Врагове по неволя

15

Кандидат-офицер трета степен Майкъл Бейлс просто не би могъл да бъде по-любезен и учтив. Усмихваше се толкова широко, че като нищо щеше да разцепи лицето си на две. Ръкува се с мен с праведна ярост и изрече „Радвам се да се запознаем“ по такъв начин, сякаш наистина много се радваше. Покани ме в кабинета си, предложи ми стол, донесе ми кафе, попита ме как вървят нещата, дали ми харесва Корея, добре ли съм се настанил в хотела и прочие, и прочие.

Но както обикновено става с театралните етюди, изпълнявани от аматьори, и този беше слабичък — както можеше да се очаква от професионално ченге, което е наясно как стоят нещата. Тъй като беше опитен военен следовател, Бейлс знаеше, че двамата сме обречени да се сблъскаме челно. Той беше следователят, разкрил престъплението. Беше главният свидетел на обвинението. Беше в основата на всяко — дори най-малко — доказателство, което уличаваше моя клиент.

Той щеше да застане на свидетелската скамейка, а двамата с Карлсън щяхме да дадем всичко от себе си, за да го накараме да се обърне, да се наведе и да се улови за пръстите на краката. Трябваше да докажем, че е некомпетентен некадърник, същият онзи тъпанар, който е разказал играта на материалните доказателства, направил е прибързани заключения, държал се е зле със свидетелите, гледал е през пръсти на всички подробности, които биха оправдали клиента ми, и изобщо се е издънил по всички възможни начини.

Това беше неизбежно. И той го знаеше, и аз го знаех. Всеки адвокат, който защитава очевидно виновен клиент, няма друга възможност, освен да атакува доверието в ключовия свидетел на обвинението.

Точно затова той се мъчеше да ме омае. Както казваме ние в армията, предпоставяше условията на бойното поле.

В мига, в който го зърнах за първи път, изругах наум. Млад, може би на около трийсет и пет, тъмнокос, с волево изражение, приятни светлосини очи и блага, предразполагаща усмивка. За разлика от повечето военни следователи, които се носеха ужасно, той беше облечен в добре скроен сив костюм на райе с чисто бяла, току-що колосана риза и вратовръзка на ивици. Не беше самият лорд Фаунтлерой, но беше достатъчно напет. Нещо по-лошо, изглеждаше компетентен и адски привлекателен — сериозен и симпатичен мъж от Средния запад.

А ето защо беше лошо всичко това. Съдебните заседатели във военните трибунали са точно толкова подвластни на външния вид, колкото и обикновените хора. Дори повече. Те седят по десет часа на ден без никакво развлечение освен това да наблюдават главните действащи лица. Гледат и слушат, пак гледат и пак слушат и постепенно си съставят мнение. А военнослужещите — мъже и жени — тъкмо поради факта, че са чешити и бездруго, се влияят повече от външния вид, отколкото който и да било друг.

Щях да бъда много по-доволен, ако Бейлс беше оплешивяващ тип на средна възраст с развалени зъби, бирен корем и олющени обувки, облечен в карирано спортно сако и раирани панталони. В такъв случай, ако се опитах да докажа, че е проявил престъпна небрежност, заседателите щяха да го погледнат и да си кажат: „Да, мога да си го представя.“

Както и да е, Бейлс приключи с приятното си въведение, двамата седнахме и се вторачихме един в друг като бик и матадор. Аз проговорих пръв:

— И така, кандидат-офицер, прочетох показанията ви и, както може да се очаква, имам няколко въпроса към вас.

— Да, сър — каза той, без да му мигне окото. — Така и предполагах.

— Добре. Въпрос номер едно. Когато пристигнахте в жилищния блок на Уайтхол, колко точно корейски полицаи вече бяха там?

Подозирайки, че нещо хитрувам, той се замисли, преди да отговори:

— Доколкото си спомням, около двайсет.

— Около двайсет? Означава ли това, че не знаете колко точно са били?

Пак се направи, че се замисля, после кимна:

— Да, господин майор. Не съм сигурен колко точно бяха.

— Извинете ме, че ви питам отново. Искам просто да изясним този въпрос. Вие не знаете колко корейски полицаи са били в жилищната сграда, така ли?

Той ме гледаше, без да трепне. Мястото на престъплението би трябвало да е строго охранявано, едва ли не херметически запечатано. Показанията на Бейлс и сержант Уилсън Блакстоун, които бях прочел, вече бяха породили у мен силни съмнения, че нещата са излезли извън контрол. Сега имах чувството, че съм близо до големия пробив — онова, за което мечтаем ние, адвокатите от защитата.

— Не знам — каза той.

— Значи нямате представа кой е влизал и излизал от мястото на престъплението? Така ли е?

Без дори да примигне, той отвърна:

— Не съм казал такова нещо.

— Не сте ли? Нали това ви попитах?

— Не, вие ме попитахте колко корейски полицаи са били в жилищната сграда. Не знам това. Имаше двама, които охраняваха входа на сградата, когато пристигнах, но след като се качих горе, може да са поставили и други на това място, нямам представа. Не знам дали е имало охрана на задния вход. Може би е имало трима-четирима полицаи в коридора, който води към апартамента на капитан Уайтхол. Може и повече да са били.

Той замълча и се вторачи в лицето ми.

— Но ако искате да знаете колко точно са влезли в апартамента на капитан Уайтхол, ще ви кажа със сигурност.

— Така ли?

— Разбира се. Сержант Блакстоун и аз следвахме стандартната процедура. Той и партньорът му са пристигнали на мястото веднага след южнокорейската полиция. Записали са имената на всеки полицай, който е влизал в апартамента. Бил е заведен дневник за контрол, проверени са били документите за самоличност и всеки, който е влизал в апартамента, е бил с придружител.

— Странно, не забелязах това да се споменава в показанията ви.

— Няма и как да сте го забелязали. Никога не записваме всички процедурни действия, които извършваме на местопрестъплението.

Ако бях по-мнителен, бих могъл да се усъмня, че Бейлс нарочно ме беше подвел, за да има възможност да тръшне вратата в лицето ми. Може би ме предупреждаваше да не бъда прекалено настоятелен и нахален в съдебната зала, защото щеше да намери начин да ме накара да си платя. Ако това беше целта му, успя напълно.

Както и да е, опитах се да се престоря, че нищо не е станало.

— Във вашите показания споменавате, че когато сте пристигнали на местопрестъплението, сте заварили сержант Блакстоун да се кара с инспектор Чой. Можете ли да уточните за какво спореха?

— Разбира се. Обичайните въпроси около юрисдикцията. Нищо сериозно.

— Какво например?

— Например кой е отговорен за събирането и описването на доказателствата. Или пък кой трябва да разпитва свидетелите.

— И тези въпроси бяха разрешени?

— Естествено. Инспектор Чой е добър професионалист и разумен човек. Освен това е старо куче. Не за първи път наши военни извършват престъпления в неговия район.

— И какво беше решението? — попитах.

— Неговите хора да събират и описват доказателствата и да се заемат с аутопсията. Нашите хора да проведат разпитите. Чой изобщо не възрази. Мисля, че сержант Блакстоун малко се беше престарал, а той го беше разбрал погрешно като обида. Веднага изчистихме проблема.

— Аха — казах. — Значи е било повече на лична основа, отколкото по същество?

— Точно така бих го определил, да.

— Вас устройваше ли ви корейците да се занимават с доказателствата?

— Разбира се. Защо не?

— Ами и двамата знаем, че има много съществени различия между корейските и американските правила за работа с доказателствата. И че корейците не са обучени да работят с тях по същия начин като нашите полицаи.

Той потърка брадичката си, сякаш за пръв път чуваше подобно нещо и му трябваше малко време да го осмисли. Беше много убедителен. Ако не знаех как стоят нещата в действителност, като нищо щях да му повярвам. Най-сетне отговори:

— Честно казано, сигурно има някакви малки процедурни различия, но не мога да се сетя за нещо, което да има съществено значение в този случай. А вие?

Още един твърде сръчен ход от негова страна, защото беше очевидно, че съм тръгнал за риба, а той нямаше никакво намерение да ми помогне да сложа червея на кукичката. Реших да му покажа, че и аз я знам тази игра.

— Имам няколко идеи, но ще ги запазя за по-късно.

Той примигна веднъж-дваж и толкова.

— Прегледахте ли ключалката на входната врата? — попитах.

— Да.

— В обобщението на огледа се казва, че ключалката не е била насилвана или отключвана с подправен ключ. Кой е направил това заключение? И откъде можете да бъдете сигурни?

Бейлс отвърна:

— Вижте, господин майор, корейците не пестят усилия за това дело. Те доведоха един инспектор на име Ро, специалист по проникване с взлом, който веднага долетя от Тегу. Извикаха го, защото се смята за най-добрия специалист в страната по заключващи механизми. Бях там, когато огледа ключалката. И за трийсет минути научих за разбиването на ключалки повече, отколкото за десет часа обучение в школата за военни следователи. Той я разглоби и я отнесе в лаборатория, за да може да изследва и най-малката част под микроскоп, след това я подложи на радиоактивен тест, провери за хлътнатини и драскотини, за наранен език, за всякакви издайнически знаци, че някой се е опитал да я отвори с подправен ключ. Не откри нищо. Между другото разбрахме, че ключалката е била чисто нова, монтирана от управата на сградата при нанасянето на капитан Уайтхол. Ако желаете, можете да се опитате да оспорите заключенията на инспектор Ро, но поне за мен беше напълно убедителен.

Замълчах, за да направя бърз опис наум. От показанията на Бейлс вече знаех, че е изпълнил всички задължителни ритуали при разпитите на Уайтхол, Моран и Джаксън. Прочел им е правата, не си е служил с принуда и заплахи и изобщо е провел образцови разпити. Току-що научих, че апартаментът на Уайтхол е бил огледан под образцов полицейски контрол. Вече знаех, че лекарят, извършил аутопсията, е изключително компетентен патолог. И като капак на всичко бях узнал, че ключалката е била изследвана от най-добрия специалист в страната.

Това в никакъв случай не бяха обнадеждаващи признаци. Там, където според мен бях открил няколко пукнатини, сега се изправяше плътна бяла стена. Оставаше ми още само един ход.

— Как накарахте Моран и Джаксън да свидетелстват срещу Уайтхол?

Върху лицето му за миг премина сянка на нетърпение.

— Вие не си ли говорите помежду си?

— Кои ние?

— Вие и онази дама, Карлсън.

— Какво искате да кажете?

— Тя ми зададе почти същите въпроси. Тя и един тип с готин костюм на име Кийт еди-кой си. Преди една седмица. Така че ще ви отговоря по същия начин, по който отговорих и на тях. Не знам защо Моран и Джаксън са направили признания. При първоначалния разпит ме бяха излъгали и подвели, но след като им предявиха обвиненията, изглежда, са променили становището си.

— Аха — измърморих.

Опитвах се да се възстановя от откритието, че Катрин и Кийт вече бяха разпитвали Бейлс. Това за мен си беше новина. Катрин не беше обелила и дума.

Въпреки всичко продължих:

— И в какво обвинихте първоначално Моран и Джаксън?

— Моран бе обвинен в убийство, изнасилване, содомия, извършване на хомосексуални актове, заговор за убийство, заговор за възпрепятстване на правосъдието, лъжесвидетелстване, неподчинение на заповеди, нарушаване на служебните задължения…

— Стига! Достатъчно — излаях. — А Джаксън?

— Всичко, изброено по-горе, с изключение на изнасилването и содомията. В неговия случай нямаше никакви доказателства в подкрепа на тези две обвинения.

Трябваше и сам да се досетя. Едно старо адвокатско правило гласи, че повечето разводи вървят гладко и в приятелски тон, докато на сцената не се появят адвокатите. Същото важи и за заговорите.

Военните следователи и командването бяха спретнали един стар номер; бяха избрали помиярската стратегия, при която стоварвате всички възможни обвинения върху плещите на заговорниците, като дяволски добре знаете, че ако върху една стена се хвърли достатъчно кал, все нещичко ще полепне. И когато Уайтхол, Моран и Джаксън са се стреснали и са потърсили юридическа помощ, адвокатите им навярно са хвърлили по един загрижен поглед върху почти безкрайния списък с обвинения и веднага са разбрали, че клиентите им неизбежно ще бъдат съдени — все за нещо. А тъй като адвокатите инстинктивно съветват клиентите си да действат по възможно най-егоистичен начин, веднага са им предложили да потърсят извънсъдебно споразумение с прокурора. Нароченият в тези случаи винаги е онзи, който има най-много за губене, което в този случай означаваше човека, срещу когото имаше най-уличаващи доказателства по най-сериозното обвинение — а то в случая беше убийството.

Казано с други думи, Томас Уайтхол не бе имал никакъв шанс.

— Кой сключи сделката с адвокатите? — попитах.

— Аз. С разрешението на командващия генерал, разбира се.

— Разбира се — отбелязах сухо. — И кой се занимаваше с тази работа от името на командващия генерал?

— Юридическият му съветник, полковник Дженсън.

По някаква необяснима причина това също не ме изненада особено.

— Добре тогава, можете ли да ми кажете до какво се сведоха обвиненията срещу Моран и Джаксън в крайна сметка?

— Бихте могли и сам да проверите, така че едва ли ще извърша нарушение, ако ви кажа. В извършване на хомосексуални актове.

— И толкова?

— Толкова — отвърна скромно той.

Учтиво му благодарих за отделеното време, после станах да си ходя. Бейлс седеше кротичко и трябва да му се признае, че изобщо не изглеждаше самодоволен или въодушевен. Имаше всички основания за това, но не го показа. Чувството да си от правилната страна на едно напълно изрядно дело е неописуемо приятно.

Но пък е ужасно потискащо, когато си от другата страна.