Верига от улики

36.

Това беше голяма викторианска къща в Западен Хартфорд, разположена върху оградена площ от един акър, малко по-надолу в улицата, недалеч от къщата на губернатора. Високо извисяващи се брястове и дъбове очертаваха улицата. Във въздуха се усещаше миризма на дим от горящи дърва. Един съсед вече беше запалил коледните светлини — група от седем перфектно скулптирани елени, направени от малки бели лампи, които се извиваха като дъга към небето и теглеха шейна по тревата в очакване, и надежда за сняг. Това беше квартал, където господстваше „Мерцедес-Бенц“. Дарт имаше чувството, че прави впечатление със своя таурус.

Той се огледа два пъти в огледалото за задно гледане, опитвайки се да пооправи лошия си външен вид, който като че ли беше залепнал върху него. Оправи огледалото, като го върна на старото му положение, мушна в устата си ментово бонбонче и излезе от колата.

Доктор Ариел Мартинсън му отвори сама. Носеше жълто тефтерче и очила с половинки стъкла. Беше облечена в джинси и мъжки тип фланелена блуза. Без грим тя изглеждаше с няколко години по-възрастна. Той забеляза сива коса вдясно на главата й, на която не беше обърнал внимание при първата им среща. Малко преди да отвори вратата, тя беше издърпала назад косата си, тъй като държеше около двата си пръста ластиче, а косата й все още запазваше формата на човек, изправен срещу силен вятър. Но косата й се беше вече отпуснала, когато поздрави Дарт и отново тръсна глава, давайки по-голяма свобода на косата си в желание да покрие белега.

Тя го пусна почти без нищо от обичайните кратки разговори за несъществени неща. Той, ченгето, обърна внимание на изключителното обзавеждане — ориенталски килими, диплещи се завеси, антики; системата за сигурност — детектор за улавяне на движения, който мигаше високо в един ъгъл на тавана, и ръчно гравираната врата на библиотеката.

До пристигането му тя беше работила с един от двата компютъра, този, който беше върху бюро от махагон с кожена горна част в убит червен цвят. Имитация на лампа „Тифани“. Оригинално маслено платно над камината. Тя му предложи кафе, чай или нещо по-силно. Той отклони предложението, като спомена, че е дежурен. Тя си наля в кухнята чаша бяло вино и бързо се върна.

— Чудесна къща — сподели той.

Като се настани в едно кресло, тя каза:

— Късно е. Нека преминем направо към въпроса, какво ще кажете? Какво ви накара да ме потърсите толкова скоро, детективе?

— Един мъж на име Грийнууд. Самоубийство чрез свръхдоза. Открит е късно следобед днес. Мислим, че той участва във вашите изследвания.

Тя раздвижи устните си.

— Нямам коментар.

— Аз само се запитах…

— Без коментар значи без коментар — отсече тя. Надигащите й се гърди показваха, че е развълнувана. Пронизващият й поглед провокираше в него чувство на загриженост, тя като че ли правеше опит да не издаде присъствието на някой, който се криеше в стаята.

— Играем в един отбор — напомни й той.

— Веднага след срещата ни миналия път направих опит да проведа някои разследвания. Но тези изпитания се провеждат така да се каже на тъмно и се боя, че това е точно така. Още веднъж искам да ви убедя, че ако беше открита връзка, каквато и да е връзка между самоубийствата и нашите изследвания, аз щях много добре да знам това и изследванията щяха да бъдат прекратени. Но за такава връзка не узнах, въпреки моите търсения. Разбирам, че трябва да си вършите работата. Нямам нищо против това. Бих ви предложила да…

— Това са убийства. Потвърдихме го — прекъсна я Дарт и по този начин я принуди да мълчи. — Имат връзка с вашите изследвания. Трябва да ги спра.

— Можете ли да ми докажете, че съществува връзка? — Пръстите на дясната й ръка започнаха нервно да се плъзгат нагоре и надолу по столчето на чашата.

Дарт каза:

— Трябва да осигурим защита на тези хора…

— Невъзможно.

— Те са мишени!

Тя го изгледа втренчено за миг и след това проговори:

— Детектив Дартели, не мога да ви осведомя за естеството на нито едно от нашите изследвания, но това, което предлагате, е много вероятно да компрометира изследването, най-вероятно да сведе до нула всякакви резултати и по този начин да причини на нашата компания милиони долари загуба. Мога да ви обещая, детективе, да обещая, че ще се противопоставим най-енергично на такъв опит от ваша страна. Вие и вашият отдел ще понесете големи материални щети, ако бъдем в състояние да кажем нещо по въпроса. Не мисля, че някой от двама ни иска това.

— Нуждаем се от вашето сътрудничество — изрече той почти умолително. Трябва да представя на шефовете си доказателства, помисли той. Трябва да ти затворя работилницата.

— Не. Това няма да стане — отсече тя строго.

— За това се грижи Проктор — така ли е? Мислите, че можете да се оправяте без…

Дарт се спря на средата на изречението, спомняйки си за Зелър по време на пожара и думите му за това, че той самият е мишена. Дарт и Мартинсън се спогледаха. Очите й бяха студени като камък, а дишането й се беше успокоило, гърдите й изобщо не се движеха. Заплашително самоуверена. На Проктор е било казано да я отърве от проблема, наречен Уолтър Зелър. „Тя знае за Зелър!“ — разбра Дарт.

— Имате нужда от мен — каза й той.

Погледът й не се промени. Тя отпи от виното и задържа чашата върху скута си, пръстите й отново си поиграха както преди.

— В крайна сметка самоубийствата ще бъдат свързани с вашите клинични изследвания — предупреди я Дарт, — с вашето лекарство за сексуални насилници. — Тялото й видимо се вдърви, по лицето й се изписа омраза. — Освен ако не се потърси отговорност от някого от страна на полицията, ако не бъде съден и осъден, вината ще тежи върху вашето лекарство. — Той беше против това Зелър да бъде гонен от разни частни детективи или ченгета под наем и против закона на джунглата. Каквито и да бяха престъпленията му, сержантът заслужаваше по-добро отнасяне. Изведнъж той разбра, че чувствата му наклоняват везната в полза на Зелър, откри, че самият той вярва, че това, че го беше открил първи, дължи на Зелър. — Разбирате ли ме? — попита Дарт гневно.

Безстрастното й лице му действаше. Тя още не се беше възстановила от това, че той беше нарекъл лекарството й лекарство за сексуални насилници. Почувства, че знае нещо, което тя не искаше той да знае, и че в отчаяние той би могъл да изиграе тази карта погрешно.

— Мисля, че се разбираме един друг — отговори тя със сух въпреки виното глас.

— Освен ако тези самоубийства не бъдат преквалифицирани като убийства, вината ще тежи върху вашето лекарство. Сама казахте, че това би било вредно за компанията ви. Това преквалифициране зависи от мен, доктор Мартинсън.

— Без коментар. — Тя повдигна брадичката си и го погледна под нов ъгъл.

„Каква беше нейната игра?“, запита се той.

— Имате нужда от мен — повтори той.

Ако са убийства, щеше да изглежда, че някой се е опитвал да саботира изследователската й работа, ако са самоубийства — че лекарството е имало фатални странични ефекти.

— Аз трябва да продължа работата си — промърмори тя упорито.

— За това съм ви нужен аз — настоя той отново.

— Да сте ми нужен? — Тя се усмихна и продължи: — Нека приемем, хипотетично, че вие сте прав, че някой може би изпробва онова, което нарекохте лекарство за сексуални насилници. Разбирате ли важността на такова едно нещо? Можете ли да започнете да разбирате социалните и икономическите последици от такова лечение? Изгодите за обществото? Даже ако тази компания беше частично ефективна при преследването на целта си, да речем, че бихме могли да намалим физическото и сексуалното насилие с десет или петнадесет или двадесет процента, без да съществуват неблагоприятни странични ефекти — можете ли да се противопоставите успешно на такова лечение? Но има хора, които, ако могат, ще спрат това нещо. О, да! Повярвайте ми, има такива. Те ще кажат, че след като е извършено престъпление, трябва да има и възмездие. Те ще направят всичко, за да видят провала на такова лечение — всичко — конкурентите на тази хипотетична компания, известни организации за защита на гражданските права — списъкът е дълъг. Казвате, че може би ще успеете да преквалифицирате тези самоубийства в убийства. Нека кажем, разбира се, хипотетично, че тази компания има повече от десет години такава практика — къде ще насочите вярата си? — Тя отпи малко вино и погледна Дарт в очите. — Това, което искам да ви кажа, ако ме слушате, е, че не съм убедена, че тези хора, тези ваши самоубийци, изобщо някога са били част от каквото и да е изследване на „Роксин“. — Дарт почувства думите като удари в гърдите си. — Вие ми изглеждате като образец на коректен човек, не бих искала да ви създавам неприятности. — Тя завъртя чашата в ръцете си. — Може да се окажете в глупаво положение, ако продължите да упорствате — предупреди го тя.

„Може ли тя да свали имената от списъка?“, му мина изведнъж през ума. Той нямаше никаква документация от Мартинсън относно участието на Стейпълтън, Лорънс и Пейн в изследванията, а само устна забележка отпреди няколко дни. Тя може да отрече всичко това. Ако можеше да унищожи следите от тяхното участие, тогава единствената й грижа за техния убиец щеше да е той да бъде прибран — бързо и тихо, колкото по-малко публичност, толкова по-добре. И той, Дарт, да не създава повече неприятности.

— Ако някой ви е убедил да излезете извън рамките на закона, доктор Мартинсън, аз много сериозно ви съветвам да потърсите и друго мнение — за предпочитане законно мнение. Няма причина по-нататък да…

— Моето впечатление — пресече го тя остро, изправяйки се на крака, при което гърдите й започнаха отново да се надигат — е, че и двамата си губим времето и че и двамата можем да свършим по-добра работа, отколкото просто така да си седим и да разменяме мисли. Всъщност аз се допитах до законното мнение, което, както изглежда, вие много активно защитавате, и то се върна като едно категорично „без коментар“. Категорично — повтори тя. — Сега ще ви изпратя до вратата.

— Не трябва да се процедира така — предупреди я Дарт. — Правите голяма грешка.

— А вие е най-добре да бъдете предпазлив, защото може да ви потрябва вашият собствен адвокат, вашето собствено друго мнение. — На външната врата тя се спря. Заплахата се съдържаше не в думите й, а в очите й. — Не се бъркайте, детектив.

Тя превъртя дръжката и отвори вратата. Студеният въздух нахлу и ощипа лицето на Дарт.

— Можем да работим заедно по въпроса. — Дарт й предостави последна възможност.

— Не мисля така. Не, благодаря ви. — Тя отвори вратата по-широко.

Дарт излезе навън и изведнъж студът почти го вкамени.

Той се намираше на Фармингтън авеню, когато звънна клетъчният му телефон и слушалката при опита да бъде извадена се закачи в джоба му. Помисли, че е пропуснал това обаждане, тъй като преди да отговори, звънът беше спрял. Линията фактически беше мъртва, но миг по-късно звънът се чу отново.

— Дартели.

— Най-после мислиш като ченге — каза гласът на Зелър.

Дарт веднага погледна огледалото и колите пред себе си, но нощта беше непрогледна. А освен това, помисли си той, Зелър никога не би направил това толкова лесно.

— Мога да ти помогна, Серж. Но ти…

— Спести си думите, Айви. Просто следвай шибаните си задачи. Това е достатъчна помощ. Има един редактор в „Ню Йорк таймс“, който се занимава с теми от науката и който би могъл да прояви интерес към това, което знаеш. Името му е Роузън Бърг. Добър автор.

Връзката се разпадна.

Дарт рязко спря, след като колата беше изкачила един наклон. Той изскочи навън и се огледа за кола, която да обръща или такава, която е паркирана така, че да прави впечатление. Под него имаше пресечка с бензиностанция и книжарница на срещуположни ъгли. Той потърси с очи някой в телефонна кабина или кола не в движение.

Нищо.

Освен това, помисли той за втори път, той никога не би го направил толкова лесно.