Вечно твой

1

От този момент нататък Юдит започна да пуска хапчетата в широката цепнатина на старата си розова касичка във формата на прасенце, която криеше под летните тениски в гардероба си. Трябваше да се подсигури за черни дни, тъй като не знаеше дали скоро няма да я сполетят отново.

Пред останалите продължаваше да се преструва на замаяна и изтощена. Прекарваше голяма част от времето в леглото или на канапето, правеше странни движения, вървеше по установения маршрут към банята като Дъстин Хофман в „Рейнман“, мърмореше неразбираеми неща и си говореше сама, за да се порадва на интелигентна компания. За разнообразие зяпаше с часове в една точка, внезапно се разтреперваше и се свиваше под одеялото. Разиграваше все същия интересен репертоар от ежедневието на един душевноболен човек и с нарастващо удоволствие забелязваше, че Ханес не подозира абсолютно нищо.

Той беше съвършеният болногледач. Дори в нощите, когато смяната се поемаше от мама, винаги надаваше едно ухо към спалнята. Щом се доближеше до леглото, Юдит се преструваше на заспала. Понякога галеше косата й и я милваше по бузата или пък прошепваше: „Лека нощ, скъпа моя.“ На няколко пъти тя усети дъха му в непосредствена близост до лицето си и долови звука от въздушна целувка. Юдит понасяше смело и търпеливо подобни неприятни моменти. Ханес не смееше да я доближи повече, така че тя нямаше от какво да се страхува.

Двамата болногледачи обикновено прекарваха вечерите заедно в кухнята. Майка й се бе превърнала в негова лична студентка по архитектура и слабите й познания в тази област го мотивираха допълнително. Той обожаваше да образова невежите. През деня често се появяваше в апартамента на Юдит, дори само за да донесе и разпредели хранителните продукти. Никога не забравяше да купи банани. Тя се радваше на всяка доставка и преливаше от идеи как най-незабелязано да се отърве от един или друг плод. От време на време, когато купата ставаше изцяло жълта, тя дори изяждаше по някой банан — всъщност вкусът им не беше толкова лош и те засищаха приятно глада й.

Когато Ханес не беше наоколо, Бианка я извеждаше от апартамента. Според официалната версия Юдит просто искаше да се поразтъпче и да свикне със зимния въздух. Майка й, която в тези моменти бе принудена да се грижи сама за магазина, не одобряваше напълно разходките им. Смяташе, че Ханес трябва да придружава пациентката и на открито. Когато оставаха извън полезрението й, Юдит и Бианка веднага се втурваха към най-близката сладкарница, където си поръчваха истинско капучино и вкусна калорична торта. А после се залавяха за работа, следвайки препоръките на Йесика Райман.

2

Бианка също не обичаше банани.

— Най-големият ми кошмар е някой да ме затвори в тясна стая без прозорци, в компанията на кафява бананова кора — заяви тя. — Мисля, че бих откачила.

Юдит й разказа откъслечните си спомени за бананите, които Ханес бе купил в супермаркета преди Великден. На първата им среща в кафене „Райнер“ тя го бе попитала дали е семеен и как успява да изяде сам толкова много банани. Той се бе засмял, след което й бе обяснил следното: плодовете били предназначени за негова трудноподвижна съседка, вдовица с три деца. Веднъж или два пъти седмично Ханес й набавял хранителни продукти. Правел го безвъзмездно, тъй като самият щял да се радва, ако има съседи, които да му помагат при нужда.

— И? — попита Бианка след кратка пауза.

— Ами нищо, това е всичко — отвърна Юдит.

Стажантката се намръщи и добави:

— Ако трябва да бъда честна, очаквах повече. Прозвучахте ми доста развълнувана. Кое ви се струва странно в тази история?

— Странното е, че той никога не спомена въпросната съседка отново.

— Разбирам. Но едва ли е много интересно да ходиш да пазаруваш за някого. Ако му купуваш обувки, е различно. Но храна? Няма кой знае какво за разказване. А и сигурно изобщо не познава добре жената. Най-вероятно само оставя у тях бананите и другите покупки и веднага си тръгва. Не е изключено и тя да се е преместила в ново жилище. Или да е умряла. Съществуват хиляди варианти. Но ако настоявате…

— Имам някакво предчувствие, първото от доста време насам. Приятелят ти Басти не може ли да…

— Разбира се. Знаете, че му доставя удоволствие. Ще излъже, че е новият пощальон или нещо подобно.

3

Разследването на Басти по случая „Ниселгасе 14“ протече не особено задоволително. Единствено домоуправителката от сръбски произход, която живееше на партера, бе проявила готовност да му даде някаква информация. Тя категорично бе отрекла в сградата да има трудноподвижна вдовица с три деца.

— Била напълно сигурна — изтъкна Бианка, — защото в цялата сграда нямало други деца, освен собственото й бебе и онова в корема на бременната госпожа Холцер в апартамента до нея. Холцер обаче не е никаква вдовица, а още по-малко инвалид, тъй като през лятото участвала в градския маратон. Тогава още не предполагала, че чака дете, понеже ако си бременна и тичаш в маратон…

— Да, схванах идеята — прекъсна я Юдит.

— Домоуправителката обаче не познавала твърде добре наемателите. Споделила с Басти, че хората в сградата не общуват помежду си, което е типично за Виена. Ако човек надуши миризмата на труп от съседния апартамент, едва тогава ще разбере, че някой е живял там. И после ще прочете във вестника, че умрелият не е бил много забележим. Как да е забележим, след като никой не го забелязва? Права ли съм?

— Напълно.

— Например тя изобщо не знаела, че в двайсет и втори апартамент живее господин Бергталер. Всъщност нямала представа за кого става дума. Чак когато Басти описал външния му вид, домоуправителката се сетила, че това е любезният мъж, който винаги й задържал входната врата. За разлика от останалите съседи никога не пропускал да я поздрави. За пръв път обаче чувала, че той обитава въпросното жилище. Мислела, че там не живее никой.

— Аха.

— Но Басти все пак е забелязал нещо.

— Какво?

— За съжаление не ми каза повече, защото трябвало да проучи по-подробно въпроса. Но ако подозренията му се оправдаели, наистина щял да попадне на гореща следа.

— Вече изгарям от любопитство.

— И аз, шефке, повярвайте ми.

4

Кошмарната година навлизаше във финалната си фаза. Седмиците преди Коледа бяха лишени от цвят и снеговалежи. Юдит не бе преодоляла напълно старите си страхове, но поне успяваше да ги държи на разстояние. Без действието на медикаментите все още не се чувстваше достатъчно стабилна и нервите й бяха изострени. Но сега мислите й бяха значително по-ясни и тя вярваше, че възелът постепенно започва да се разхлабва. Просто трябваше да издърпа правилната нишка.

Беше започнала сама да се впечатлява от актьорските си способности. Интуицията й подсказваше, че е по-добре още известно време да си остане вкъщи и да играе ролята на психично лабилната пациентка. Ханес я бе водил за носа толкова дълго време. Сега беше неин ред. А и присъствието му вече не я плашеше. Тя продължаваше да се чувства твърде слаба, за да вземе живота си в ръце, но предвкусваше радостта от мига, в който щеше да му подаде пълната с лекарства касичка и да каже: „Благодаря ти, скъпи мой закрилнико. Приеми този подарък като спомен за втория ни съвместен период. Успях да се излекувам сама и за съжаление не се нуждая повече от помощта ти.“

Междувременно Ханес сподели с майка й, че подготвя голяма коледна изненада. Разбира се, тя беше предназначена за Юдит, но роднините и приятелите й също трябваше да присъстват. Навярно бе организирал малко празненство.

— Да видиш само как ще се зарадва — дочу думите му Юдит.

— Дали изобщо ще осъзнае какво се случва? — попита мама с типичния си очарователен тон.

— Да, да, със сигурност — увери я Ханес. — Дори и да не го показва, вътрешно тя възприема нещата като всички нас.

5

На петнайсети декември Юдит се възползва от отсъствието на Ханес, който бе заминал по работа извън града, и заедно с Бианка се отправи към далечната сладкарница „Аида“ на Талиащрасе. Басти вече ги чакаше там, седнал под силната светлина на електрическата крушка, която придаваше на рижавата му коса още по-ярък цвят. Той въртеше напрегнато обицата над горната си устна.

— Подозренията му са се потвърдили — заяви Бианка.

Само за няколко седмици тя се бе превърнала в достоен кандидат за ролята на комисар в някой криминален сериал. Щом чу казаното, Басти кимна демонстративно с отворена уста — сигурен знак, че се е предал без бой и завинаги е преотстъпил думата на своята приятелка.

— Спомняте ли си какво ви обясних за светещите прозорци, шефке? — попита Бианка. Без да дочака отговор, продължи: — Когато господин Ханес се прибира вкъщи вечер, във входа светват петте прозореца. Подобно на всички останали хора в сградата, той първо включва лампите на стълбището. Но прозорци седем и осем на четвъртия етаж остават тъмни, тъй като господин Ханес не включва осветлението в жилището си. Сещате ли се?

— Да, смътно — отвърна Юдит.

— А сега слушайте внимателно!

— Добре.

— Ние вече знаем защо не го прави.

— И защо?

— Опитайте се да отгатнете от три пъти.

— Бианка, моля те, нямам настроение за игрички!

— Хайде, кажи й най-сетне — изръмжа Басти.

— Той не включва осветлението в апартамента си, защото изобщо не живее там.

— Как така?

— Доста е сложно за обяснение, затова ще започна отначало.

— Бианка, направо ме побъркваш!

— Докато Басти наблюдавал съсредоточено седми и осми прозорец и се чудел защо остават тъмни, забелязал, че съседният прозорец, тоест номер шест, винаги свети. Нали, Басти?

Той кимна.

— А номер пет, който е малко по вляво, също светел, но не толкова ярко, защото на практика бил огряван от номер шест.

— Чудесно, и какво?

— Винаги когато господин Ханес влизал в сградата…

— Да, да, знам за стълбището. Премини към съществената част!

— Не бъдете толкова нетърпелива, отнемате ми цялото удоволствие! — нацупи се Бианка.

— Хайде, кажи го — измърмори Басти.

— В даден момент Басти видял, че пети прозорец изведнъж започва да свети по-силно, когато господин Ханес се прибира у дома. Първоначално предположил, че е чисто съвпадение. Но винаги щом…

— Господин Ханес се връщал вкъщи… — прекъсна я Юдит.

— Да, шефке, именно. Тогава пети прозорец грейвал по-ярко. И то несъмнено, защото някой светвал лампата в стаята. А този някой може да бъде само един човек.

— Господин Ханес — избоботи Басти.

— Интересно, нали? Следователно господин Ханес не живее в своя апартамент, а в съседния.

— Двайсет и първи — уточни Басти.

— И ако живее там самичък, явно никак не обича да пести електричество, тъй като по цял ден не гаси лампата на номер шест.

— Тоест има вероятност изобщо да не живее…

— Сам! Браво, шефке, точно това решихме двамата с Басти.

— А може би с…

— Трудноподвижната вдовица с бананите — изръмжа отново Басти и завъртя сребърната си обица.

6

През следващите пет дни Юдит трябваше да се преструва на душевноболна и същевременно да се държи така, сякаш нищо не се е случило. След поправителния по математика в седми клас това беше най-трудното изпитание в досегашния й живот.

На двайсети декември Ханес бе изцяло ангажиран със служебни задачи и предпразнични подготовки. Майката на Юдит бе принудена да прекара следобеда в магазина за лампи, тъй като на Бианка спешно й се налагаше да посети гинеколога си. Причината за отсъствието й беше достатъчно уважителна, а и до Коледа оставаха само четири дни.

В действителност Бианка и пожарникарят Басти, облечен в служебна униформа, взеха Юдит към един часа и в гъстия снеговалеж я закараха до Ниселгасе 14.

— Ето, вижте, шефке — посочи Бианка от седалката до шофьора, — на четвъртия ред от долу на горе светят два прозореца. Номер пет грее по-слабо от номер шест. Точно както ви обяснихме.

Бианка остана в колата и продължи да наблюдава сградата, за да може да ги предупреди по телефона за евентуалната поява на Ханес. Басти отвори за секунди входната врата. Взе асансьора до четвъртия етаж и натисна звънеца на апартамент 21. Юдит се криеше на стълбите и се ослушваше. Басти звънна общо три пъти и промърмори, че навярно няма никой. Но изведнъж вратата се отвори. Той каза нещо от сорта на: „Рутинна проверка на аварийните изходи при пожар, ще свърша бързо.“ След известна пауза, която се стори безкрайна на Юдит, вратата отново се затвори. Тя изчака малко, за да се увери, че Басти е влязъл в жилището. После изтича надолу по стълбите и седна в колата при Бианка.

— Искате ли? — попита стажантката, която държеше червило с аромат на горски ягоди. — Много помага в напрегнати ситуации.

Басти се върна след около пет минути. Устата му беше по-широко отворена от обикновено.

7

— Едно е сигурно, госпожо Юдит — заяви Басти, — господин Ханес ви е лъгал.

Съвещанието им се премести в гостилница „Рааб“ — популярно сред пожарникарите място, където клиентите сами си сипваха наливната бира. Над бара имаше табела с надпис: „Тренировка по гасене на пожар за напреднали“. Проблемът в случая беше, че Юдит и Бианка изцяло разчитаха на думите на Басти, а се налагаше да ги вадят с ченгел от устата му.

Отворила му жена на около шейсет-седемдесет години, която определено не била трудноподвижна и нямала деца. Или поне не се виждали такива наоколо.

— Как изглеждаше?

— Ами нормално. Отначало не искаше да ме пусне вътре.

— Защо?

— Защото зет й не си бил вкъщи.

— Зет й ли?

— Да, точно така.

— Попита ли я за името му?

— Не, но със сигурност е нашият господин Ханес.

— Откъде знаеш?

— Тя каза, че зет й Ханес не си е вкъщи.

— Сериозно ли? Какво още каза?

— Ами нищо особено.

— Басти, моля те, опитай се да си спомниш! Какво стана после?

— Тя ме пусна в жилището и аз направих проверка.

— И?

— От гледна точка на пожарната безопасност всичко беше наред. Единствено достъпът до стълбата към покрива…

— А иначе?

— Жилището беше приятно. Подредено, чисто, поддържано. Съвсем нормално.

Юдит и Бианка свиха рамене.

— Господин Ханес живее в него от дванайсет години — продължи Басти. — Съседният апартамент, номер двайсет и две, който винаги е тъмен, също е негов. Той е живял там преди.

— Откъде знаеш?

— От жената.

— Какво друго научи? Какво се е случило с дъщеря й?

— Нямам представа. Но се казва Бела.

— Как разбра?

— На стената в антрето висеше малка дъска за съобщения, на която беше закачено писмо. Започваше с думите: „За Бела, моя ангел на Земята“ или нещо подобно. По-долу пишеше: „С вечна обич, твой Ханес“. Обич или вярност, едно от двете.

— Това вече е прекалено! — възкликна Бианка.

— Мама много ще се радва да го чуе! — добави Юдит.

— Навсякъде около писмото имаше снимки. Цялата дъска беше отрупана с портрети на въпросната Бела.

— Как изглежда тя?

— Млада и хубава, с руса коса и доста слаба фигура. Как да ви обясня… Такива са били жените преди.

— Тоест всичко друго, но не и секси — преведе Бианка.

— На няколко от снимките присъстваше и Ханес. Нашият господин Ханес, но поне с десет години по-млад.

— Не мога да повярвам — заяви Юдит. — А какво се е случило с Бела?

— Така и не разбрах.

— Защо не попита? — учуди се Бианка.

— Малко е подозрително един пожарникар да зададе такъв въпрос.

— Вероятно е починала — предположи Бианка.

— Не мисля — отвърна Басти.

— Защо?

— Защото сигурно е била там, в заключената стая, където възрастната жена не искаше да ме пусне. Казах й, че всички помещения трябва да се проверят от съображения за безопасност, но тя продължи да упорства.

— Странна работа — констатира Бианка.

— Именно в тази стая се намира прозорец номер шест. Гледа към улицата и винаги свети, дори нощем.