Верига от улики

18.

Застанал във вътрешността на разположена край пътя телефонна кабина и докато набираше номера, Уолтър Зелър изпитваше родителски гняв. Глупостта, мислеше си той, в подходящи ръце е форма на изкуство. Никога не беше имал деца, но отчаянието на един родител му беше достатъчно ясно.

Той мобилизира силите си, подготвяйки се за конфронтация, недоволен от това, че тя е необходима, разтревожен от степента на емоционална решимост, която се изискваше от него. Това беше като да се изстърже черната тиня от речното дъно, за да се разчисти път за преминаване по-нататък.

Покрай него профучаваха коли. Това място беше като хиляди други в Америка. Гигантски реклами от всякакъв вид, евтини трикове като огромни котви или щипци на рак, които се опитват да стигнат небето, подобно на църковна камбанария. Той се чувстваше далече от такива фанфари, беше като болен от тях, отвратен от алчността, от просташкото посегателство срещу естетиката и явния ненаситен апетит на публиката за неон, шаблонна архитектура и надписите, според които цените са занижени. Болен до смърт.

През всичките години на службата си той вярваше, че е прикривал добре сантименталността си. Единствено Лъки беше виждала тази страна на сержанта, който във всяко друго отношение беше известен като човек с желязна воля. И все пак набирането на този номер и очакването на гласа от другия край го изпълваше с такива емоции, плашеше го такова чувство за уязвимост, че го караха да изпитва едновременно облекчение и срам. Облекчение, защото това му напомняше за собствената му човечност. Срам, защото Уолтър Зелър стоеше високо над сантименталните спомени за миналото. Ръката му се поколеба преди последната цифра. Огромен камион профуча шумно, оставяйки зад себе си облак от прах и миризма от дизел и горяща гума. Зелър натисна бутона. По дяволите, помисли той.

— Дартели — отговори гласът.

Уолтър Зелър се колебаеше, чувстваше някаква бучка в гърлото си.

— Ало? Не мога да чуя.

Без въведение, Зелър попита:

— Защо действаш по лекия начин при наличието на труден?

— Серж?

Зелър забеляза учудването в гласа на Дарт, страха и загрижеността, това, че не беше загубена техниката на изкусно водените с десетилетия разпити.

— Самоубийства ли са, Айви?

Тишина, като че дишането на младия мъж беше спряло.

— Отговори ми! — През цялото време трябваше да се поддържа инициативата.

— Не.

— Разбира се, че не. Добре. Много добре.

— Опитвам се да…

— Не се опитвай — действай! — каза той, прекъсвайки го умишлено, за да не му даде възможност да завърши дори една мисъл, карайки го да губи равновесие и да се чувства неуверено. Трябваше да се поддържа контрол. — Посегнали са на живота си, но не са самоубийци, Айви. Разбираш ли?

— Не.

— Гледай да не бъдеш отведен в грешна посока от застрахователните данни, за бога! Какво, по дяволите, може да се постигне с тях?

— Ти ли беше на моста?

Разочарован от това, че беше дал възможност на другия да каже до края едно изречение, Зелър навърза поредица от мисли и им даде глас на един дъх.

— Аз съм твоят шибан ангел пазител, Айви. Бдя над теб, за да не кривнеш и, повярвай ми, това ми отнема много време. Какво е станало с теб? Направил си голяма плетеница от нещо толкова просто. Прекомерно мислене — каза той, оплаквайки се, както беше правил много пъти навремето. — Създаваш проблеми, вместо да ги решаваш. Губиш следата на основните неща. Нищо ли не си успял да запазиш? За да може да се стигне до осъждане, детективът трябва сам да свърже всички точки. Тоест, освен ако доносникът не пожелае да застане на свидетелската скамейка, и аз мога да ти кажа още сега, че това не е пътят, по който вървим — ти и аз. Основните неща, по дяволите. Нищо ли не си запазил? По дяволите! Ако самоубийствата не са самоубийства и ако, от друга страна, тези хора са се самоубили, тогава какво става тук? Ориентирай се, Айви. Не се обърквай. Какво ще кажеш за кръвта им, Айви? Основните неща! Понякога врагът е на една крачка. — Той тръшна слушалката, ръката му все още трепереше, макар и не от студа.

Нещата никога не се развиваха така, както са били запланувани, и хората биваха непредсказуеми като времето. Уолтър Зелър изпита нужда да хване хлапака за раменете и да го разтърси здраво, така че да му внуши малко разум — да го изправи. Той стоеше в телефонната кабина загледан в треперещите си ръце и се чудеше какво става с него. Как можеше да позволи на хлапака да подхожда към него по този начин? Как се замеси в това, на първо място? Ковалски беше този, когото беше набелязал — тъп като пън и все пак достатъчно умен, за да не буди спящото куче. Истината щеше да излезе наяве достатъчно скоро, съвсем от само себе си.

Джо Дартели, гордостта и радостта на неговата полицейска кариера, беше нещо съвършено друго. Дартели с неговото образование и селски усет за това, къде може да се крие плъхът, само създаваше неприятности.

Ще го пъхна в болницата, ако ми се наложи, помисли Зелър, точно както се опитват да постъпят с мен.

Той погледна нервно към улицата нащрек за познатата тойота, за грубото, приведено зад волана лице — наемника, когото винаги беше изпреварвал и надхитрял.

Поглеждайки още веднъж, той се зарадва, че ръцете му бяха престанали да треперят. Отново се владееше, а за Зелър контролът над себе си и нещата беше всичко.