Верига от улики

9.

След седмици рутинна работа, когато му беше лесно да забрави за себе си, Дарт продължаваше да държи на бюрото си една папка, която съдържаше пет снимки на лица, които малката Люилън Пейдж беше идентифицирала като близки подобия на убиеца на Лорънс. За нейна чест лицата изглеждаха сходни, което подновяваше вярата на Дарт в нея като свидетел. Той попадна на папката през един следобед в сряда в началото на октомври и реши да предприеме нещо по отношение на безпокойството, с което беше живял след интервюто. Единствената стъпка, която можеше да види ясно пред себе си, се състоеше в това да хвърли крадешком един поглед към някои файлове, достъпът до които му беше забранен. Опасността, която се съдържаше в подобна инициатива, го беше държала настрана от тях, но точно в тази сряда той махна с ръка. Трябваше да направи нещо, преди да се появи още някое самоубийство.

Дарт прекоси коридора до офиса на Аби, затвори тихо вратата и я помоли да излязат за сладолед.

— Сладолед? — сепна се тя, оглеждайки го с любопитство — еднакво поради начина, по който беше затворил вратата, и поради въпроса. — Сега е октомври.

— Някъде далеч от Дженингс роуд. Това е всичко — информира я той.

Погледите им се срещнаха и той почувства, че може би го е разбрала. Уговориха си среща след няколко минути на паркинга.

„Оазис Дайнър“ се намираше на Фармингтън авеню по пътя към Марк Туейн хаус и Уест Хартфорд. Първият точно от този род крайпътен ресторант в тази местност, „Оазис“ запазваше своя художествено оформен интериор, който включваше пълно обкръжение от неръждаема стомана и снимки на Брандо, Монро и Джеймс Дийн. Дарт поръча за себе си ванилия, а за Аби къпини с шоколадов сок.

— И така? — попита тя.

Пътуването им беше преминало в пълно мълчание.

Дарт започна:

— Преди отдела за убийства Ковалски е работил в отдела за наркотици. При първия оглед на доктор Рей по тялото на Стейпълтън са открити следи от убождания. Това може да не означава нищо, но е възможно Стейпълтън — вероятно Стейпълтън и Лорънс — да са били разпространители. Работата се състои в това, че не можем да разберем нищо, тъй като архивата по наркотиците е заключена и след всичко, което се е случило с тях, ако започнем да задаваме въпроси, е вероятно да разбутаме гнездо на оси и да накараме Хейт да зададе куп въпроси, на които никой от нас двамата с теб няма желание да отговаря, докато не разполагаме с някакви отговори. Слушаш ли ме?

— През цялото време — увери го тя, като въртеше езика си над шоколадовия сироп. Не направи никакъв опит да прикрие удоволствието, което изпитваше, и облиза устните си. — Лорънс е бил потулен?

— Зависи дали вярваме на Люилън Пейдж или не — уточни той.

— Тя няма да издържи като свидетел, ако ме питаш за това. Не. Ще бъде разкъсана от психолозите, които ще узнаят за извършеното срещу нея насилие, и ще измислят всякакъв вид причини, поради които тя би искала да съчини история за някой, който е убил Джери Ло. Това е моето професионално мнение. Аз лично й вярвам и мисля, че ти също й вярваш, защото иначе нямаше да седим тук и ти нямаше да изглеждаш толкова уморен и смутен.

— Ако поискаме наркофайла на Лорънс чрез вътрешния отдел, това ще означава голяма писмена работа и шест месеца време. Плюс безброй интервюта и доклади и по някое време ще ни се наложи да сложим всичко на масата.

— Между другото ние не спим добре — вметна тя, опитвайки отново сладоледа. Поднасяше го в устата си върху края на една пластмасова лъжичка и внимателно обираше повърхността с устните си, като по малко пооткрадваше от тази плячка, докато онова, което беше останало върху лъжичката, изчезваше, след което тя подновяваше усилията си за още.

Той нямаше чувството, че тя правеше това подчертано чувствено — по-вероятно изглеждаше това да е начинът й на ядене на сладолед, но Дарт преживя тежки моменти. Как би почувствал една нейна целувка?

— Бих искал да проникна в стаята с наркоматериалите — изповяда се той.

Лъжичката се спря неподвижна в устата й. Тя я върна в чашата и притисна устните си с една салфетка.

— Ти какво?

— Необходимо ни е по един или друг начин да разберем дали Стейпълтън или Лорънс са били разследвани от отдела за наркотици. В това се състои единствената ни надежда да свържем Ковалски с Лорънс.

Тя сложи лъжицата на масата, беше забележимо побледняла. Огледа се, сякаш се боеше, че някой може да я подслуша.

— Действително трябва да ми се довериш — поде тя загледана в него. — Думата „отстраняване“ означава ли нещо за теб? Или какво ще кажеш за думите „отстраняване без заплащане“? Какво ще кажеш за разследване на вътрешния отдел, при което мишената си ти? — Тя избута встрани сладоледа. — Ако смяташ да ме използваш като пробна сонда, Джо, тогава приеми този съвет: забрави тази работа. Те ще те отстранят за известно време, може би ще те изхвърлят. Ще те посочат като пример — така стават тези неща. — Тя наклони главата си към него. — Какво означава този твой поглед?

— Наркоотделът е празен до един часа сутринта. Всички са навън по улиците или ядат понички, или убиват времето из порно заведения. До три се прибират. Отделът за престъпления срещу личността действа, но той е в долния край на коридора. От четвъртък до събота почистващият персонал започва работа в полунощ. През останалата част от седмицата те работят от осем до единадесет.

— Това, което разправят за теб и издирванията ти, е вярно, нали?

— Не мога да наблюдавам коридора и в същото време да търся папките.

— Няма начин. — Каза го, без да се поколебае даже за миг.

— И това не може да се направи?

— Не може — потвърди тя.

— Не без помощ — настоя той.

— Прието. А сега чуй какво ти казвам: няма начин!

— От твоя офис коридорът се вижда идеално. Ако вратата се остави отворена, можеш да виждаш и би могла да ме предупредиш. Понякога настъпва закъсняло оживление. Това, да предскажеш обема на влизанията и излизанията, никога не е сигурно нещо.

— Това би направило от мен съучастник.

— Имаме пейджъри. Могат да се нагласят така, че вместо да бибикат, да вибрират, знаеш, нали? Ако искаш да програмираш телефона си така, че да набереш номера на моя пейджър, ще ти трябват само секунди, за да ме предупредиш. След като веднъж минеш покрай ъгъла, необходими са точно девет секунди, за да се извърви разстоянието по коридора и да се стигне до отдела за наркотиците.

Тя поклати глава, изглеждаше много учудена, че той вече беше измерил всичко.

— Облечен съм като чистач. Нося шапка, очила и залепен мустак. Държа главата си наведена. Никой не се заглежда в такива екземпляри. Поне не в един часа сутринта. Избутвам количката си през вратата и ме няма. Освен това рискът е мой, не твой. Хванат ли ме, действал съм сам. Ти не си направила нищо повече от това, че си изкарала нощта в работа. Какво необикновено има в това? — Говореше съвсем тихо. Сърцето му биеше бързо и той се потеше. Ванилията се топеше пред него недокосната.

Тя протегна ръка, взе лъжичката и я върна обратно между устните си.

— Предполагам, че вече знаеш реда на почистването. С кои офиси се започва?

— Мога сам да се оправя — напомни той, — но реших най-напред да те питам. Измъчвам те, Аби, и съжалявам. Нека изоставим тази тема.

Тя отстрани лъжичката и присви устни. Гледаше го изпитателно, скептично и по такъв начин, че можеше да се помисли, че го измерва. Че го изпитва.

— Ти си прав за вътрешния отдел. Ако молбата мине през тях, това вероятно ще отнеме няколко седмици. Но проникване в папките на наркоотдела на основание на показанията на дванадесетгодишно момиче? Това не ти ли се струва малко странно?

— Не ме гледай така. — Той си играеше със сладоледа, но не беше гладен.

— Наистина ме ядосваш.

— Много добре.

Помежду им възникна напрежение, неприятно и разяждащо.

— Струва ми се, че съм загубила апетита си — декларира тя.

В три сутринта Дарт с фалшиви мустаци, сини джинси и тъмносиня шапка влезе в стаичката на чистачите в сутерена на отдела, където намери количка и морскосиня престилка, от тези, които носеха обслужващия персонал. За поддържане на чистотата на двуетажното здание се грижеха четирима работници. Дарт, който се беше запътил към горния етаж точно в един сутринта, пресметна, че разполага с малко повече от час за една работа, която според него би му отнела само няколко минути.

Вече беше намерил приложение за шперца, който няколко години преди това му беше дал Уолтър Зелър. Зелър твърдеше, че детективът не може без такова нещо, въпреки че е незаконно. Шперцът, наричан скоростен ключ, имаше донякъде форма на малък плосък пистолет. По магически начин той се справяше с повечето ключалки чрез натискане на един спусък и беше предпочитан инструмент за крадците на коли поради простотата си — вкарваш езичето в ключалката, натискаш и държиш спусъка, завъртваш и ключалката е отворена. Дарт скри шперца под купчина зелени памучни парцали в количката.

Под мустака го сърбеше. Лепилото беше изсъхнало и в процеса на съхнене беше пострадала горната му устна. Ако кихнеше, това нещо можеше да изхвърчи.

Той използва клетъчния телефон, за да позвъни на офиса на отдела по наркотиците на втория етаж. Остави го да произведе осем сигнала. Беше развълнуван от това, че никой не му отговори.

Бутна количката навън в коридора, отправи се бързо към единствения асансьор и тръгна нагоре, при което с всеки изминат ярд честотата на пулса му се увеличаваше. Това приключение му напомни за един опит да открадне пари от портмонето на майка си, което се намираше върху тоалетната й масичка — щеше да открадне парите не за себе си, а за да я остави без пари, за да не може да го прати за бутилка.

Вратата на асансьора се отвори и на разстояние тридесет крачки надолу по дългия грозен постлан с плочки коридор забеляза Аби Ланг. Погледите им се срещнаха. Чувстваше се силно развълнуван. Въодушевен. Тя седеше зад едно бюро в нейния си офис и изглеждаше уморена и угрижена. Инстинктивно Дарт опипа своя пейджър и изключи сигнала, така че при повикване да се получи вибрация, а не звук. Очевидно тя беше там, за да му помогне. Нищо друго не можеше да обясни присъствието й в този час.

Докато той буташе количката към наркоотдела, Аби вдигна телефона си и докосна един бутон. След по-малко от пет секунди пейджърът, прикрепен към колана на Дарт, започна да трепти. Той спусна ръката си и го изключи, също както се постъпва с будилник. Тя не вдигна глава, за да го погледне. Вместо това вниманието й продължи да бъде приковано към бюрото и някаква работа, която като че ли я беше погълнала.

Дарт имаше страж — съучастник. Ангел на рамото си.

Предното дясно колелце проскърца. Дарт несръчно насочи количката пред наркоотдела. Почука, почака и после почука още веднъж. След като не получи отговор, той мушна ръката си под купчинката от зелени парцали и извади шперца. Фактът, че нарушаваше правилниците, го смущаваше. Ако го хванеха, нямаше да му бъде лесно да обяснява какво е правил. Той беше ченге, превърнало се в престъпник, и за момент не можа да събере решителност, за да извърши деянието. Но надеждата, че Ковалски, не Зелър, беше отговорен за убийството — самоубийството на Лорънс и възможността да свърже Лорънс със Стейпълтън му придаваха енергия — всичко, което можеше да му помогне да надделее над чувството си за вина, беше добре дошло.

Шперцът отвори вратата съвсем лесно. Във всичките петдесет щата притежаването на подобен уред беше незаконно и изведнъж Дарт се досети защо.

Както в хотелите, чистачите на Дженингс роуд държаха вратите отворени, докато работят. Дарт постъпи точно така, само че прикри вътрешното пространство само отчасти, така че шкафът, който съдържаше папките, да не се вижда от коридора.

Той запали вътрешното осветление, изсипа съдържанието на едно кошче в контейнера за боклук на количката и сложи кърпата за прах върху най-близкото бюро. Часовникът му показваше един нула три. Чистачите трябваше да се появят всеки момент и да започнат с първия етаж. Разполагаше с изобилие от време.

Шкафът беше заключен, но шперцът свърши бърза работа. Ключът за осветлението беше монтиран отвън на стената. Дарт изучи положението, обмисли различни планове, като се опитваше да предвиди всяко необходимо движение в случай, че неговият пейджър го предупреди за появата на някой посетител. Трябваше да сведе всички действия до минимум и затова вместо да действа в стаята, остана на мястото си, като мислеше как да постъпи, че да не бъде заловен. Спусна резето на вратата, така че при затваряне тя да се заключи и да не му се налага да се занимава с нея. Употреби един от зелените парцали, за да я затисне, и се убеди, че ако изрита парцала, вратата ще се затвори сама. След това при включено осветление той влезе вътре и огледа обстановката: ако неочаквано се появеше някой, този човек веднага щеше да може да огледа отворената стая.

Ключът за осветлението на стената се намираше на далечната страна на пантите, което означаваше, че Дарт щеше да трябва да изрита парцала, да заобиколи вратата, да я затвори в движение, а след това да изгаси осветлението. Но това изчезване на светлината щеше да бъде забелязано даже по-скоро от някой, който влиза, защото вратата на офиса, която водеше към наркоотдела, имаше матирани стъкла и една промяна в светлината наоколо щеше да бъде забележима. Той огледа обстановката и като стигна до извода, че всичко е наред, обмисли всички подробности, като в същото време броеше наум. Четири до пет секунди, предположи той. Заедно с петте или там някъде секунди, които бяха необходими на Аби да му сигнализира, това щеше да бъде твърде дълго.

Грабна парцала за миене и се отправи към най-близката от стаичките за чистачи, напълни една кофа, намокри парцала и като взе една табела с надпис от двете страни „Мокър под“, хукна към края на коридора, близо до стълбите и асансьора. Задейства бързо, стараейки се да намокри всичко максимално, после постави табелката в средата на коридора. С помощта на това изобилие от вода се надяваше, че си е спечелил допълнително време, а също така беше затруднил бързото приближаване на когото и да е.

Отново върнал се в наркоотдела, Дарт отключи за втори път стаята с папките, затисна отворената врата с парцала и запали осветлението.

Стаята беше претъпкана с метални стелажи по цялата дължина на стените и два изправени един срещу друг шкафа в средата. Всички рафтове бяха препълнени с папки.

Дарт погледна часовника си. Това можеше да отнеме известно време.

Една стълбичка му даде възможност да стигне до най-горните рафтове, където намери буквата „Л“. Дарт беше изненадан от количеството папки, всяка от която представляваше едно отделно наркоразследване, арест или доносничество. Проблемът с наркотиците в града беше повече от сериозен. Той запрелиства бързо: Л… О… Р… и стигна до пет папки и последно име „Лорънс“. С раздвоено внимание между папките и отворената врата Дарт неспокойно провери заглавията на всяка от тези пет папки. Чарлз Бъстър Лорънс, Елдридж Лорънс, Филип Лорънс. Мейнард Франклин Лорънс, Лоръс Тейлър Лорънс. Никакъв Джералд. Дарт не се беше сетил да запомни наизуст номера на социалното му осигуряване или номера на шофьорската му книжка, за да ги сравни, а хората като Лорънс използваха достатъчно много псевдоними и затова изглеждаше напълно вероятно, че всяка от тези пет можеше да е неговата. Дарт отдели време да прегледа отново всички папки, като се вглеждаше в снимките. Елиминира ги последователно, никакъв Джералд Лорънс не можеше да бъде открит. Ако Лорънс е бил разследван от отдела за наркотици, то е било много отдавна.

Потискаше го разочарование.

За Стейпълтън не му трябваше стълбичката. Буквата „С“ се намираше на централно място и на височината на очите му се виждаше С… Т… Е. Отново се зае да прелиства, всичко беше маркирано с цветно кодирани стикери.

На по-малко от десет стъпки от него иззвъня телефон. Сърцето на Дарт подскочи и дъхът му секна и за втори път му се зави свят. Телефонът иззвъня отново, като че ли по-високо, а след това и за трети път. В бързината си той потисна тревогата си и започна да издърпва папките с налепени върху тях С… Т… Е.

Стебер, Стеблер, Стегърд… Трябваше да разбутва всяка папка, за да прочете името върху нея. Огледа цветните стикери и се убеди, че има още десетки, които започват със „Сте“. Прескочи десетина: Стедз… Стедзлеф… Стейпълз… Стейпълтън, Трима: Клифърд, Дейвид P., Едгар. Издърпа Дейвид Р. от рафта, но мисълта, че може някой да влезе при него, отклони вниманието му.

Отвори папката. От нея го гледаше лицето на една по-млада версия на скачача. Той разлисти листите и стигна до обяснителната бележка. „Притежаване и разпространяване на контролирано от закона вещество.“ Дейвид Стейпълтън е бил уличен в разпространяване на наркотици преди четиринадесет месеца. Пръстът на Дарт се насочи надолу по страницата, докато стигне името на водещия детектив: Роман Ковалски.

Пейджърът започна да вибрира. Той чу високия леко истеричен глас на Аби: „Внимателно, мокро е!“.

Дарт изключи пейджъра, сложи папката на Стейпълтън обратно на мястото и се отправи към вратата.

С четири широки крачки стигна до зеления памучен парцал. Изрита го и с внимателно движение премина покрай вратата, като с дясната си ръка търсеше ключа за осветлението. Едновременно със затварянето на вратата изчезна светлината. Дарт грабна кърпата за прах и бурно заблъска с нея бюрото, това беше резултат от прекалено много адреналин.

В коридора се чу мъжки глас:

— Някой да е чистил вече тук? — Изминаха няколко секунди тишина. — Хей, някой вече да е чистил този етаж?

Дарт чуваше приближаващите стъпки на мъжа и трополенето на количката му. Съществуваше ирония в това, че това беше по-лошо, отколкото ако беше открит от наркодетектив, който щеше да обърне много малко, а и даже никакво внимание на най-нисшия от нисшите. Но това, някой чистач по погрешка да навлезе в територията на друг, положително щеше да направи силно впечатление.

„Отговори му“, я насърчи мислено Дарт. Той бутна количката си, но само на няколко инча, защото повреденото колелце изпищя, а след това последва тишина. Нямаше как да се скрие количката, без това да привлече нечие внимание. Дарт остана на мястото си, като се чувстваше напълно незащитен.

— Някой е мил коридора — отговори Аби. — Ти какво мислиш, че го е направил за удоволствие?

Количката спря да трополи, което означаваше, че човекът, който я беше бутал, е спрял.

Дарт се обърна и мушна шперца във вратата на стаята с папките, готов да я използва като скривалище. Не беше възможно чистачът да има ключ, който да отваря всички стаи. Количката, чието съществуване оставаше необяснимо, щеше да създаде проблем, но в този час кой щеше да вдигне шум за такова нещо?

Тишината се проточи. Беше ли чистачът забелязал отворената врата или може ли тонът на Аби го беше унижил и принудил да се замисли?

— Винаги може да се почисти втори път — подхвърли тя саркастично, възстановявайки самообладанието си. — Без друго от вас не може да се очаква добра работа от един път.

— Ти не си за пред хора — изсумтя човекът. — Нищо чудно, че си протъркваш задника с работа толкова до късно — продължи човекът силно ядосан. — Кой, по дяволите, ще поиска да бъде с теб?

— Майната ти!

— Кучка.

— Как се казваш?

Количката отново продължи да трополи и този път по-бързо. Чистачът беше преминал в бързо отстъпление. Тя беше насочила всичко това в рамките на личен спор, а като полицай — като клиент — козовете бяха у нея.

Изминаха няколко агонизиращи минути, през които Дарт очакваше пристигането на асансьора. След това той изтика скърцащата количка в коридора и затвори вратата. Когато погледна Аби, забеляза, че тя клатеше глава в разочарование. Дарт докосна шапката си в знак на благодарност и се затича към асансьора, като се спря само за момент, за да прибере табелката и да я сложи върху количката си. Трябваше да върне количката в стаята склад на първия етаж колкото може по-бързо. Нямаше желание да бъдат повдигнати въпроси и, ако успееше да оправи тази работа, когато чистачът съобщеше за конфликта, Аби щеше да си е отишла, подът щеше да бъде сух, табелката изчезнала и по нищо нямаше да личи, че изобщо е имало някакво чистене. Резултатът щеше да бъде впечатление, че чистачът се е опитвал да изклинчи от някои свои задължения.

В асансьора Дарт се движеше нервно, пръстът му беше върху бутона, който затваря вратата, готов да го натисне.

Когато вратата на асансьора се отвори, той подуши дим от цигара и чу гласовете на мъж и жена. Предположи, че са чистачи, имайки предвид часа. Беше му необходимо да върне количката, а след това да излезе, и двете, без да бъде забелязан.

В коридора нямаше никой. Гласовете като че ли идваха от долу, близо до вещевия склад, където една врата отвеждаше до паркинга. „Една цигара набързо“, коментира той.

— Йохансен! Ела насам! — извика един глас вляво от Дарт в момента, в който той излизаше в коридора.

— Идвам — извика в отговор пушачът.

На Йохансен, пушача, щеше да му се наложи да мине покрай асансьора, за да стигне до другия глас.

Детективът се върна в кабината и натисна бутона за затваряне на вратата. Нищо! Натисна го още веднъж и сега вече с резултат, въпреки че на Дарт му се стори, че вратата се затвори по-бавно от всички други врати на асансьори, с които си беше имал работа. Стъпките на двойката пушачи приближаваха бързо и съдейки по този шум, той реши, че ще стигнат до асансьора, преди вратата да се е затворила напълно.

Дръпна количката успоредно на страничната стена на кабината и се опита с тяло да прикрие вътрешността на кабината.

Но там имаше огледало, разбра го твърде късно, и когато пушачите отминаха, жената хвърли поглед вътре и забеляза отражението на Дарт в огледалото.

Ако беше съумял да си придаде спокоен вид, може би щеше да се оправи, но при това положение, когато лицето му се беше сгърчило, а очите му изразяваха ужас, той се издаде и стана ясно, че не е този, за който искаше да мине. Тази жена работеше само с още други трима, а Джо Дартели не беше от тях.

Вратата на асансьора се затвори с глух шум, а кабината простена и тръгна нагоре.

Дарт не беше натиснал бутона за втория етаж, някой беше извикал асансьора.

Дали не беше вдигната тревога и вече не търсеха промъкнало се външно лице?

Дарт дръпна мустака и захвърли зелената работна престилка, тъй като предпочете да бъде разкрит като детектива Джо Дартели, отколкото като ченге, което необяснимо защо се беше дегизирало като чистач. Докато асансьорът пълзеше нагоре, той се подготви незабавно да се оплаче за това, че в асансьора е била оставена количка.

Кабината леко подскочи при спирането си и вратата се отвори.

Пред него беше изправена и го гледаше в очите Аби Ланг. Дарт излезе в коридора, като се чувстваше крайно уязвим.

В продължение на един кратък миг той имаше чувството, че е неподготвен — оплакването, което беше замислил, чакаше върху устните му. Той й каза триумфално:

— Ковалски е разследвал Стейпълтън във връзка с наркотици.

Когато заговори тя, думите й прозвучаха задушени от напрежение:

— В офиса се отби един полицай. Знаят, че в сградата има чистач в повече. Той се спусна долу по стълбите. Каза ми, че ще проверят стаите една по една, двата етажа. Млад. Нов човек в службата. Неспокоен. Приел е станалото много сериозно — в скоропоговорка занарежда тя. — Регистрира ли влизането си? — додаде разтревожено. По време на нощната смяна всички офицери, без разлика на ранг трябваше да регистрират влизането и излизането си, дежурният сержант трябваше да знае кой е там.

— Използвах задната врата — информира я той. — И не съм се обаждал на никого. — Добави: — Има и по-лоши нарушения. — За влизането му в сградата нямаше да съществува официален доклад, за него това представляваше дребно нарушение, но колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че това нарушение може да се свърже със самозвания чистач и да завърши с кошмар. Колкото повече анализираше положението, толкова по-лошо му изглеждаше.

— Не е добре — призна той.

— Можем да опитаме стълбите — предложи тя уморено, съзнавайки, че от това няма да излезе нищо.

— Преди всичко трябва да бъдеш далеч от мен — каза той. — Използвай стълбите. Аз ще измисля нещо.

— Не — противопостави се тя. — Аз съм част от всичко това.

— Не си.

— Съм.

Вратата на асансьора се затвори, което показваше, че някой го беше повикал.

Дарт се опита да се сети за някакъв друг начин за излизане от положението, без да се ползват асансьорът или стълбите. Сградата беше доста голяма, макар и само на два етажа. И при претърсване стая след стая щеше да попадне в капана.

Размисли върху възможността да тръгне по коридора, да завие и да стигне до офиса на отдела за престъпления срещу личността, но там щяха да се намират достатъчно хора, които знаят, че тази смяна не е негова.

— Какво ще кажеш за стаичката — попита тя.

Без прозорци, обичано и популярно място за игра на покер и дремване набързо, въпросната стаичка беше възникнала от едно неупотребявано за складиране на разни неща пространство. Дарт реши, че ако в момента стаичката е празна, той би могъл да си даде вид, че спи там, без да предизвика много подозрения, въпреки че все пак щяха да се задават въпроси.

— Аз съм длъжностно лице — напомни Аби. Тя беше регистрирала влизането си както се следва. — Имам право да се намирам в тази сграда. Стой тук.

Дарт я проследи с поглед, докато тя много бързо тръгна по коридора, отмина наркоотдела и отвори вратата за стаичката. Протегна ръката си вътре и запали осветлението.

— Безопасно — изсъска тя към него.

Дарт се затича към нея и през това време му дойде една идея — начин, по който да избегне въпросите — въпреки че надеждата тя да се съгласи изглеждаше много слаба. Те влязоха и той затвори вратата и я заключи. И двамата дишаха тежко.

— Сега какво? — стресна се тя. — Предполагам, че ще играем на карти? — попита саркастично. — В един и тридесет сутринта? О, боже!

— Свали си дрехите — посъветва я Дарт, който вече се беше заел с копчетата на ризата си.

— Да, точно така — кимна тя рязко.

— Сега! — изрече той повелително, без да спира да се съблича. Погледът му попадна върху тъжното подобие на кушетка и Аби Ланг, разбрала мислите му, се изчерви.

— О, по дяволите — промърмори тя.

— Ще свърши работа — увери я той.

— О, по дяволите — повтори Аби.

Той захвърли ризата си върху облегалката на един стол, разкопча колана си и дръпна ципа на панталона си, добавяйки:

— Само че ти също трябва да се съблечеш.

Тя се поколеба, погледна към Дарт, а после отново към хлътналата кушетка. Пръстите й неохотно се спряха върху копчетата на блузата й и тя започна да се съблича. Когато блузата й увисна разтворена, тя изведнъж започна да действа по-бързо.

— Трябва да ти кажа — каза тя, извинявайки се, — че не съм в добри отношения с тялото си.

Промърмори нещо за това, че има деца, че е на четиридесет и шест. За първи път Дарт узнаваше възрастта й.

— Бих казал, че си някъде между тридесет и пет и четиридесет — призна честно Дарт, като седна, за да събуе чорапите си.

— Не, не, не — каза тя, като явно не знаеше каква част от облеклото си да отстрани най-напред. Блузата й продължаваше да виси разкопчана, а джинсите й бяха разкопчани и със свален цип. — Осветлението? — попита тя, сядайки на ръба на кушетката в очакване.

Дарт й подхвърли едното от двете одеяла, които лежаха нагънати върху един рафт. Тя го улови. Той угаси осветлението и почти веднага след това успя да си удари някъде крака. Тръгна към шума от протъркването на джинсите й по кожата й, докато тя се измъкваше от тях.

Един млад полицай няма да се хване да идентифицира двама детективи в сексуален контакт. Той ще запали осветлението, ще се извини, ще затвори вратата и ще тръгне да бие камбаната. Това може да свърши работа, помисли той. Мина му през ума също така, че тази работа може да им докара и на двамата отстраняване от работа и това го ужаси.

Сядайки на кушетката, Дарт изпита чувството, че се намира в силно затруднение, болката в крака му пулсираше.

Чу звука от свалянето на сутиена й, не можеше да бъде объркан с нещо друго, чу и прошепването й:

— Бельото?

— Остави го.

— Прието! — отвърна тя.

— Съжалявам за това — отрони той, като се опитваше да стигне до нея в тъмното.

Прегърнаха се несръчно, тромаво и легнаха един до друг. Тя притегли одеялото над тях.

— Колко, странно — прошепна тя. Но в същия момент ръцете й го обхванаха силно, притисна се към него и каза: — Това не е увертюра, Джо. Страхувам се.

— Ти не трябваше да…

— Шшт! — Тя се вкопчи в него още по-здраво. — Вече е малко късно да говорим за това.

Като че ли за да се накаже, Дарт изведнъж изпита силна възбуда. Поиска да каже нещо, да предложи някакво оправдание, да се извини, но не каза нищо, като вместо това се опитваше да се отдръпне от нея, но откри, че кушетката е много тясна.

Аби се обади в тъмнината:

— Това положително трябва да влезе в литературата като най-странната първа среща. — Закиска се, Дарт се засмя, а след това направиха опит да се умълчат, което само ги разсмя още повече. Гърдите им отскачаха един от друг в резултат на нервния смях, който ставаше все по-силен, докато накрая излезе от контрол. Опитът да го потиснат само влошаваше положението.

Като се търкаше върху ерекцията му, продължавайки да се смее, тя каза:

— Може би някой ден ще се възползваме от това по най-добрия начин.

— Имам една идея за теб — добави тя, като двамата бяха готови да се пръснат от смях. — Какво ще кажеш, ако се откажат от търсенето?

Дарт зарови лицето си в рамото й и така задуши смеха си.

— Можем да останем тук цяла нощ — каза той.

Почувства кимането й.

Когато тя постави ръката си на главата му и го притисна към себе си, смехът им спря подобно на звъна на будилник. Настроението се промени мигновено. Дарт почувства, че възбудата му е станала даже по-силна. Тя погали гърба му.

— Аби? — промълви той.

— Знам — отговори тя шепнешком, докато ръцете й продължаваха да го милват. — Няма нищо лошо в това, че се прегръщаме, нали?

И така, те се прегръщаха взаимно, интимно, топло, с много чувство — този вид прегръдка, който може да замени дишането, помисли той. Това може да замени храната, да обърка времето и да спре всяко мислене.

— Може би няма да дойдат — прошепна тя, като целуваше лицето му и приближаваше устните му. Целият хумор, свързан с тази мисъл, беше изчезнал.

Той я целуна, в началото предпазливо, а след това със страст, която го погълна в себе си. Тя отговори на целувката, разтваряйки устни и предлагайки му устата си.

Когато след няколко минути вратата се отвори, Дарт не вдигна глава. Беше запланувал да каже: „Ебавай се оттук“, тъй като му харесваше съдържащата се в тези думи ирония. Но вместо това той просто продължи да я целува, без да забелязва натрапването.

Гласът на младото ченге избъбри набързо:

— Съжалявам, сър — и вратата се затвори.

Аби Ланг започна да се смее. Тя притисна Дарт към себе си и прошепна:

— Бях забравила за всичко това.

— Да, аз също — каза Джо Дарт.