Верига от улики

48.

На Дарт му се стори странно, че познава толкова много хора в едно гробище. Бърни Дентън беше погребан в западния край в семейна гробница, загинал при престрелка с гангстери преди няколко години. Погребението му беше отразено по националните медии.

Имаше две плочки между други стотина, поставени върху дълга циментова стена, издигната за тези, които бяха предпочели кремация вместо погребение. Там беше името на Уолтър Зелър, до това на Лъки. Не му беше ясно дали и доколко вярва относно живота след смъртта — но ако такова нещо съществуваше, положението на Зелър не беше от леките.

Слънцето беше изгрявало и залязвало няколко десетки пъти след излизането му от болницата. Получил бе специални отличия и все пак си беше останал Джо Дарт — объркан, самотен, неспокоен. Срещу Ковалски не бяха повдигнати никакви обвинения и въпреки че Дарт беше очаквал да се върне в отдела същият, какъвто си беше, нещо се беше променило видимо в трудния му характер.

Известно време телевизионните екрани бяха изпълнени с новини: колапса на „Роксин лаборатории“ и безкрайният етически дебат, предизвикан от новината за лекарството латерин. Някои наричаха доктор Ариел Мартинсън светица, между тях и един сенатор от Мичиган. Други казваха, че случаят й никога няма да стигне до съда, че само Проктор и Алверес ще получат някакви присъди. Самата Мартинсън беше изчезнала, с което беше подхранила множество слухове, според един от които беше сключила договор с някаква френска фирма, която закупила няколко от генетичните патенти. А според друг беше се самоубила, следвайки примера на пациентите си.

Всичко това изглеждаше прекалено сензационно за Дарт. Светът се променяше толкова бързо — нищо не можеше да се предскаже. Страхът на днешния ден беше обещанието на утрешния.

Нямаше цветя, които да й остави. Не й беше донесъл нищо. Не й дължеше нищо — такива бяха чувствата му. Но все пак спря в края на гроба й, защото не можеше да го отмине. Тя му трябваше. Трябваше му тази връзка с жената, която го беше родила, със съществото, все едно колко ужасно е било. Тя беше там долу, под снега, тревата, земята и Дарт изпитваше чувство на признателност, че това е така. „Всички ние се намираме там, където е мястото ни“, помисли той.

Почувства, че гърлото му се свива и я прокле за това, че му влияе, че упражнява власт над него. Как смее! В очите му се показаха сълзи и той изпита желание да я намрази, но не можеше.

Наведе се и допря гипсираната си ръка о снега, където остана необясним отпечатък. Затвори очи и в продължение на кратък миг я намрази, но този миг премина.

— Прощавам ти — прошепна едва чуто, сълзите му започнаха да капят. Тишината не можеше да настъпи изведнъж, отдалече долиташе шум от трафик.

Той се изправи и се отдалечи, като отърка лице в рамото на палтото си и като прокле слабостта си.

Последва собствените си следи обратно през дълбокия сняг, болезнено съзнавайки, че нямаше други, които да последва. „Всичко е наред“, помисли той, поглеждайки към стената, където беше изписано името на Зелър.

Аби не беше угасила мотора на колата. Около нея беше топло. Мак спеше на задната седалка.

Караше тя. Дарт не можеше поради гипса.

— Добре ли си? — попита тя, докосвайки леко лицето му с ръка и избърсвайки една от сълзите му.

— По-добре — отговори Джо Дартели. Още не беше дошло време за прекрасно.