Врагове по неволя

18

Свърших работата само с два кратки телефонни разговора.

Първият беше до Американската адвокатска асоциация. Плащате си двеста долара годишен членски внос и ставате член на клуба. В замяна веднъж на шест месеца получавате брошура с правните въпроси, за които асоциацията в момента лобира във Вашингтон, държат ви в течение на юридическата практика и поддържат регистър на всички юристи, които са оторизирани да практикуват право в Съединените щати.

Освен ако Кийт Мерит нямаше малка частна практика във Флорида, специализирана в медицински правонарушения, или ако не беше завършил колежа „Дюк“ през 1932 година и в асоциацията не го смятаха за починал от старост, той не фигурираше и никога не беше фигурирал в списъка на практикуващите американски юристи. Единствената друга възможност беше да не е издържал изпита за правоспособност или изобщо да не се беше явявал на него. Но когато се обадих в юридическия факултет на университета в Йейл, където според Катрин се беше сдобил с дипломата си, оттам ми съобщиха, че само шестима души с фамилията Мерит са завършили този прочут университет.

И нито един от тях не се казваше Кийт.

Не че не се доверявах на Катрин, но имах право да се съмнявам. Когато познаваш един човек така, както аз я познавах, надушваш капаните отдалеч.

И така, кой беше Кийт Мерит, по дяволите? И защо го бяха хвърлили под колелата на онази кола? Колкото и да ми се искаше да се заровя в тези въпроси, бях прекалено зает.

Трябваше ми помощ. Трябваше ми човек находчив, хитър и доверен. Последното изключваше Катрин, както и всички от нейната клика. Оставаше само Имелда. Тя беше много надарена и с трите качества, макар че третото напоследък сериозно й куцаше. Затова отидох в помещението с табелата „Внимание, гейове!“ и я повиках с пръст. Тя навъсено ме последва навън и натам, накъдето се бях запътил, тоест наникъде. Но преди да успея да обеля и дума, Имелда се сопна:

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? Разхождаш се насам-натам с такъв вид, сякаш са ти заврели тухла в задника.

— О, значи си забелязала — отвърнах саркастично. — Да не би да си забравила, че аз съм човекът, за когото работиш от осем години? Онзи, който те извика тук? Онзи, който носи същата униформа като теб?

— Не съм забравила.

— По дяволите, Имелда, тези хора ме карат да се чувствам неудобно.

— Кои хора? Имаш предвид Али и Мария ли? — отвърна невинно тя.

— Да, същите — рекох. — Не си ли забелязала нещо странно в тях? Имам предвид нещо наистина странно.

— Имаш предвид, че са жени юристи? И какво? Ако питаш мен, всички юристи са напълно чалнати.

— Нека да ти помогна малко. Когато си била детенце, майка ти не е ли провеждала един от онези неудобни разговори за цветенца и пчелички? Не си ли забелязала, че и на двете жилата са им обърнати навътре?

— О — спря се тя, нагласи очилата на носа си и ме изгледа проницателно. — Искаш да кажеш, че са лесбийки ли?

— Точно така, мамка му! Точно това имам предвид!

— Хм — поклати глава тя, сякаш бях казал нещо абсурдно. — За мен това не е проблем.

— Така ли?

— По дяволите, в армията винаги е имало сума лесбийки.

— И това не е проблем за теб?

— Че защо да ми е проблем? Нали си вършат работата?

Започнах да губя търпение.

— Само не ми казвай, че Али и Мария не те дразнят. Господи, достатъчно е само онази грамадната да влезе в някоя стая и мазилката почва да пада. Другата пък е толкова кисела, че очите ми се насълзяват!

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — каза Имелда и изведнъж се закова на място.

— Не мисля, че имам някакъв проблем.

— О, имаш. Проблемът ти е, че си бял мъж.

Отвърнах подчертано спокойно:

— Имелда, това няма нищо общо с…

— Как ли пък да няма! Никога не си страдал от предразсъдъците на другите.

— Нека ти цитирам прославения Колин Пауъл: „Цветът на кожата е физическо качество. Хомосексуализмът е поведенческо качество.“ Той е чернокож, доколкото си спомням. И не изпитва много добри чувства към гейовете.

— Няма правило, че само белите могат да мислят ирационално — контрира Имелда. — Може би е, защото си мъж.

— Е, не може и така, и иначе! — сопнах се аз. — Първо казваш, че ставало дума за белите мъже. А сега пък — изобщо за мъжете.

Тя присви очи, изгледа ме косо и наклони глава. С Имелда трудно се водят философски спорове — или каквито и да било спорове. Освен ако не искаш да си тръгнеш с два счупени крака.

— Нека те попитам нещо — рече тя.

— Какво?

— Виждал ли си ме някога с мъж?

— А?

— С мъж. Едно от онези същества с ръжен и две топки между краката.

— Много добре знам какво означава „мъж“ — отвърнах грубовато. — Виждал съм те с мъже, разбира се.

— Не, виждал ли си ме да ходя с конкретен мъж?

— Ами, ъъъ, не. И какво от това?

— Не си ли се замислял по този въпрос? Никога ли не си се чудил как така дъртата Имелда, на четирийсет и девет години, си няма мъж?

— Какво искаш да кажеш? — попитах и се задавих.

Започвах да подозирам нещо, но то просто не можеше да бъде вярно. Не и Имелда Пепърфийлд. Не и моята доверена дясна ръка, способната ми помощничка, Четвъртъкан, Петкан и прочие.

— Ти не можеш да питаш, а аз пък не трябва да отговарям. Това е правилото, нали? — рече самодоволно тя.

— О, господи — изстенах, изведнъж изправен пред неизбежната истина.

Добре де, никога не я бях виждал с мъж, но не ми беше хрумвало да си го обяснявам с такива задни мисли. Смятах, че е толкова самоотвержена професионалистка, че все едно е омъжена за армията. Или че е толкова упорита и решителна жена, че не би могла да си намери мъж, който да не се бои от нея.

Без да каже нещо друго, тя изведнъж закрачи отново. Побързах да я настигна.

— Хей, почакай.

Тя хладно ме изгледа през рамо.

— Нямам какво да добавя — обяви студено.

— Не, аз… ъъъ… почакай, по дяволите!

Тя се спря и се обърна.

— Какво?

— Трябва да те попитам още нещо — заекнах, неспособен да осмисля онова, което току-що ми бе казала.

Тя сви устни, завъртя очи и тъй като я познавах добре, знаех какво означава това изражение. Най-добре щеше да бъде да приключвам по-бързо, иначе рискувах да ме халоса по носа.

— Смяташ ли, че Уайтхол наистина го е направил?

— Може би.

„Може би“ е твърде двусмислен отговор.

— Може би — повтори загадъчно тя.

— Защо може би?

— Може би, защото Уайтхол изглежда умно момче. А умните момчета не се прецакват чак толкова зле, че да изглеждат напълно виновни. Едно умно момче винаги ще измисли нещо, за да внесе някакво съмнение.

Досега не го бях поглеждал от тази страна, но както много от нещата, които казва Имелда, беше удивително разумно. Ето, имаме си работа с човек, който е завършил сред първенците на випуска си в „Уест Пойнт“. А в утрото на убийството е имал предостатъчно възможности да измисли нещо. Навярно не би успял да изчисти всички съмнения, но е можел да размъти водата, да пусне няколко фалшиви следи. А той си е лежал на рогозката до трупа, докато Моран не го е открил. После прави несръчен и нерешителен опит да накара Моран и Джаксън да поизлъжат малко. Но истината е, че е усещал как всички стрели са насочени право към самия него. Човек би заключил, че е бил смазан от напрежението, но и това не пасваше. Томас все пак беше шампион по бокс. Притежаваше нужното самообладание, за да се измъква дори когато е натикан в ъгъла, под градушка от юмруци.

— Смяташ ли, че са му направили постановка?

— Откъде да знам? — попита Имелда, очевидно ядосана от моите предразсъдъци за гейовете.

Улових я за ръката. Погледнах я в очите и отсякох:

— Престани. Нужна ми е твоята помощ.

Тя погледна ръката ми и аз учтиво я отдръпнах, преди Имелда да забие коляно в слабините ми или да ме ухапе, или най-малкото да пробие дупка в челото ми с яростния си поглед. Ако не съм го споменавал досега, то трябва да знаете, че Имелда може да бъде същинска хала, когато я обземе ярост. Понякога дори не е необходимо да я обзема ярост. Ще ви захапе за задника ей така, само заради спорта.

Тя изправи рамене.

— Сега пък какво означава това? Че нямаш угризения да искаш помощ от една лесбийка ли?

— По дяволите, Имелда, дори и да си лесбийка, ти всъщност не си.

— А?

— Като Рок Хъдсън — обясних и се ухилих тъпо.

Тя поклати глава, все едно това беше най-глупавото нещо, което някога беше чувала. След това си придаде примирено изражение, сякаш нямаше значение, че съм пълен тъпанар, все щеше да вмести една милостива услуга за мен в напрегнатия си график.

— От каква помощ се нуждаеш?

Набързо й обясних всичко — от неочакваното желание на Катрин да се възползва от услугите ми до бръмбарите, които бях открил в стаята си. Тя търпеливо кудкудякаше и ръмжеше на подходящите места, но не изглеждаше никак обезпокоена или разтревожена. Имелда обаче си беше такава — тежеше си на мястото като оловна палачинка.

— И какво искаш от мен? — попита, след като приключих.

— Искам всичките ни стаи и офиси да бъдат проверявани за подслушвателни устройства всеки ден. И трябва да разбера кой е Кийт Мерит. И какво е търсил тук.

— Има ли някаква причина да не попиташ мис Карлсън за това?

— Питах я. Излъга ме.

— Аха.

— Хайде бе, Имелда. Нали разбираш какъв ми е проблемът? Катрин е замислила нещо. Тя винаги има нещо наум.

А Мерит навярно е в центъра му. Никой не хвърля хората пред фучащи коли ей така, заради купона.

— Ти и с нея ли имаш проблем? С мис Карлсън?

— Винаги съм имал проблеми с нея. Ти не я познаваш толкова добре, колкото мен. Никога не си срещала по-манипулативен, коварен и лукав човек. Не й се връзвай на номерата.

— Аз я харесвам — рече Имелда, като по този начин потвърди, че вече е попаднала в мрежата на паяка. — Няма да направя нищо, което да й навреди.

— Кой говори за нещо, което да й навреди? Повярвай ми, тя е замислила нещо.

— Добре, става — съгласи се тя.

После си тръгна, все едно нямаше какво повече да обсъждаме.

— Благодаря ти — извиках подире й.

Остави ме сам на напечения от слънцето тротоар, обзет от чувството, че сме пресекли Рубикон, или както там се казва, когато двама доскоро близки хора са направили гигантска крачка назад в отношенията си и са се отдалечили един от друг.

Имелда Пепърфийлд — лесбийка? Щеше да ми бъде много трудно да се примиря с това. След като бяхме прекарали заедно цели осем години. Изведнъж осъзнах как се е почувствал Ърни Уолтърс, когато е разбрал за Уайтхол.

Как съм могъл да не го забележа, по дяволите?