Верига от улики

23.

В седем и тридесет през една студена ноемврийска вечер час и половина след края на дневната смяна Дарт и Саманта Ричардсън бяха тръгнали на лов за плешиви кипариси из посочените къщи. Сам взе Източен Хартфорд и най-голямата концентрация на дървета — седем на брой. Дарт взе града.

Обитателите на първите две от четирите места учтиво обясниха на Дарт, че никога не са чували за такова нещо и му предложиха да огледа наоколо, което той и направи. Излезе, че няма никакви плешиви кипариси. Той се свърза със Сам по клетъчния телефон и тя му каза неохотно, че списъкът е бил съставен преди около седем години. Много от дърветата можело вече да са мъртви, и още по-лошо, през последните няколко години може би са били засети други, които не са включени в списъка.

На вратата на третата къща се появи възрастна жена със синкава коса и внушителна обиколка на талията. Тази къща, която беше по-близо до Източен Хартфорд, решително беше по-хубава в сравнение с първите две. Тя имаше малък заден двор с малък фонтан, но кипарисът беше открит вътре в къщата, което настрои Дарт скептично относно възможността тази находка да го отведе до посетителя на Пейн. Безплодността на търсенето започна да го уморява. Чувстваше се потиснат — нищо не се връзваше, той работеше с хрумвания и почти без веществени доказателства. Ето какво правеше тук, преследваше едно дърво! Чувстваше се като идиот.

В девет вечерта Дарт се свърза отново по телефона с Ричардсън, която съвсем не можеше да се похвали с по-добър късмет. Тя го информира, че има намерение да се прибере вкъщи и да предприеме нов опит на следващия ден. Дарт си беше обещал последен опит, но той също се отказа.

След работа следващата вечер, малко след седем часа Дарт се отправи към южния Поуп парк, за да огледа последния от четирите си обекта. Въпреки че се намираше само на няколко пресечки от анклава Тринити колидж, адресът Хамилтън корт му беше непознат и не принадлежеше към местата, които Дарт би искал да посещава сам нощно време. Беше опасно по тези места, а близостта с Поуп парк създаваше известно напрежение. До северната граница на парка улицата, наречена Парк стрийт, беше с посока изток-запад и нощем беше най-опасната от всички улици в града. Тук можеше да се намерят всякакви наркотици и огромно количество оръжия. Когато патрулна кола минаваше по Парк стрийт, в нея имаше сериозно въоръжена и готова за схватка команда.

Хамилтън корт се оказа мръсна, тясна алея с дължина по-малко от петдесет ярда, която разделяше на две един стръмен наклон и свързваше Хамилтън стрийт с Парк теръс. Дарт зави и навлезе в улицата и продължи да кара, като не му се искаше да паркира, нито даже да намали скоростта. Четири разнебитени къщи, оградени с порутени огради, очертаваха алеята, по две от двете й страни.

Отминавайки ги, Дарт се надяваше, че входът към тези къщи би могъл да бъде на Цион, в горната част на възвишението, но той премина през алеята два пъти и реши, че единственият достъп до тях беше покрай Хамилтън корт. Къщата с номер единадесет беше бледожълта, прозорците на приземния етаж светеха. Гниещата дървена облицовка някога е била бяла.

Дарт паркира и заключи колата, като остави мотора да работи, доволен от това, че имаше два ключа точно за тази цел. Той извади полицейската си карта и окачи верижката й около врата си с надеждата, че един стрелец би помислил два пъти, преди да катурне ченге. Убийците на полицаи нямаха дълъг живот, след като веднъж попаднеха в хартфордските затвори. Той тръгна по изкривените стълби с енергични бързи движения, като държеше очите си отворени за всичко наоколо. „Глупав нощен час за това място“, помисли си той с разтуптяно сърце и с ръка, готова да извади пистолета. За това място важеше законът „първо стреляй, после задавай въпроси“ — този закон не се харесваше много на Дарт, но му беше ясен.

Той почука енергично и зачака. Никой не отговори. „Нямам нищо против“, помисли той, поемайки обратно към очакващата го кола.

Когато кракът му се намираше на второто стъпало, той чу и почувства, че нещо проскърцва под обувката му и алармената инсталация в полицейския му мозък задейства. Беше готов да приеме това за стъкло, но не беше стъкло. Почти като стъкло, му подсказваше чувството. „Не спирай!“, предупреждаваше го същият вътрешен глас. Но той спря. Стълбището се оказа твърде тъмно и той извади малкия си джобен фенер, проклинайки се за това, че е такова момче скаут, и освети стъпалото. Снопът светлина попадна върху малки бели камъчета, подобни на звезди в нощно небе. Но камъните не се разпрашаваха като тези и затова Дарт се вгледа по-внимателно, без да престава да поглежда над рамото си, да не би да бъде нападнат. Предпазливо коленичи, протегна ръка и внимателно стри между пръстите си няколко зрънца. Същата алармена система зазвуча при този контакт: Каменна сол!

Браг беше свързвал каменната сол със самоубийството на Пейн — с възможния посетител на Пейн — и въпреки че настроението на Дарт би могло да се повиши при такова откритие, в този квартал, на тази улица, в този нощен час той почти искаше кракът му да беше пропуснал стъпалото.

Мак се опита да излае от волвото и лаят му прозвуча като недобре затворена прахосмукачка. Дарт погледна, за да разбере дали това не беше предупреждение, но реши, че просто старият Мак копнее за компания, че иска да си ходи вкъщи. И аз, момчето ми.

Дарт сложи праха върху дланта си и насочи към него лъча на фенерчето. Водно синя багра — точно както беше го описал Теди.

На теория, тъй като Хамилтън корт 11 фигурираше като къща с плешив кипарис, след това откритие Дарт имаше два от трите елемента, идентифицирани от Браг. Детективът в Дарт не можеше да игнорира това. Все едно дали му харесваше, или не, но прокълнатата стара къща изглеждаше неумолимо свързана с Харолд Пейн. Той пусна щипката сол в горния си джоб, насъбра смелост и реши да огледа наоколо.

Тесен черен път преминаваше успоредно на сградата и стигаше до разнебитена дървена ограда, която някога е била боядисана в зелено. След като нямаше законно право да влезе и като не забравяше, че Хамилтън корт 11 може да се окаже нещо ценно, Дарт предпочете да остане навън, но намери място в съсипаната ограда, откъдето да може да погледне. Мястото беше тъмно и беше необходим един нервен момент, докато очите му привикнат. Освен тревога той чувстваше и възбуда.

Тъй като не можеше да види нищо, той насочи светлината от фенерчето си и това, което видя, го накара да ахне. Някогашната градина сега представляваше занемарено и опустошено място. Легналата на земята с мокри и избелели букви книжна торба беше цъфнала като разлагащ се труп и съдържащата се в нея пръст се беше разпиляла върху пътеката към малката задна веранда. Третият елемент, който Браг беше описал! Вляво от това място стърчеше щърбаво дърво с голи клони, в основата на което — и фактически разпилян навсякъде, включително и на мястото, където беше застанал Дарт, се виждаше килим от малки игли, някои с убито зелен цвят, други кафяви и кехлибарени. Плешив кипарис, Дарт беше сигурен, въпреки невежеството си. Той събра малко от падналите иглички и ги постави в джоба си.

После бързо изгаси фенерчето и огледа стената на къщата, сърцето му биеше бързо, кожата му беше настръхнала. Къщата изглеждаше толкова мрачна и запусната, като обитаваните от призраци къщи по филмите. Но тази беше истинска и въздействието й върху Дарт беше също истинско.

Този, който живееше тук, е бил в дома на Харолд Пейн в нощта на неговото убийство — не самоубийство, а убийство. И активизиралият се в Дарт инстинкт на ченге казваше, че този човек е бил нещо повече от обикновен посетител.

Дарт тръгна към колата, отключи я и влезе. Мак го поздрави с мокра целувка.

— Не си отиваме вкъщи, момчето ми — информира той кучето. Имаше намерение да държи Хамилтън корт 11 под наблюдение.

Аби потърси Дарт на неговия клетъчен телефон в осем и петнадесет и му напомни, че е закъснял с четиридесет и пет минути за вечеря. Той й съобщи накратко за находката си и че той и Мак наблюдават Хамилтън корт 11 от Цион. Без да проявява никаква досада, тя съобщи, че ги очакват две вечери.

Двадесет минути по-късно Аби Ланг в сини джинси и палто от еленова кожа седеше на предната седалка на волвото и се занимаваше със салатата с пиле. За Дарт най-трудното нещо в полицейската работа беше да не прави нищо и да чака нещо да се случи и това беше една от причините, поради която беше решил да стои настрана от отдела за наркотици.

— Майката на Люилън се съгласи момичето да вземе участие в разпознаването — обяви гордо Аби. — Ако изобщо стигна до някой заподозрян.

— А как уреди това? — попита Дарт, развълнуван от възможността да разполагат с важен свидетел, но все още объркан от лицето, което момичето и Томи Темпълтън бяха сътворили — нито Зелър, нито Ковалски. Занимаваше го мисълта, че Зелър си е послужил с наемни убийци — но е стоял надалече в случай, че нещо не излезе както трябва, което изглеждаше неизбежно при опитите да се инсценират самоубийства.

— Магия.

— И аз бих казал същото — избъбри Дарт.

Малко по-късно, когато пред тях се бяха появили две книжни чаши с кафе, Дарт каза:

— Трябва да направя едно признание.

Тя обърна главата си към него и го погледна.

— Окей — изхъмка късо.

— Не е окей. — Той се надяваше, че тя ще реагира и ще каже нещо, след като смисълът на думите му беше ясен, но тя го изчака. — Свиквам с това. Чувствам се добре. Говоря за теб и мен.

— Знам за какво говориш.

— И все пак в същото време все още мисля за Гини.

— Аз все още мисля за моя брак.

— Знам — въздъхна той.

Тя пое дълбоко дъх.

— Има моменти, когато съм лудо влюбена в теб, Джо. И други, когато не съм много сигурна, че това е така.

— Чувствам го.

— Съжалявам — извини се тя. — Бих искала да не е така. Наистина искам.

— Бих искал да виждам малко повече децата. Винаги, когато пристигам, те отиват някъде.

— Не искам да им причинявам болка — призна тя. — Много са малки, за да разберат всичко това.

Седалката издаде звук, когато тя промени позата си. Той чуваше жуженето на градския живот — главно автомобилния трафик. Над двамата надвисна смущаваща тишина.

Тя добави:

— От дълго време Чарлз и аз плануваме да се съберем за една седмица и да видим дали не можем да започнем отново. Казах ти за това — додаде тя в желание да се защити. — Аз… ние… заради децата.

— Мислех, че може би това се е променило, имайки предвид последния месец.

— Не — промълви тя, съкрушавайки го. — Това не се е променило.

— Не е честно — оплака се той.

Тя отвори вратата и се измъкна навън. После прескочи една заледена локва и се озова на тротоара и бързо започна да се отдалечава. Излагаше на опасност и наблюдението, и собствената си сигурност. Той също наруши правилата. Остави колата и хукна след нея. Тя чу стъпките му и ускори крачките си.

— Аби — подвикна той след нея.

— Недей!

— Върни се в колата. Грешката е моя.

Тя спря и се обърна и той се блъсна в нея. Тя го избута с грубо движение и извика високо:

— Страшно си прав, че грешката е твоя. И при това голяма грешка. Това, за което говорим, са децата ми.

— Съжалявам — извини се Дарт.

Доближи я несигурно. Тя го погледна скептично, а след това двамата се притиснаха един към друг и се прегърнаха, а тя прошепна в ухото му:

— Задник.

— Никаквица. Хайде да оставим това, съгласна ли си? — попита той. — Каквото стане, стане.

Тя кимна. Когато изминаха половината от пътя до колата му, тя взе ръката му. Джо Дарт преплете пръстите си в нейните и стисна.

В единадесет и тридесет осветлението на долния етаж на Хамилтън корт 11 угасна, след което няколко минути по-късно горният етаж вече светеше. Дарт обясни:

— Автоматичен часовников механизъм.

— Съгласна. Или това, или през последните пет минути някой се е движил в тъмното.

Наблюдаваха заедно къщата до един часа сутринта, когато светлината горе изгасна. Дарт премести колата на Парк теръс, откъдето Аби можеше да го следи, когато той прекоси и още веднъж почука на предната врата. Никакъв отговор. Върна се до колата, избута Мак, който му пречеше, и отвори чантичката за първа помощ. Закачи на вратата една бяла лента на височина няколко педи от земята. Ако вратата се отвореше, лентата щеше да се изхлузи от пантата и да падне.

След това, отново под зоркия поглед на Аби, Дарт прикрепи тънка пръчка към единствената порта на разнебитената зелена ограда, така че ако портата се отвореше, пръчката щеше да падне на земята. Елементарни хитрости — той и Зелър ги бяха използвали десетки пъти.

Той остави Аби пред къщата й, като се надяваше, че може би тя ще го покани да влезе, но това не се случи. На път за вкъщи си мислеше с тревога за това и отново изведе Мак на кратка разходка.

Спа лошо до три часа сутринта и не можа да разбере какво го беше събудило — кошмар? Шум? Нещо на улицата? А след това в главата му се натрупаха мисли като прилепи в таван.

Няколко часа лежа буден, като се въртеше неспокойно. Занимаваха го възможностите, които предлагаше Хамилтън корт 11. Беше объркан от контрастиращите състояния на Аби.

Ако трябваше да огледа вътрешността на тази къща, от това следваше, че ще трябва да убеди Хейт да включи щатската полиция. Хейт на свой ред щеше да се види принуден да включи капитан Ранкин. Истинска каша.

Сутринта той се върна на Хамилтън корт 11. Отново почука на външната врата и отново никой не му отговори. Бялата лента си беше на мястото. Разочарован от това, че не беше намерил никакъв знак за нечие присъствие, той се върна, беше под напрежение, дланите му бяха влажни и студени. Мястото му беше противно. Намери пръчката на земята. Дарт я вдигна и я задържа в ръката си. В рядката кал до портата той видя отпечатъци от обувки в двете посоки. Не бяха неговите.

По някое време през нощта някой беше влизал вътре.

Каменната сол и листата, които беше събрал предишната нощ, сега се намираха в отделни пликове на предната седалка на колата му, маркирани и с етикети. „Материал“, помисли той.

Може би напълно достатъчен, за да убеди Хейт да проведе акцията.