— А ти какво мислиш? — попита Аби.
— Мисля, че Зелър знае за тези тестове по генна терапия. Мисля, че не иска някой да предлага лечение за сексуалните насилници — още едно извинение да бъдат пускани под наблюдение. Несбит беше на свобода под наблюдение по времето, когато уби Лъки и другите три.
— Трудно е, нали?
— Как така? — попита Дарт.
— Никакви сълзи за хора като Джералд Лорънс. Една част от мен — голяма част — желае смъртта им. Работя с техните жертви и това, което им е причинено, ме разболява. О, да — увери го тя. — Не мисли, че свиквам с тези неща. Човек никога не свиква с тях.
Думите й бяха облекчение за Дарт, който се боеше, че тя беше загрубяла, че и от нея беше откраднато нещо. Той обясни:
— Това много повлия на решението ми да не продължавам с Ледения човек: кого го е грижа? Мъртви те са по-добри, отколкото заключени. Но ако съществува лечение?
— А какво ще кажеш за толкова многото сексуални насилници, които дават израз на покаянието си и истински искат да спрат? — попита тя. — Знам. Въпросът не е от лесните.
— Знам какво трябва да се направи — изрече като на себе си Дарт, като сам изпитваше страх от мисълта си.
— Аз също знам какво трябва да се направи — пробърбори тя прелъстително. Носеше стегнати сини джинси и отпуснат сив пуловер, който Дарт намираше за провокационен, защото, когато тя се навеждаше, той се разтваряше. Като пиеше бира от бутилката, тя седеше в единственото останало на Дарт голямо кресло, левият й крак от време на време се премяташе върху страничната облегалка.
Той приготвяше скариди с ориз, като се опитваше да се съсредоточи върху точното изпълнение на рецептата. Мак шумолеше в краката на Аби.
— Преди да започнеш това — продължи тя, — направи една пауза. Започне ли се веднъж, спиране няма. — Направи му знак да седне. — Разкажи ми за Ковалски.
Дарт отвори една бира.
— Възможно е да говори истината. Разказа ни една и съща история три пъти. И добре си спомня подробностите. При разпит на ченге неудобството се състои в това, че той знае към какво се стремиш.
— Но ти му вярваш — вметна тя.
— Вярвам му. Хейт не му вярва. И аз не мога да кажа на Хейт, тъй като това въвлича Зелър, а аз не съм готов да прехвърля всичко това върху него.
— Лично аз никога не съм вярвала и дума на това, което казва Ковалски. Той е глупак в пълния смисъл на думата. — Тя попита: — Какъв е неговият статус?
— Случаят ще бъде преразгледан. Междувременно той все още е на активна служба.
— Не мисля, че се интересува прекалено много от теб.
— Никога не се е интересувал.
Тя отпи от бирата и остави бутилката на масата. Нещо я вълнуваше силно.
— Какво ще кажеш за тези тестове — попита той.
— Питаш ме дали съм чула нещо? Дали са открили някакъв ненормален ген у сексуалните насилници? Доколкото ми е известно, не. Но слушай, от години се носят слухове за някакъв ген на престъпността. Чувал си за това нещо. „Таймс“ съобщи миналия февруари, че генът — комбинация от гени — е бил идентифициран. Няма нищо невъзможно. — Тя попита риторично: — Съществува ли някакво лечение за такива хора? Не съм чувала такова нещо. Засега не съм. Но както казва Теди Браг, останете на същата вълна.
— Щеше ли да научиш, ако се правеха изпитания с такова нещо?
— Съмнително. Не. Толкова важно и спорно нещо би било забулено от секретност. Нямаше да науча за него, преди да е станало публично достояние. Засега няма нищо подобно. Следя.
Беше хубаво, че тя е тук. Приятно. Удобно. Тя изпи бирата, стана, отиде при кухненските чекмеджета, откъдето взе това, което й трябваше, за да сложи масата. Дарт следеше действията й с приятно чувство.
— За какво мислиш? — попита тя, поставяйки пред него една вилица.
— Ковалски — излъга той. И се изкашля.
— Тази кашлица не ми харесва — избъбри тя. — Ти си свикнал с нея, нали?
Не му се щеше да й говори за това. Не беше казвал на никого и не виждаше защо трябва да го направи сега. Започна:
— Това не е най-добрата история. — И му стана чудно как така устата му така умишлено беше отказала да се подчини на мозъка му. — Всъщност това е лоша история — добави той, като му стана чудно откъде беше дошло и това.
— Не си принуден да ми кажеш.
Не, не искам да ти кажа, отговори мозъкът му.
— Имах това, което ти би могла да наречеш безотговорна майка. Пияница. Тя беше пияница. А баща ми беше никой. Никога не съм го познавал. Поне така мисля. Но майка ми беше… брат й беше разпространител на наркотици. Значителен. Много пари. Тя беше, не знам как да се изразя, объркана. Той се погрижи за нея. Беше кривнала далече от правия път. И аз бях на същия път, поне в началото. Това беше моето начало. Като дете, нали разбираш. Изпълнявах поръчки. Готвех. Поръчките се свеждаха главно до купуване на алкохол. Купувах й пиячка. И сега си мисля за това, за момчето, което купува от близкия магазин. Господи, какво време от живота ми беше това!
— Лош път? — попита тя.
— Беше зла и пияна — поясни той.
Отпи от бирата. Не му се говореше за това. Страхуваше се, че тя ще разбере намека. Да промени темата. Едва ли имаше смисъл: тя го гледаше в очакване.
— Беше объркана за всичко. Пари. Алкохол. Понякога изпиваше цяла бутилка докато съм на училище, а до завръщането ми мислеше, че въобще не съм купувал тази бутилка, че съм изхарчил парите й, като че ли бяха нейни, парите. Веднъж месечно получаваше чек. От брат си. Пари от наркотици, както по-късно разбрах. Лоши пари. — Той се почувства малко по-спокоен. Не беше чак толкова трудно да се говори на тази тема, колкото беше очаквал. Тя изглеждаше заинтересована, но не ужасно разстроена. Винаги беше мислил, че ако говореше за това, слушателят му би се разстроил — така, както той се чувстваше. Бесен. Истински бесен.
— И така, ти се разболя? — попита тя. — Кашлицата — му напомни.
— Не, не — възпря я бързо. — Не се разболях. Аз… тя… когато побеснееше, когато се объркваше, тя… тя си го изкарваше на мен. Предполагам, защото съм й бил подръка.
— Биеше ли те? — попита го, но въпросът й имаше за цел да внесе яснота, не да отправи обвинение.
— Да — кимна той. — Имаше такова нещо. — Помисли, че е време за ориза със скариди. Чувстваше се нервен, нищо не можеше да го успокои. — Да, биеше ме — призна. Колко пъти беше лъгал училищната сестра за това? Колко много години не я беше издавал? А точно в тази нощ той изведнъж започна да сваля бремето от себе си. „Какво става, по дяволите!“, се питаше. — Биеше ме непрекъснато. И след толкова много бой трябваше да се науча да бягам. Боят те учи да бъдеш страхливец — поясни с неохота. Това беше най-трудното за него — че е трябвало да бяга. През всичките по-късни години, а и сега бягството от нея му се струваше нещо недостойно. Като че ли не беше достатъчно силен. Винаги беше искал да отвърне на ударите й с удар. Никога не беше вдигнал ръка. Лицето й беше цялото подуто, очите й нефокусирани. Кой би могъл да удари такова нещо?
— Не е необходимо да говориш за това — повтори тя. Бяха изминали няколко минути. Той разбра, че не беше докоснал храната си. — Но аз искам да чуя, ако наистина имаш желание да говориш.
— Бягах — повтори той. Почувства паренето в очите си и се замисли дали не трябва да напусне масата. — Бягах — каза го отново. Преглътна. Имаше чувството, че в гърлото му беше заседнала пилешка кост. — И се научих да се крия, докато тя се укроти. По-точно, докато загубеше съзнание. Често я намирах на пода. Като кит, излязъл на брега. Легнала. Не можех да я мръдна. Мислил съм си, че е мъртва. Предполагам, че съм искал да бъде така. — Той почувства, че в очите му се появяват сълзи и че няма сила да им се противопостави.
Аби не изглеждаше силно повлияна. Тя продължаваше да го гледа напрегнато, но той чувстваше, че от нейна страна нямаше присъда. Тренирана е за такова нещо, помисли, като изведнъж разбра защо беше избрал да каже всичко това точно пред тази жена. Тя е подходящата.
Той продължи:
— И така, аз се криех. Шкафът. Мазата. Имаше една мебел в столовата, където можех да се настаня. Но тя ме намираше. Почти винаги. Докато не открих сушилнята. Сушилнята за дрехи.
Лицето й оставаше спокойно, не разкриваше никакво мнение, никакво съчувствие, никаква жалост и все пак той беше убеден, че тя го е чула. Чудеше се дали може да бъде толкова обективна, толкова спокойна вътрешно или това беше някакъв вид поведение, което е усвоила като професионалист.
— Не й мина нито веднъж през ум да погледне в сушилнята — обясни той. — Това се превърна в мой първи избор и много пъти, когато съм се занимавал с прането, съм го измъквал оттам и бързо съм се вмъквал вътре.
— Горещината — разбра тя. — Дробовете ти.
Той кимна. Нещо дразнеше гърлото му, но не искаше да кашля пред нея, защото изведнъж му се стори, че това би могло да изглежда умишлено. Затова само преглътна и каза просто:
— Да. Мисля, че като съм се крил там, съм ги изпържил.
Той отпи. За да прави нещо. Ръцете му да са заети. Да спрат да треперят. За да има нещо, към което да отклони погледа си. Имаше чувството, че може би пет минути са преминали в пълна тишина. Повече приличаше на час.
— Благодаря ти — каза тя.
Изведнъж той се почувства неудобно. Беше свалил маската си и изглеждаше невероятно уязвим.
— Жива ли е още?
— Не, но остана жива дълго време. Бях на осемнадесет. И все още живеех с нея. Не питай защо. — Той се поколеба. — Контролираше положението. Предполагам, поради това.
Аби излезе от креслото си и го приближи. Перна с тялото си неговото кресло, плъзна единия си крак над Дарт и седна в скута му с лице, обърнато към неговото. Пооправи косата му и повтори:
— Благодаря ти. — Изтри следите, които бяха оставили сълзите му.
Той почувства нещо подобно на виене на свят след поглеждане от голяма височина, обхванат от облекчението, че се е изповядал пред някого. Тя като че ли плуваше над него, той почти не чувстваше, че е седнала, въпреки че беше възбуден от контакта. Топлината й. Тя се наклони, за да го целуне, като го доближаваше с игриви движения, търсейки всички възможни видове контакт, дотам, където краката й погълнаха талията му и го обхванаха здраво. Целувката беше нежна, но по никакъв начин невинна. Той я зацелува, тръгвайки от брадичката й и продължавайки надолу по шията й, и тогава тя прошепна:
— По-грубо. — И той засмука нежната кожа на шията й в устните си.
Тя потрепери и замърка. Той почувства надигащата си ерекция.
Тя се притисна нежно към тялото му, протърквайки леко гърдите си срещу него, бедрата й следваха същото движение. Той я наклони назад и устните му намериха мястото, което не беше закрито от пуловера, езикът му я рисуваше, докато ръцете й се спуснаха зад него и издърпаха ризата му. Топлите й пръсти заиграха по гърба му, изпращайки светкавици нагоре по гръбнака му, които караха кожата му от главата до петите да настръхва.
Аби познаваше добре обекта на вниманието си. Гърбът й се беше нагорещил и колкото повече той целуваше шията й, толкова повече растеше възбудата й, докато накрая тя сподави един многозначителен смях, дал глас на удоволствието и сигнал, че вече бяха излезли от някаква рамка. Той целуна гърдите й през пуловера, при което тя се освободи от него с решително освобождаващо движение и устните му намериха твърдостта на зърната й. Тя сложи ръка зад главата му и притисна здраво устните му към себе си и отново пропя със същия предизвикателен приятен звук. Плъзна надолу ръцете си и дръпна ципа на джинсите си. А след това в една експлозия на енергия за кратко време играта беше обсебена от нея. Тя слезе от креслото и го поведе през коридора в спалнята, разсъбличайки се по пътя.
Когато стигнаха леглото, тя беше гола над талията, а бикините й свлечени до глезените. Обърна се към него, съблече го бързо и го дръпна към себе си. Притиснаха се един към друг и той можа да почувства бързите ритмични удари на сърцето й. Кожата й беше невероятно нежна — нямаше нищо твърдо в тялото й. Тя не беше тежка, но не беше и стегната. Кожата й беше кремава, еластична — той като че ли за първи път беше с тази жена. Тя се притисна срещу ерекцията му, ноктите й се плъзнаха надолу по гърба му.
Ръцете й го обхванаха здраво и го задържаха срещу нея, докато тя леко разлюля бедрата си и изведнъж той почувства нейната влага. Дарт целуна рамото й и продължи по шията, а тя отпусна глава назад и той видя, че се усмихва.
— Знаеш ли какво? — попита го, без да очаква някакъв отговор. — В деня, когато говорехме за папката на Лорънс? Исках да скоча върху теб, точно тогава, направо. — Тя простена, когато той очерта с език топъл кръг около зърното й. Потрепна, когато почувства зъбите му.
Тя отдръпна назад главата си и го целуна с отворена уста по устните. Изведнъж пръстите й бяха навсякъде. Той почувства, че му се вие свят.
Целуна другата й гърда и всмука зърното, при което почувства втвърдяването му.
— Обичам това — прошепна тя, одрасквайки леко с пръсти зърната му. Бедрата й продължаваха да се люлеят, тя го обхвана с ръка и протърка връхчето му по себе си. То беше хлъзгаво и затоплено от нейните сокове. — Обичам и това — каза тя. Задвижи го нагоре и надолу, очите й бяха затворени, гърдите й пламнали в червено. Той искаше да бъде в нея, но тя го държеше на разстояние, радвайки се на допира.
Той затвори очи. Тя се изви и застана над него и в същия миг той беше в устата й и го обля вълна от трепетно удоволствие. Езикът й твореше чудеса и тъкмо когато той се страхуваше, че може би пътят за отстъпление е отрязан, тя отмести целувката си назад към корема му и го яхна, отваряйки се за него, плъзгайки се насреща му, но все още, без да го допуска в себе си.
Той я превъртя, а тя го издърпа върху себе си и позволи навлизане само на главата. Опиянена и загубена, тя се мъчеше да поддържа очите си отворени, премигваше бързо.
— Почакай — прошепна тя, все още продължавайки да го направлява. Присви очи. — Ъм — измърмори. — Да. — Ускори ритъма. Беше хлъзгава. Когато постигна облекчение, от нея се изтръгна неясен шум, който съвпадна със спазмите, които преминаха през тялото й в горещи вълни. — Боже, да — измърка тя, гърбът й се изви, гърдите й изпъкнаха напред. Дарт целуна гърба й и тя изпищя. — Да… Да!
В очите й имаше див, безумен израз — като на човек, събуден бързо и изтръгнат от невероятен сън. Изглеждаше едновременно учудена и развълнувана, лицето й гореше, усмивката й беше ярка. Поставяйки ръцете си под него, тя продължи да го забива в себе си, налагайки ритъм, преплитайки краката си в неговите и след като образуваха едно цяло, отблъсквайки се от леглото и още повече поглъщайки го в топлината си.
— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди Дарт, чувствайки, че губи контрол.
Тя се засмя, очите й бяха приятно притворени.
— Кажи ми, когато си наблизо — предрезгавя тя.
Той се засмя нервно.
Без да сваля погледа си от него, тя го вклини в себе си със силен тласък на ръцете си, учестявайки ритъма.
— Хммм? — простена тя закачливо, явно чувствайки уголемяването му в себе си. — Кажи ми кога ще свършиш — напомни му тя.
Той я целуна по шията и после по-нагоре, стигайки лицето й. Тя пропя.
— Искам да се дръпнеш и да свършиш върху гърдите ми — прошепна тя. — Искам да ме облееш цялата.
Тези думи бяха повече, отколкото Дарт можеше да понесе. Вече почти експлодираше, когато каза:
— Ще ти се изпълни желанието.
При отдръпването си той беше посрещнат от топлата й ръка.
— Направи го за мен — просъска тя разгорещено. — Направи го хубаво. — Тя се сгуши по-ниско под него, така че той да може да я яхне и тя го масажира, докато в прилив на растящо желание той изригна, изпръсквайки гърдите й. — Да! — каза тя, без да прекъсва заниманието си, като с лявата си ръка разнесе пяната му по кожата си. После го освободи от хватката си и с две ръце, все едно, че това беше лосион, втри течността в кожата си, по гърдите си, гръдният й кош беше рубиненочервен, очите затворени, тънките й устни се усмихваха и потрепваха, като че ли говореше. Зърната й бяха твърди и изправени, тя мъркаше от удоволствие, продължавайки да се масажира, задоволена, кимаща леко, като че ли изразяваше съгласие с нещо казано, с нещо, за което може би си мислеше. Ръцете й се движеха плавно по тялото й, течността по кожата й бързаше да засъхне. — Толкова е гладко — каза тя, — толкова нежно — отваряйки отново очи. Двамата се усмихнаха. — Опипай — помоли го, насочвайки ръката му върху гърдата си и прокарвайки я по кожата, върху която се разстилаше тайнствена материя, подобна на фино сухо масло.
Бялата кожа на гърдите й блестеше топло в светлината. Въздухът беше смесил в себе си уханието на двамата, беше силен и опияняващ. Той почувства леко замайване.
— Изумително, нали? — промълви тя, все още държейки китката му над гърдите си. — Хубаво — прошепна. — Беше много хубаво.
Дарт се отдръпна и се строполи до нея, премалял и замаян от наслада. Продължи да лежи така. С пръстите, преплетени върху белия й корем, със затворени очи, тя се усмихваше, но не казваше нищо. Дарт помилва ръката й и усмивката й стана по-широка и тя отново кимна, съсредоточена в себе си. Тази секретност, тази уединеност на удоволствието беше, което той намираше така интригуващо. Наблюдаваше я през приятния полумрак на стаята.
Няколко минути по-късно, все още със затворени очи, тя попита:
— Имаш ли да ми дадеш някаква копринена риза?
— Имам много ризи.
— Копринени?
— Имам една, която е копринена — отговори той. Беше му от Гини като подарък за рожден ден. — Черна.
— Нямаш нищо против? — попита го, като обърна главата си така, че сега носовете им бяха съвсем близо един до друг.
— Ни най-малко.
— Чувствам кожата си толкова приятно — изрече тя по начин, който го стимулира.
Тя скочи неочаквано, запали нощната лампа и гола, като не се смятаха чорапите й, приближи и претърси шкафа му. След като намери ризата, тя обърна лицето си към него. Тялото й продължаваше да бъде облято с розово, лицето и очите й искряха, гърдите й имаха матови отблясъци. Мушна дясната си ръка в ръкава.
Досещайки се, че беше направил пропуск, Дарт каза:
— Искаш ли да вземеш душ? Да си поделим един душ?
— О, не — отказа тя решително, придружавайки думите си с характерната си лукава усмивка. — Не искам да загубя това.
В този момент високо прозвуча противопожарната аларма и Дарт скочи. Той подуши дим. Побиха го тръпки страх. Много се страхуваше от огън и този страх водеше началото си от факта, че майка му пушеше.
Може би причината беше страхът от сушилнята от времето, когато беше малък, или споменът за голям пожар на Запад, на който беше станал свидетел като тийнейджър — големи огнени вълни със светлооранжев цвят, които се носеха по равнината и прострелваха с гъсти сиви сажди синьото безкрайно небе — или може би, помисли си той, просто една интуитивна реакция срещу нещо, което би могло да причини бърза смърт, но Дарт почувства паника и въпреки че видя ужасения израз на Аби и движението на устните й, той не чу никакви думи. И двамата си бяха навлекли дрехите — той даже не си спомняше как беше станало това — и сега стояха в коридора. Поради горещината тя потърси с опипване вратата на апартамента, коленичи и подуши между килима и вратата.
— Всичко е наред — я чу той да казва, така, като че ли някой най-после беше усилил звука.
— Готова ли си? — попита той.
— Тръгваме — се чу гласът й над стържещия звук от алармата. Някъде отдалече прозвуча първият плачлив вой на една сирена. — Ти готов ли си?
Той кимна, вниманието му беше приковано върху всичко онова, което оставяше след себе си, върху спомени и предмети от времето, прекарано тук с Гини. Тя сложи ръката си на дръжката на вратата.
— Бавно — предупреди я той, отдръпвайки се встрани.
Тя кимна и отвори вратата. Нямаше никакъв пламък, никакъв облак дим, само усиленият звук на алармата и виковете и бягащите стъпки.
Мак пое надолу по стълбите. Всеобщ хаос цареше около тях, докато бързаха към централното стълбище и започнаха спускането си. Миризмата на мазен пушек завладяваше всичко. Това беше миризма на страх и стара боя и прах, на всички тези години, през които Дарт беше използвал тези стълби, избягвайки уморения асансьор. Беше миризма на финалност.
Докато слизаха, димът се сгъстяваше, обвиваше ги като мъгла. При всеки завой на металния парапет те проверяваха дали са заедно. Широко отворените й очи го огледаха. Отдолу идваха звуци, пълни с паника. Два етажа по-долу Дарт зърна няколко познати лица и му стана чудно как е могъл да живее толкова години на това място и да познава толкова малко от съседите си. Те го познаваха, главно знаеха, че е полицай, и макар че имената на някои му бяха известни, това не беше достатъчно.
— Госпожа Еймъри — каза той на Аби, когато се спря пред изхода за пожар на приземния етаж.
Елеонор Еймъри се движеше в инвалидна количка и беше избрала тази сграда поради близостта й с един от градските автобусни маршрути. Тя наближаваше осемдесетте и страшно много държеше на независимостта си.
Както изглежда, Аби се ориентира по начина, по който го каза, и се спря, за да му помогне да установят дали вратата е нагорещена, преди да продължат до коридора долу. Тук димът беше по-тежък, по-гъст и според Дарт той идваше от гаража, гореше кола и това намали паниката, понеже огънят можеше да бъде ограничен достатъчно в бетонния гараж.
Изтичаха по дългия коридор и едва тогава Дарт разбра, че единствената светлина идваше от алармените лампи, факт, който му беше убегнал. При цялата ми тренираност, помисли си той, като не можеше да разбере как така толкова лесно беше станал жертва на паниката, която сега чувстваше зад себе си, и беше радостен, че вече я няма.
— Кой апартамент? — чу той гласа на Аби зад себе си.
Той отвори вратата с крак и й даде знак да влезе. Аби се зае със стаите вляво, а Дарт с тези вдясно.
Елеонор Еймъри не беше в кухнята, нито в малката всекидневна, нито в трите малки стаички, които Дарт бързо претърси.
— Джо? — подвикна Аби.
Елеонор Еймъри беше в спалнята си, свита на кълбо в далечния ъгъл, на коленете й имаше нощница, до нея, подпряна на стената, инвалидна количка. Тя беше в шок, мътните й сини очи бяха като стъклени, широко отворени и загледани неподвижно в пространството.
Аби се наведе, опита се да говори с жената, но беше безполезно. Много внимателно тя подложи ръцете си под прегънатите колене на жената и зад главата й, и заедно с Дарт я вдигнаха. Дарт я пое изцяло в ръцете си, докато Аби помогна на жената да обвие врата му с ръка.
Много наскоро бяха навън в една уличка зад сградата и Елеонор Еймъри беше поверена на грижите на пристигналата спешна помощ. Аби беше застанала до жената и държеше ръката й. Уличката беше тъмна, проблясваха само фаровете на колите на спешната помощ, а от гаража към небето се устремяваше енергично гъст облак черен дим. Мястото беше препълнено с кибици, както и с живеещи в сградата в пижами, дъждобрани и какво ли не още, което им беше попаднало. Някои държаха в ръце домашните си животни. Една жена гледаше към прозорците си и плачеше. Мак беше заел позиция встрани от хаоса, подобно на старец, който наблюдава парад.
Дарт почувства студа. Почувства се неудобно и не на място, след като беше свикнал да бъде този, който реагира на извънредно произшествие, вместо да бъде свидетел. Имаше толкова много неща, за които съжаляваше, че не беше взел. Снимки. Подаръци. Писма. Първата си полицейска униформа. През главата му премина дълъг списък, докато наблюдаваше как димът поглъща четирима пожарникари в пълно снаряжение при втурването им в гаража. Надяваше се всичко да свърши бързо. Нощният въздух беше изпълнен с накъсания шум от разговорите по радиотелефоните, от писъците на деца и ахканията на възрастните, и от безкрайния рев на издаваните заповеди. За непосветения, за страничния човек усилията на спасителите изглеждаха хаотични и дезорганизирани. Но не и за Дарт.
Той скръсти ръце и се стегна в усилие да отпъди студа.
Дрезгав и нетърпящ възражение глас каза тихо:
— Не се обръщай, Айви. Ако ме чуваш, кимни. — Дарт кимна. Той подуши задушливата миризма на дим от пура въпреки дима във въздуха и разпозна плътния бавен глас и начина, по който този глас произнесе прякора му. — Не мога да направя нищо — промърмори Уолтър Зелър. Дарт, който беше напълно слисан, почувства присъствието на Зелър, когато той пристъпи по-наблизо и додаде шепнешком: — Малък проблем с твоето волво, просто късо съединение под таблото. Ако пластмасата беше по-малко, може би въобще нямаше да се запали.
Дарт имаше толкова много неща за казване, че не можа да изрече нищо, мислите му се задръстиха някъде около езика му. Какво да каже за пожара и хаоса, и изненадата, която Зелър му беше устроил.
— Ще разбереш. Поне ако ти е останал малко разум, ще разбереш — добави той. — Не мога вместо теб да върша шибаната ти работа, момче. Казах ти го. Бих искал да мога. Но тогава няма да издържиш на напъна, нали? Трябва да свършиш тази работа сам. Трябва да отклониш енергията от малката глава и да я насочиш обратно към голямата.
Къса пауза и гласът продължи:
— Това, за което искам да размислиш, Айви, е — и което искам да запомниш, е следното: ти гледаш това, което знаеш, това, с което си запознат, вместо да се поровиш и да откриеш истинската причина. — И приключи: — Да откриеш, че всичко е свързано.
— Генната терапия — промълви Дарт.
— Може би наистина слушаш. — Той додаде: — Може би трябва да ти се обадя пак. Знаеш как обичам да действам, сам.
— И така, ти си запалил колата ми? — изрече Дарт силно разгневен.
Той понечи да се обърне, но Зелър го спря с едно строго:
— Недей! — И после: — Не е безопасно.
— За теб?
— Това са убийства, Айви, но не е това, което ти мислиш. Аз знам какво си мислиш. Напиши си шибаното домашно. Направи услуга на двама ни.
В далечния край на уличката спря стара очукана кола. Не полицейска кола, не пожарна. При мигащите светлини Дарт не можеше да различи цвета, нито да огледа лицето на човека, който отвори вратата на колата и бързо погледна навън, преди да се прибере отново вътре и да отпраши, когато един полицай го приближи и му нареди да се отстрани.
— Виждаш ли това? — попита Зелър. — Те преследват мен, Айви. Защо? Защото знам истината — защото открих истината! Открий я, по дяволите. Напиши шибаното си домашно.
Дарт каза тихо:
— Хормоните. — Той почака една секунда, обърна леко главата си и добави: — Някакъв вид лечение.
Зелър не отговори.
За втори път Дарт направи опит да се обърне, очаквайки, че ще му се попречи, но вместо това забеляза тъмните сенки непосредствено зад себе си, които се накъсваха единствено от ритмичния хипнотичен пулс на светлините от колата на спешната група.
Зелър беше изчезнал — беше се изпарил, въпреки че Дарт все още чуваше шепота му над рамото си.
Неговият учител. Неговият наставник.
Изчезнал.
Неговият убиец?
За част от секундата Дарт се усъмни дали не беше си представял целия този разговор. Той отново огледа около себе си, като внимателно търсеше някакво възможно скрито място.
Изчезнал.
Това са убийства, Айви, но не е това, което си мислиш.
„Лъжи!“, помисли Дарт. „Трикове! Той си играе с мен.“
Открий я, по дяволите! Напиши си шибаното домашно.
Дарт почувства гадене в стомаха си. Пушекът се издигаше като спирала в нощното небе, а след малко той също беше изчезнал.