Врагове по неволя

17

Преминах през всички необходими глупотевини, за да се срещна с Уайтхол, само че този път отидох сам. Упоритото му мълчание ми пречеше да работя по защитата му. Хрумна ми, че ако се срещнем насаме, може да стане по-разговорлив. След като беше гей, може би жените го изнервяха или пък не му се говореше пред тях.

Поне така се убеждавах наум. Всъщност си мислех, че мога да спечеля едно подло предимство пред Карлсън, като си изградя по-добри отношения с клиента й. В това отношение съм много лукав.

Дори успях да вкарам контрабандно в куфарчето си някои лакомства — три сандвича „Биг Мак“ и стек от шест бири „Молсън“.

Грамадният кореец с волското телосложение изпълни ритуала по отвеждането ми до килията и отварянето на вратата. Казах му, че смятам да остана при затворника около час, и му предложих да ни заключи и да си уплътни времето с това, с което си уплътняват времето грамадните главорези, когато никой не се нуждае от услугите им. Той се усмихна, но усмивката му изобщо не ми се стори приятелска, затова се почудих дали изобщо ще се върне след един час, или ще ме остави вътре.

Уайтхол ме изгледа с любопитство, когато вратата на килията се затръшна и заключи зад гърба ми.

— Сам ли си?

— Точно така, Томи. Мисля, че е време да се опознаем по-добре.

Той се изправи и пристъпи напред. Помислих си, че се кани да ми подаде ръка, но той просто застана неподвижен пред мен.

— Добре дошъл в моя свят.

Макар че очите ми все още не бяха свикнали с полумрака, май забелязах лека усмивка.

Светът, за който говореше, беше толкова тесен и подобен на ковчег — особено когато вътре трябваше да се съберат двама едри мъже, — че ме обхвана клаустрофобия. Освен това обаче създаваше и чувство на съпричастност, което отговаряше на плановете ми.

— Донесъл съм подаръци — съобщих аз.

Оставих куфарчето на пода и го отключих, за да извадя два от сандвичите „Биг Мак“. Ароматът мигновено изпълни тясното пространство. Бургерите бяха студени, но въпреки това бяха най-типичната американска храна и след цяла седмица на ориз и вода със сигурност щяха да постигнат желания ефект. Подадох му двата сандвича и в първия момент той само ги стисна и ги подуши, сякаш не вярваше, че са истински. След това разкъса опаковките и ги нападна като някакво лакомо чудовище, като скърцаше със зъби и преглъщаше със сумтене.

— Намали темпото — обадих се. — Ще ти призлее.

— Забрави — отвърна той, без изобщо да намалява темпото.

— Ей, имам и още една малка изненада — казах гордо и извадих две кутийки бира.

Чу се едно приятно „пшшшт“, докато ги отварях, а той каза „Боже Господи!“, грабна едната и я надигна. Половината кутийка отиде на една глътка. Търпеливо го изчаках да я доизпие, а после да изяде и втория сандвич, преди да приседна в ъгъла. Той си облиза пръстите, за да не пропусне нищо от познатия вкус, и се стовари на рогозката си. Подадох му нова бира.

— Как е? — попитах.

— Гадно — призна той и се оригна, след като беше изпил цяла бира на две глътки.

Не можах да се сдържа:

— По-зле дори от „Уест Пойнт“?

Той ме изгледа засрамено.

— Тогава май казах голяма глупост, а?

— Доста голяма.

Мълчаливо посръбвахме от бирите си и зяпахме стените. Най-сетне преместих поглед към него:

— Има ли как да се раздвижваш?

— За един час на денонощие ме извеждат в двора и бягам в кръг. Извеждат ме в десет вечерта, когато останалите затворници спят. Казват, че е заради собствената ми безопасност. Освен това прекарвам повечето време в правене на лицеви опори и коремни преси тук, в килията. Така си убивам времето.

— Ще станеш истинско животно — изкикотих се.

— Мислиш ли? — каза той. — Виж какво мога.

Изправи се, изрита сандалите си, подпря краката си на едната стена, наведе се към отсрещната и се облегна на нея с длани, а после се закатери нагоре. Движеше се бързо и грациозно, като котка. Стигна до самия таван и го блъсна със задника си, после слезе на пода по същия начин. Когато отново се изправи, дори не се беше задъхал, все едно можеше да го направи още стотина пъти.

— Това беше много впечатляващо, Томи — казах и поклатих глава. — На такива работи ли ви учат в „Уест Пойнт“, да се катерите по стените?

Чух как нещо в гърлото му изведнъж изклокочи, сякаш всеки момент щеше да повърне, но той преглътна и рече:

— Уф, по дяволите. Не го бях пробвал след два бургера и бира.

Аз пак се разсмях, после казах:

— Знаеш ли, обадих се на някои твои стари приятели.

— Така ли? Кои?

— Ърни Уолтърс например, много приятно си побъбрихме. Изпраща ти най-сърдечни поздрави. Помоли ме да ти предам, че още те обича. Но само като брат, така каза. Накара ме да обещая, че ще бъда пределно ясен по този въпрос.

Той като че ли тихо въздъхна, преди да попита:

— Обзалагам се, че на Ърни сега никак не му е лесно, а?

— Ами, да — отвърнах. — В деня, в който разговарях с него, бюрото му беше боядисано в розово, кадетите му бяха сменили табелката на вратата с „Мисис Уайтхол“, а жена му го накарала да демонстрира, че може да изпълнява хетеросексуалните си задължения.

Уайтхол вдигна дясната си ръка и потърка устните си.

— Но поне не е изгубил чувството си за хумор — добавих. — И казва на всички, които си дадат труда да го попитат, че все още те смята за най-добрия си приятел.

— Ърни винаги е бил страхотно момче — отвърна той, като продължаваше да търка устата си.

— Разказа ми страхотни неща за теб. Дори предложи да вземе самолета и да дойде да свидетелства в твоя полза. Разбира се…

Но преди да успея да довърша, той ме прекъсна:

— Не.

— A?

— Казах, не. Не си и помисляй да въвличаш Ърни в тази работа. Армията ще го съсипе. А той има жена и деца, за които трябва да се грижи.

— Томи, на твое място не бих се безпокоил за проблемите на другите хора. Ърни е голямо момче. Знае какво прави.

— Казах ти — не. И не търси друг свидетел, който да разказва за характера ми. Това си е мой проблем и не искам да повлека и приятелите си надолу заедно с мен.

Макар че бях дълбоко потресен от лоялността му, все пак смятах, че не е в положение да демонстрира такова благородство. Засега обаче нямаше полза да си хабя доводите по този въпрос, защото и без това не бях намерил човек, който да свидетелства за характера му. Освен това имах други, по-важни въпроси за решаване.

— И бездруго няма да го повикам. Той ми разказа за боксовата ти кариера. По дяволите, трябва да си бил истински ужас на ринга. За съжаление това няма да ни е от полза, тъй като възпитаниците на четири поредни випуска в „Уест Пойнт“ са те гледали как се биеш и всички ще се съгласят, че си маниакален убиец. Не можа ли да тренираш тенис или нещо подобно?

Разбира се, по този начин използвах възможността да му намекна, че знам за ужасяващата сила на юмруците му, да не говорим за склонността му да пребива съперниците си почти до смърт. Исках да чуя как ще реагира.

Но той не отговори, просто се вторачи в отсрещната стена. Продължих:

— Освен това разговарях с Ед Гилдърстоун. Не бих го определил като приятелски разговор, но той продължава да те уважава много. Това обаче не означава, че е готов да си мръдне и пръста за теб. Изглежда, му харесва да си стои на тъмно.

— Да, такъв си е Гилдърстоун.

— Така ли си очаквал да реагира?

— Повечето стари гейове са такива. Крил се е десетилетия наред. А колкото по-дълго го правиш, толкова повече те обсебва. Криеш се от родителите, от семейството, от най-близките си приятели, от всички. Не можеш да излезеш на светло, освен ако някой друг не те измъкне насила.

Той помълча малко и продължи:

— Спомняш ли си онова гей списание, което правеше разкрития за хомосексуалността на различни знаменитости?

— Да, мисля, че си спомням нещо подобно.

— Последиците бяха две-три самоубийства и безброй съдебни дела. Хетеросексуалните просто не могат да си представят какъв ужас преживява един гей, който се опитва да води нормален живот, ако изведнъж го разкрият.

— Това ли е причината да не искаш да обявиш, че си гей?

— Не. Да се отрича би било твърде глупаво, нали? Вече никой няма да ни повярва.

— И защо не искаш да го направиш?

— Няма да им доставя това удоволствие. Пък и Катрин каза, че не е добра идея.

За мен това си беше новина. Още едно нещо в дългия списък на нещата, които Катрин не беше споделила с мен.

— Тя каза ли защо мисли така?

— Просто смята, че отричането е добра защитна стратегия. И аз разбирам какво иска да каже. Колкото повече ги принуждаваме непрекъснато да доказват тезата си, толкова по-големи шансовете имаме, нали така?

— Да, може би — признах аз, защото технически това си беше вярно.

Повечето добри адвокати не отстъпват без бой нито едно обвинение. Заставят прокурора да се поти и да доказва всичко, защото дори да е в състояние да го направи, с всяко следващо доказателство се увеличава вероятността да допусне грешка. Изключение се прави единствено когато делото е напълно безнадеждно, защото тогава съдебните заседатели са склонни да разглеждат глухата защита като самопризнание, че няма на какво да се опрете. В такива случаи само губите благоразположението им. Отричането на хомосексуалността на Уайтхол например ми се струваше точно такъв случай.

И Карлсън също трябваше да го знае. Какво си мислеше тя, по дяволите?

— И така, Томи — продължих аз. — Семейството ти знае ли, че си гей?

— Знаят. Знаят го от момента, в който съм проходил. Някои хомосексуалисти дълго време не осъзнават, че са такива. А аз го знаех от деня, в който можех да мисля разумно.

— Защо?

— Според мен се дължи на факта, че имам страхотно семейство. Родителите ми са забележителни хора. Никога не се преструват и не се срамуват от нищо. Просто те приемат такъв, какъвто си.

— Като стана дума за това — подхвърлих, — опитвах се да ги открия. В личното ти досие пише, че си отраснал в Денвър, щата Колорадо, но в Денвър има регистрирани трийсет и две фамилии Уайтхол. Никъде в личното ти досие не са вписани първите имена на родителите ти. Можеш ли да ми помогнеш по този въпрос?

— Не ги закачай — каза той.

Каза го много твърдо.

— Томи, това е твоето семейство — въздъхнах. — Сигурен съм, че ще искат да ти помогнат и могат да ни бъдат от голяма полза. Така както вървят засега нещата, добрите свидетелства за характера на подсъдимия ще бъдат много важни.

— Не ме интересува — отвърна той. — Те няма да участват.

Но и аз не исках да се предавам лесно.

— Виж сега, вече е създадено впечатлението, че си някакъв бесен гей, който е пребил, убил и след това изнасилил едно момче. Няма да ни навреди, ако майка ти седне на свидетелската скамейка, за да разкаже колко готин си бил като бебе и какво е изпитала в деня, когато си започнал да пълзиш. Или пък баща ти да каже колко горд е бил в деня, когато са те приели в „Уест Пойнт.“

— Няма да стане.

— Да не би да има някакво напрежение между вас? Гилдърстоун твърди, че родителите ти никога не са идвали на свиждане.

— Не, няма напрежение. Аз ги обичам и те ме обичат. Правят всичко, което е по силите им, но не искам да се замесват. И не ми противоречи по този повод, господин майор.

— Добре, добре — казах и приех, че тази битка е изгубена.

Всъщност можеше и да е за добро. Може би се притесняваше, че майка му ще застане на свидетелското място и ще каже: „Томи ли? Моят малък Томи? Ами да, разбира се, че е убил момчето. От самото си раждане обичаше да си играе с колани, постоянно душеше братята и сестрите си. Не можете да си представите колко ни притесняваше с това.“

А баща му пък би добавил: „Ама как се радваше това момче, когато го приеха в „Уест Пойнт“! И бездруго има склонност да убива, а там му обещаха да го превърнат в професионален убиец.“

— Искаш ли още един сандвич? — попитах го.

— Има ли?

Бръкнах в куфарчето си, извадих последния бургер и още една бира.

— Ето — подадох му ги. — Но карай по-полека. Ще ти прилошее.

— Това е най-малкият ми проблем — отвърна той и май беше прав.

Облегнах се на стената и го запитах:

— Е, как е да растеш като гей?

Известно време той не отговори. Просто седеше, дъвчеше сандвича и пиеше бира. Най-сетне каза:

— Виж, майоре, благодаря много за сандвичите и бирата, както и за компанията. Наистина благодаря. Но не прекалявай. Ти не си ми приятел. Ти си адвокат, изпратен от армията да ме защитава. Кажи ми за какво си дошъл всъщност.

Дотук с лукавия ми опит да преодолея защитата му по фланга.

— За бирата и сандвичите си прав — признах. — Мислех си, че малко ще те размекнат. Мога ли да бъда откровен?

— Няма къде да бягам. Можеш да бъдеш откровен колкото си искаш.

— Ето как стоят нещата. През последните пет дни прегледах всяка една подробност в личното ти досие. Прочетох целия архив по делото. Видях трупа и проучих доклада от аутопсията. Говорих с Бейлс и проверих миналото ти. И, Томи, не си спомням да съм виждал по-здраво обвинение. От чисто процедурна гледна точка то е перфектно и аз не мога да намеря нито една пукнатина. Знаеш ли какво означава това?

— Че съм прецакан? — предположи той.

— Такава би била моята професионална преценка. Освен ако не открием нещо, за което не сме се сетили, или пък ако прокурорът или съдията не направи груба грешка, шансовете да бъдеш осъден са деветдесет и девет на сто. Но не разчитай, че прокурорът или съдията ще допусне грешка. Повикали са най-добрия военен прокурор. А съдията е един от онези типове, които ги държат оковани в мазето и ги вадят само в най-крайни случаи.

— Значи ще играят с фалшиво тесте карти?

— Да кажем, че ще дадат всичко от себе си. Не бих искал да се изправя срещу техния отбор, дори да имах напълно непробиваема защита.

Той мълчаливо обмисли думите ми.

— Кажи ми нещо — обадих се след малко. — И най-добре не ме лъжи.

— Какво?

Поех си дълбоко дъх и го фиксирах с най-прокурорския си поглед.

— Ти ли уби редник Ли?

Беше същият въпрос, за който вече ми беше казал, че няма да му отговаря — но след като бях изложил фактите по толкова неприятен начин, се надявах да омекне. Да държи в неведение собствените си адвокати не беше никак добра идея. А в последно време се беше превърнала в катастрофално лоша идея.

Освен това наистина исках да чуя как ще отговори.

— Не съм го убил — каза просто Томас.

— Знаеш ли кой го е убил?

— Не. Нямаш представа колко съм мислил по въпроса. Единственото, което мога да ти кажа, е, че със сигурност не е Моран или Джаксън.

— Това е предположение, Томи. И може да бъде много опасно. Те са единствените други възможни обвиняеми.

— За това вече разговаряхме, господин майор. И нямам намерение да променям становището си. Не вярвам, че те са го направили. Трябва да го е сторил някой друг.

— Някой друг ли? Входната врата на апартамента ти е била заключена. Намирали сте се на дванайсетия етаж в двайсететажна сграда. Прозорците са били заключени отвътре. Докарали са експерт по влизане с взлом от Тегу. Разглобил е ключалката парче по парче и е разгледал всяко едно под микроскоп. Няма никакви признаци за употреба на подправен ключ, не се виждат никакви драскотини. Ключалката не е била разбивана.

— Значи някой е имал ключ — рече Уайтхол, но по тона му си личеше, че дори той осъзнава колко безплодно е това твърдение.

— Няма да мине. Признал си, че само ти и компанията, която поддържа сградата, сте имали ключове.

Той леко се напрегна.

— Това не е съвсем вярно.

— Какво?

— Аз… излъгах. Ли също имаше ключ. Дадох му го преди месеци, веднага след като наех апартамента. Не казах за това на Бейлс, защото щеше да бъде потвърждение, че двамата сме любовници.

— Нали не си го измисляш сега?

— Не, вярно е. Ако не можете да намерите този ключ, не е ли възможно убиецът да го е откраднал от него и да го е използвал?

— Как? Как би могъл убиецът да вземе ключа от него?

— Не знам.

Замислих се за миг, после попитах:

— А какво ще кажеш за възможността управата на сградата да е изтървала бройката на ключовете?

— Това също е възможно.

Бръкнах в куфарчето си и извадих предпоследната бира. Отворих я, отпих една голяма глътка и подадох кутийката на Уайтхол, който сръбна малко и веднага ми я върна. Гледаше ме, затова веднага дръпнах една голяма глътка. Струва ми се, че постъпих правилно, защото той искаше да види дали не се гнуся да пия от същата кутийка, от която е пил гей.

— Адски странно дело — рекох.

— На мен ли го казваш.

— Не, Томи, още по-странно е, отколкото си мислиш. Не знаеш и половината от нещата.

— Така ли? — изкикоти се той. — А аз си мислех, че съм единственият човек, който знае всичко.

— Знаеш ли защо Катрин е поискала аз да поема делото?

— Кажи ми.

— Ами с нея сме състуденти. Знаеш онази стара поговорка за кучето и котката, нали? Е, това сме ние с нея. Беше същинска война. Толкова беше напечено, че в юридическия факултет наредиха да се раздадат бронежилетки и каски на останалите студенти, за да ги предпазят от заблудени куршуми.

— Тя може да бъде голям инат.

— Говори ми. Не ме разбирай погрешно, изобщо не поставям под въпрос способностите й на юрист. Между нас казано, ако аз бях обвинен в нещо, тя би била една от малкото адвокати, които бих искал да са в моя ъгъл на ринга. Но обвинението трябва да бъде адски сериозно. Иначе не бих могъл да я изтърпя.

— Моето положение май е такова — каза той с любопитна усмивка.

— Работата е там, Томи, че не съм сигурен защо е поискала точно аз да й бъда колега. Изминалото време изобщо не е подобрило умението ни да работим заедно. Държа да си наясно, защото вече сме на такъв етап, когато ще станеш свидетел на доста големи различия в начина, по който двамата мислим и действаме. Длъжен съм да ти разясня как стоят нещата.

Отне му малко време да го проумее. Но трябваше да му го кажа, защото за разлика от Катрин аз не смятам, че трябва да крия важна информация от клиента си. Съдбата му висеше на косъм, а това беше един от случаите, когато онова, което не знаеш, може да ти навреди сериозно.

— Както и да е — продължих, — има и още нещо, което ме безпокои страшно много. Процесът има далеч по-големи последствия и не се изчерпва само с теб и това престъпление. Тук има много подводни течения и водовъртежи.

— Знам — кимна той. — Става дума изобщо за хомосексуалистите в армията.

— Не, Томи. Има и още нещо.

Той се наведе напред.

— Какво имаш предвид?

— Някой хвърли Кийт пред колите и сега той е в кома. Да пукна, ако мога да разбера защо. Но тук има и още нещо… Нещо, което не знаем.

Той се вторачи в отсрещната стена. Сенките подчертаваха волевия му профил. Ако не беше хомосексуалист, обвинен в убийство и затворен в корейска килия, щеше да бъде идеалният избор за образа на благородния войник, когото виждате по плакатите на кампаниите за набиране на доброволци. Силни челюсти, ясен поглед, перфектен тен. Когато си мислите за изнасилвачи и убийци, си ги представяте като хора с прекалено подвижни бездушни очи, сипаничави лица, развалени зъби и тънки, жестоки устни. Уайтхол просто не беше такъв. От друга страна, имахме работа с престъпление, което най-вероятно е било извършено от страст, не беше хладнокръвно убийство, така че стереотипите изобщо не важаха.

— Томи, бъди откровен с мен. Има ли нещо, което не си ни казал? Криеш ли нещо от нас?

Той остави бирата си на пода и ме погледна в очите.

— Единственото, което знам, е, че една сутрин се събудих и човекът, когото обичах, лежеше мъртъв до мен. Не знам защо. Не знам кой го е направил.

— Тогава всичко се свежда до една възможност. Че си бил натопен. Катрин е убедена в това или поне така твърди. И ти ли мислиш така?

— Не знам. Може би някаква антигей група е научила за нас и е решила да ме натопи. Това е възможно, нали?

— Възможно е. Най-трудното нещо за доказване на света, но е възможно. Знаеше ли някой, че си гей? Освен Моран и Джаксън?

— Никой. Гилдърстоун се досети, но той беше единствен. Поне единственият, който знаеше със сигурност.

— Хайде, Томи. Не бъди толкова стеснителен. Нямал ли си физическа или дори платоническа връзка с някой друг? Помисли добре. В „Уест Пойнт“ например? В гимназията? Някъде другаде, където си бил?

Последва един дълъг миг, изпълнен с неудобство, и аз отначало не разбрах. После се сетих.

— Да не би Ли да ти е първият?

— Ами, ъъъ, да — заекна той.

— Човече, няма от какво да се срамуваш — казах.

После и двамата се разсмяхме, защото от една определена точка това си беше доста странна забележка.

— Ами Ли? — попитах. — Каза, че е бил предпазлив, но не е ли възможно да е имал врагове? Може би някой бивш любовник, който му е имал зъб?

— Всичко е възможно. Може и да ме е лъгал, но се кълнеше, че не е правил секс, преди да се запознаем.

— Значи и двамата сте били, ъъъ, какво? Девствени? Така ли казвате?

— Да, използваме същата дума. И да — и двамата бяхме девствени.

Дотук със стария стереотип, че гейовете били адски безразборни във връзките си. От друга страна, не можех да не се замисля върху факта, че пълната неопитност на Томас в романтичните взаимоотношения би могла да го направи по-нестабилен и неспособен да се справи с перипетиите на първата си връзка. Когато го правят за първи път, независимо от сексуалната си ориентация, хората са склонни да действат доста незряло и да попадат под въздействието на силни и необясними емоционални импулси.

— Томи — казах, — вече знаеш, че съм почти пълен невежа за това как стават тези работи. Извини ме, ако кажа нещо обидно. Гилдърстоун твърди, че е знаел, че си гей, защото самият той е гей, така че е можел да го долови в държането ти. Достатъчно е било да те наблюдава с други хора. Възможно ли е ти или Ли неволно да сте се издали?

— Виж, някои гейове се разпознават лесно. По обицата на лявото ухо или пък ексцентричните дрехи, когато искаш да те идентифицират като такъв, или пък по несъзнателните женствени маниери, или пък точно обратното, по преиграването с мъжествеността. Но не мисля, че някой от нас двамата попада в някоя от тези категории.

— Нито пък аз — признах. — А ти как позна, че той е гей?

— Ами само като се погледнахме, и разбрахме, че сме влюбени.

— Само толкова? Някаква невидима искра?

— А ти какво очакваше? Тайно ръкостискане?

— Просто не очаквах всичко да е станало благодарение на някаква неуловима нишка.

— Не си ли изпитвал същото с жена?

Трябваше да си помисля. Определено ми се беше случвало да ме обземе стихийно, силно желание към жена. Случвало се е често — прекалено често, ако трябва да бъда напълно искрен. А имаше и няколко жени, към които изпитвах силна емоционална привързаност, макар че това ставаше с времето, постепенно, досущ като бавно действащ магнит, който ме привлича сантиметър по сантиметър. Никога обаче не ми се беше случвало само да погледна една жена и да изпитам непреодолимо увлечете.

— Всъщност, Томи, аз наистина не съм изпитвал подобно нещо — признах си.

— Жалко.

— Да, наистина е жалко. Значи Ли ти липсва, а?

Попитах съвсем искрено, макар че никога през живота си не съм си представял, че ще задам подобен въпрос на някой хомосексуалист.

— И още как, боже мой! Колкото и жалка да изглежда тази ситуация, най-тежко ми е, че повече няма да го видя. Навярно ти се струва извратено, нали?

Тук за първи път ми хрумна мисълта, че Уайтхол може би не беше убил любовника си, че някакъв негодник се бе промъкнал в апартамента посред нощ и бе поставил трупа до него. Какво ли би изпитал човек в такава ситуация?

— Защо ти е бил първият? — попитах най-накрая. — Ти си привлекателен. Сам ми каза, че мнозинството гейове завързват безразборни връзки. Обясни ми какво те прави по-различен.

— Мисля, че е амбицията. Този свят не принадлежи на хомосексуалистите, нали? Можеш да си признаеш, че си такъв, и да си вадиш хляба като дизайнер по вътрешно обзавеждане, фризьор или дори като писател, но кои други професии приемат хомосексуалистите толкова лесно? Военните определено не са сред тях.

— Защо тогава избра военната служба?

— А ти защо избра военната служба?

— Не знам. Баща ми беше военен и… хм… това ми се стори интересен начин да си вадя хляба.

— Моят баща не е служил в армията, но и аз стигнах приблизително до същото заключение. Като малък ме възпитаваха доста свободно, без дисциплина. Позволяваха ми да правя всичко, каквото си поискам. Можех да стоя до късно вечер, да бягам от училище, изобщо всичко. Докато бях малък, това ми се струваше страхотно. Когато пораснах обаче — не. Разбираш ли?

— Да, донякъде — отвърнах.

Всъщност нищо не разбирах. В моя собствен живот надали беше имало и една минута, която да определя с думите, доста свободно“ или „без дисциплина“.

— Както и да е, исках да попадна в сфера с по-голяма дисциплина, с по-ясна структура. А не като порасна, да стана фризьор или дизайнер по вътрешно обзавеждане.

Кимнах.

— И до този момент работата наистина ми харесваше. Просто смятах, че ако успея да държа под контрол хомосексуалността си, ще се справя отлично с нея.

— Но защо именно армията? Има безброй други начини да избягаш от стереотипа, нали така? Или винаги си искал да бъдеш войник?

— Не знам, по дяволите. Отраснах с книги за войната и с биографиите на прочути генерали. Дори когато е гей, момчето си е момче. Това направо побъркваше родителите ми, защото те са пацифисти. Но освен това са и бедни, а „Уест Пойнт“ поема разноските по образованието. Това беше доста важен довод. И знаеш ли кое беше най-странното? Те изобщо не мигнаха, когато разбраха, че съм гей, но когато им казах, че ще влизам в „Уест Пойнт“, едва не си изповръщаха червата. Голяма ирония, нали?

— Значи си я потискал? Сексуалната си ориентация?

— Да. Поне извън дома.

— Затова ли се захвана с бокса?

— Ако искаш, вярвай, но аз наистина обичам този спорт. Сигурно съм мислел, че ако мога да победя всеки, който излезе срещу мен на ринга, ама наистина да го пребия, хората ще си кажат: „Ей, този е истински мъжага!“ Няма по-хетеросексуален спорт от бокса. Някога да си чувал за гей, който е спечелил „Златните ръкавици“ или е бил шампион на бригадата си в „Уест Пойнт“?

— Защо си отказал стипендията „Роудс“? Гилдърстоун каза, че си имал добри шансове да я спечелиш.

— Може би да, а може би не. Още много талантливи момчета кандидатстваха за нея. Освен това исках да постъпя в армията.

— И след стипендията пак можеше да постъпиш в армията.

— Исках да бъда пехотинец. Исках да бъда на първата линия, да се крия в гората, да бъда на прицел и да водя хората си в битка. Защо да губя две години в Оксфорд, след като искам да бъда на първа линия?

Думите му прозвучаха напълно искрено, но трябва да призная, че ги приех с известно предубеждение. Аз също постъпих в армията, за да стана пехотинец, което, ако не знаете, е най-истинската военна служба. И ако не ме бяха ранили така, че да не мога повече да служа в сухопътните части, още щях да си бъда там. Правото е интелектуално предизвикателство, често дори носи емоционално удовлетворение, но в съзнанието ми то продължава да бъде периферия, както казват в компютърния свят, заместителен механизъм.

Томи Уайтхол и аз имахме нещо общо помежду си.

След това и двамата чухме стъпките по металната рампа, която водеше към килията. Стъпките бяха тежки като олово. Бяхме прекарали насаме почти цял час. Трябва да беше онова грамадно животно.

— Добре ли се отнася с теб? — попитах.

— А, той изглежда по-страшен, отколкото е в действителност. Бива си го. Даже всъщност донякъде го харесвам.

Аз се изкикотих и той бързо добави:

— Разбира се, харесвам го като брат. Само като брат.

Когато вратата се отвори, и двамата се заливахме от смях. Корейският главорез подуши въздуха, видя смачканата опаковка от „Макдоналдс“ и празните бирени кутийки и ме изгледа страховито. Свих рамене, защото при дадените обстоятелства нямаше смисъл да отричам престъплението си. След това бръкнах в куфарчето, извадих последната кутийка „Молсън“ и му я подадох.

— Запазих я за теб — рекох боязливо, докато я отварях с онова приятно „пшшшт“.

Той я взе от ръката ми и я изпи на един дъх.

Оставих Томи Уайтхол сам в килията му, където несъмнено щеше да продължи да се катери по стените. Едрият кореец ме поведе навън, а аз започнах да изброявам наум какво съм постигнал. Бях се възползвал от самотата на Уайтхол, от физическия му глад, от податливостта му към алкохола, за да го измъкна от каменното му мълчание. Поне си мислех, че беше подействало. И преди Карлсън да се усети, щях да съм спечелил нашия клиент.

Но и Уайтхол беше постигнал нещо. Усетих се, че го харесвам. Това отчасти се дължеше на историята, която ми беше разказал Ърни, а отчасти — на факта, че трябваше да го защитавам, което само по себе си прави човек по-податлив на съчувствието. Но нещо се дължеше и на самия Уайтхол. Нямаше да бъда първият адвокат, измамен от клиента си, но той ми се виждаше порядъчен, искрен човек. И за пръв път се запитах дали е възможно, противно на всички доказателства, наистина да е невинен.

Не бях променил мнението си. Просто допуснах тази идея.