Верига от улики

11.

Колт парк заемаше открито пространство, равняващо се почти на двадесет жилищни блока. В него имаше кленове, дъбове, борове, площадка за детски игри и паркинг. Като всеки друг градски парк в Хартфорд, след залез-слънце той не представляваше чак толкова безопасно място. Дарт държеше ушите си нащрек и очите си отворени в очакване на движение от какъвто и да е род. Беше напрегнат до крайност.

От време на време на тротоара, далече от мястото, където се намираше, се появяваше някой призрак или таласъм, тъй като сега беше нощта на Вси светии, нощ, от която всяко ченге се страхуваше, нощ непредсказуема, като новогодишната вечер или Четвърти юли. До настъпването на полунощ бандите щяха да са навън в пълен състав. До един часа сутринта някой тийнейджър щеше да бъде мъртъв, поразен от огнестрелно оръжие. В нощта на Вси светии практически това беше гарантирано.

Дарт я чакаше в ранния вечерен здрач, който през октомври се появява като нежелан братовчед, чакаше под жълтия конус на високо разположената улична лампа, чакаше неспокойно една жена, която беше обичал твърде наскоро, за да може да я забрави, но която беше обичал прекалено силно, за да си позволи да я запомни без остатък, чакаше, когато няколко рано паднали дъбови листа кацнаха върху тревата със звук на разпилени морски черупки, чакаше и изпитваше болка. Горещината на циганското лято беше капитулирала пред настойчивия хлад на есента, небето беше предпочело един по-мрачен цвят, а въздухът — загубил аромата си.

През последните две седмици Дарт се беше занимавал с редовната си работа по случаи на домашен тормоз и убийства, свързани с бандите. Но това, което изпълваше мислите му, беше поредицата от самоубийства. Беше разглеждал доклади, изучавал снимки, следял бе Роман Ковалски. Не беше разговарял с Аби Ланг. Тяхната нощ в стаичката не беше преминала границата на целувките и все пак те се разминаваха по коридорите, разменяйки само скрити погледи, като че ли, като бяха споделили толкова много, толкова скоро, като бяха нарушили заедно всякакви правила, лични и професионални, бяха издигнали помежду си стена.

Гини носеше тъмно горно палто, което я покриваше до глезените. Около врата й беше увито нестегнато малко шалче. Тя беше паркирала на улицата и прекосила ъгъла на парка с бърза стъпка, много сериозно загрижена за избора на място на това рандеву.

Дарт излезе от осветеното място, загърнат от сивия полумрак, и се запъти натам, където двамата, гледани от разстояние, щяха да представляват две неразличими фигури в бързо сгъстяващата се мъгла.

— Здравей — поздрави тя тихо, като разкопча палтото си, извади един плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Присила Коул, както ти поиска. Данните от медицинската й осигуровка.

Той беше живял достатъчно дълго с Гини и можеше да се ориентира в начините й на изразяване. В случай като този осемте месеца раздяла приличаха на дни.

— Каква е работата с тях?

— Една от много съмнителните страни на застрахователния свят е опитът от страна на застрахователите — както те се изразяват — да предпазят себе си от непредвидени загуби. Неочаквани загуби. Ако живееш в Лос Анджелис или Сан Франциско, те могат да ти откажат или да ти ограничат застраховка срещу земетресения. Ако си известен пияница, възможно е да откажат застраховка на автомобила ти. Същата практика е валидна за медицинските застраховки. Известни ограничения могат да засегнат пушачите, като се изключи или ограничи плащането за емфизема или астма, белодробен рак или други подобни заболявания.

— Разбирам те.

— Във всяко по-голямо застрахователно дружество има компютър, където са отбелязани възможни високо рискови случаи. Непочтено, но е така.

— И ти участваш.

— Аз контролирам софтуера, нали така? Аз поддържам кода в добро състояние и в действие. Всякакъв вид софтуер. Намират се и се отбелязват съмнителни сведения, които след това се преглеждат. Ако е необходимо, сумата се намалява или даже се анулира. Аз съм част от тази работа, Дарт, трябва да ти е ясно. Не че се гордея с това, но съм част.

Дарт изпитваше нервност и безпокойство. И двете бяха продукт на обстановката и мудността на Гини. Той искаше да я пришпори, но се въздържа. Тя винаги се движеше с нейната собствена скорост — във всичко.

— Искът на Дейвид Стейпълтън не беше отказан, но този на приятелката му, на тази Присила Коул, беше.

— Отказан за какво? — Той се беше надявал, че триизмерният софтуер на Теди Браг наистина е с дефекти, но Браг беше възразил, като се оплака, че компанията твърди, че софтуерът е непогрешим. Заради самия себе си се надяваше, че тя би могла да докладва, че Присила Коул е била диагностицирана със СПИН и че Стейпълтън е посегнал на живота си, за да се спаси от този ужас.

— Синдром бита жена — отговори тя, очите й бяха втренчени в него.

Не това беше очаквал Дарт. Беше му трудно да подреди мислите си, камо ли да изрече нещо уместно. Мислите му бяха заети с Ледения човек и Джералд Лорънс, заети с темата сексуални престъпления. Беше чувствал облекчение от това, че срещу Стейпълтън не бяха отправени такива обвинения — имаше само наркодосие, а това не се връзваше добре с никое от другите две самоубийства. А сега това, помисли той.

Тя обясни:

— Присила Коул многократно е била в спешни кабинети с необясними контузии и фрактури, вагинални разкъсвания, белези от ухапване — каквото си искаш. Софтуерът трябва да идентифицира такива наранявания. На жертвите на домашно насилие се отказва обезщетение от всички големи застрахователи, с изключение на един. В момента са предложени закони, които имат за цел да променят това положение, но сега за сега положението е такова. Отказали са й две полици и е предстояло да загуби всякаква възможност за обезщетяване, защото точно сега ние сме в процес на свързване на всички главни здравни база данни. След като това бъде постигнато, всеки ще знае тайните на всеки. Възможността за смяна на компанията, с цел да скриеш миналото си, ще престане да съществува.

— Или настоящето си — каза той.

— Точно така.

— Стейпълтън я е биел — промърмори той. Беше му трудно да изговори думите. Сексуално престъпление, помисли той.

— Ние не знаем дали е бил Стейпълтън, не. Той не е споменат.

— Но адресите! Какво ще кажеш за адресите?

Тя кимна.

— Втората отказана полица е била с адрес Батълс стрийт, адреса, който ти ми даде.

— По дяволите! — И тримата самоубийци — Стейпълтън, Лорънс и Ледения човек, по един или друг начин бяха виновни в насилие срещу жени. И ако някой беше взел на прицел тези насилници и искаше да ги превърне самите тях в жертви, сега Дарт виждаше два ясни начина да го открие: мъже, осъдени за сексуални престъпления, и мъже, имащи връзка с бити жени. Тази мисъл го изпълваше с напрежение и вледеняваше пръстите му. „Зелър?“, запита се той отново. Обърна се към Гини: — Можеш ли да ми дадеш списък на други жени?

— Пострадали жени?

— Да.

— Мога да се опитам.

— Не искам да имаш неприятности.

— Това не е законно, ако това искаш да кажеш.

— Бих могъл да призова свидетели.

— При условие, че разполагаш с няколко години, би могъл, да. На мен ми се струва, че ще бъде отречено съществуването на какъвто и да е подобен списък — в края на краищата това се свежда до форма на дискриминация. Твърдят, че жената има избор и може да напусне мъжа, който постъпва така с нея — че оставането й е доброволно. Това е все същият стар аргумент „тя иска това“. Те игнорират психологическите фактори, наличието на деца и семейства — чисто варварство.

— Ако можеш да ми направиш тази услуга, тогава поне ще разполагам с такъв списък, докато се занимавам с призоваването. Но не искам да поемаш никакви рискове, Гин. За мен е важно да разбереш това. — Той знаеше, че това е видът предизвикателство, за което тя живееше — да нападне една компютърна система и да задигне информация, но веднъж вече тя беше арестувана и осъдена — повторна простъпка би довела до много по-сериозни последици.

— Искам да помогна, Дарт. Не ме питай защо, тъй като не знам съвсем точно. Може би се чувствам виновна за това, че се разделихме. Може би бих искала да видя двама ни отново заедно. Не искам да мисля за всичко това. Искам само да помогна.

— Това ме кара да се смущавам — това, че ми помагаш.

— Ти ме помоли да направя нещо за теб.

Искаше ли той да й бъде длъжник? Налагаше се впечатлението, че нещата се движат точно в тази посока и това го караше да се чувства неловко.

Тя въздъхна:

— Тревожиш се за мен. Колко мило.

Той не можеше да каже дали това беше сарказъм или откровеност и се попита кога беше загубил способността да забелязва такива нюанси. „Хората се сближават дотам, че се отчуждават един от друг“, помисли той, чудейки се дали всяка връзка не беше обречена, преди да е възникнала, и чувствайки дълбоко в себе си болка.