на подходящите места от разговора, който вече долавяше съвсем откъслечно. После се извини на гостите и легна за кратко на канапето, тъй като й се виеше свят.

— Юдит, ако искаш, ще си тръгнем — обади се нечий мъжки глас.

— Не, в никакъв случай — възрази тя. — Радвам се, когато сте с мен!

На канапето чуваше успокоителните звуци от шепота на масата. На два-три пъти някой се приведе над главата й. След известно време една от жените седна до нея и я попита дали може да й помогне. Не можеше. По-късно някой я зави с одеяло, повдигна нежно главата й и тя усети как потъва в нещо хладно и меко. Скоро след това долови местенето на столове, тракането на чинии и шуртенето на вода в кухнята. Накрая до ушите й достигна единствено някакво леко свистене и уморените гласове на отиващите си гости. Светлината ставаше все по-оскъдна, докато не изчезна напълно заедно с последните приглушени шумове в стаята.

6

Когато се обърна по гръб, Юдит установи, че лежи в спалнята. Онези, които смятаха, че тържеството е свършило, подценяваха острия й слух и здравия й разум. Ритуалът й беше добре познат. Първо се появяваше шепотът. После в стаята отекваха металическите звуци, последвани от фанфари. Почетният гост бе пристигнал. Явно все пак бе решил да се появи. Тя го очакваше. На него можеше да се разчита. Нямаше да я изостави. Никога. Беше й обещал. Колко хубаво звучеше гласът му: „Цялата тази навалица, тази навалица, тази навалица.“ Винаги казваше това в началото. Всичко се свеждаше до началото, когато той я бе настъпил по петата в супермаркета. „Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много.“ Тя изпитваше болка. Опита се да докосне главата си, но ръцете й не помръдваха.

„Лежи спокойно, Юдит, не отваряй очи! Донесъл съм ти нещо, специален подарък.“ Подарък за нея. Двамата седяха около масата. Беше много късно, тъмна нощ. Другите си бяха тръгнали. Оставаха само те и гласовете им. Неговият глас. „Ще отгатнеш ли какво съм ти донесъл?“ Тя трябваше да отгатне.

Изведнъж дочу звънтене. И то какво! Струваше й се познато. „Помниш го, Юдит, нали? Радваш ли се?“ Да, радваше се. Тази гоненица с вятъра, този прекрасен звън. Висулка до висулка, кристал до кристал. Най-ценният й екземпляр. От Барселона. „Надявам се, че не ви притеснявам. Надявам се, че не ви притеснявам. Надявам се, че не ви притеснявам.“ Тогава бе застанал за пръв път под полилея. „Спомняш ли си? Началото на историята, ослепителната светлина, висулките, които си играят с вятъра — като падащи звезди, завихрени в танц. Обещание към вечността. Нашата голяма любов. Как звучеше тя? Как грееше? Как звучи сега? Чуваш ли? По-силно? Още по-силно? Още по-светло?“ Главата й кънтеше!

„Лежи спокойно, Юдит. Не отваряй очи! Недей! Ако го направиш, ще прогониш светлините и ще заглушиш звъна. Ще се окажеш съвсем самичка и ще се превърнеш в сянка. Мрак и тишина ще обгърнат всичко около теб. Остани, остани при мен.“ Трябваше да остане при него.

Рамото й се удари силно в ръба на леглото. Юдит отвори очи. Ханес? Къде беше той? По дяволите, главата й! Къде висеше испанският кристален полилей, кой го бе разлюлял, откъде се чуваше звънтенето? Тя потърси с ръка ключа на лампата. Светлините на пражкия полилей огряха празната смълчана стая.

Юдит продължи към дневната. Ханес? Около масата нямаше никой. Всичко беше подредено. Гостите си бяха тръгнали. В кухнята се виждаше купчина измити съдове. Всичко беше чисто. Тя избърса потта от челото си с мократа тениска. Краката й трепереха. Завлачи се към входната врата, отвори я и пусна осветлението на стълбището. Там също нямаше никой. Никакви послания или сигнали. Господин Шнайдер беше мъртъв. Юдит заключи вратата, отправи се към кухнята и влезе в банята. Приведе се над мивката, обля се със струя студена вода и избърса мократа си коса.

По дяволите! Главата й бучеше от алкохола. Тя взе силно обезболяващо и отпи малко хладка вода. Преглътна хапчето, което изглеждаше като миниатюрен пясъчен часовник, и грабна още едно — жълтото — срещу червея в главата си. И още едно — овалното, — което трябваше да попречи на червея да се размножи (освен ако не беше твърде късно). Юдит си помисли дали да не извика бърза помощ. Но защо? За да открие мъжа, чийто глас не спираше да отеква в съзнанието й? Или полилея, който все така примамливо звънтеше в ушите й? При подобни аргументи дори най-добрите лекари оставаха безпомощни.

Юдит си даде срок до зазоряване. Беше изключено да заспи. Ето защо реши да се отдаде на по-смислени занимания, докато стане светло. Прибра съдовете в шкафа колкото се може по-бавно. От ръцете й се изплъзна само една чиния — за съжаление не повече. Търсенето и събирането на парчетата й отне най-много пет минути.

Бурята в главата й бавно утихна и на нейно място се спусна гъста мъгла. Юдит се шмугна отново в спалнята, отвори голямата ракла и започна да изпразва с две ръце цялото й съдържание. Струпа на пода огромна купчина палта, якета, пуловери, ризи, тениски, блузи, панталони, чорапи и бельо. После се зае да сгъва прилежно дрехите и да ги нарежда обратно в раклата. След известно време ръцете й продължиха да действат сами, без никакво нейно участие.

7

Някои я наблюдаваха отдалеч. Стояха на етажерката или висяха на стената над скрина. Изглеждаха като съвсем нормални снимки от детството, но рамките им не успяваха да ги задържат. Човекът, в когото се бе втренчила, тръгна право към нея. Имаше големи стърчащи уши, гъста черна коса и дълги мигли.

Хайде, Али, спокойно можеш да ми помогнеш. Ще подредим заедно раклата, а после ще отидем на кино. Какво казваш? Ела по-близо, не те чувам. Моля те, не прави толкова кисела физиономия. Знам, че искаш да играем на криеница. Откакто се роди, играем единствено на криеница. Добре, щом стане по-светло навън, ще се преместим в парка. Обуй си обувките. Аз бързо ще свърша с дрехите.

Добре, добре, Али, няма нужда да викаш. Ей сега идвам. Само да си взема слънчевите очила и шапката. Не се нуждая от яке, мамо, няма да настина. Горещо ми е, няма да се разболея. Да, аз ще се грижа за Али! Ето я снимката му. Пиронът ще остане на стената, но Али идва с мен. Ще излезем на чист въздух. Просто ще си поиграем малко, мамо. Ще бъдем в парк „Райтхофер“.

Поставям ключа в ключалката. Отварям вратата. Навън вече е светло. Почакай, Али, не тичай напред. И не блъскай хората. Да, те са стражари и апаши, но не си играят, а са напълно сериозни. А вие стойте настрана от Али — той е малкият ми брат! Това е неговата снимка. Не гледайте така лошо! И не ни докосвайте, отиваме в парка!

Най-сетне стигаме до дърветата, но пейката е заета. Ще легна в тревата, чувствам се леко замаяна от чистия въздух. Не бива да се претоварвам. Али, къде си? Скри ли се вече? Ела тук, Али, искам да си почина малко. Тичах прекалено дълго и краката ми натежаха.

Али? Али, ела тук! Не е смешно. Не бива да се криеш толкова дълго. Играта свърши. Али? Али? Аааалииииии? Извинете, виждали ли сте брат ми Али? Не, не ми трябва яке, няма да се простудя. Просто съм леко замаяна и изгубих брат си.

Ехо, вие там? Да не оглушахте? Защо бягате от мен? Не, вие сте ненормални! Всички до един! Вие ми се свят, лошо ми е. Какво ме зяпате? Само си почивам.

Този мъж ми се струва познат. Ханес? Ханес? Ти ли си? Господ те изпрати при мен! Благодаря, не ми е студено. Не, Ханес, не плача. Изгубих Али от поглед. Трябва да ми помогнеш… Намерил си го? Добре ли е? Мама много ли ми е ядосана? Не, няма да се тревожа. Толкова съм щастлива, благодаря ти много… Да, обещавам. Само ме изведи от тук, не мога да понасям начина, по който ме зяпат хората. Не, не се боя от инжекции… Да, моля те, остани! Имам нужда от теб! Този път трябва да останеш.