Врагове по неволя

16

Когато се върнах в стаята си, червената лампичка за получени съобщения мигаше неуморно. Набрах кода и гласът на Едуин Гилдърстоун изписка да му се обадя веднага.

В Ню Йорк минаваше полунощ, но Гилдърстоун звучеше твърде ясно за човек, който е бил събуден от телефона.

— Здрасти, Ед, тук е Дръмънд.

— Лъжливо копеле! — мигновено изкрещя той.

— Виноват — признах, макар че родителите ми сигурно остро биха възразили срещу втората точка.

— Обеща ми всичко да си остане между нас!

— И това е така, Ед. Не съм казал и думичка на никого, дори на колегите си от екипа на защитата. Какъв е проблемът?

— Какъв е проблемът ли? Следят ме, това е шибаният проблем!

— Кой те следи?

— Не знам. Когато някой те следи, не идва да се представи: „Здрасти, аз съм Джон Смит, военен следовател, и през следващите няколко дни ще те следя.“

— Значи смяташ, че са военни следователи? — попитах.

— Току-що ти казах, че не знам кои са. Изобщо ли не ме слушаш?

— Слушам те, Ед. Просто се опитвам да разбера. Какво те кара да смяташ, че те следят?

Последва кратка пауза. Чух го как дълбоко си поема дъх, сякаш се опитваше да се успокои.

— Тази сутрин тръгнах да си купя тоалетни принадлежности и когато излязох от сградата, една сива кола ме последва чак до магазина. А по-късно, когато отидох да обядвам, същата кола ме следеше отново.

— Ед, не искам да споря, но не би ли могло да е просто съвпадение? „Уест Пойнт“ не е Ню Йорк. Градчето е малко, нали? Не би било странно една и съща кола да отива два пъти натам, накъдето си се запътил и ти.

— Дръмънд — рече той.

— Да?

— Предупредих те и преди, не се дръж снизходително. Разбира се, че си помислих същото. Само че тази сива кола в момента е паркирана на половин пресечка разстояние от моя блок. А часът е един след полунощ. И всеки път, когато минава друга кола, фаровете й осветяват два силуета в сивия автомобил.

Реших, че има основание.

— Значи наистина те следят. И какво те кара да мислиш, че това има нещо общо с мен?

— Стига, Дръмънд. Вчера ти ми се обади да говорим за Уайтхол.

— Виж какво, казах ти, че от мен няма да излезе нищо. И не е излязло. Нямам представа защо те следят. Може би сам си си виновен. Може да е някой, с когото си имал връзка, той още не може да те прежали и копнее за теб.

— Да ти го начукам, Дръмънд! — каза той и се изкикоти неприятно.

— Е, не — казах миролюбиво. — Но наистина не съм казвал и думичка на никого.

Побъбрихме още минутка. Той продължаваше да ме обвинява, а аз — да настоявам за невинността си. После затворихме.

Естествено, че следенето имаше нещо общо с мен. Сетих се за онзи ръмжащ кучи син, полковник Менкъл от регистрационния отдел. Той знаеше, че съм говорил с Гилдърстоун. Може би е насъскал някого след него.

Но какъв смисъл имаше да се следи Гилдърстоун? Пък и ако онези бяха професионалисти, те едва ли така небрежно биха се оставили да бъдат забелязани — особено пък от един отявлен аматьор. Освен ако самите те не бяха некадърни аматьори или пък бяха професионалисти, които нарочно са искали да бъдат забелязани.

Ако приемем, че са били професионалисти, защо ще го правят? За да го поизмъчат, разбира се. Но защо пък да измъчват един стар гей, който и бездруго е на път да се пенсионира? От злоба? Или пък се опитваха да му запушат устата?

Позамислих се известно време върху последното и изведнъж ми хрумна нещо. Извадих джобното си ножче и отворих капачето на телефонната слушалка. Това беше единствената друга възможност, която ми идваше наум. Толкова бързах, че счупих хотелския телефон и щяха да го добавят в сметката ми.

Това обаче не ме тревожеше. Онова, от което наистина бях обезпокоен, беше малкото черничко уредче, не по-голямо от калинка, което беше залепено вътре в слушалката.

Докато служех в отряда, бях минал обучение по електронни подслушвателни и проследяващи устройства. Не бях специалист, а и технологиите се бяха променили драстично през последните седем-осем години, с цялата миниатюризация, дигитализация и прочие, но все пак можех да позная едно подслушвателно устройство.

Опипах го и се почувствах гневен и объркан. Онзи кучи син Мърсър и неговата чевръста кучка Каръл Ким!

Отидох до прозореца и надникнах към паркинга. Беше пълен с коли, но аз знаех коя да търся и тя си беше там, по дяволите — „Форд Ариес“ с четири врати, паркирана в самото дъно.

Сигурно съм изглеждал доста вбесен, защото, щом мъжът с тъмните очила на дясната седалка до Каръл Ким ме забеляза, бързо я потупа по рамото и тя веднага запали колата. После даде толкова рязко назад, че блъсна бронята на съседната кола. Чу се яко стържене и по асфалта се посипаха парченца жълто и червено стъкло, но тя изобщо не се поколеба и не спря. Рязко завъртя волана надясно и изхвърча. Единственото, което ми оставаше, беше да ритна колата отстрани, докато профучаваше покрай мен.

Доста глупаво от моя страна. Не само че беше детинско, ами и адски ме заболя, освен това паднах на задника си. Ожулих си ръцете, да не говорим за самия задник и добре, че бях с военни ботуши, иначе като нищо щях да си счупя някой пръст. Накрая закуцуках обратно към хотела, като ругаех по целия път.

Прегледах щателно всичко. Снех картините от стените, отвих електрическите крушки, проверих под леглото, претърсих собствените си дрехи в гардероба. Намерих още два бръмбара, но като нищо можеше да има и десетина други.

Кога го бяха направили? Дали са знаели от резервацията ми коя стая ще заема и са поставили устройствата, преди да пристигна? Или пък са влезли с взлом след това? Може би пък някоя от камериерките беше свършила мръсната работа.

И така, какви бяха нанесените щети? Дали бях казал или чул нещо, което би навредило на клиента ми? Нищо особено тревожно не ми дойде наум, но ако се събереше цялата информация, човек можеше да добие доста ясна представа за посоката на планираната от мен защита. От друга страна обаче, моят план беше различен от онова, което се опитваха да постигнат Катрин и нейният екип, така че положението може би не беше чак толкова трагично.

Но пък, от трета страна, може би не бях единственият член на екипа, когото подслушваха. И ако бях на мястото на прокурора и можех да проникна в мислите на защитата, щях да викам „ура“ по целия път до съдебната зала. А човек със смъртоносната сръчност на Еди Голдън сигурно щеше да се справи още по-добре от мен.

Искаше ми се да се обадя на Катрин и да я предупредя, но проклетият телефон лежеше строшен върху масичката. Хукнах към нашата кантора с табела „Внимание, гейове!“, прекосих бързешком главната канцелария и надникнах в кабинета на Катрин.

Този път тя по изключение не говореше по телефона, защото над бюрото й се бяха надвесили трима цивилни мъже. Разглеждаха голяма карта. Изглеждаха напълно нормални, но атмосферата в кабинета беше заговорническа, затова предположих, че са от контингента демонстранти, които пристигаха в Сеул по нейна покана.

— Извинете ме — казах вежливо. — Катрин, трябва да ти кажа нещо. Насаме, моля те.

Тя ме изгледа раздразнено, но бързо се примири и се обърна към приятелите си:

— Бихте ли ни извинили за момент, моля?

— Трябва да говорим навън — подчертах аз.

Без съмнение Катрин очакваше да й се извиня за предишните си простъпки или да предприема нова яростна атака. Последва ме до паркинга и до онзи голям дъб, под който наскоро бе дала разкошното си интервю, което така силно подпомогна кариерата ми.

— Имаме нов проблем — обявих.

Тя изръмжа веднъж-дваж, все едно се прокашляше, но очевидно не се прокашляше, а просто не ме взимаше на сериозно.

— И какъв е новият ни проблем, Дръмънд?

— Намерих бръмбари в телефона си и в стаята. Доста модерни на вид, много миниатюрни.

Отне й известно време да смели новата информация. Вторачи се в мен. След това закрачи с характерните си малки и премерени стъпчици.

— Кой ги е сложил?

Точно тук работата щеше да се усложни, защото не можех да й кажа за тайните си връзки с Бъз Мърсър и неговата шпионска банда. Ако не беше тя, с нейната склонност да изпада в яростни пристъпи на възмущение и да си бъбри с всеки репортер, който се случи подръка, може би щях да наруша правилата. Но тя си беше Госпожица Голяма Уста.

— Нямам представа — излъгах. — Но предполагам, че или са южнокорейците, или нашето собствено правителство.

— Какво ще стане, ако дадем тези електронни устройства за анализ? Ще разберем ли нещо повече?

— Най-вероятно не. Всеки, който има достатъчно познания, за да ги използва, може и да ги направи практически непроследими.

Катрин спря и ме изгледа проницателно.

— Казвал ли си по телефона нещо, което би могло да представлява проблем?

— Не мисля, но човек никога не знае.

— Аха — рече тя и продължи разходката си, като се опитваше да осмисли този нов обрат.

— Катрин — прекъснах я аз, — ако са го направили в моята стая, навярно са го направили и в твоята, както и в стаите на останалите. Може дори да са сложили бръмбари във фризьорския салон.

Точно в този момент тя изгуби самообладание, защото ако обвинението имаше достъп до разговорите ни, нашият клиент беше пътник. Представете си, че играете покер и виждате всички раздадени карти; после умножете ефекта по три.

Катрин изруга на няколко пъти по доста неподходящ за една дама начин, после затропа с крака като вбесено хлапе.

— Мамка му, не мога да повярвам!

— Повярвай.

— Това означава прекратяване на процеса поради формални нарушения.

— Не мисля.

— Никога не съм и чувала за такова отвратително нарушаване на правната етика. Човек чете за такива работи в романите, но никога не се сблъсква с подобно нещо в истинския живот.

На което аз много интелигентно отговорих:

— Да, ама…

— Наистина ли смяташ, че не можем да предизвикаме прекратяване?

— Ами… — отвърнах с най-примирителен тон.

Въпросът беше учудващо тъп, особено пък зададен от човек с нейното юридическо образование.

— Ами какво, Дръмънд?

— Как ще прекратиш заради формални нарушения процес, който още не е започнал?

Тя се зае да изброява, като ядно свиваше пръстчетата си.

— Добре, значи първо искаш промяна на мястото. Второ, искаш дисквалифициране на екипа на обвинението. Трето, отнемане на правата му. След което подаваш молба обвиненията да бъдат снети.

— А ако се окаже, че е само моята хотелска стая?

— Ти си член на екипа на защитата.

— А ако не мога да свидетелствам, че съм казал нещо, което да компрометира тезата ни?

— Не ме интересува. Фактът, че са ни подслушвали, е достатъчен, за да подадем жалба.

— Не, трябват ти доказателства, които да свържат пряко подслушвателните устройства с обвинителите. Имаш ли такива доказателства, Катрин? Не мисля. Освен това шансовете ни да искаме промяна на мястото на това дело са равни на нула. И какво ще постигнем тогава?

Тъй като всичко, което казах, беше вярно, Катрин по изключение остана без доводи. Затова рекох:

— Виж, ще уредя стаите ни да бъдат проверявани за подслушвателни устройства всеки ден. Имелда знае какво да направи.

— Добре. Но ако тя намери още бръмбари — дори още само един, — ще надуя сирената. Нареди й да докладва направо на мен.

— Съгласен. Но има и още нещо, за което искам да поговорим.

— Какво?

Надянах най-измъченото си и огорчено изражение.

— Не споделям ли всичко с теб?

— Да, така е — призна тя.

— Не съм ли услужлив и открит? Като например току-що?

— Добре де, така е — отвърна тя, като, естествено, изобщо не подозираше за отделното разследване, което толкова усърдно провеждах.

— Тази сутрин разпитах Бейлс. Той каза, че ти също си го разпитала. Преди седмица. Как стана така, че не знам за това?

— О, това ли било? — рече тя невинно. — Просто не съм ти казала, на главата ми се струпаха толкова неща… Забравих. Извинявай.

Не можех да го повярвам. Карлсън имаше памет като на компютърен харддиск. Не забравяше нищо. Не пропускаше нито една подробност. И беше имунизирана срещу вируси, токови удари и всякакви други естествени и изкуствени нещастия. Неслучайно беше вечната отличничка на нашия випуск.

— Значи е било просто недоглеждане, така ли? — попитах.

— Да, просто недоглеждане. Точно това е.

— Защото си била запозната с резултатите от аутопсията. И вече си разпитвала Бейлс. Има ли още нещо, което вече си направила, а аз не знам?

— Какво например?

Ако беше някой друг, а не тя, щях да спра дотам.

— Каквото и да е — уточних и я изгледах заплашително.

Катрин изведнъж си придаде замислено изражение, сякаш се ровеше из базите данни в паметта си за нещо, което си струва да се спомене.

— Катрин? — Общо взето, готвех се да стрелям в тъмното.

— Какво?

— Кажи ми за Кийт.

— Какво искаш да знаеш за Кийт?

— Просто се питам защо избраха да нападнат точно него. Дали е бил случайна жертва? Или е правел нещо, което го е превърнало в мишена?

Тя пак изпадна в размисъл.

— Нищо не ми хрумва.

— Нищо?

— Нищичко.

— Защото ако разбера, че криеш нещо от мен, вероятно наистина ще се ядосам.

Зелените й очи ме изгледаха изпитателно.

— Имаш ли някакви причини да се съмняваш в мен?

Имах хиляди причини да се съмнявам в нея. Милиони.

По дяволите, не можех да измисля и една причина да не се съмнявам във всичко, което казваше. Но в интерес на току-що създаденото ни партньорство си помислих, че ще е най-добре да огранича спора до текущата тема.

— Само това, че в посолството Кийт твърдеше, че специалността му били делата срещу правителството. Но той те е придружавал при разпита на Бейлс, нали така?

— Да, беше с мен — отстъпи тя. — Но не придавай на това някакво специално значение. Просто има добро адвокатско мислене и затова го взех със себе си.

— Но трябва да признаеш, че е странно един адвокат, чиято специалност са гражданските дела, да събира доказателства за разследване на убийство.

Тя се усмихна.

— Моята специалност са гражданските права, при това е ограничена до хомосексуални дела. А виж с какво се занимавам.

Трябваше да призная, че имаше основание. Така или иначе, и аз си имах работа — да уредя Имелда да провери за бръмбари всичките ни стаи и офиси.