Верига от улики

14.

Колкото и да му беше трудно да приеме това, Дарт разбираше, че е наложително да открие местонахождението на Уолтър Зелър и да му зададе някои въпроси. Неофициално, убеждаваше се той — поне в началото. Щеше да си даде вид, че търси Зелър за съвет, че протежето се връща при своя наставник. Но той вече нямаше никакви съмнения. Това трябваше да се направи. Мъртвите бяха най-малко трима. Дарт вярваше, че знае защо те са били избрани. Беше време да се действа преди цифрата да нарасне.

През последните няколко месеца из отдела се говореше, че след като е работил кратко време в охранителна фирма в Хартфорд, Зелър получил предложение за по-добра служба в Сиатъл. Дарт беше вярвал, че все едно дали ставаше дума за по-добра длъжност, или не, за Зелър беше важно да отиде някъде, за предпочитане колкото може по-далече от убийството на жена си. Сиатъл безусловно отговаряше на това изискване.

Но колкото и да се опитваше, Дарт не успя да се добере до телефонния номер на бившия сержант в Сиатъл нито чрез офиса, нито чрез телефонните указатели, нито чрез някой от многото приятели на Зелър. Успя да открие един адрес на Зелър в Сиатъл — номер на пощенска кутия на Първо авеню — и да разбере, че пенсионните изплащания на Зелър се депозират направо в сметка в Първа междущатска банка, но следите свършваха дотук: хората в банката имаха същия номер на пощенската кутия, но не и жилищен адрес или телефонен номер.

Нищо от това не представляваше особено голяма изненада за Дарт и не го накара да се откаже от търсенето. Повечето полицейски служители, излезли в пенсия или не, се защитават от възможни опити за отмъщение, като не публикуват телефонните си номера, а за кореспонденция използват пощенски кутии. От Зелър, който се славеше с пристрастието си към усамотеността, и който беше изпратил на топло десетки убийци, можеха да се очакват подобни предохранителни мерки.

Един вторник в началото на ноември Дарт премина с колата си покрай магазина на Сам и Роб на улица Асайлъм и спря една пресечка по-нататък. В грубо нарушение на федералните ограничения на вноса Сам и Роб тайно продаваха различни кубински пури на предпочитани от тях клиенти. През двадесетте си години служба Уолтър Зелър беше редовен клиент и се беше сприятелил със собствениците.

Магазинът ухаеше на пресен тютюн за лула.

Роб, по-възрастният от двамата собственици, пет години по-рано беше починал от рак на белия дроб. Брат му Сам, който беше прехвърлил петдесетте, беше плешив, с кафяви мустаци, червени бузи и високи скули. Той носеше позакърпена зелена престилка, върху която беше избродирано с нишка в избеляло червено името на магазина. Ръкавелите на ризата му бяха оръфани, а върху единия от тях липсваше копче. Гласът му беше като на пушач, а погледът неспокоен като на професионален комарджия.

По всичко личеше, че той не си спомни за Дарт, докато детективът не спомена името на Зелър. Тогава асоциацията беше мигновено направена. В продължение на години, докато Зелър водеше преговори в задната стая, където се продаваха кубински тютюни, Дарт беше оглеждал рафтовете на тази открита за всички стая.

След като се представиха един на друг, Дарт му каза, че е натоварен с трудно разследване и че е загубил следите на Зелър.

— Мина ми през ум, че може би е поискал да му изпратиш пури, че може би разполагаш с някакъв адрес или телефонен номер.

— Той отиде в Сиатъл — информира го Сам, без това да е необходимо. — Ванкувър получава всички кубински марки — Канада, нали знаеш. Никакви ограничения.

— И така, не ти се е обаждал?

— Да ми се е обаждал? — повтори Сам. — Той беше тук преди по-малко от три седмици. Купи няколко кутии…

— Тук? В магазина?

— Не бях го виждал няколко години. Все така е много слаб. Оплакваше се от някакви доминикански пури, които бил пушил, и казваше, че не струват. Тук спор не може да има. В аромата на неговата пура има нещо подобно на какао. Това не може да се каже за нито една доминиканска пура. Всеки има свой собствен вкус, когато става въпрос за пури — додаде той с авторитета на търговец. — Пушиш ли пури?

— Не.

— Опитвал ли си?

— Не, благодаря. Значи преди три седмици?

— Три-четири. Да.

— А преди това?

Сам се замисли.

— Не бях го виждал от години.

— Когато преди три седмици дойде тук, колко купи? — попита Дарт.

— Мисля, че три-четири кутии.

— И за колко време ще му стигнат?

— На сержанта? Така или иначе ще му стигнат за известно време. — Той се замисли за момент и определи: — Месец или малко повече.

— И вече е изминал горе-долу един месец — уточни Дарт.

— Да, точно така, разбирам какво искаш да кажеш. Може би ще успея да го свържа с теб.

Дарт бързо взе решение какво да каже и каза това, което мислеше.

— Или още по-добре — каза той — е да ти оставя моя номер и ако той се появи, може би ще можеш да го задържиш достатъчно време, за да мога да дойда и да го изненадам.

— Искаш да кажеш да ти се обадя.

— Точно така.

— Това ми харесва. Да, разбира се. Такива услуги ми са по вкуса, да помагам на хората да се свързват помежду си. Това е и една от характеристиките на бизнеса с пурите. Те сближават хората. След добро похапване. Игра на покер. След голф. Това нещо, пушенето, е форма на социална активност.

— Застоя ли се тук или мина само за малко? — отмина разсъжденията му Дарт. — Успя ли да почувстваш кое от двете?

— Само за малко. Не беше много разговорчив. Съвсем не е същият. Но кой може да го вини? Никой не би се оправил, след като загуби жена си по такъв начин. — Лицето на Сам се помрачи и Дарт почувства колко му тежеше загубата на брат му. — Не е лесно — прошепна той, с което потвърди мислите на Дарт.

Лек ужас обзе Дарт, разтреперване както при първите пристъпи на грип. Изглеждаше необяснимо това, че Зелър е посетил града, без да потърси дори един-единствен приятел — Дарт се беше свързал буквално с всички, за които можеше да се досети.

Той подаде на Сам визитната си картичка.

— Моля те, обади ми се веднага.

— Аз съм по добрите изненади.

— Да — кимна Дарт. — Това ще бъде страхотна изненада.

Уолтър Зелър не беше богат човек, след като беше живял от полицейска заплата в продължение на двадесет и две години, и поради това даже най-близките му приятели се бяха объркали, когато той напусна града и отказа да си продаде къщата — къщата, където жена му беше изнасилена и убита. Къщата беше свободна от всякакви задължения, негов най-голям материален актив, и все пак той беше отказал да я продаде, без да предложи никакви обяснения. Никакво обяснение не беше необходимо за Дартели. Може би той единствен от приятелите на Зелър разбираше тази част от човека, това особено качество, което би карало продаването на къщата да изглежда допълнително насилие срещу жена му. Лъки Зелър беше много привързана към тази къща — твърде обикновена къща във Вермон. Тя беше кафява едноетажна фермерска къща с нисък покрив в края на една задънена улица близо до място за каравани и моторни лодки. „Догууд лейн“ беше покрита с петна от масло от паркираните коли, циментените й канавки напомняха разкъртени зъби. Клоните на немногото поотраснали дървета, оголени поради приближаването на зимата, надничаха към небе от сив облак и студен вятър.

Дарт паркира пред къщата, като се питаше дали Зелър не се беше върнал тихичко от Сиатъл, без да се обади на никого.

Една от стените на сградата беше в сиви петна от просмуканата вода от поливните пръскачки. Дарт почувства носталгична болка, смутен от гледката, която представляваха занемарените градини, и веднага му стана ясно, че Зелър не живее там. Сержантът, който беше прочут с градинарските си умения, който посвещаваше безкрайни часове на своите растения и градини, никога нямаше да остави в такова състояние лехите си. Четирифутова престилка от гола земя, задушена от купчини мъртви бурени, обграждаше къщата. Няколко от островчетата с цветя, които бяха оформени в малката алея от собствените ръце на Зелър, бяха покрити със сив чакъл. Погребани, както беше погребана Лъки, помисли Дарт, когато почука силно на външната врата. Не последва отговор, никакъв звук от вътре. Нищо чудно, мислеше си той, докато обикаляше къщата и навлизаше в задния двор, който му навя куп спомени за барбекюта, бира и дълги дискусии върху случаите, по които бяха работили заедно.

Той си спомни ястията на Лъки и звука на високия й глас. Въпреки изминалото време представата за тялото й, вързано и със запушена уста, се появи неканена и порази Дарт с болка в гърдите и парене в очите.

Трите години, през които къщата беше останала празна, бяха взели своя данък. Верандата плачеше за боядисване, също както и цялата дограма на прозорците. Той се покачи на верандата, почука на задната врата и надникна през мръсните прозорци в една кухня, която някога почти беше свикнал да чувства своя собствена.

Продължаваха да го измъчват спомени, които се смесваха с образите на жертвите на самоубийствата. Полицаят в него се сражаваше с приятеля, подозренията му се противопоставяха на вярата и доверието му в Уолтър Зелър. Сходствата между самоубийствените скокове на Ледения човек и Дейвид Стейпълтън не можеха да се пренебрегнат: отсъствието на предсмъртно писмо, компютърната симулация, потвърждаваща, че телата са били хвърлени от прозорците. А през по-голямата част от трите години Дарт беше с убеждението, без да е сигурен, че Уолтър Зелър носи вината за Ледения човек.

Опита няколко прозореца, всички бяха заключени. Нямаше намерение да се вмъкне със сила. Ако се съдеше по вида на къщата, Зелър нито за момент не се беше връщал. Дарт знаеше, че вътрешността е оставена съвсем такава, каквато е била в нощта на убийството на Лъки. Не изпитваше желание да посети отново този кошмар.

Той направи пълна обиколка около къщата, след което влезе в своето волво, където остана няколко дълги минути, размишлявайки върху възможното участие на Зелър. Студена вълна прониза цялото му тяло. Обичаше Уолтър Зелър като брат, като баща, по начин, който другите не можеха да разберат. Той не знаеше дали притежава силата, необходима за извършването на това, което трябваше да се извърши. Самата мисъл за виновността на Зелър изглеждаше престъпление, положително нещо, което не може без солидни доказателства, и не би могло да се представи пред сержант Хейт и силите небесни. Уолтър Зелър беше истински герой в очите на хората от Дженингс роуд. Да се арестува Уолтър Зелър по подозрение за убийство, означаваше да се съкруши духът на всички. Шефовете положително щяха да се противопоставят, освен ако не видеха димящия пистолет залепнал в ръката на Зелър и двадесет и пет монахини свидетелки.

Дарт беше в състояние да измисли една дузина основания, поради които да изостави това разследване, и много малко, за да го продължи.

Но той тръгна с колата твърдо решен да намери Зелър и да го свърже с престъпленията. Доверието и вярата му се бяха превърнали в гняв и негодувание.