Верига от улики

37.

След като наблюдението на Хамилтън корт 11 не даваше никакъв знак за Уолтър Спарко и след като търсенето на колата му приключи без успех, Дарт почувства, че единственият му шанс да намери човека — да го спаси може би — се намираше на този адрес. Но когато по време на петъчната нощна смяна той отиде при Хейт, за да обсъдят техническите достойнства на заповедта за претърсване и арест, Хейт му забрани да влиза или да приближава на каквото и да е разстояние Хамилтън корт 11. Това, което беше започнало като цивилизован разговор, завърши като състезание по надвикване, по време на което всички от отдела за престъпления срещу личността гледаха напрегнато към двамата през стъклената стена на офиса на Хейт. Дарт излезе бързо и като чувстваше върху себе си вниманието на всички, продължи в коридора, като търсеше място, където да може да се успокои. Продължи да крачи бързо и когато видя, че при Аби свети, почука и влезе. Не бяха се виждали почти цяла седмица, един факт, който се беше изплъзнал от вниманието на Дарт, докато най-после той не се появи пред нея и не я погледна.

— Какво правиш тук? — попита я.

— Това е моят офис.

— През нощта.

— Сама си правя програмите. Аз съм отдел в състав един човек. — Тя се поколеба и след малко обясни: — Опитвам се да наглася програмата си в съответствие с твоята, така че да можем да се виждаме повече. — Ново колебание. — Липсваше ми…

— Децата?

— Така е по-добре. Те спят през нощта. Аз съм с тях сутрин и следобед. Трябваше да опитам този вариант по-рано.

— Кога спиш?

— Не спя — отговори тя. — Ти като че ли си готов да разрушиш нещо. Надявам се, че не нещо, което съм направила.

— Хейт. Той е твърдоглав. Не съм го оценил правилно. Доверих му се, а вероятно не е трябвало. Той кипна. Изведнъж иска нищо да не се прави с тези самоубийства. Продължава да ми възлага домашни свади и побоища.

— Нощната смяна — напомни му тя. Домашните свади и побоища почти изцяло владееха нощните смени.

— Да, знам. Но аз съм тръгнал по по-едър дивеч и той знае това. Цялата работа е там, че това го плаши.

— Какъв дивеч?

— Казах му — не направо, но му казах — за Зелър.

— О, по дяволите — ахна тя.

— Изглежда, че неговата лоялност надделява над грижата му за — и точно такива бяха думите му — някакви перверзни типове, които ги убиват.

Тя кимна, като че ли разбираше или самата тя беше срещала такава съпротива. Каза:

— Имах един случай, в който беше замесен един гимназиален учител по физическо възпитание. Тиранизирал момичетата, дупка, през която надничал в банята, крадял бельото им от шкафчетата и все в тази посока. Изнасилил три. Едната забременя, в противен случай никога нямаше да разберем. Училищният борд се опита да окаже натиск върху мен да не повдигам обвинение. Казаха, че това ще намали притока на ученици. Казаха, че ще го уволнят и че това е достатъчно. Намериха някаква важна връзка — не знам как. Уволниха го и го изгониха от града. Но нищо във вестниците, никаква публичност.

— Не съм чувал за това.

— Никой не е чул — въздъхна тя. — Това нещо за малко да ми загуби значката. — Като го погледна с благ поглед, тя добави: — Но аз задържах значката си и получих собствен отдел. — Тя се засмя. — Разбрах към кого се бяха обърнали.

Дарт и другите се бяха чудили как беше успяла да измъкне отдела за сексуални престъпления от отдела за престъпления срещу личността и сега, години по-късно, се появи обяснението. Дойде му нещо наум.

— Какво стана? — попита тя, забелязвайки промяната в израза на лицето му.

— Една мисъл — избъбри той, чувствайки се по-спокоен, отколкото беше при влизането си. Подпря коляното си върху единственото друго кресло в стаята. — Ти си твоят собствен отдел. — Той сякаш мислеше на глас.

— Точно така.

— За да се сдобиеш със заповед, не минаваш през Хейт.

— Слава богу.

— Какво? — изгледа я невярващо той. — Направо при прокурора?

— Да.

— При специални изисквания за вероятна причина ли действаш или е същото, което правим останалите? — Той внесе пояснения: — Държи ли те прокурорът…

— Закачена на въдица, наречена отдел за сексуални престъпления? — помогна му тя и отговори: — Не. — И добави саркастично: — Колкото и да е чудно, отнасят се с мен така, сякаш съм лейтенант.

— Не исках да кажа…

— Знам, че не си искал, но донякъде прозвуча така.

— Искам да разширя заповедта за наблюдение на Хамилтън корт — каза той. — Трябва ми влизане вътре.

— Аз мога да вляза — сви рамене тя. — Можеш да ме придружиш. — Поглеждайки часовника си, тя добави: — По това време на нощта ще бъда телефонистка. Кой от юристите е на повикване?

— Крист.

— Синтия Крист? — повтори тя. — Жена, Джо. Тортичка. Можеш да ми имаш доверие. — Избута книжата пред себе си, за да не й пречат, и взе един бележник. — Това е елементарен случай.

Един час по-късно влязоха в къщата на Хамилтън корт 11. Аби носеше в джоба си подписаната заповед. Осветлението във всекидневната беше включено от автоматичния часовников механизъм — беше девет и петдесет и пет вечерта.

Аби чрез Дарт беше включила три точки в заповедта, които бяха пропуснати в предишните заповеди: пазарски торби за бакалски стоки, поставените в рамка снимки на пианото и дрехи.

Той сложи снимките в бяла книжна торба. И двамата носеха ръкавици.

— Фотосите мога да ги разбера — каза тя. — Въпреки че според теб Зелър е този, който ги е сложил там, за да сътвори идентичността на този Уолъс Спарко, ти мислиш, че в тях има нещо важно, нещо, което той би могъл да ти каже, без да има това намерение. Но торбите?

— Имал е намерение да слага храна тук — обясни Дарт, след като я беше вкарал в кухнята. — Още веднъж, както ти каза, за да създаде впечатлението, че Спарко е живял тук. Спарко не е живял тук. Нито Зелър. Той е използвал къщата като място за подготовка — поне до момента, когато разкрихме това. После трябва да е използвал някакво друго място… Знаел е, че е практически невъзможно човек да не внесе нещо от себе си във всяка сцена на престъпление и да не отнесе нещо от тази сцена обратно в дома си — това е природата на косми и влакна, това е, което ми е набивал в главата през всичките тези години. Аз бях този с дипломата, но той беше този, който разбираше от разсипване на влакна като доказателствен материал и отнасянето им след това.

— И така, той е идвал тук, сменял е дрехите си — сменял е идентичността си, извършвал е престъплението, връщал се е, отново се е преобличал… — Сега й беше ясно. — Веригата от улики винаги води обратно до тук.

— Ако въобще попаднехме на нещо от сцената на престъпление — а той е вземал допълнително предпазни мерки, за да бъде сигурен, че няма да попаднем на нищо, като е почиствал с прахосмукачка и е поставял фалшиви улики — само бихме намерили тази негова крепост, но не и самия човек.

— Ами пазарските чанти? — попита тя скептично.

— Може би е бил по-умен отколкото му е било нужно — предположи Дарт, претърсвайки чекмеджетата. — Той купува бакалски стоки, за да ни убеди, че Спарко е живял тук. Изяжда част от храната, за да внуши, че мястото е обитавано. Но ако е пазил торбите… — Дарт размишляваше на глас, докато разбутваше съдържанието на следващото чекмедже.

Аби отвори шкафа под мивката, извади кофата за боклук и вдигна торбата с боклук — найлонова торбичка от магазин за хранителни стоки. Тя завърши изречението вместо него:

— Тогава ще ги е използвал за боклук.

— Ти си блестяща! — възкликна той възторжено.

— Знам. Така е, нали? Но недостатъчно блестяща, че да се сетя защо това не ти е безразлично — добави тя.

Той пое торбата от нея и я завъртя така, че тя да види зеления надпис отстрани.

— „Шопуей“ — прочете името.

— Това е на Парк стрийт — каза тя, изричайки името на най-лошата улица в града.

— Колко такива магазина има от тук до „Шопуей“? — попита той.

— Два. Три може би. Заради учениците от колежа.

— Заради белите — каза той.

— Опитваш се да стесниш този квартал — каза тя впечатлена. — Да откриеш някое място, където бихме могли да го намерим. — И добави: — Ще поставим „Шопуей“ под наблюдение, приемайки, че е близо до това място.

Дарт й се ухили, изсипвайки съдържанието на торбичката, а самата нея прибирайки като веществено доказателство.

После той отвори гардероба на долния етаж и претърси трите палта, които висяха там.

Аби се обади:

— Трябва да ги е купил от магазин за дрехи втора употреба. Търсиш етикети, нещо, което да стесни още повече квартала.

— Нищо — промърмори Дарт, затваряйки вратата на гардероба и повеждайки Аби на горния етаж.

Движейки се плътно след него, Аби подметна:

— Предполагам, че ще съжалява, че те е тренирал толкова добре.

— Комплиментите — избъбри Дарт — няма да те доведат доникъде. — Той влезе в спалнята и се насочи към шкафа.

Аби запали лампата. Дарт се обърна бързо, поклати глава и я спря:

— Не! Това — каза той, опипвайки дрехите, — може да е купено от втора ръка… и го е купил голямо, за да му свърши работа, но не е било по неговия размер… и част от тези дрехи са щели да бъдат изхвърлени: при случая с Пейн е имало твърде много кръв. Но той има специално отношение към чистите дрехи. Забелязала ли си? Изгладени ризи и панталони. Той и Лъки веднъж се караха, защото тя искаше да пести пари, но той настояваше ризите му да бъдат давани на гладене. Това почти беше един…

— Фетиш — довърши тя изречението му, повдигайки една от окачените ризи. — Това ли търсиш? — До палеца й се виждаше син етикет с името на обществена пералня, грижливо пришит с найлонов конец в долния край на ризата.

Вълнение се прокрадна в Дарт: един бакалски магазин едва ли разполагаше с адресите на клиентите си, но една обществена пералня като нищо би могла.

Когато заемаха отново местата си в тауруса и телесният им език вече изразяваше нетърпението им, Дарт й каза:

— Може би щях да намеря етикета от пералнята. — Той включи двигателя. — Но бих могъл да пропусна тази бакалска торба — изповяда се той.

— Видя ли? — изхихика тя. — Имаш нужда от мен.

Картата в офиса на Аби се състоеше от увеличени фотокопия на една област една квадратна миля, обграждаща супермаркета „Шопуей“ на Парк стрийт. След като се беше задържал на Дженингс роуд след смяната, Дарт беше приготвил кана кафе. Аби се беше прибрала вкъщи по-рано за неколкочасов сън и в девет беше отново в офиса. Използвайки „Жълти страници“, Дарт беше прекарал малките часове зает с установяване на местонахождението на деветнадесетте обществени перални в този район. Сега върху импровизираната карта бяха забодени шест карфици.

В девет нула две Дарт окачи телефонната слушалка, приближи картата и издърпа една от карфиците.

— Бели етикети, забодени към яката, като са използвани безопасни игли — промърмори той.

В девет и тридесет Аби се оплака:

— Бели етикети, зелени етикети, розови етикети — но никакви сини етикети.

— Ще го открием — заяви Дарт.

— Не близо до „Шопуей“ — предположи тя, махайки последната карфица.

Дарт се загледа продължително в картата, в главата му се въртяха различни мисли.

— Може би греша — въздъхна той, чувстваше се потиснат. Това беше времето му за сън, а на всичко отгоре и събота сутрин. Тялото му беше изтощено. Главата го наболяваше. Чувстваше гърба си пострадал от това, че беше заспал в едно кресло. Завиждаше й за няколкото часа сън.

Аби се извини и напусна стаята. Дарт, който от четвъртък се беше опитвал да се обади на Гини, която беше помолила за това, набра номера й. Обади се телефонният й секретар. Той сложи слушалката върху вилката, обзе го ревност. Гини винаги си беше вкъщи в събота сутрин. Това означаваше, че не си е спала вкъщи предната вечер. Беше се чудил защо не му се беше обадила. Беше типично за тях да си играят на гоненица по телефона, докато единият улови другия.

Аби се върна и започна, широко усмихната:

— И така, както ми се струва, ние опитваме с всяка шибана пералня в града, докато попаднем на тази, която използва сини етикети. — Тя се тупна в едно кресло до един от телефоните и додаде: — Как искаш да започнем, с „А“ или с „Н“?

Час по-късно Аби окачи слушалката и рапортува:

— И така, ще бъдеш щастлив да узнаеш, че най-после намерих компания, която работи със сини етикети. — И в този момент Дарт затвори телефона по средата на разговора. — Не трябваше да постъпваш така — смъмри го тя. — Те работят със сини етикети, но номерата им не са близо до този петцифрения, който имаме ние.

След като моментът на радост премина, Дарт се отпусна в креслото си и взе да търка очите си.

— Казаха ли нещо за сини етикети?

— Той ми даде името на компанията, която доставя етикетите — отговори тя и Дарт разбра, че от това място е трябвало да започне. — „Нътмег Съплайс“ в Бриджпорт. Но днес е събота и ще отворят чак в понеделник. Така че, ако можем да почакаме…

— Не можем — напомни й той.

— Да. И аз така мисля.

— Но може да не ни се наложи да чакаме — каза Дарт, спомняйки си, че Бъд Гормън често работеше и през уикенда.

Гормън беше запален поклонник на НАСКАР и обичаше да пътува из цялата страна, където и когато се провеждаха ралитата НАСКАР. Успяваше да прави това, без да изяжда прекалено много ваканционно време, като работеше шест дни седмично, а след това разменяше това време в повече срещу един петък или една събота по свой избор, купувайки си тридневни уикенди винаги, когато някакво рали изискваше допълнителен ден за пътуване. Дарт се свърза с него.

Гормън беше много ядосан.

— Никога не ми вдигаш телефона.

— Почти не съм си бил вкъщи.

— Имам информация за теб относно „Роксин“ — кои са те и какво правят.

— Имам по-спешна работа.

— Доктор Ариел Мартинсън — продължи Гормън, без да обръща внимание на думите му. — Три фирми с обединен капитал и индустриалец от Швеция притежават седемдесет и три процента. Мартинсън е на капитанския мостик от самото начало. Дошла е от Мичиганския университет, където е оглавявала научноизследователска програма по генетика, щедро подпомагана от федерални фондове, и където този индустриалец Цедерберг я е срещнал за първи път. Истински бавен старт, както при повечето биотехници — шест години до първия долар. Добри успехи в лечението на артрит…

— „Артарест“ — избухна Дарт, прекъсвайки го. — Друг път, Бъд. Благодаря. Аз имам…

— Това, което би могло да представлява интерес за теб — продължи все така Бъд, без да обръща внимание на прекъсването, — е, че на Мартинсън, която печели осемстотин на година плюс премии, изведнъж й се губи почти цяла година от живота. Искам да кажа, че по същество не съм открил нищо за нея. Имам знания за някои медицински разходи, някои разходи за правна помощ и горе-долу това е всичко. Това е всичко, момчета. Предполагам, че е отишла на нещо като някаква забавна ферма в Швейцария. Но това не е било ваканция — въобще нямам сведения за харчене на пари от такъв вид.

Дарт си спомни големия белег зад ухото и нервния й навик да се опитва да го прикрива.

— Предполагам, че ако мога да надникна в застрахователното й досие… — разтегли Гормън замечтано.

Дарт си каза, че не трябва да забравя да се обади на Гини и да види какво може тя да направи. Чувстваше, че се изпотява. Гормън го беше развълнувал.

Дарт премина в настъпление, преди Гормън да има време да започне отново.

— Трябва ми името — и телефона, ако го имаш — на собственика на нещо, което се нарича „Нътмег Съплайс“ в Бриджпорт.

— Почакай една секунда — сепна се Гормън силно раздразнен. — Да си запиша.

Дарт повтори молбата си и му даде номера си в залата за конференции.

— Дай ми няколко минути.

Когато телефонът иззвъня и Дарт вдигна слушалката, Гормън прочете информацията, без да каже „здравей“. Завърши с „Не струва нищо“ и затвори.

Дарт се свърза със собственика на „Нътмег Съплайс“, когото намери у тях. Чуваше се коментар на футболен мач по телевизията. Телевизорът го накара да си помисли за вкъщи, а това го накара да си спомни за Мак и въпреки че едно съседско дете разхождаше и хранеше кучето през деня, му се стори ужасно това, че трябва да държи кучето заключено толкова дълго по време на нощните смени. Собственикът на „Нътмег Съплайс“, на име Коруин, в началото беше много ядосан, като очакваше, че го търсят за нещо, което не го интересува.

— Аз съм от хартфордската полиция — представи се Дарт за трети път.

— Помислих, че някой си прави майтап — избъбри човекът, извинявайки се. — Или че продавате алармени системи или специални ключалки за коли или нещо такова.

— Не продавам нищо — сряза го Дарт.

— Разбирам — смънка човекът и се извини още веднъж.

Дарт подчерта спешността на случая, с което накара Коруин да се почувства важен, и подчерта, че информацията е от особено значение за разнищването на едно убийство. Човекът се оживи, реакцията му беше необичайна, но доброжелателна.

— Ще трябва да сляза до офиса. Казвате сини етикети? Само сини?

— Сини. Пет цифри, в началото 98.

— Ако ги продаваме — заяви уверено Коруин, — ще знам на кого. — Той направи пауза. — Казахте убийство, нали така?

— Точно така.

— Така си и помислих, че точно това казахте.

Четиридесет и пет минути по-късно Коруин се обади.

— Имам два обекта на дребно и един на едро със сини етикети. Серията 98 000 е отишла при Ейб на Сеймур.

— Сеймур? — повтори силно в телефона Дарт, без да се стреми към това.

— Да, Сеймур стрийт. Пералнята на Ейб.

Дарт провери в отворените „Жълти страници“ за адреса.

— Ейб го няма в „Жълти страници“ — оплака се той.

— Те са на едро, не работят с единични клиенти, а с приюти, нещо такова. Съмнявам се, че ще дават обяви.

— Нищо на дребно? — попита Дарт.

— Малко нещо вероятно. Има някаква витрина, доколкото си спомням — но от десет години не съм ходил там. Това не е голяма част от бизнеса им — с единични клиенти. Тази част от града е много лоша.

— Да, така е.

— Даже преди десет години.

— Да.

— Главно на едро. Те са добър клиент за нас. Големи поръчки.

Дарт благодари и вече прелистваше „Бели страници“, пръстът му се спускаше надолу по колонките. В зрителното му поле се появи нокът с маникюр — Аби беше намерила името. Коруин изясни:

— Казахте разследване по убийство, така ли?

— Да.

— И аз помогнах?

— Много.

— Това е много добре. Харесва ми… Хей, детектив? — додаде той, задържайки още на телефона нетърпеливия Дарт. — Закови мръсника!

Дарт му благодари още веднъж и затвори. Каза на Аби:

— Каза ми да закова мръсника.

— А ти какво каза?

— Благодарих му.

Тя се беше заела с разглеждане на закачената на стената карта.

— Това е Сеймур стрийт, малко по на юг от Парк стрийт. Не можем да отидем там сами, Джо — заяви тя твърдо. — Не без полицейска кола. Не без подкрепление.

Той нямаше желание да я намесва в тази работа. Хейт нямаше да се съгласи да му даде каквато и да е помощ, нямаше да му осигури подкрепление. Това, което правеше положението по-лошо, много по-лошо за Дарт, беше, че самият звук на думите Сеймур стрийт му беше познат, но не можеше да си спомни защо, не можеше да установи мястото на гласа, който ги беше изговорил, гласът на Коруин все още не беше избледнял в ума му.

Но сега този глас се върна при него. След като седем години си чувал всеки ден един глас, той не може да остане дълго време замазан в паметта. Уолтър Зелър беше отгледан в къщата на родителите си на Сеймур стрийт по времето, когато Парк стрийт беше свястно място, а не демилитаризирана зона. По онова време той често беше говорил за тази къща с чувство, носталгично, като просто я наричаше Сеймур стрийт.

Дарт не можеше да си спомни какво беше станало с къщата. Зелър я беше наследил при смъртта на майка си преди четири години. Това си спомняше добре, защото Зелър беше платил някакъв наследствен данък, вместо да я продаде, въпреки че тя почти не ставаше за нищо. Какво се беше случило по-нататък с тази къща Дарт не знаеше.

„Може би — помисли Дарт, — Уолъс Спарко сега живее там.“