Врагове по неволя

30

Имелда нетърпеливо ме чакаше до входа на фризьорския салон. Улови ме за ръката и ме замъкна в една задна стаичка, след което затвори вратата.

— Майкъл Бейлс — рече тя.

— Така, Майкъл Бейлс.

— Проверих го до дупка.

— Проверила си го значи.

— В страната е от пет години. Дошъл е с тригодишен договор, оженил се за корейка и удължил срока на престоя.

— Значи е „заселник“? — попитах или по-скоро заключих.

Заселниците са военнослужещи, на които им омръзва да ги местят от единия край на света до другия и се борят да се закрепят на едно място. Това е особено често срещано явление в Корея, където много военни се женят за местни момичета, а те не са особено въодушевени от идеята да напуснат мама сан и папа сан и да заживеят в непозната среда на другия край на света.

— Познай коя е жена му — каза Имелда.

— Някое момиче, което си пада по садо-мазо изпълнения. През уикендите изпращат децата при баба и дядо, за да могат да се връзват взаимно и да се пребиват на спокойствие.

— Сестрата на Чой.

— Будалкаш ме, нали?

Всъщност това беше глупав въпрос, защото една от най-характерните черти на Имелда е фактът, че никога не се будалка. Чувал съм я да се опитва да разкаже виц, но никога не улучва точния момент за развръзката. Тя е от онзи тип хора, които са смешни само тогава, когато не искат. Предполагам, че можете да я наречете „натурален комик“. Аз съм друга работа — по един плосък майтап в минута.

— Бейлс е следовател номер едно в Сеул. Ако някое дело се закучи, викат него да го оправи. Разкрил е повече случаи, отколкото души е спасил Христос.

— А ние вече знаем как го прави, нали така?

— Пребива ги до смърт и никога не го хващат.

Малко преди да излезем от офиса, Катрин вече беше позвънила на Бързия Еди и беше уредила да се срещнем пред гарнизонния арест. Разполагахме само с два дни и тя не си губеше времето.

Тъй като и двамата свидетели бяха военни, изглеждаше очевидно и аз да присъствам. Решихме да вземем и Имелда, официално като наш стенограф, но всъщност защото беше старши сержант и юридически сътрудник и би могла да улови нещо, което ние пропускаме. В армията е така. Между редовия състав съществуват всякакви видове скрита комуникация, която офицерите и цивилните не могат да засекат.

Двайсет минути по-късно влязохме в сградата на ареста. Висок и мършав лейтенант ни посрещна на вратата и лениво ни съпроводи до стаята за разпити. Еди вече беше там, седнал до ниско, късо подстригано и кльощаво момче, което изглеждаше изплашено до смърт. Русата му коса беше чуплива, лицето — изпито и костеливо, изпъстрено с остатъците от младежки пъпки, а на него се открояваха големи, кръгли и изплашени сини очи. Разпознах лицето му по снимката. На живо изглеждаше още по-женствен.

— Добро утро, Еди — рече Катрин с недвусмислено заплашителна усмивка.

— Седнете — каза Еди, без да се опитва да използва прословутия си чар пред Катрин или мен.

Еди е умно момче. Не си хаби напразно мунициите. Катрин веднага протегна ръка през масата към Джаксън:

— Здравей, Евърет, аз съм Катрин Карлсън, адвокат на Томас Уайтхол.

Дари го с ослепителна усмивка, а тя е красива жена, нищо, че Джаксън беше хомосексуалист — винаги е приятно да видиш усмивка на красиво женско лице. Дори аз я бях зяпнал. Но пък аз съм хетеросексуален. Тя обаче не беше, което само идва да покаже колко хаотично беше всичко в това дело. Както и да е, Джаксън се ръкува с нея.

— А това — посочи тя към мен и Имелда, — са майор Шон Дръмънд, моят колега, и сержант Имелда Пепърфийлд, нашата юридическа сътрудничка.

Той ни погледна набързо, после върна поглед върху Катрин. Забелязах, че Имелда се беше оттеглила в ъгъла на стаята с кисело изражение. Катрин продължи:

— Евърет, наета съм от организацията на хомосексуалистите в армията, за която работя вече от осем години. Цивилна съм, разбира се. Специалността ми са делата на гейовете военни. Би могло да се каже, че съм тяхна убедена привърженичка. Смятам, че на гейовете трябва да бъде разрешено да служат, и си изкарвам хляба, като се боря за това тяхно право в съда.

Беше много ловък ход от нейна страна. Осведомяваше горкия Евърет Джаксън — войник, който беше арестуван и най-вероятно щеше да бъде позорно уволнен за извършване на хомосексуални актове, — че целта на живота й беше да защитава такива като него. Освен това косвено му казваше: „Виж този хубавец вдясно от теб — точно така, красивия жребец в зелената униформа. Не се заблуждавай, той може и да се държи като готин пич, но на него му плащат да изхвърля от армията точно такива като теб. Аз съм добрият човек тук, Евърет. Ние сме от една и съща страна. Нека станем приятели.“

Джаксън кимаше, сякаш разбираше за какво става дума. Аз се правех на невидим. Не исках да ме погледне и да се запита: „Ей, ами този? Той не е ли един от онези, които мразят гейовете?“

Еди обаче също не беше тъпанар и бързо се намеси:

— Не се оставяй да те заблуди, Евърет. Тя е адвокат на Томас Уайтхол, човека, който е убил Ли Но Те и те е забъркал в тази каша. Тя не дава и пет пари за теб. Интересува я само нейният клиент.

Погледът на Джаксън заподскача между Еди и Катрин и аз не можех да разбера какво си мислеше.

— Разбира се, Евърет, той е прав — добави бързо тя. — Работата ми е да защитавам Томас Уайтхол. И го правя с желание, защото той е станал жертва на манипулация — по същия начин, по който са принудили и теб да дадеш своите показания.

Джаксън все още не беше успял да вземе думата. Просто никой не го беше питал нищо. Прокурорът и адвокатката бяха твърде заети да се сражават помежду си за неговата симпатия.

— А сега, Евърет — продължи Катрин, — нека ти кажа за какво става дума. В своите показания твърдиш, че си бил поканен да отидеш в апартамента на капитан Уайтхол от старши сержант Моран. Така ли е?

Джаксън погледна към Еди, който му кимна, че може да отговори. Фактът, че погледна към Еди, не беше добър знак.

— Точно така, мис — отвърна той.

Голяма, топла, приятелска усмивка.

— Моля те, Евърет, остави това „мис“. Наричай ме Катрин. Аз не съм като тези надути армейски офицери тук.

— Добре, Катрин. Да. Старши сержант Моран ме покани.

— Това не ти ли се стори необичайно? Искам да кажа, колко пъти са те канили на купон в дома на офицер?

— Малко странно, да. Но аз бях… ами…

— Бил си половинката на старши сержант Моран, така ли?

— Да, точно така. Мислех си, нали разбирате, мислех си, че съм поканен като негово гадже.

— Разбира се — рече Катрин, сякаш това беше най-обичайното нещо на света.

В крайна сметка нали беше точно защитничка на правата на гейовете. Той не би трябвало да се смущава да разкрие тези интимни подробности пред нея. Нямаше защо да се чувства неудобно. Можеше да си го каже, както си е било. В крайна сметка тя бе единствената истинска сродна душа на Джаксън в тази стая.

— Във всеки случай — продължи Джаксън, — отначало се чувствах малко неудобно, но Уайтхол, ъъъ, капитанът, наистина беше много мил. Тоест държеше се много добре. Непрекъснато ми наливаше питиета и си говорихме доста дълго. Аз, ъъъ, се чувствах доста комфортно.

— А какво правеше Карл Морал? Той с Ли Но Те ли си говореше?

— Да. Поне част от времето.

В този момент Еди скочи от мястото си.

— Какво, по дяволите, става тук? Какво общо имат тези въпроси с неговия разпит?

— Моля? — попита остро Катрин, което прозвуча като: „Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „Какво, по дяволите?“

Еди я изгледа с характерното си приятелско, но безмилостно изражение:

— Мис, не се намирате тук, за да репетирате кръстосан разпит с моя свидетел. Писменото нареждане на съдията е ясно. Можете да задавате въпроси относно разпита на Джаксън. И толкова.

— Дай да видя твоето копие от заповедта — каза троснато Катрин.

Толкова бяхме бързали да се върнем в офиса, че бяхме забравили да вземем копие. Срам и позор.

Той тържествуващо подхвърли заповедта на масата пред Катрин. Тя е взе, прочете я и ми я подаде, аз я прочетох и я подадох на Имелда, а Имелда я върна на Еди, без да я погледне.

Заповедта беше ограничаваща. Каръдърс в никакъв случай не беше глупак. Ние бяхме поискали да ни даде разрешение да разследваме възможността свидетелите да са били малтретирани при разпита. Можехме да задаваме въпроси само за събития, които се бяха случили след арестуването им — точка.

Катрин помълча, докато се съвземе. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, след това отново се усмихна на Джаксън. Този път обаче усмивката й беше насилена.

— Добре, Евърет, нека видим какво се е случило, след като си бил арестуван. Къде те отведоха?

— В полицейския участък на Итеуон. Всички ни отведоха там.

— И какво стана в участъка?

— Ами първо ни разделиха в различни килии. После ми взеха отпечатъците. Зададоха ми разни въпроси и…

— Кой ти зададе тези въпроси? — прекъснах го аз.

— Един корейски полицай, не си спомням как се казваше. Звучеше като… ъъъ, като…

— Чой?

— Да, може би.

— Униформен полицай ли беше или цивилен детектив?

— Цивилен. Май каза, че бил главен инспектор или нещо подобно.

— Къде ставаше това?

— В една стая в дъното.

— Присъстваха ли американци?

— Не.

— Добре, и после? — попита Катрин.

— После ме затвориха в килия, докато не дойдоха нашите военни полицаи, за да ме отведат. Те ме докараха в базата. Задържаха ме в една килия в участъка на военната полиция. После старши инспектор Бейлс и същият кореец дойдоха и ми зададоха някои въпроси.

— Биха ли те? — попитах.

Той изведнъж измести погледа си. Хвърли едно око на Еди, който му кимна да отговори.

— Не… Не са ме докосвали.

Наведох се напред към него.

— Сигурен ли си?

— Да, сър, сигурен съм.

— И после какво стана? — попита Катрин.

— След около час бях освободен да се върна в частта си.

Катрин се обърна и ме погледна. Вдигнах рамене. Тя отново погледна Джаксън.

— Отишъл си да се срещнеш с адвокат, нали?

— Да, така е.

— Защо?

— Не знам. Бях присъствал на място, където е било извършено убийство. Кой знае какво си мислеха корейските ченгета, нали така? Реших, че с адвокат ще бъда по-сигурен.

— Адвокатът посъветва ли те да се върнеш и да промениш първоначалните си показания?

Джаксън отново погледна към Еди и се поколеба, преди да отговори:

— Да. Каза, че трябва да кажа истината. Имам предвид, че не съм убивал и изнасилвал никого.

Намесих се аз:

— Това означава ли, че си знаел, че Моран също е излъгал при първоначалните си показания пред военните полицаи?

Еди се наведе напред.

— Дръмънд, преминаваш границата.

— Глупости. Твоите свидетели са били разпитвани два пъти и първоначалните и окончателните им показания си противоречат. Имаме правото да разберем защо.

Еди се почеса по брадичката и каза:

— Не съм съгласен. Искаш ли да се обадим на съдията и да го питаме?

— Ние само се опитваме да установим истината. От това ли те е страх?

— От нищо не ме е страх — усмихна се той. — Когато призовеш свидетеля ми в съда, можеш да го питаш каквото поискаш. Стига да е свързано с делото, разбира се. В противен случай ще ти извия врата пред заседателите. Спомняш ли си това усещане, Дръмънд?

Ако случайно не съм го споменавал досега, аз никак не обичам Еди Голдън. Всъщност направо го мразя. И не защото два пъти ме е побеждавал в съда, а защото е толкова надут тъпанар. Май бях започнал да издавам чувствата си, защото Катрин положи длан върху ръката ми, за да ме успокои. От ушите ми излизаше пушек, но удържах устата си затворена. Сетне Катрин попита:

— Евърет, следващият въпрос е много важен. Водиха ли те повторно в полицейския участък в Итеуон?

Джаксън изглеждаше изнервен. Обърна се отново към Еди, но той не реагира.

— Аз, ъъъ, извинете. Какъв беше въпросът?

— Попитах дали са те водили повторно в участъка в Итеуон.

— Не. Аз… не са ме водили отново там.

Лъжеше. При това не беше добър лъжец, защото извърна поглед от нея, а лицето му поруменя. Катрин предприе мощна атака:

— Биха ли те? Биха ли те старши инспектор Бейлс и инспектор Чой? Опитваха ли се да те принудят да промениш показанията си със сила?

Той отвърна с бърз, стегнат, отчаян речитатив:

— Не, никога. Не са ме докосвали. Не са ме били.

— Много странно, Евърет — намесих се със светкавична скорост. — Аз пък притежавам копие от протокол на полицейския участък в Итеуон, в който се казва, че са те били.

Върху лицето му изведнъж се изписа уплаха.

— Какво?

— Точно каквото чу. Имам официален полицейски протокол, в който се казва, че в полицейския участък са те били.

Джаксън отвори уста, но преди да е успял да изрече и дума, Еди го сграбчи за ръката и каза:

— Покажи ми този протокол.

— Не го нося със себе си — отвърнах, което технически беше вярно.

След като не притежавах такъв документ, очевидно нямаше как да е у мен. Но такъв протокол съществуваше — фалшивият протокол, за който дочух Чой да съобщава на Бейлс, че е завел; протоколът, в който се твърдеше, че Джаксън е бил пребит от своя съкилийник. Отбелязах си наум да направя официално искане до Министерството на правосъдието на Корея за предоставяне на протокола. Освен това си отбелязах наум да не затаявам дъх.

Междувременно Еди вече беше започнал да се усмихва.

— Твърдиш, че имаш доказателства, които противоречат на показанията на моя свидетел. Очаквам да видя тези доказателства, преди той да отговори на въпросите ти.

В този момент се запитах колко знаеше Еди. Дали беше наясно, че свидетелите му лъжат? Или толкова силно желаеше да запише още една победа, че предпочиташе да не чува нищо подобно? Или пък просто смяташе Катрин и мен за адвокати мошеници от защитата, които се опитват да му извъртят някакъв евтин номер?

Както и да е, вече бяхме стигнали до задънена улица и Еди погледна часовника си.

— А сега, ако вие двамата не възразявате, графикът ми е много натоварен. Ако нямате някакво сериозно възражение, ще наредя Джаксън да бъде отведен обратно в килията и да доведат Моран.

Без да изчака отговор, той се разходи до вратата и повика охраната. Поведоха Джаксън, чиято глава беше клюмнала. Стори ми се многозначително, че изобщо не се обърна да ни погледне, преди да го отведат. Нито веднъж. Излезе толкова бързо, колкото Еди можеше да го уреди.

Останахме само юристи. И Имелда, разбира се, която продължаваше да ни наблюдава мълчаливо от своя ъгъл. Еди се засмя.

— Ама вие наистина се хващате за всяка сламка, а? Какво става, Карлсън? Доколкото си спомням, ти каза, че с Дръмънд сте имали големи изненади за мен.

Както вече споменах, Еди много обичаше да провокира. Аз кипях, но Катрин изглеждаше спокойна и безразлична, тъй като и тя смяташе провокациите за любимата си игра.

— Имаме изненади, Еди, и още как — отвърна тя. — Просто се опитваме да изчистим някои неясноти.

— Да бе, Карлсън. Просто се надявате да унищожите Бейлс на свидетелската скамейка. Не е твърде оригинална идея, дори е направо калпава.

— Наистина ли? И защо?

— Защото Бейлс е чист. Той е един от тримата най-добри военни следователи в цялата армия. На второ място е по брой на арестуваните, на първо — по брой на осъдените, и срещу него никога не е било повдигано обвинение в неправомерно използване на сила.

Катрин го погледна право в очите.

— Не, не е чист.

Той издържа на погледа й.

— Кажи го в съда и ще те накарам да съжаляваш. Това е военен трибунал, Карлсън, а не някакво си дело в гетото. Съдебните заседатели са десет армейски офицери. Те уважават военните следователи. Само повдигни въпроса и аз три дни подред ще доказвам на всички колко е страхотен Бейлс. Не си губи времето.

— Ще видим — рече Катрин.

Точно тогава вратата се отвори и в стаята беше въведен старши сержант Карл Моран. Погледът му пробяга из помещението и за част от секундата се спря на всеки от нас. Еди стана и му подаде стол. Моран тежко се отпусна на него.

Ако до този момент все още хранех някакви илюзии, че хомосексуалистите се познават от пръв поглед, те мигновено се изпариха. Човекът си приличаше с фотографията, но тя не даваше представа за ръста и очевидната му физическа сила. Беше истинска планина от мускули. Веднага си представих как стиска армейския колан с огромните си лапи, докато Ли кашля, задавя се и рита в последните мигове от живота си.

Катрин отново започна своя разпит, като следваше същия модел — тук аз съм ти приятел, а не онова лъскаво влечуго вляво от теб. То, влечугото, смята, че гейовете трябва да бъдат разкъсвани от побеснели коне. Просто ми разкажи всичко.

Карл Моран обаче не беше Евърет Джаксън. Не изглеждаше уплашен или уязвим, нито застрашен. Беше стар войник, обръгнал и покрит с белези, и въпреки онова, което Катрин беше казала за него — че бил нежен като голямо плюшено мече в леглото, — на мен ми се виждаше яка, брутална горила.

После Катрин продължи по същата схема, като го попита за ареста, а той отвърна точно като Джаксън: пътуване до участъка в Итеуон, стандартен разпит, кратък престой в корейска килия, пътуване до ареста на военната полиция, стандартен разпит, мъчителна битка със съвестта, посещение при адвокат, доброволно явяване пред военната полиция — последователност, довела до доброволни и пълни признания.

Седях неподвижен и търпеливо изчаквах Катрин да приключи с въпросите си. Не се намесих и не я прекъснах нито веднъж. А и тя се справяше превъзходно, макар че положението беше безнадеждно. Не отбелязахме и милиметър напредък. Когато тя приключи, аз се наведох напред, облакътих се на масата и приковах Моран с продължителен, скептичен поглед. Той се опита да не ми обръща внимание, но накрая не издържа.

— Какво? — попита. — Имате ли някакъв въпрос към мен, господин майор?

— Точно така. Каза, че не са те били, нали така?

— Тъй вярно — отвърна той и се засмя. — Приличам ли ви на човек, когото могат да го пребият някакви корейчета? По дяволите, ако някой от онези с дръпнатите очички само ме беше пипнал, щях да го пратя направо в гроба.

Той разглеждаше подутините и ожулванията ми и имах чувството, че знае как съм ги получил. Дори имах чувството, че ми се подиграва.

— Не и ако си окован или завързан за стол, Моран. Не и ако са десетима срещу теб. Не и ако си изплашен до смърт, че могат да те обвинят в убийство. Хайде сега, няма нищо срамно в това. Кажи ни. Някой би ли те?

Той се наведе напред и ме погледна в очите.

— Никой не ме е докосвал с пръст. Кълна се. Нито едно корейче не ме пипна. Бейлс също не ме е докосвал. Това е самата истина. Никой не ме е бил.

Импулсивно попитах:

— Последен въпрос. След като се срещна с адвоката, какво направи? Предупреди ли поне Джаксън, че възнамеряваш да направиш признания?

— Да, разбира се. Джаксън е просто един хлапак, нали разбирате? Чувствах се отговорен за него.

Толкова му беше. Готово! Егото на този мъж го препъна.

Еди мигновено усети обезпокоителното несъответствие и бързо се намеси:

— Добре, добре, вече изчерпихме този въпрос. Сержант Моран, благодаря за помощта. Можете да се връщате в килията си.

Изражението на Моран издаваше недоумение. Знаеше, че е казал нещо погрешно, но не беше сигурен какво точно. Така или иначе, той се изправи и с тежка стъпка отиде до вратата, където двама военни полицаи го чакаха, за да го отведат в килията.

Вратата се затвори зад гърба му, Еди се облегна и се усмихна. Този път използва човекоядската си усмивка — от онзи тип, когато ъгълчетата на устните му почти опираха в ушите.

— Доволни ли сте? — попита.

Това беше единственият риск, който бяхме поели с идването си. Сега Еди знаеше в каква посока се опитвахме да поемем. И той като нас беше чул свидетелите да си противоречат по въпроса кой е отишъл пръв при адвокат и кой кого е посъветвал да признае. Имаше пукнатина в бронята му, но Еди вече знаеше къде е тя. Тъй като го познавах добре, изобщо не се съмнявах, че щеше да организира на свидетелите си по няколко репетиции, за да е сигурен, че всички гънки са изгладени.

— Много сме доволни — отвърна Катрин и двамата положихме всички усилия да се усмихнем самоуверено, все едно току-що бяхме научили нещо съдбовно и необоримо.

— Оставете тази работа — предупреди ни строго той, изправи се и отново погледна часовника си. — Повярвай ми, Карлсън, не си играй с Бейлс на свидетелското място. Няма да го позволя. Нито пък този съдия.

Той излезе доволен и наперен от стаята. В същия миг фалшивите ни усмивки се стопиха и се превърнаха в мрачни гримаси. Нямаше за какво да се радваме. Двамата с Катрин се заехме с обичайния адвокатски разбор, който следва неудовлетворително представяне, като се питахме какви въпроси трябваше да зададем, а не го бяхме направили, кои трябваше да формулираме по-различно, защо не сме оценили правилно свидетелите и как сме пропилели големия си шанс.

След това излязохме и обезсърчени поехме към паркинга и колата, която ни чакаше там.

— Добре се справихте там вътре — обяви Имелда.

— Какво? — попита Катрин.

— Казах, че бяхте добри.

— Така ли? — усъмних се аз.

— Сега вече всичко е ясно, нали?

— Ъъъ, да — отвърнах. — За кое по-точно говориш?

Имелда се извърна към мен. Вдигна ръка и нагласи очилата си.

— Моран не излъга. Те не са го докоснали с пръст.

— Разбира се, че не са — рекох.

Доста несигурно обаче. Имелда отново се обърна и се изкикоти:

— Този Бейлс наистина има добри инстинкти. Мъжете като Моран се състоят само от едно голямо его. Такъв можеш да го пребиеш до смърт, но няма да проговори. Ама хииич! Виж, ако хванеш слабия, за да накараш големия да се пречупи, вече е друга работа.

И тя се изкикоти още веднъж.

Разбира се, Имелда беше напълно права. Точно това се беше случило. Бейлс и Чой бяха съумели да отведат двамата повторно в участъка в Итеуон. Някак си бяха разбрали какви са отношенията между Моран и Джаксън. Бяха се досетили, че егото на Моран е като самолетоносач, което не бе особено трудно, затова бяха налагали Джаксън дотогава, докато Моран, големият мечок, не се беше пречупил, за да защити приятеля си.

Погледнах към Катрин, но тя гледаше право в тила на Имелда.

Тогава попитах:

— Знаеш ли, че в деловодството на Военния съд се поддържа дневник, в който се вписват всички, потърсили правна помощ?

— Не, не знаех — усмихна се тя. — Но това е много удобно в нашия случай.

— И още как — съгласих се. — Достатъчно е само да проверим кога Джаксън и Моран са потърсили помощ, след което ще имаме доказателства дали са били убедени от адвокатите си или от група садистични ченгета. И ако открием несъответствие, ще можем да го напъхаме в задника на Еди.

— Готово — промърмори Имелда от предната седалка.

Катрин се наведе напред.

— Извинявай. Какво каза?

— Казах, че вече го направих. Джаксън и Моран са потърсили адвокат цяла седмица след като са дали последните си показания.

Нали разбирате, такава си е Имелда. Не играе честно. Знаела е още преди да седнем срещу тях, че Моран и Джаксън са излъгали за адвокатите си. Ето защо беше в състояние да разнищи измислиците им.

Ако бях с двайсет години по-възрастен, щях да се оженя за тази жена.