Верига от улики

43.

Трябваше им паролата на Мартинсън. Като караше един лексус, собственост на отдела, Дарт приближи входа на служебния паркинг на „Роксин“ в два и тридесет сутринта. Беше в джинси, с пуловер и винтяга.

Надзорникът по телеграфо-пощенските линии, който беше качен на един стълб, въоръжен с мощен монокуляр, работеше в отдела за наркотици, но беше със значителен стаж в наблюденията под прикритие. В едно специално укритие в града, недалеч от резиденцията на губернатора, дежуреше оператор, който очакваше разрешение от съда да се включи в линията за бързо предаване на данни, която обслужваше един дистанционен компютърен терминал в домашния кабинет на доктор Ариел Мартинсън. Гини беше открила съществуването на този дистанционен терминал, след като беше разпитала подробно Дарт за компютрите, които беше видял там. Разузнаването на Бъд Гормън го беше потвърдило.

Черният немаркиран автомобил на групата за спешна намеса беше паркиран на половин миля от „Роксин“. Тимът беше готов с черни стълби за атака в случай на необходимост на западната стена на съоръжението.

Хейт беше в командния автомобил заедно с двама техници. Паркиран до главния вход на „Роксин“, той беше с вдигнато на крик ляво задно колело, а наоколо лежаха разпилени инструменти. Впечатлението беше, че става дума за спукана гума. В действителност, ако беше необходимо, автомобилът можеше да тръгне от това положение.

Малка слушалка в лявото ухо на Дарт поддържаше връзката му с командния автомобил, а по този начин и с Гини и съгледвача на стълба. На гърдите му имаше оптична камера с дебелина не по-голяма от тази на резервоар на писалка и закачена на една жичка, така че да предава гледната точка на Дарт — интересна подробност, за която беше настоял съдията при издаването на заповедта. Списъкът на готовите указания за подобна компютърна операция не беше дълъг и затова се налагаха импровизации.

Когато Дарт спря пред охранителната врата, която се управляваше автоматично, той включи видеорекордера — не по-голям от уокмен — и каза в микрофона, който беше закачен под яката на якето му:

— Позиция едно. Целият съм на теб, Гин.

Техниците в автомобила записваха всяка негова дума.

Дарт чу гласа на Гини. С телефонен шлем на главата и две слушалки на кухненската маса пред себе си Гини повтори като ехо:

— Позиция едно. — И добави: — Не става.

Дарт се запита как ли се чувства тя с това разрешение. Беше навлязла във владенията на „Роксин“ с разрешението на съда и по молба на Дарт. Срещу сътрудничеството й, съдът се беше съгласил да изчисти криминалното й досие, а също и да й опрости изпитателния срок. И сега, когато законът стоеше зад нея, тя се опитваше да проникне в охраняваните зони на компютъра на „Роксин“ и да отвори вратата от няколко мили разстояние.

Охранителната врата приличаше на вратите на паркингите — хоризонтална бариера в червено и бяло препречваше входа, а дълга редица от остри шипове, предназначени да пробиват гуми, правеше невъзможно излизането.

Дарт очакваше нервно магията на Гини.

— Нещо? — чу въпроса й.

— Нищо.

— Една секунда — избъбри тя. — А това как е?

Вратата се отвори.

— Бинго! — възкликна Дарт, влизайки с колата. — Ти си гений.

— Нека се надяваме, че ще успея да те измъкна обратно — изсумтя в отговор тя, като донякъде се заяждаше.

В този час неговата кола беше единствената в паркинга. Той тръгна към няколкоетажния блок от стъкло и метал, който беше залепен откъм северната страна към гигантския купол. Мястото напомняше огромен блестящ космически кораб.

Дарт загаси фаровете.

— Намирам се пред втората врата от южния край — информира той Гини. — На вратата няма номер.

— Стълбите са вдясно? — попита тя.

Остъклените стълби се виждаха ясно.

— Точно така.

— Правилно — потвърди съгледвачът, който също беше включен.

— Успях — информира го тя. — Вписах те в системата под името на служителя Нийли. Джордж Нийли. Той е регистриран като инженер биохимик на работа в Б-блок. Разбра ли?

— Джордж Нийли. Б-блок — отговори Дарт. За да го вкара, Гини трябваше да използва името на реално съществуващ служител. В случай че го спрат, той можеше да обясни, че е загубил картата си някъде между паркинга и мястото, където са го задържали.

— Можеш ли да ме вкараш? — попита той.

— Обади ми се, когато стигнеш вратата — отговори тя.

Дарт слезе от колата, пресмятайки, че до този момент нощната охрана е уведомена за това, че Нийли е използвал паркинга. На външната страна на вратата беше монтирано устройство от неръждаема стомана да разчита картите за идентификация. Такова нещо Дарт нямаше.

Застанал до вратата, той прошепна:

— Тук съм.

— Стой така — чу гласа на Гини в ухото му.

Нервите на Дарт бяха готови да се скъсат. Нямаше никаква представа как би могъл да се оправи през следващия половин час. На няколко пъти се огледа в двете посоки.

— Какво ще кажеш за това? — попита Гини.

На синьо-зеления екран се появи надпис: „Неправилна входяща информация — моля, опитайте отново“.

Дарт се опита да отвори вратата.

— Не — информира я той. Уплаши се, че може би се е объркала. Съвършено незапозната с охранителната система на „Роксин“, тя трябваше да се ориентира в движение. Реално време, както гласеше нейното определение.

— Стой така — повтори тя. — А сега? — попита напрегнато.

— Не става — съобщи Дарт, от когото течеше пот, въпреки че температурата беше под точката на замръзване.

— Тук е наблюдателният пост — намеси се човекът от стълба. — Виждам неидентифициран индивид, движи се пеш, насочва се на юг покрай източната страна.

Дарт вдигна глава. Можеше едва да различи някаква малка черна точка на разстояние от сто ярда. Пазач — и вървеше към него.

— Имаме право само на още един опит — обясни Гини. — Ако не успеем, Нийли няма да бъде допуснат вътре, а ако трябва да продължим, ще ми се наложи да те вкарам в паркинга под друго име и да опитаме отново.

— Закъсахме — съобщи Дарт.

— Неидентифицираният индивид е на седемдесет ярда и продължава движението — съобщи наблюдателният пост.

— Вратата? — попита Гини в паника.

Дарт погледна над рамото си. Входната врата се вдигна и се спусна.

— Успя.

— Изчакай — изсъска тя.

Пазачът приближи още и вече беше на не повече от петдесет ярда. Той махна с ръка, все още беше твърде далеч, за да се види лицето му, както и самият той не можеше да види лицето на Дарт.

— Разстоянието се стопява — предупреди Дарт.

Още няколко ярда и лицето на Дарт щеше да се види ясно. Колко от служителите на „Роксин“ можеше да познава един пазач от охраната?

— Джо? — попита тя.

Дарт прочете:

Чу се щракане. Дарт натисна дръжката. Вратата се отвори.

Пазачът беше на двадесет ярда. Той и Дарт се виждаха един друг съвсем ясно. Трябва да мислиш изправен върху краката си, беше го поучавал някога Зелър. „Той е външен пазач“, помисли Дарт. „Обезоръжи подозрението му.“ Дарт предложи с висок глас:

— Искате ли да ви държа вратата?

Пазачът поклати глава.

— Не, благодаря.

Дарт пристъпи вътре мокър от пот, с пресъхнало гърло. Асансьорът беше точно пред него, виждаше се врата, водеща към стълбите вдясно. Като не искаше да чака кабината и като си спомни от по-ранното си посещение в „Роксин“, че асансьорите също бяха свързани с формалности по охраната, Дарт реши да използва стълбите. Вратата се затвори след него с глух удар.

— Джанет Йоргенсон? — проплака той в микрофона, както се изкачваше по стълбите. Новата му идентичност му беше донесла промяна на пола.

В лявото си ухо чу:

— Името се намираше в списъка непосредствено над това на Нийли. Какво мога да ти кажа?

— Кой съм? — попита Дарт, въпреки че това нямаше значение — не можеше да се вживява в ролята на Йоргенсон.

— Работата е — обясни тя — в начина, по който функционира системата — причината, поради която Нийли не можа да влезе — трябва да заемаш особено място в системата на сигурност, за да имаш достъп до всички врати. В противен случай би могъл да влизаш през определени врати в определено време. Нийли, за разлика от Йоргенсон не получи разрешение да влезе.

— Кой съм аз? — повтори Дарт, като силно се дразнеше.

— Вицепрезидент и заместник-директор на „R“ и „D“ — информира тя.

— Направила си ме асистент на Мартинсън? — попита гневно Дарт.

Охранителната система би могла да съобщи на Проктор за неочакваната нощна визита — ако Проктор имаше някакъв разум, неговият тим щеше да бъде нащрек. Вероятно беше да познава номер две след Мартинсън и според Дарт той можеше да постави под съмнение едно нейно посещение в този ранен час на утрото, би могъл да разбере хитрината на Дарт. Това го пришпори да бърза.

Съгледвачът от телефонния стълб съобщи:

— Неидентифицираният индивид инспектира лексуса. Изглежда, че използва ръчно комуникационно устройство.

— Сканирам — отговори гласът на диспечера.

Дарт продължи да изкачва стълбите на бегом, минавайки покрай вратата, отбелязана с голямо „2“.

— Прихванахме радиовръзка — прошумоля спокойният глас на диспечера. — Индивидът съобщи регистрационния номер на колата и очаква обратно позвъняване. Сержантът препоръчва незабавно да прекратите действията. Повтарям: препоръчва да прекратите. Ясно? — След кратко колебание диспечерът додаде: — Евакуационен план „А“ като Алфа, ясно?

Според плана „А“ Дарт трябваше да стигне пеш позицията на групата за спешна намеса, където елитният тим щеше да му помогне да премине през оградата, след което да бъде в безопасност. Всичко това беше казано не заради самия Дарт, а за всеки, който би могъл да слуша на използваната честота. Ако хората на Проктор контролираха полицейските радиовръзки — нещо, на което се надяваха Хейт и Дарт — тогава може би пристигането на Дарт в „Роксин“ щеше да има ефект на предизвикателство.

— Аз съм на третия етаж — докладва Дарт. Чудеше се дали онези чуват. — Син правоъгълник, жълт триъгълник и зелен кръг — съобщи той вече на Гини.

— Син, жълт, зелен — повтори тя. — Правоъгълник, триъгълник, кръг. Стой така.

Тази врата на офис, както всяка друга, беше с устройство за разчитане на идентификация в дясната страна. Тайният код на вратите даваше преимущество на „Роксин“. Гини трябваше да открие необходимата врата в базата данни. Дарт чакаше търпеливо. Най-накрая чу гласа й:

— Опитай.

Дарт натисна лоста и заключената врата се отвори.

— Успях! — каза той радостно. — Вътре съм.

Влизането в офиса положително трябваше да се покаже на екраните във фоайето. Гини беше получила инструкции да не се опитва да крие действията на Дарт от тези екрани. Въпреки че така съществуваше риск Дарт да бъде заловен, това също даваше възможност Проктор или други шефове да бъдат информирани относно движенията на Дарт — нещо изключително важно за успеха на операцията.

Механизмът действаше и капанът беше заложен: сиренето беше там и очакваше да бъде взето. Дарт се мушна в някакво кресло пред един компютърен монитор, където на екрана се редуваха геометрични фигурки. Той натисна клавиша Shift и се появиха десетки софтуерни икони.

— На терминала съм — съобщи тихо Дарт.

— Браво, момчета — обади се накрая и Хейт, включвайки и тези, които ги подслушваха.

Джо Дарт се беше включил.

Ако Дарт имаше право за научното его на Мартинсън, тогава тя би трябвало да е натрупала копия от докладите за по-ранните клинични изпитания някъде в компютърната памет и само тя можеше да ги възстанови. Гини не можеше да се добере до защитения от код файл без съдействието на самата Мартинсън.

Към два часа сутринта в съгласие със заповед за наблюдение двете непубликувани домашни телефонни линии на Мартинсън започнаха да се следят. По силата на отделна заповед под наблюдение бяха и домашните линии на Тери Проктор, при което беше забранен запис, но беше позволено да се идентифицират телефонните номера, които се включваха и изключваха по тези линии.

От започването на наблюдението не беше съобщено за никакви разговори в къщата на Мартинсън. По-късно записите щяха да покажат, че линиите на Проктор през тази нощ са били невероятно активни.

— Включил съм се — съобщи Дарт за Гини. Той се надяваше, че, ако не веднага, то след броени минути този радиотрафик ще бъде дочут от хората на Проктор и ще бъде предаден на Проктор и Мартинсън.

Следователно Дарт трябваше от време на време да допуска грешки, които можеха да се приемат за такива. Лексусът — кола, която не беше регистрирана като собственост на никой от служителите на „Роксин“ — беше част от тази фикция, употребата на полицейски радиочестоти — с които нямаше оправия при толкова много участващи — също беше част от хитростта. Проктор трябваше да бъде подведен да повярва, че Дарт е на една крачка от откриването на файловете на Мартинсън.

Но пък какво? Дарт се съмняваше, че Тери Проктор знае за съществуването на такъв материал. Изглеждаше вероятно, че след като веднъж вече Зелър беше разбрал бакиите на Мартинсън, че Проктор ще я е посъветвал да унищожи всички улики — че щеше да вземе на вяра твърдението на Мартинсън, че е постъпила точно така. Само Мартинсън — и интуитивно Дарт — знаеха истината: беше невъзможно тя да унищожи единадесетгодишния си изследователски труд. Дарт трябваше да отвори очите на Проктор, без зад това да прозира някакво намерение, и да го подтикне да хвърли Мартинсън в паника и по този начин най-накрая тя да унищожи материалите, които й бяха толкова скъпи.

По силата на необходимостта Гини също беше част от схемата, като манипулираше и съветваше, и подготвяше улавянето на Мартинсън в капана.

Най-важното беше Дарт да не се остави да бъде разкрит или отвлечен преди завършека на акцията. Да бъде хванат означаваше да се провали.

— Включен и в очакване на инструкции — повтори Дарт.

— Окей, Дарт — изрече Гини, — ето какво искам да направиш.

Удар след удар по клавиатурата Гини безупречно водеше Дарт през един проход в каменната стена, която ограждаше всички тайни и през която тя самата беше проникнала само преди един час.

На екрана заискри в златно и сребърно ROX NET, фирменият знак на „Роксин лаборатории“, последван от поздрав и напомняне за секретност във връзка с възможно разследване от страна на ФБР.

— Влязох — съобщи Дарт.

— Отвори следното — инструктира го Гини, изреждайки цяла поредица от входящи команди, които Дарт да възпроизведе.

Той започна енергично да блъска по клавиатурата. Поради нервност той направи няколко грешки и трябваше да започне отново.

— Почакай — прозвуча разтревожено Гини, сега не й се налагаше да се преструва. — Забелязвам някакво движение в района.

Съгледвачът се обади тутакси:

— Прието. Появиха се светлини.

— Мисля, че търсят тебе, Джо — предупреди Гини със задавен от уплаха глас.

Дарт прие новината двояко: ако идваха за него, значи знаеха, че той е проникнал в техния компютър и знаеха къде да го намерят — всичко това беше много добре, защото Тери Проктор положително щеше да бъде уведомен, но Дарт не можеше да си позволи да бъде хванат.

— Тръгвам — съобщи Дарт.

Той напусна стаята, бързо, единствената му задача за следващите от пет до десет минути беше да се отдалечи от охраната, докато в същото време поддържа възможността за достъп до компютъра. Охранителните компютри на „Роксин“ можеха да открият интервенция на база офис по офис. В момента, в който Дарт беше влязъл в офиса, компютърът беше регистрирал това и предупредил охраната. По подобен начин всеки път, когато някой от охраната използваше своя пропуск, за да влезе в някой коридор или асансьор, Гини узнаваше за това. Резултатът беше вид електронна игра на котка и мишка, като всяка от страните беше в състояние да следи движенията на другата.

Ако Гини беше имала на разположение дни или седмици, за да излезе на глава с охранителните системи, тя може би щеше да успее да заблуди охраната, подавайки фалшиви електронни указания за местонахождението на Дарт и по този начин щеше да му осигури важно преимущество. Но при сегашното положение беше щастлива от това, че въобще можеше да следи някакви движения, а Дарт беше принуден да не стои на едно място. Против охранителния състав действаше дизайнът на сградата, където на всяка крачка доминираше стъклото, защото всеки път, когато светваше коридор или офис, съгледвачът виждаше това и предупреждаваше Дарт за местонахождението на преследвачите му.

Когато влезе на бегом в коридора, Дарт чу предупреждението на съгледвача:

— И-Ю се качва. Повтарям: Илиной-Юта се качва. Ясно?

— Илиной-Юта. Ясно — отговори Дарт, който вече бягаше по коридора в северна посока.

За целите на комуникациите четирите внушителни асансьора бяха наименувани изток и запад, юг и север. Най-близо до паркираната кола беше площадката изток-юг. Дарт се обърна и побягна към стълбите между асансьорите изток-север и се спусна на втория етаж.

Сложният план на сградата работеше против Дарт и в полза на преследвачите му: той беше като плъх в лабиринт, а охраната беше в свои води. При това бяха въоръжени. Дарт се носеше надолу, като от време на време се ослушваше за приближаващи стъпки, в ухото му течеше диалог, като съгледвачът и Гини го осведомяваха за местонахождението на охраната.

В два и петдесет и три сутринта, източно стандартно време, на деветнадесети ноември доктор Ариел Мартинсън беше засечена, когато се включваше в ROX NET от отдалечен терминал в Западен Хартфорд. Гини я дебнеше.

С помощта на обикновен кабелен телефон, който я свързваше с командния автомобил чрез единствената радиочестота на разположение на полицейския отдел на Хартфорд, тя съобщи:

— Рибата клъвна — точно както й беше казано да се изрази. — Кодът е — тя го каза буква по буква — Л-Е-А-Н-М-О-Н-Т.

Гини следеше гърчовете на рибата Мартинсън, докато вторият й преносим компютър, включен в линията от оператора до къщата на губернатора, регистрираше всеки удар на Мартинсън върху клавишите. Гини раздели вниманието си между единия преносим компютър, който следеше охраната, и другия, който следеше Мартинсън. Централният интерфейс на ROX NET използваше и графики, и менюта, което даваше възможност на потребителя да превключва на адреси и функции. Мартинсън очевидно не беше нова в тази работа. Тя действаше бързо и безупречно, като често толкова бързо превключваше избора си, че Гини нямаше време да го прочете, въпреки че нейният компютър го записваше.

Първият избор на Мартинсън, селектиран от входящото меню, беше за други служби. Гини пропусна имената на следващите две селекции поради високата скорост на Мартинсън, но улови заглавието „Дневник“, защото това изискваше кодова дума. Мартинсън написа „1E2Q3T4Z“ и Гини го записа, въпреки факта, че нейният компютър продължаваше да улавя всичко.

Изпълнителният директор доктор Мартинсън избра OPTIONS, последвано от SET DATE FUNCTION и Гини си отбеляза всичко това, тъй като Мартинсън трябваше да забави скоростта, за да вкара една дата: 14 юни 2000.

Гини я последва с възхищението на един компютърен пират. Тя беше очаквала от нея да се насочи към личните файлове, сектор, предназначен за складиране на лична информация. Логично беше зареждането на процесора с информация да става тук. Като правило мрежовият софтуер стесняваше възможностите на ползвателя до такива ограничени сектори и само такива сектори, което позволяваше на оператора на системата да предсказва, контролира, обезпечава и поддържа специфично количество запаметена информация. Мартинсън беше много остроумно намерила друг сектор, който щеше да позволи зареждането на файловете, сектор, който чрез поредица пароли, а сега чрез въвеждане на функция датиране, ефективно заключваше информацията, така че тя и само тя можеше да стигне до нея.

Екранът на Гини се изпълни с цветен календар, като датата 14 юни 2000 беше в осветено квадратче. Имаше списък „да се направи“ и място за срещи и телефонни разговори за дадения ден. Малка електронна таблица за разходи в кеш и с кредитна карта.

Работното пространство на календара беше оставено празно — особено умен ход. Даже ако някой пират се добереше до няколкото пароли, необходими да се достигне до този сектор, даже ако след това случайно попаднеше на датата 14 юни 2000 година, нямаше да види нищо, нищо, което да говори за скритата там ценна информация. Нищо, освен една-единствена звездичка в самото дъно на екрана в квадратче, отбелязано с МЕМО.

Мартинсън натисна с мишката квадратчето МЕМО.

В центъра на екрана се появи информационен квадрат.

Гини следеше как Мартинсън изписа: Л-А-Т-Е-Р-И-Н-5. Буквите за нея не означаваха нищо.

Екранът се изпълни от първата страница на един технически доклад. За момент Гини се разсея от съдържанието на тази страница. Текстът имаше нещо общо с изпитване на лекарства…

— Успях! — възкликна тя в слушалката. Но Мартинсън я изненада, когато изведнъж избра опцията „Изтриване“. Екранът реагира.

Мартинсън действаше много бързо. Преди Гини да успее да уведоми оператора да прекъсне предаването, Мартинсън задейства буквата „Д“.

Гини кресна задъхано по телефона:

— Прекъсни!

Но неочаквано на екрана се появи надпис:

Тази последна предохранителна система ги спаси.

— Прекъсни! — извика отново Гини.

Но мигащият курсор, замръзнал неподвижно на екрана, й каза, че операторът е свършил работата. Мартинсън беше изключена.

— Готово — Гини информира Дарт.

Въпреки че можеше да стигне до охранителните функции на системата чрез модем — една необходимост, която даваше възможност на хора като Проктор да следят функциите от полето — Гини не разполагаше с достъп чрез модем до тази страна на мрежата на Роксин, която се отнасяше до сектора на ползвателя. Достъпът беше ограничен до действителни терминални възли и така се пречеше на пиратски действия като това, което беше замислила Гини. Въпреки помощта на оператора, в резултат на която Гини беше в състояние да следи линията на Мартинсън, тя не разполагаше с необходимата софтуерна криптография за манипулиране на данните.

Тази работа оставаше за Дартели.

Дарт стигна втория етаж по същото време, когато преследващите го охранители нахлуха в офиса на третия етаж, където беше работил.

Той съобщи на Гини цветния код на вратата, пред която беше застанал, и миг по-късно, когато малката индикаторна светлина промени цвета си от червен в зелен, той отвори тази врата и навлезе в остъклено място. Зад стената от стъкло и една пречиствателна камера с вход от неръждаема стомана видя някакво помещение, в което нямаше компютърен терминал. Мисълта, че нахлува в генетична лаборатория, съвсем не го развълнува, той се обърна и излезе бързо, като търсеше друг офис.

Следващата врата беше маркирана със синьо квадратче, жълто квадратче и два червени кръга. Гини, която вярваше, че напипва цаката на нещата, каза:

— Вътре си. — Дарт опита вратата. Беше заключена. По четящото устройство се появиха синьо-зелени букви: „Достъп отказан — Моля, обърнете се към охраната. Благодаря“.

— Не става — съобщи той.

— Пак опитай — посъветва го тя.

— Същото.

— По дяволите — изръмжа тя. — Изключиха ме. Вкараха ни гол!

Охранителната програма на компютъра беше идентифицирала намесата на Гини и беше блокирала нейния достъп.

Дарт стоеше в затъмнения коридор и се чудеше какво да направи. Сърцето му биеше силно.

Не беше в състояние да мисли ясно. Като че ли съвсем изведнъж умът му беше изключил.

— И-Ю, надолу по стълбите. И-С, надолу по стълбите — неочаквано предупреди съгледвачът. — Илиной-Смит, надолу. Илиной-Юта надолу. Ясно?

Преследвачите се бяха разделили и сега се движеха срещу него от две посоки, притискайки го като в менгеме. Беше в капан. В резултат на опитите на Гини да му осигури достъп компютърът още веднъж беше идентифицирал местонахождението му.

„Колко охранители на нощна стража?“, запита се Дарт. Един при предния охранителен пост, един при охранителния пост на третия етаж, двама, може би четирима блуждаещи. „Общо от четири до шест“, реши той. Ако този брой се окажеше верен, реши, че групата, изпратена за залавянето му, няма да е по-голяма от една двойка — един човек остава до колата, друг наглежда западната страна на сградата и двама го гонят.

Дарт погледна четящото устройство:

— Приближава втория етаж — съобщи съгледвачът.

В усилие да раздели и завладее, двойката се беше разцепила, като всеки от двамата беше поел по една от стълбите. Без съмнение, компютрите бяха използвани за затваряне на асансьорите, с цел Дарт да бъде обкръжен и хванат.

— Съгледвач, колко са на всяка от стълбите? — Краката му го понесоха към южните стълби, тези, които бяха най-близо до него. В главата му бързо се оформи план. Един охранител би следвало да носи специален ключ, карта, която му дава достъп до различни помещения.

— По един на всяка — отвърна равният глас.

„Чудесно“, помисли Дарт.

— Пристига на втория етаж — предупреди съгледвачът.

Дарт беше на втория етаж.

Вратата към аварийните стълби беше на десет фута. Пет…

Единствената му надежда беше изненадата. Едно наето ченге щеше да се вълнува и вероятно щеше да е с недостатъчна подготовка и щеше да мисли, че този, когото преследва, се опитва да избяга и да се скрие, щеше да бърза.

Сноп жълта светлина се плъзна по пода на коридора, когато охранителят отвори вратата към аварийния изход. Този сноп се разгъна като ветрило и освети далечната стена.

Показа се обувка и крак в тъмен панталон. Охранителят беше изпреварил Дарт с част от секундата. Другият охранител не би могъл да се намира много далече.

Дарт се хвърли на пода, опитвайки се да хване този крак. Обви го с лявата си ръка, дръпна и се плъзна, повличайки заедно със себе си изненадания охранител. Човекът падна, така както ако се беше плъзнал върху кора от банан, всичките му крайници едновременно се вирнаха нагоре. От белите му дробове шумно излезе въздух.

Дарт се хвърли върху него, хвана го за косата и блъсна силно главата му върху твърдия под. При звука от удара на Дарт му прилоша. Охранителят простена ужасно.

Той е жив. Слава богу, помисли Дарт, когато протегна ръка и откъсна прикрепения към джоба му пропуск с големина на кредитна карта. Дарт го превъртя между пръстите си и откри, че там имаше магнитна лента.

Беше му ясно, че му остава само един шанс. Много скоро те щяха да блокират и тази карта.

— Стой! Остани където си! — се чу силен глас от далечния край на коридора.

Дарт се изправи на крака и се втурна през вратата, озовавайки се на площадката. „Надолу или нагоре?“ — опита се да прецени той. Краката му го понесоха нагоре.

Зад него в коридора дочу бързото бягане на охранителя.

В лявото си ухо чу Гини:

— Това можеше да се случи, Дарт. Времето ни изтича. И искам да кажа, че изтича бързо.

Дарт пробяга цялото разстояние до върха на стълбите и през коридора, като се опитваше да забави хода на мислите си и да се съсредоточи. Най-големият му враг беше адреналинът.

Ако използваше картата на охранителя, за да влезе в някое помещение, щеше да издаде местонахождението си и по този начин да намали шансовете си да направи това, което трябваше да се направи. Това му подсказа една идея.

Той мушна откраднатата карта в първото попаднало на пътя му идентифициращо устройство. Светлината се промени в зелена. Дарт завъртя дръжката, отвори вратата и след това бързо я дръпна и затвори. Побягна към следващото устройство на следващата врата и повтори процедурата. И така нататък. Погледът му беше насочен неспокойно върху аварийните стълби, по които току-що беше дошъл. Прекоси коридора и употреби картата си при още два офиса, блокирайки вратата на първия с една писалка, за да й попречи да се затвори. Охранителният компютър сега щеше да отбележи, че е проникнато в шест офиса.

Тръгвайки по обратния път, Дарт влезе през вратата, която беше блокирал с писалката. До слуха му достигаше шумът от стъпките на охранителя, който се движеше нагоре по аварийните стълби. Оставаха му само няколко секунди…

Вратата беше отворена. Той вкара откраднатата карта в четящото устройство и започна много енергично да я движи напред и назад. Шумът от стъпките утихна и Дарт предположи, че охранителят се намира от другата страна на вратата, но че е по-предпазлив от партньора си. Дарт продължи да движи картата. Тя се пропука по левия ръб. С едно сериозно усилие Дарт я скъса по средата, като остави значителна част от нея вътре в устройството, с цел да попречи на вкарването на друга карта.

Той блъсна вратата и я затвори здраво в момента, в който чу шума от отварянето на вратата към аварийните стълби. Охранителят беше заедно с него на шестия етаж.

Дарт се мушна в първото кресло, което беше обърнато срещу един терминал. Натисна клавиша за пауза и екранът се проясни.

— Давай — подкани Гини.

Един глас се намеси с инструкция:

— Тигърът е в градината. — Беше пристигнал Тери Проктор.

Дарт почувства тръпки студ чак в стомаха си. Проктор поемаше огромен риск с появяването си тук лично, от което Дарт можеше да разбере колко голямо е отчаянието му.

Дарт извади клетъчния телефон с надежда да получи повече самостоятелност. Той се отказа от полицейската честота — натисна „повтори“ и „изпрати“ и миг след това Гини отговори:

— Разполагаме с по-малко от две минути. Сега слушай внимателно…

Ниво след ниво Гини направляваше Дарт през подходящите ключови комбинации и необходими пароли. За да бъде сигурна, че Дарт действа правилно, Гини непрекъснато повтаряше:

— Какъв е надписът? Какъв е надписът? — Дарт прочиташе и чакаше следващото указание.

Навън в коридора Дарт чу как охранителят отваря някаква врата, след което последва тишина. „Ще трябва да претърси всички офиси“, помисли Дарт, разбирайки, че беше спечелил известно време.

Можеше да си представи какво става навън. Пристигането на Проктор беше предизвикало началото на трета фаза, независеща от Дарт: съгледвачът потвърди, че Проктор е влязъл, хората от групата за спешна намеса, облечени изцяло в черно, веднага започнаха да изкачват стените на оградата, с цел да блокират всички изходи. Проктор щеше да бъде заловен.

Това промени динамиката — съвсем не можеше да се предвиди поведението на едно притиснато в ъгъла животно.

— Слушаш ли? — попита почти истерично Гини. Тя каза: — Л-А-Т-Е-Р-И-Н-5. Разбра ли?

Дарт го набра и натисна входящия клавиш.

На екрана му се появи титулната страница на клиничното изпитание. Дарт почувства силно облекчение. Датата беше отпреди четиринадесет месеца.

— Файлът е дълъг седемдесет и шест страници — информира Гини.

Той чу зад себе си силно тръшкане — охранителят беше на вратата.

— Няма да изляза оттук с този диск — информира я Дарт, оценявайки ситуацията. В джоба си той имаше диск, на който трябваше да запише информацията, сега това изглеждаше невъзможно. След чувствителна пауза той попита: — Там ли си?

В лявото си ухо той чу съобщението на диспечера в командния автомобил:

— Градината е обградена. — Групата беше на мястото си.

Охранителят прошепна тихо по радиостанцията, но Дарт го чу през вратата:

— Трябва ми главен ключ. Третият етаж.

— Окей — изгъгна Гини в клетъчния телефон, — ето какво ще направим. — Част от секундата по-късно тя извика: — О, по дяволите, почакай. Имаме си посетител.

Като погледна към вратата и като знаеше, че охранителят ще влезе през нея всеки момент, Дарт изсъска:

— Не мога да чакам. Няма време.

— Маркирай пълния текст. Ще те потърся.

— Гини? — извика Дарт в телефона.

Никакъв отговор.

Вторият компютър на Гини го постави нащрек в момента, когато беше употребена паролата на Мартинсън за включване в системата. Много от обикновено използваните охранителни софтуери пречеха на дубликирането на дадена парола, ако един човек вече е в системата. Гини се беше надявала, че случаят е точно такъв — че като резултат от влизането на Дарт в системата на Мартинсън или на този, когото Мартинсън беше повикала, щеше да му бъде отказан достъп. За неин ужас системата позволяваше на това, другото лице, достъп в мрежата.

Дарт помисли, че въпросното лице е Тери Проктор и че той може би даже вече се намираше във фоайето, следвайки инструкциите на Мартинсън да изтрие файловете.

Гини се чувстваше безпомощна. Екранът следваше всяко движение на натрапника. Той пропътува покрай главното меню и по маршрута, който Гини вече познаваше много добре. Беше въпрос на тридесет до шестдесет секунди натрапникът да стигне Дарт. Не можеше да се каже как ще реагира системата. Гини предполагаше, че тя ще замръзне, ще блокира и че само операторът ще бъде в състояние да коригира това. А тази система работеше за Мартинсън, което означаваше, че файловете вече никога повече нямаше да бъдат видени.

Дарт не можеше да копира текста на диск, тъй като дискът можеше да бъде конфискуван от охраната и унищожен.

По такъв начин пред Гини стоеше само един избор. Използвайки модем, тя щеше да се опита да преодолее защитата на системата за втори път, като се старае да не повтаря грешката си отпреди.

Тя вдигна телефона и запита бързешком Дарт:

— Маркиран ли е текстът?

— Готов съм — изрече Дарт в телефона. Той чу шум от бягане. Общият ключ — истински ключ, не някаква карта — след секунди щеше да бъде доставен.

Гини нареди:

— Избери „Меню Редактиране“. Натисни „Отрязване“.

— „Отрязване“ — изкрещя Дарт. — Искаш да кажеш „Копиране“!

— Казах „Отрязване“, детективе. Хайде.

— Но ще загубя файла! — протестира Дарт.

— „Редактиране. Отрязване“ — заповяда Гини. — Действай бързо!

Очите на Гини се разшириха, когато следеше какво става на втория компютър. Тя гледаше как Проктор пише Л-А-Т…

— Това не е за обсъждане. Направи го сега!

Показалецът на Дарт се поколеба върху бутона на компютърната мишка. Почувства, че капка пот се стича по челюстта му. Чу ключа във вратата. А след това чу превъртането на същия този ключ.

„Отрязване“-то щеше да доведе до изчезване на блокирания текст. Знае ли тя какво прави?

— Сега! — чу той още веднъж в ухото си.

Показалецът му натисна бутона автоматично и седемдесет и шестте страници доклад от клиничните изпитания изчезнаха от екрана.

— Слава богу — въздъхна Гини по телефона. — Сега — добави тя, — ако искаш да видиш отново тези файлове, има нещо, което трябва да направиш…

— Не точно сега — прекъсна я Дарт, като остави клетъчния телефон, скочи от креслото и го изтика до вратата точно в момента, когато топката на вратата се превъртя.

Дарт затисна вратата с крак, обърна креслото наопаки и затисна с него дръжката, така че да направи невъзможно отварянето на вратата.

Погледна тавана: големи правоъгълни стъкла в алуминиева дограма. Една възможност за бягство.

Вратата се отвори донякъде и се спря от креслото. Охранителите от другия край я притиснаха с тежестта си. Шумът беше оглушителен.

Капки пот попаднаха в очите му, причинявайки му пареща болка.

Дарт се замисли върху възможността да излезе през прозореца. На върха на всеки модул имаше корона, наподобяваща по формата си топка за голф. Намирайки се на най-горния етаж, тези стъкла бяха по-успоредни спрямо земята, отколкото на по-долните етажи и изкачването щеше да бъде по-лесно. Дарт не се чувстваше уверено при големи височини, но този изход изглежда беше най-бързият.

Той направи две стъпки към прозореца и го достигна, преди да чуе удара на кухо под краката си. Спря, за да изследва източника на този звук.

Креслото зад него се плъзна. Вратата се отвори на два-три инча и в процепа се появиха няколко пръста, които се протегнаха към стола, за да го отстранят от пътя.

Дарт се хвърли, блъсна с рамо вратата и пречупи всичките четири пръста. От другия край на вратата изригна животински рев. Възстанови предишната позиция на креслото и скочи към прозорците.

По периметъра на офиса множество подови панели покриваха пространства, в които се побираха телефонни, компютърни и други комуникативни кабели. За да бъде по-лесен достъпът, килимът на това място не беше залепен и Дарт го отдръпна. Той дръпна нагоре панела и в следващия миг гледаше надолу в едно тъмно мъртво пространство през една плетеница от жици. На три фута под него се виждаха акустичните плочки от тавана на офис на петия етаж. Стоманени греди поддържаха пода на офиса, където се намираше Дарт.

Той не се поколеба. Седна, вкара със сила пръстите на краката си в мрежата от проводници и се спусна надолу.

Вратата изтрещя и креслото се плъзна отново.

Дарт зарита панела под себе си, начупи го на парчета и вече можеше да види горната част на някакво бюро в офиса долу. Той се спусна през мъртвото пространство, падна несръчно върху бюрото и изпита силна болка в наранения си глезен.

Над себе си чу шума от падането на креслото. Те бяха вътре.

Дарт скочи от бюрото, игнорирайки болката и хукна към вратата. След миг той бягаше бързо към стълбите на аварийния изход, надяваше се, че има достатъчна преднина.

— Това прозвуча грозно — каза гласът в лявото му ухо.

— Свържи ме с Гини — изхърка Дарт. — Загубих телефона. — Все едно дали това му харесваше или не, но хората на Проктор вече щяха да чуват всяка дума.

Следвайки инструкциите на Гини, Дарт се отправи към основата на стълбите. Докато той бягаше, тя не спря да говори.

Разкриването на осъществената от Гини диверсия върху процесора на „Роксин“ стана причина централният процесор да заеме отбранителна позиция и да елиминира възможността на странични лица да стигнат до машината чрез модем и да изключи временно системата. Ситуацията би могла да бъде обърната, но само от терминала SYSOP вътре в центъра за обработка на данни, който според Гини вероятно се намираше на приземния етаж на сградата.

— Как можеш да бъдеш сигурна? — изуми се Дарт, докато бягаше.

— Съществуват три различни системи, които те биха могли да използват, а аз ги познавам и трите. Всички те могат да изключват модемните комуникации. По дефиниция те не могат да бъдат включени отново със софтуер, необходимо е механична намеса — някакъв бутон. Това ги прави сигурни. Предните панели в основни линии са същите: няколко индикатора и един-два бутона. Знам как стават тези неща, Джо. Това е моята област — напомни му Гини. — Ще трябва да ми се довериш. И слушай, Джо, след като се включим отново, ще ми трябват няколко минути минимум.

— Какво търся? — попита той.

— Това ще е обикновена кутия — може би набор от кутии според това, колко са входящите линии. Ако са повече от една, ще трябва да се справиш с всеки главен ключ. Предното табло ще покаже поредица от седем малки светлини, вероятно червени. Може да се очаква, че ще свети само най-отдалечената вдясно. Върху далечната дясна страна на самата кутия ще има вертикален набор от червени светлини — по една за всяка входяща линия — всъщност това са бутони, не светлини. Под тези светлини — натърти тя — има още един бутон, който се самоизключва. — След това, редактирайки думите си, тя добави: — При две от машините този бутон е отдолу. Върху кутията, която е черна, е отгоре. Но надписът ще бъде „Главен“, „Група на линия“ или „Всички“.

— „Главен“, „Група на линия“ или „Всички“ — повтори той.

— Да. И този е, който ти трябва. Един или повече от тези главни трябва да е червен. Когато го натиснеш, той ще се промени в зелен или кехлибарен. В този момент ние отново ще сме на линия. — Попита го: — Стига ли това описание?

— Изглежда не лошо.

— Когато си там, можеш да ми описваш нещата и да ми задаваш въпроси.

— Не чух добре това, последното — каза Дарт, след като най-после стигна основата на стълбите. Гини повтори. — Окей — избъбри Дарт, който се чувстваше много притеснен от недостига на време. — На приземния етаж съм. Каква стая търся?

— За обработка на данни — отговори на минутата Гини.

Дарт отново анализира положението. Преследваха го най-малко трима охранители. Проктор, и ако имаше някой с него, щеше да се е намесил в хаоса. Това означаваше четирима или повече преследвачи. Бяха му загубили следата. Дарт се чувстваше сигурен, че при положение, че действията им се ръководят от Проктор, ще се покажат умни: ще проведат претърсване етаж по етаж. В същото време поне един от охранителите ще наблюдава компютъра, ще следи системата, за да види дали Дарт се опитва да използва охранителна карта за достъп където и да е. Тази личност щеше да ръководи претърсващата група.

Гласът от наблюдателния пункт неприятно проскърца в ухото на Дарт:

— Действат бавно и спокойно, но напредват. Виждам ги на втория етаж.

Слизайки на приземния етаж, той по всяка вероятност беше попаднал в безизходно положение.

Изтича по коридора, където вместо тайнствената цветна система вратите имаха надписи. Няколко бяха отбелязани със „Само за персонала“. На друга се четеше „Подкрепителен пункт“. Той отмина две бани и нещо, което беше маркирано с „Високо напрежение. Не влизай“.

Дарт зави надясно по дълъг коридор. Приземният етаж представляваше истински лабиринт. Той отмина една врата с надпис „Техническо обслужване“.

— Гини?

— Аз съм.

— Намирам се при „Техническо обслужване“. Не видях нищо, подобно на обработка на данни.

— Приземен етаж?

— Да.

— Охрана?

— Сигурно — потвърди Дарт, като се чудеше как може да се промъкне вътре.

— Провери процепа под вратата — посъветва го Гини. — Празното място в долния край на вратата. Студеният въздух се намира ниско — поясни късо тя. — Компютърната зала трябва да е много студена.

Дарт застана на колене и опипа с пръсти.

— Права си. Истински студено е.

— Хайде да опитаме — подкани го тя.

Дарт се изправи и объркано заоглежда вратата. Беше тежка, стоманена и заключена. Той извади револвера си. Не можа да се сети за нещо друго.

— Каквото и да направиш — изрече така ясно Гини, като че ли се намираше до него, — не насилвай тази врата.

— Принуден съм — отвърна Дарт.

— Не можеш. По същата причина не можем да допуснем твоите лоши момчета да я съборят — каза тя, имайки предвид групата за спешна намеса. — Такова незаконно влизане ще доведе до блокиране на централния процесор. Единственото лице, което може да отвори вратата, е самият SYSOP.

— По дяволите — изруга Дарт и погледна нагоре: акустични панели. — Чакай малко — сети се нещо той.

— Трябва ти охранителна карта — посъветва го Гини. — Това е единственият начин. Послушай ме.

— Може би не е — коригира я Дарт, връщайки се по коридора към баните, покрай които беше минал.

Намеси се съгледвачът:

— Спускат се по стълбите на аварийния изход, север и юг, приближават първия етаж.

Дарт се вмъкна в мъжката тоалетна и запали осветлението. Погледна нагоре: в една окачена рамка висяха акустични панели. Той бързо изтича обратно в коридора, до пресечката с другия коридор и обърна внимание на разстоянието и ъгъла. Върна се в банята, покачи се на мивката и бутна панела. Той се отстрани.

— Тръгвам — съобщи Дарт.

— Тръгваш къде?

— Ще видим.

Като се хвана здраво за една тръба в пространството на окачения таван, Дарт закрепи крака си над една преграда, надигна се и премина. Мъртвото пространство имаше височина около четири фута — над Дарт се намираше носещата структура за първия етаж, под него окаченият таван, през който току-що беше преминал. Мястото беше клаустрофобично и в същото време голямо. Таванните процепи на коридора хвърляха наоколо достатъчно светлина и Дарт можеше да види поредица от черни пластмасови водопроводни тръби и тежки стоманени противопожарни тръби, които висяха от греди над главата му. Той се зае да върне на мястото му акустичния панел, за да прикрие пътя, по който беше минал. Надяваше се, че охранителите ще подминат мъжката тоалетна и ще продължат търсенето си някъде другаде на друг етаж.

Несолидният фалшив таван, подкрепян от снопове усукани жици, не беше достатъчно здрав, за да го удържи. Дарт, легнал по корем, разпредели теглото си между една водопроводна тръба, върху която беше качил левия си крак, и друга противопожарна тръба, където беше закрепил десния, пръстите му търсеха опора в гредите над него. Ако се подхлъзнеше и паднеше, щеше да се строполи в някое от помещенията, където щяха да го очакват непредвидими опасности.

Успоредните тръби бяха единствената му опора и той не трябваше да се отделя от тях, въпреки факта, че те следваха посоката на коридора изток-запад, а не ъгъла, който Дарт беше проектирал, за да стигне до компютърната зала. Той пълзеше предпазливо, като през цялото време се стремеше да знае къде точно се намира. Окачените тръби и проводници принуждаваха Дарт да се спира и да ги заобикаля, преодолявайки по този начин последователно всяко от препятствията, улавяйки се за една тръба и премествайки теглото на тялото си върху противоположната. Дарт изведнъж разбра, че до ухото му достига единствено шум, дължим на атмосферни смущения. Или радиото беше заглъхнало, или голямото количество метал наоколо смущаваше връзката. Ако той не ги чуваше, значи и те не го чуваха. Трябваше да бърза. Ако командният автомобил го загубеше за твърде дълго време, групата за спешна намеса щеше да получи заповед да атакува сградата, а според Гини такова неоторизирано навлизане щеше да изключи системата, щеше да я направи недостъпна и файловете щяха да бъдат загубени.

Съвсем близо вдясно от Дарт се появиха светлини, които го заслепиха. В същото време до слуха му достигнаха забързаните стъпки на хора, които бягаха непосредствено под него — намираха се толкова наблизо, че почти можеше да ги докосне. Той остана неподвижен, когато двама мъже се спряха точно под него и той позна изпълнения с напрежение глас на Тери Проктор.

— Няма смисъл — изхърка Проктор силно задъхан.

— Вероятно той може да проникне в помещенията без системата да разбере това — внуши човекът до него.

Последва дълга пауза. Дарт можеше да почувства мислите на Проктор, който се опитваше да се постави в положението на Дарт.

Проктор каза:

— Действаме по първоначалния план: всички помещения без специална защита ще бъдат основно претърсени.

По шума под себе си Дарт разбра, че двамата се разделят. Охранителят подвикна на Проктор:

— Къде отиваш? Натам няма нищо.

— Трябва да направя нещо — сряза го Проктор. — Ти просто си гледай шибаната работа.

„Наети ченгета“, помисли Дарт с презрение.

Доколкото Джо можеше да прецени, охранителят се упъти към баните, а Проктор забърза по коридора. Нивото на шума в ограниченото пространство беше изумително, въпреки името си, акустичните панели почти не правеха нищо, за да заглушат шума. Когато охранителят влезе в мъжката тоалетна двадесет фута зад Дарт, всеки звук можеше да се чуе ясно. Охранителят се спря, за да се облекчи и Дарт чу как затваря ципа на панталона си. Малко по-късно той инспектираше дамската тоалетна. Не дълго след това Дарт чу шум от преместване на метли и парцали и разбра, че охранителят е в стаята на чистачите. Детективът се възползва от прикритието на този шум, за да продължи. Тъй като коридорът беше силно осветен, той виждаше добре и мислеше за това кой чифт тръби биха могли да го поддържат по пътя за компютърната зала.

— … просто ще охраняваш — чу той Проктор, който говореше на някого на известно разстояние пред себе си.

— Специалността ми е залавяне на хора — отговори плътен глас. — Това тук е прахосване на способностите ми.

— Слушай, Алверес, ако наистина имаше някаква способност, нямаше да се намираме тук — изръмжа Проктор.

— Ако ще ме обиждаш — опъна се Алверес, — ще се откажа да ти върша работа.

— Не се заяждай. Влизаш и оставаш. Ако и когато ни потрябват твоите способности, ще пратя да те повикат.

Дарт почувства студени тръпки. Алверес, човекът, когото Зелър се стремеше да избягва, охраняваше компютърната зала.

— Пази шибаната стая. Само това се иска от теб — приключи Проктор с глас, пълен с презрение.

— Няма проблеми.

— И не напускай по никаква причина — добави Проктор.

Дарт чу отварянето и затварянето на някаква врата. Изглежда, че беше на около двадесет до тридесет фута вдясно от него. Компютърната зала. Той огледа тръбите, желаейки да разбере как да се добере до там, после реши да тръгне право напред и да стигне до една единична противопожарна тръба, с помощта на която да приближи залата. Малко по-късно стигна до тази тръба. Седна върху нея с протегнати напред крака. Ръцете му, вдигнати нагоре, се държаха за една греда и при това положение, накланяйки се назад, той вече успяваше да изминава по няколко инча с едно движение.

Мислеше за Алверес и като че чуваше гласа на Зелър: човек, нает да ми счупи коленете.

Дарт машинално спусна ръката си, за да опипа оръжието, което беше получил от Хейт, да се убеди, че то е още на мястото си. При това движение той загуби равновесие, лявата му ръка се изплъзна от гредата. Опита се инстинктивно да предотврати падането си и удари и проби с дясната си ръка един от акустичните панели, докато се удържаше с лявата. Замръзна, разлюлян.

— Били? — чу той силен глас. — Хей, Били? Ти ли си?

Приближаващи се стъпки.

Погледът на Дарт беше насочен надолу, към няколко пластмасови контейнера. Много внимателно върна в старото му положение повредения панел, поправяйки донякъде грешката си.

Стъпките го отминаха.

— Били? — извика отново високият глас, който сега се чуваше по-отдалече. Последва оплакването: — Който е там горе, вдига много шум.

Малко по-късно се затвори някаква тежка врата и Дарт допусна, че човекът беше напуснал приземния етаж. Завинаги? Или за да потърси подкрепление?

Дарт продължи движението си по тръбата, като чувстваше неприятна болка по тялото и пръстите си. Всяка от железните скоби и подпори, с помощта на които оросителната система се крепеше за гредите, представляваше препятствие, което трябваше да се преодолява с маневриране. Пет минути по-късно той се намираше над компютърната зала. Чуваха се само стъпките на Алверес, който крачеше напред-назад като вързано куче.

Изведнъж настъпи тъмнина — лампите в коридора се самоизключиха. Единствената светлина идваше във вид на конуси и снопи, като излизаше от компютърната зала през дупките, през които минаваха кабели. Дарт почака малко, за да могат очите му да привикнат с тъмнината, а след това се придвижи напред към най-близката дупка, през която можеше да се надникне.

Тръбата промени положението си по начин, който Дарт не очакваше, това беше едно леко, почти неуловимо движение, което не му стана ясно до момента, в който чу нещо като тиктакане в равни интервали. Той проследи източника на шума и откри точно под себе си теч — поради тежестта на тялото му една съединителна връзка на тръбата се беше повредила. Водата капеше като тиктакане на часовник. Много наскоро тя щеше да започне да се стича по панела и да продължи в залата, където се разхождаше Алверес. Дарт прокара ръката си по долната част на тръбата, опитвайки се някак да задържи водата и спирайки за кратко време капенето.

Все още с ръка, опряна на тръбата, той се изви, за да погледне през дупката. Светлината, която излизаше оттам, освети лицето му.

Нищо не можеше да се направи, беше безсилен да спре изтичането.

Кап… кап… кап…

През дупката на таванния панел Дарт успя да различи две големи кутии с размерите на малки хладилници и ъгъла на едно бюро. Точно под него имаше облицован под. Докато продължаваше да се вглежда през дупката, той забеляза как първата капка вода, подобна на малък бисер, се спуска от тавана и удря шумно пода.

Още една. И още една.

Дарт яростно движеше ръката си по тръбата, опитвайки се да спре капенето, но положението се влошаваше и потокът се увеличаваше. Студената вода преминаваше през пръстите му и политаше в залата долу.

Имаше истинска ирония в това, че Алверес се зае да инспектира теча. Можеше да се помисли, че Дарт му е отправил покана да извърши това. И за времето, необходимо за един удар на сърцето, Дарт разбра какво трябва да се случи. Нямаше време за съставяне на план, за мислене, за губене на време. Зелър би нарекъл това гореща точка — един миг от времето, който изисква действие, не мисъл или сметка, една от тези възможности, които се представят само веднъж и които могат да бъдат пропуснати, ако се мисли.

Алверес пристъпи под теча.

Джо Дарт освободи ръцете си и скочи.