Врагове по неволя

49

Останалите трима се събраха край леглото ми като орисници. Изражението на Еди беше кисело, на Кип въодушевено, а моето просто беше разбито. Колкото и да се радвах, че най-сетне бях сложил фактите на масата, аз бях по-близък с жертвите в това дело от всеки друг в стаята и ми беше наистина отвратително да слушам как онази коравосърдечна кучка разказва за убийството на едно момче и за това как бе съсипала живота на безброй други хора. С нейните приятелчета бяха устроили истинска касапница.

Изражението на Каръдърс беше мрачно и целеустремено.

— Обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия трябва да бъдат оттеглени — заяви Кип.

В първия миг Еди изглеждаше така, сякаш ще получи инфаркт, но аз го изгледах кръвнишки и да ви кажа честно, макар че лежах в онова болнично легло и имах голяма дупка на гърба си, ако се опиташе да възрази, бих могъл да стана и да му сменя симпатичната физиономия.

— Съгласен съм. Оттеглят се — отсъди Каръдърс.

Тогава се намесих аз:

— А останалите?

Съдията беше стиснал носа си с пръсти и го мачкаше:

— Това не знам. Нито смятам, че имам правото да решавам. Според доказателствата очевидно е имало сексуални връзки между офицер и редови войници. А това не е дребно престъпление.

Понечих да отворя уста, но не можех да добавя нищо, което вече да не е известно на Каръдърс, затова я затворих. Той продължи:

— Не искам от вас да излезе и думичка, преди да обявя решението си.

След това той официално обяви заседанието за закрито. Малко по-късно техниците дойдоха да вземат телевизора, видеокасетофона и камерата, която беше работила през цялото време.

И преди да се усетя, отново се озовах сам в болничната си стая. Помислих си за всичко, което се беше случило току-що, затворих очи и потънах в сън. Когато човек е тежко ранен и натъпкан до гушата с лекарства, обикновено не осъзнава как едно малко напрягане изцежда силите му докрай.

Четири часа по-късно ме събуди доктор Бриджис, който влетя в стаята с три отчаяни на вид сестри — те се засуетиха около мен, като подреждаха столовете, оправяха чаршафите и сменяха пижамата ми с някаква колосана и лъскава униформа. Дори доктор Бриджис беше облякъл безупречно изгладена бяла престилка без нито едно видимо петънце, а косата му бе грижливо вчесана — доколкото това изобщо беше възможно в неговия случай, защото изглеждаше като таралеж.

Ако имаха под ръка четки и бака със зелена боя, като нищо щяха да пребоядисат и стените. Тъй като съм опитен войник, веднага разбрах каква е целта на занятието. Очакваше се посещение на важна персона и началникът на болницата беше наредил на Бриджис моментално да приведе мен и стаята ми в представителен вид, както се изразяват началниците.

След това вратата се отвори и в стаята влязоха генерал Спиърс, временно управляващият посолството Брандуейт и министърът на отбраната Ли. Генерал Спиърс посочи с пръст вратата и доктор Бриджис и сестрите му едва не вдигнаха пушилка — толкова бързо се изнесоха.

Опитах се да се надигна до седнало положение.

— Стой си така, както си, Дръмънд.

— Слушам, сър — отвърнах, което не беше остроумно или дори просто умно, но съответстваше на ситуацията.

Тримата се събраха около леглото и се вторачиха в мен. Ако си представяте, че са ме изпълнили опасения, правилно сте схванали. От едната страна бяха трима от най-могъщите фигури в Корея, а от другата — горкичкият аз с дупка в гърба, така че, ако нещата загрубееха, не можех дори да стана и да избягам.

Нямах представа какво искат, но не можех да се обзаложа, че ще е добро. Току-що бях пуснал от бутилката духа на делото „Ли Но Те“ и бях хвърлил в скутовете им една страшна дилема. Бях доказал, че синът на министъра е бил хомосексуалист въпреки хилядите предупреждения от хиляди различни хора, че това е абсолютно табу. Преглътнах няколко пъти и се вгледах в лицата им.

Най-сетне Брандуейт поглади брадичката си и рече:

— По всичко личи, че сме изправени пред невероятна ситуация.

— Да, така е — съгласи се Спиърс. — Но понякога човек съзира нова възможност в разгара на трагедията.

— Точно така — рече Брандуейт.

Това като нищо можеше да се стори на някого смешно, но аз нямах и най-малка представа за какво говорят.

— Дръмънд, този следобед разговаряхме с Белия дом и с президента на Корея — съобщи ми Брандуейт.

Кимнах, все едно разбирах за какво става дума, но преди да успея да кажа нещо, напред пристъпи министър Ли.

— Моля ви, господа. Нека аз да изясня ситуацията. Искам да остана насаме с майор Дръмънд.

Спиърс и Брандуейт кимнаха с уважение и излязоха от стаята.

— Майор Дръмънд — рече министърът, — искам да ви кажа нещо.

— Слушам, сър.

— Жена ми и аз, ние двамата… много обичахме сина си.

Наложи му се да замлъкне за миг, защото беше очевидно, че не му е лесно. Дълбоко си пое дъх няколко пъти, после каза:

— Аз не се срамувам от сина си. Вие разбирате това.

— Да, господин министър.

— Той се бореше срещу същността си. Искаше да се гордеем с него. И ние наистина се гордеехме. Винаги. Не е негова вината, че беше такъв.

— Не, сър.

— Ние, разбира се, знаехме. Знаехме, че синът ни обича мъжете. Децата не могат да скрият подобни неща от родителите си.

Това го бях подозирал. Заподозрях го в мига, в който тримата влязохме заедно в стаята на младежа. Когато министърът отвори уста и се опита да каже нещо, аз си помислих, че може би е на ръба да признае, че синът му е гей. Защо не го направи? Сигурно защото дължеше това мълчание на паметта на сина си. Корейците са доста странни в това отношение. Макар че са държавата с най-голям процент християнско население в Азия, те продължават да почитат и да обожествяват починалите си предци. Дори имат един голям национален празник, наречен Чусок, на който като обезумели се изнасят в посока към гробищата в цялата страна, за да почетат паметта на мъртвите си прадеди или прабаби, или каквото там имат.

Можех да си представя какво мъчение са преживели министърът и жена му. Предполагам, че точно заради това той от самото начало беше направил всичко възможно, за да помогне на Уайтхол да получи справедлив процес. Мисля, че още тогава беше подозирал, че Уайтхол не го е направил. Сигурно защото се е надявал, че синът му не би се обвързал с човек, който би могъл да му стори такива ужасяващи неща. Искаше ние да докажем, че Томи е невинен. Мисля, че искаше да открием истинските убийци. Сигурен бях в това — още от мига, в който излязох от техния дом.

Той положи длан върху ръката ми.

— Помолих президента на Южна Корея да нареди капитан Уайтхол да бъде освободен. Както и генерал Спиърс — да оттегли всички обвинения.

От устните ми се откърти огромна въздишка.

— Не се опитвам да скрия връзката на сина си с Уайтхол. Вече не. Но ще бъде най-добре за двата ни народа, ако просто кажем, че синът ми е бил убит от севернокорейците, а на Уайтхол е била устроена клопка. Както и да обявим, че вашите демонстранти са били убити от севернокорейци. Това ще бъде най-доброто за нашия съюз.

Искаше ми се да му кажа нещо смислено, с което да го успокоя и да му помогна да преодолее болката. Но успях само да прошепна:

— Вярно е, господин министър. Вашият син наистина беше убит от севернокорейците.

Той кимна по онзи начин, по който го правят някои много мъдри стари хора, лекичко ме потупа по ръката и излезе. После генерал Спиърс и Брандуейт се върнаха. Постояха до леглото ми, без да кажат нищо. Най-сетне Брандуейт взе думата:

— Искам само да ти кажа, Дръмънд, че не изпитвам лоши чувства към теб, дори след всичко, което се случи.

Не бях съвсем сигурен дали бях чул вярно. Искам да кажа, че според мен аз би трябвало да изпитвам лоши чувства към него, нали така? Но предполагам, че дипломатите са си такива. Винаги изопачават фактите в своя полза. Или пък това беше характерно за адвокатите? Както и да е.

Изглежда, дори генерал Спиърс схвана абсурда на ситуацията, защото изчака Брандуейт да се обърне и да се запъти към вратата, след което подигравателно завъртя очи и направи онова малко движение с дясната си ръка, което повечето хора смятат за доста неуважителен жест.

След като Брандуейт си отиде, генералът бръкна в джоба си и извади медал с красива панделка. Постави го на леглото, току до мен.

— Президентът ме помоли да ти го връча. Каза ми да ти предам, че нацията е горда и благодарна за усилията ти.

Погледнах медала, а генералът сякаш временно беше изгубил дар слово. Най-накрая стисна ръката ми.

— Шон, никой не се гордее повече от мен с онова, което ти току-що постигна, но що се отнася до останалия свят, всичко това изобщо не се е случвало. Имаше опит за убийство и ти спаси живота на държавния секретар, но истинските факти никога няма да излязат на бял свят.

Кимнах, сякаш това имаше някакво значение за мен. Всъщност май наистина нямаше. Той помълча малко и продължи:

— Синко, повечето хора ще рекат, че някаква си панделка не може да те възнагради за стореното, но в нашата професия тя е всичко.

След това се обърна, излезе и ме остави да пипна миниатюрния медал на леглото си. Вгледах се в него и, представете си само, това беше Кръстът за особени заслуги, втората по ранг награда за проявен героизъм.

Ала може би просто си въобразявах, че всичко това се е случило. Бях дрогиран до козирката, пребит, намушкан и прострелян, и после още веднъж прострелян — а в такива моменти човешкият ум си прави странни шеги.