Врагове по неволя

47

Почувствах се дълбоко поласкан от начина, по който беше уредено всичко. Във вторник сутринта делото беше открито според графика. През следващите два дни Катрин и Еди се дуелираха около избора на съдебни заседатели. По отношение на отводите схватките в този процес бяха сред най-кървавите в историята на военното правосъдие.

Процедурата по отводите във военния съд не е съвсем същата като във федералния, но доста прилича на нея. Катрин беше в правото си да отхвърли всеки кандидат, за когото можеше да докаже, че тайно мрази хомосексуалистите. Работата на Еди беше по-трудна, защото не можеш да дисквалифицираш човек само защото не мрази тайно хомосексуалистите. Еди трябваше да покаже, че предложените заседатели смятат гейовете за преследвано малцинство, което въпреки това заслужава да служи в армията — че въпреки нормалния си и дори похвален начин на живот те често са уязвими жертви на ловците на вещици в армията и са обвинявани за престъпления, които не са извършили. Нямаше изгледи много от военните да признаят, че мислят по тоя начин.

В резултат на това Катрин контролираше ситуацията Тя пресяваше антигей фанатиците и търсеше мъже и жени които или да бъдат справедливи, или поне да притежават напълно обективно отношение към хомосексуализма. Кандидатите от пехотата бяха направо изклани. Доколкото си спомням, в един момент тя отхвърли осем подред. В окончателния състав влязоха три жени, което беше далеч по-добро постижение, отколкото очаквах първоначално. Жените, както бе отбелязала Имелда, са по-малко склонни да осъждат сексуални престъпления — е, с изключение на двуженството или прелюбодейството. Ако имате клиент, обвинен в някое от тези две престъпления, последното нещо, което ще искате, е жена за съдебен заседател.

Катрин се справи превъзходно.

Откъде го знаех ли? Ами военните за първи път отвориха процеса за пресата. В залата дори бяха допуснати телевизионни камери — доколкото ми е известно, нещо нечувано за военните трибунали. Но като се има предвид страстния обществен интерес към делото, както и това, че цяла Корея чакаше на тръни обявяването на присъдата, един закрит процес би бил катастрофа. За да запази съюза, армията трябваше да изостави обичайната си практика на процеси при закрити врати.

На сутринта на третия ден Еди се изправи и произнесе встъпителната си пледоария. Телевизионните камери го следяха неотлъчно и той определено се кипреше. Това беше моментът, който бе чакал цял живот. Крачеше напред-назад и уж импровизираше речта си, а тя продължи трийсет минути с точност до секундата. И наистина ужасно приличаше на младия Робърт Редфорд, а камерите не пропуснаха този факт.

Никак не ми се щеше, но трябваше да му отдам дължимото. Беше блестящ. Беше лаконичен и страстен. Успя да удържи на импулса да прекали с изложението си в светлината на прожекторите, макар че съм сигурен, че това го убиваше. Подчертаваше отново и отново абсолютно отвратителния характер на престъплението. Напомняше на всички, че обвиненият беше възпитаник на „Уест Пойнт и опитен офицер — човек, който беше изпълнявал дълга си във всяко друго отношение, но въпреки това се беше оказал безчувствен и брутален убиец.

Оцених умело прицеления предварителен залп от негова страна, тъй като беше очевидно, че Катрин възнамерява да постави ударението върху факта, че клиентът й е образован офицер с престижна професионална кариера, поради което бе малко вероятно той да е извършил мерзостите, за които беше обвинен.

На всичко отгоре Еди някак си беше узнал за боксовите подвизи на Уайтхол. За няколко минути се спря и на тази тема, като отбеляза, че ударите, нанесени по тялото на Ли, били описани от патолога като особено свирепи и силни — такива, каквито би могъл да нанесе само трениран атлет.

Еди постоянно напомняше на съдебните заседатели за хомосексуалното естество на престъплението, като играеше по тънката струна на утайката от неуловими предразсъдъци. Майсторско изпълнение.

След това обаче се вдигна на задни лапи и надмина и себе си. Помоли съдебните заседатели и хората зад телевизионните камери да се опитат да се поставят на мястото на Ли Но Те. Представете си, че сте на двайсет и една години, силно интелигентен, красив, дете на любещи родители, млад мъж с блестящо бъдеще.

Представете си, че един американски офицер току-що ви е поканил на празненство в апартамента си. Вие се чувствате поласкан и приемате. Вие обичате американците. Вярвате им и се учите от американските офицери. Затова отивате. Американците обаче се напиват и вие започвате да подозирате, че сте допуснали сериозна грешка. Тогава — и тук Еди помълча малко, за да засили впечатлението от следващите си думи, — тогава ви притискат към пода, макар че се съпротивлявате и ритате, и ви причиняват ужасни неща. Двама от тях ви държат, докато третият се възползва от вас. Те са пияни и се гаврят с тялото ви по най-отвратителни начини, за да задоволят неестествените си страсти. Вие пищите от болка, но те запушват устата ви. Молите ги да спрат, но те се смеят. Тогава усещате как някой премята колана си около врата ви и той започва да се стяга…

Еди замълча. Втренчи се в лицата на съдебните заседатели. Придаде си изражение на вселенска, бездънна тъга. Сведе очи към пода и поклати глава, все едно му беше трудно да продължи, все едно некрофилията беше прекалено отвратителна, за да може да я опише. После храбро преглътна и отново вдигна очи към десетимата заседатели. Сложи ръце на преградата пред тях, придаде си строго и смело изражение, наведе се и много тихо каза:

— Вие сте американски офицери. Още преди този процес да завърши, ще разберете какво ужасно поражение на нашата професия е нанесъл Томас Уайтхол — на нашата репутация и на нашия засрамен народ. Покажете на света… покажете на семейството на Ли Но Те… покажете на народа на Южна Корея, че нашата професия е професия на честта. Изтрийте ужасното петно на това престъпление. Покажете, че знаете как трябва да се справите с човека на подсъдимата скамейка. Покажете на света… Е, вие и сами знаете какво трябва да им покажете. Знаете дълга си.

После се завъртя и се върна на мястото на прокурора с гневни, енергични крачки, сякаш нямаше търпение лично да заличи това петно.

Честно казано, неговата реч ми се стори малко пресилена и по-подходяща за заключителна пледоария, отколкото за встъпителна, но това само идваше да покаже доколко беше уверен в себе си. Беше изпълнил перфектно етюда си. Нито веднъж не беше споменал чина на Уайтхол, сякаш Томи вече не заслужаваше това достойно обръщение. Беше подчертал дълбокото унижение, което Уайтхол беше причинил на военната професия, тъй като офицерите от армията са възможно най-обвързаните със своята институция същества на Земята, а Еди искаше да хвърли масло в огъня, като направи обидата лична. Освен това адвокатът на защитата беше цивилно лице. Той се опитваше да я дистанцира от съдебните заседатели.

Но ако Еди беше добър пред камерата, Катрин беше направо изумителна. В мига, в който тя доближи съдебните заседатели, стана безпощадно ясно, че ако той е в главната роля на училищната пиеса, тя е звездата от Бродуей. Той просто нямаше нейния опит и природната й актьорска дарба. Освен това Еди прекалено много се гордееше с външния си вид. Движеше се пред камерите като паун. А Катрин приличаше на грациозен, прелестен лебед, който никога не се беше виждал в огледало.

Тя остана напълно неподвижна в продължение на няколко дълги, многозначителни секунди, за да позволи на камерите да се фокусират върху нея. И това, което видя светът, беше една дребна жена без бижута, с обикновена рокля и ангелско лице. Не можех да откъсна очи от нея и изведнъж осъзнах на кого ми приличаше — на статуите на Дева Мария в католическите църкви. В нея имаше такава дълбока, изначална чистота, че буквално ме заболя сърцето.

Когато я погледнеше, човек просто не можеше да не се запита как е възможно една такава жена да защитава един убиец, изнасилвач и осквернител на трупове.

Тя заговори. И аз веднага разбрах защо беше тежката артилерия на Организацията на военнослужещите хомосексуалисти. От нея просто струеше сурова енергия. Беше толкова убедена в каузата си, че огънят я изгаряше отвътре. Не беше истерична, голословна или разхвърляна. Думите й се лееха като нажежена лава, която се спускаше върху всички наоколо.

Тя говори в продължение на две минути и после заповяда на съдебните заседатели да погледнат към нейния клиент. Десет глави се завъртяха едновременно. Дори камерите се преместиха, за да уловят в кадър Томи Уайтхол, който седеше напълно изправен във военната си униформа. И точно тогава аз буквално изгубих дъх. Не знам защо не го бях установил по-рано, но камерите наистина не лъжат. Когато видях лицето на Томи на телевизионния екран, откритието ме блъсна като юмрук в лицето. И изведнъж вече знаех. Най-сетне бях разбрал.

Искаше ми се да крещя. Ако можех, щях да изскоча от това легло и да пробягам цялото разстояние от болницата до съда. Щях да се втурна в залата и да взема Катрин в обятията си. Щях да я целуна и да я утеша, да я помоля за прошка.

Камерите и моето собствено внимание се върнаха върху Катрин. Може би се дължеше на това, което бях научил току-що, но тя ми се стори най-тъжното човешко същество, което някога съм виждал. Тя признаваше пред заседателите, че Еди Голдън ще представи една от най-убедителните обвинителни тези на света. Всички доказателства, всеки свидетел, всяка дума, произнесена от Еди, щеше да направи невъзможно някой да повярва, че капитан Уайтхол не е извършил престъпленията, в които е обвинен.

И за това си имаше причина, обяви тя. На капитан Уайтхол му бяха скроили клопка. Възможно е тя да не успее да го докаже. Признава си го направо, защото няма намерение да лъже или да подвежда съдебните заседатели. Хората, скалъпили делото, не бяха допуснали грешка. Не бяха оставили следи, които да ги уличат. Бяха обмислили всичко и бяха действали внимателно и умело. С удивителна ловкост бяха успели да хвърлят вината върху клиента й. Всъщност не е било толкова трудно. Необходимо е било да предприемат само няколко стъпки.

Катрин ги предупреди: не забравяйте, че докато слушате прокурора, докато изслушвате свидетелите на обвинението, докато се запознавате с доказателствата му, вие виждате едно убийство, извършено от някой друг и приписано на капитан Уайтхол. Поставете се на мястото на капитан Уайтхол. Не влизайте в ролята на Еди Голдън, защото той е най-големият глупак в тази зала. Защото е подмамен, излъган, подведен. Той е най-добрият съюзник на истинския убиец. Помнете — при всяка дума, която излиза от устата му: той вече е бил излъган.

Като се имат предвид обстоятелствата, встъпителната реч на Катрин беше възможно най-добрата. Бързия Еди обаче си седеше зад банката, като неуспешно се опитваше да скрие самодоволната си усмивка. Катрин беше подала знак, който опитните юристи знаят как да интерпретират. В пледоарията си тя беше признала, че не може да обори тезата на прокурора. И затова беше направила единственото друго разумно нещо, което й оставаше. Беше се опитала да накара съдебните заседатели да си представят заговор — не да игнорират свидетелите или доказателствата, а да ги разглеждат като признак за умението на онзи, който бе замислил заговора. Тя не можеше да подкопае доказателствата, затова атакуваше достоверността на онзи, който ги представя.

Добър подход, но аз познавах Еди. Щеше да я съсече на парченца.

Катрин се върна до мястото си, после съдията извика и двамата при себе си. В този момент по телевизията пуснаха реклама, но аз знаех какво става.

Когато възобновиха предаването, съдът вече беше преподал работа и репортерът съобщи, че съдия Каръдърс беше отложил процеса за следващия ден. Еди и Катрин си събираха нещата. Когато тръгваше от мястото си, Катрин се усмихваше, което ми се видя странно. Но предположих, че просто бе изпитала облекчение, че ще има още един ден, за да се опита да измисли някакъв нов подход, да открие пробив или да създаде някоя нова изненада за Еди.

Изключих телевизора и се опитах да дремна. Този сън щеше да ми е нужен, за да мога да издържа на онова, което щеше да последва.

Започнаха да пристигат след около три часа. Първо дойдоха двама военни полицаи, надникнаха в стаята и застанаха на пост пред вратата. После се появиха Бъз и Каръл. След това двама техници домъкнаха телевизор с видеокасетофон и голяма видеокамера на триножник. После влезе съдебният пристав. След него пристигна Еди — раздразнен и нацупен. После дойде капитан Кип Гойнс, заменилият ме военен съветник на Катрин, който щеше да я замества, тъй като предстоеше да се разкрие секретна информация.

Накрая, когато всичко беше готово, пристигна полковник Каръдърс в пълна униформа. За пръв път го виждах с всичките му ордени и регалии. Едва сега разбрах, че и той беше бивш пехотинец — носеше бойната значка на гърдите си, както и петлиците на рейнджър, имаше две „Пурпурни сърца“ и „Сребърна звезда“. Нищо чудно, че беше толкова твърдоглав негодник. С всичкото ми уважение, разбира се.

В далечния край на стаята беше вкарана малка метална масичка. Каръдърс изглеждаше комично, докато се опитваше да побере огромното си туловище зад нея. Струва си да отбележа обаче, че никой не се засмя и не даде и най-малкия знак, че му е забавно.

Когато всички бяха вперили очи в съдията, вратата отново се отвори, в стаята влезе възрастен кореец и се настани в дъното, до самата врата. Беше министърът на отбраната Ли Юнг Ким. Бях настоял да го поканят, макар че до този момент не бях сигурен дали ще дойде.

Каръдърс откри заседанието със сърдит тон и с обяснението, че това е изключително необичайна процедура, която обаче е съществена за въздаването на правосъдие. Посочи камерата и ни информира, че заседанието ще бъде заснето, а записът — запазен в случай, че постъпи обжалване. Заседанието обаче ще бъде смятано за проведено в съдебната зала. Съобщи ни, че ще чуем секретна информация и ако дори една дума, произнесена в стаята, изтече навън, ще последва нов трибунал, който той лично ще председателства и ще бъде безпощаден в прилагането на закона.

Каза го по такъв начин, че дори Бъз Мърсър преглътна.

След това Каръдърс извади от джоба си дървено чукче и удари с него.

Мърсър беше поканен да седне на стол пред масата на съдията, където приставът го закле. Съдията му зададе няколко встъпителни въпроса за това кой е, каква е службата, която заема, и с какво е свързан с това дело.

Еди седеше в ъгъла на стаята и аз не свалях поглед от него, докато той от време на време ме поглеждаше предпазливо. Виждах, че се чудеше и дори се боеше от това каква беше моята роля. Не присъствах в качеството си на адвокат, тъй като вече си бях направил отвод. Нито като свидетел. Бях тук в ролята си на специално назначен военен помощник на съдия Бари Каръдърс.

Дори бяхме пратили спешно запитване относно намеренията си до справочния отдел на военните съдилища в Александрия, щата Вирджиния, и оттам ни отговориха, че никога не са чували нещо подобно да е било правено преди, но тъй като съм офицер, положил клетва в този съд, не виждали нищо, което да противоречи на Военния кодекс. При наказателно дело можете да имате само един съдия, но кой закон казва, че той не може да има помощник?

Беше наистина безпрецедентно събитие. От друга страна, и Каръдърс, и аз бяхме работили в специалните съдилища, където всеки ден се правеха необичайни неща в името на сигурността на страната. Щяхме да се справим и този път.

Както и да е, Мърсър каза пред всички кой е и как е свързан с делото, а след това съдията прехвърли воденето на процеса на своя специално назначен помощник. Тоест — на мен.

И аз започнах:

— Мистър Мърсър, бихте ли обяснили на този съд поредицата от събития, които ви доведоха до разкритието, че старши инспектор Майкъл Бейлс и главен инспектор Чой Ли Мин са действали като агенти на Северна Корея?

Помислих си, че в този миг Еди ще получи инфаркт. Понечи да се изправи и съм сигурен, че беше на ръба да протестира, но Каръдърс удари силно два пъти с чукчето си и Еди кротко се свлече на стола.

Помогнах на Бъз да разкаже всичко. В ключовите моменти го карах да намали темпото и да обясни как е стигнал до някои умозаключения или го молех да даде по-подробни обяснения на някои завои или поврати в разследването. Беше неудобно само тогава, когато споменаваше името ми, а това се случваше доста често, както и можеше да се очаква. Но нека повторя: аз не присъствах в ролята си на адвокат, а като член на екипа на съдията, така че това не беше доказателство за предубеденост.

Необходим ни беше около един час, за да разясним ситуацията, и честно казано, всички в онази стая, дори Еди, бяха напълно хипнотизирани. Мъжете и жените, присъстващи в нея, научаваха в подробности, удар подир удар, за най-голямото контра-разузнавателно дело в американската история. Обществеността навън дори все още не знаеше, че се беше случило подобно нещо.

След като Бъз свърши, настъпи зашеметяваща тишина. Приличаше на следната картинка: група хора са се събрали в една стая и са се вторачили в бомба, която току-що е пробила тавана и се е стоварила пред тях — още неизбухнала, но с тиктакащ взривителен механизъм. Никой не искаше да помръдне, да въздъхне или да заговори.

Най-сетне Еди възстанови дар словото си.

— Ваша светлост — извика раздразнен той, — мога ли да разпитам свидетеля?

— Разбира се — обяви Каръдърс. — Но тъй като се намираме в съдебна зала, защитата има право да го стори първа.

Горкият Кип седеше като истукан на стола си. Виждах как погледът му шареше насам-натам, докато се чудеше какво евентуално би могъл да попита началника на местната централа на ЦРУ, който току-що беше разкрил, че двама от свидетелите на обвинението са севернокорейски шпиони. Най-сетне поклати глава и рече:

— Ще запазя правото си за кръстосания разпит.

Всъщност това беше доста хитър ход от страна на Кип.

Да остави Голдън да изстреля най-тежките си снаряди и да види какви щети ще трябва да бъдат възстановявани след това.

Еди се изправи и закрачи из стаята, като се опитваше да запази впечатляващите си маниери. Искаше ми се да му напомня, че в стаята няма телевизионни камери и може преспокойно да си спести тези глупости. Най-сетне сам се сети да спре и го направи точно пред Бъз Мърсър.

— Ъъъ, извинете ме, мистър Мърсър. Това беше много, много забавна история, но аз всъщност не чух да представяте някакви доказателства, че Майкъл Бейлс или Чой Ли Мин наистина са агенти на Северна Корея.

— Да, така е, май не представих — отвърна Бъз.

— И аз така си помислих — рече Еди, станал сговорчив на мига. — Онова, което чух, беше една изпълнена с косвени доказателства история, която би могла да има две дузини различни правдоподобни обяснения. Вие сте стар и опитен офицер от разузнаването, нали така? Предположенията могат да бъдат много опасни във вашата работа. Не мислите ли?

Бъз се почеса по главата и кимна

— Абсолютно вярно, майоре. Една от най-опасните грешки, които човек може да допусне.

— А пък Майкъл Бейлс не е тук и поради това не може да се защити, нали?

— Вярно е — съгласи се Бъз. — Сякаш изчезна от лицето на земята.

— А Чой е мъртъв, нали?

— Наистина е мъртъв — отвърна Бъз, без да крие задоволството си от този факт. — Колежката на майор Дръмънд го ликвидира с голи ръце.

— Значи вие искате от нас да приемем на доверие, че те са били агенти на Северна Корея, така ли?

— Не, не бих казал. Аз…

Има едно адвокатско правило — никога, ама никога не бива да задавате на враждебно настроен свидетел въпрос, чийто отговор не знаете предварително. Еди с все сили се беше опитал да го избегне, като ловко използва първите четири или пет свои въпроса, за да опипа какво знае Мърсър и да намали рисковете, но в крайна сметка стъпи накриво. Наруши правилото. И веднага го разбра. Ала неслучайно го наричаха Бързия Еди, защото веднага добави:

— Достатъчно. Аз приключих.

Устата на Бъз беше отворена, беше готов да каже още нещо — и очевидно желаеше да го стори, — затова Еди се наведе към него и го фиксира с изгарящо злобен поглед.

— Казах, че приключих, мистър Мърсър!

След това Еди се върна на мястото си. Единственият му проблем беше, че току-що беше извършил юридическо самоубийство. Каръдърс вдигна глава и погледна Кип.

— Имате ли въпроси?

Може би Кип и сам би се сетил, но Еди току-що му беше отворил вратата, затова Кип се изправи, усмихна се и влезе през нея.

— Нека започна с поздравления към вас, мистър Мърсър. Като военен и като американец, аз съм силно впечатлен от това как сте изпълнили дълга си.

— Благодаря ви, капитане — кимна Бъз, като стриктно се придържаше към ролята си.

След това Кип погледна към мен.

— Поздравления и за вас, майор Дръмънд. Вие сте истински герой.

— Благодаря ви — промърморих аз.

Кип се усмихна отново и пак се обърна към Мърсър.

— А сега, тъй като знам, че сте много зает човек, искам да изясним само един въпрос.

— Да?

— Разполагате ли с преки доказателства, че Майкъл Бейлс или Чой Ли Мин са били агенти на Северна Корея?

— Всъщност — да.

— И къде са тези доказателства?

— Всъщност — рече Бъз и посочи телевизионния екран, — аз донесох един видеозапис. Ние разпитахме мисис Майкъл Бейлс, която също е била действащ агент на Северна Корея.

— Можем ли да видим този запис? — попита съвсем естествено Кип.

— Точно затова съм го донесъл.

— Възразявам! Възразявам! — крещеше Еди толкова силно, че се уплаших да не получи херния.

Не, всъщност не се уплаших. Даже си умирах да го видя как се гърчи на пода, свит на кълбо от мъчителната болка. Двамата техници не му обърнаха внимание и нагласиха телевизора така, че всички да могат да виждат екрана, след което заредиха черната видеокасета.

Каръдърс погледна към Голдън.

— Какво има?

— Ако доказателството е от съпругата на Бейлс, то е недопустимо! Една съпруга не бива да бъде принуждавана да свидетелства срещу съпруга си.

— Ако е била принудена — рече Каръдърс и се обърна към Мърсър. — Била ли е?

Бъз сви рамене.

— Може да се каже. Не са й позволили да спи в продължение на пет дни.

Кип скочи на крака.

— Мисля, че всъщност майор Голдън се е объркал. Показанията не са срещу обвинения Томас Уайтхол. Те засягат ключов свидетел на обвинението.

Каръдърс се почеса по главата.

— Въпреки това въпросът може да е уместен. Изтръгнати с принуда показания от съпругата на свидетел могат да се ползват със същите мерки на защита.

Тогава аз не издържах.

— Мога ли да помогна в изясняването на този момент пред съда?

Голдън ме изгледа свирепо, но Каръдърс кимна.

— Мистър Мърсър, можем ли да научим цялото име на жената, която ще видим на видеозаписа? — попитах.

Бъз весело отвърна:

— Името, записано върху личната й карта на съпруга на американски военнослужещ, е Джин Мей Бейлс.

— Това истинското й име ли е?

— Не. Истинското й име е Ли Чин Мун.

— Откъде е?

— В документите, които е подала пред американските военни власти, е записано, че е родена в Чикаго, щата Илинойс, и е пристигнала тук през 1995 година.

— Вярно ли е това?

— Не. Кракът на Ли Чин Мун никога не е стъпвал в Съединените щати. Прекарала е целия си живот в специален лагер в Северна Корея — поне докато една подводница не я е свалила на източния бряг на Република Корея.

— Твърдите ли, че всичко, което тя е декларирала пред американските военни власти, когато с Бейлс са подавали документи за брак, е било фалшиво?

Бъз се засмя, след което отвърна делово:

— Почти всичко. С изключение на квадратчето, в което посочва дали е мъж или жена. Наистина е жена. Мога да ви уверя в това.

— И как бихте описали брака им?

— Не е било брак. Това е нейната легенда. Всъщност тя е била ръководителят на Чой и Бейлс. Била е изпратена тук, за да ръководи операцията им, когато в Северна Корея са осъзнали, че представлява истинска златна мина за разузнаването.

— Извинете, бихте ли повторили защо са я изпратили.

— За да ръководи цялата операция.

Дори аз невярващо поклатих шава.

— Тя е стояла начело на всичко това?

— Да. Създали са й легенда като сестра на Чой, а след това са я бетонирали с брака й с Бейлс. Доста хитро решение, ако се замисли човек. Живее в американска база като жена на американски офицер, ръководи човека, с когото живее, а Чой се отбива да посещава сестра си когато си поиска. И никой не подозира нищо.

В този момент можехме да влезем в някой от онези продължителни спорове, характерни за делата за двуженство, за това дали един брак е законен, ако някой от участниците в него е използвал фалшиво име, но какъв смисъл имаше?

Еди се гърчеше и се опитваше да измисли нещо, за което да възрази, но предполагам, че в крайна сметка беше осъзнал, че по този начин само ще се направи на още по-голям глупак. Искаше ми се да опита обаче.

— Пуснете записа — нареди Каръдърс и Еди не каза нищо.

Министър Ли лично се изправи и изгаси осветлението тъй като ключът бе най-близо до него.

Телевизионният екран примигна, докато лентата тръгваше, след това върху него се появи образът на жена, седнала на бял стол по средата на бяла стая. Върху тялото й беше хвърлено вълнено одеяло, за да прикрие голотата й.

Изглеждаше мръсна и изтощена, а косата й висеше на мазни кичури. Въпреки това беше поразително красива.

Около трийсет секунди се разменяха някакви реплики между нея и невидим за камерата човек. Говореха на корейски, затова не се разбра какво си казваха, но гласът и поведението й бяха умолителни, докато гласът на мъжа беше остър, властен и груб.

Най-накрая тя примирено отпусна глава и я заклати нагоре-надолу в знак на пълно изтощение. Мъжът й нареди:

— Обясни какви бяха отношенията ти с Майкъл Бейлс.

Тя повтори всичко онова, което Бъз Мърсър вече ни беше казал, само че бе далеч по-убедително да го чуеш от устните на тази жена, прикована към стола. Каръл Ким бе права. Английският й беше великолепен, чак до акцента, характерен за жителите на Средния запад. Но така и би трябвало да бъде. Също като Чой, преди да бъде прехвърлена на юг, тя беше прекарала целия си живот в специален лагер, в който — както ни беше споменал Ким, човекът от КЦРУ — езикът се преподавал от бивши американски военнопленници.

След това дойдоха въпросите за нейните задължения и се оказа, че ролята й в заговора включвала и ръководенето на предателите, попаднали в мрежата на Бейлс и Чой. На пресекулки, като заекваше от време на време, тя обясни, че нареждала на предателите от каква информация се нуждаят господарите й в Северна Корея, събирала сведенията и в пазарни дни отивала в града и ги предавала на свръзка, която ги прехвърляла на север.

След това дойде онази част, която очаквахме.

— Как е бил вербуван Майкъл Бейлс?

Тя заби поглед в пода. Изглежда, имаше затруднения да си спомни, може би защото бе изтощена, а може би защото не искаше да забърква Бейлс с всички други американци, попаднали в капана. Най-сетне заразказва:

— Случило се е месеци, преди да пристигна. Една вечер Бейлс отишъл в бара „Кинг Мей“ в Итеуон. Пил много и се качил горе с някаква проститутка. Бейлс обича… ами обича грубия секс. В това отношение имахме проблеми с него дори след вербуването му. Онази нощ обаче Бейлс пребил момичето…

Тя на няколко пъти си пое бързо дъх, сякаш се нуждаеше от повече кислород, за да продължи да говори.

— Смазал носа й и костите се забили в мозъка. Получила вътрешен кръвоизлив и починала. Чой се появил, за да разследва престъплението. Бейлс веднага се представил като полицейски офицер и Чой мигновено прозрял колко ценен би могъл да бъде.

— Значи са сключили сделка? — попита неизвестният мъж.

— Да, сделка.

— Толкова просто ли е било?

Тя кимна.

— А после?

— Кой го интересува смъртта на някаква проститутка? Кой ще се оплаче, ако убиецът й никога не бъде разкрит? Сводникът и може би? Чой записал в протокола, че Бейлс е присъствал там като следовател, а не като заподозрян. Два месеца по-късно делото било приключено по липса на доказателства.

— Не се ли безпокояхте, че Бейлс може да даде заден ход и да избяга от споразумението?

— Винаги правехме копия от делата. За по-сигурно ги изпращах на север. Можех да ги получа, ако… ами ако ми потрябват.

— Какво вършеше за вас Бейлс?

Тя заби брадичка в гърдите си, но вдигна очи и се взря в разпитващия.

— Уморена съм… попитайте ме по-късно.

Той й изкрещя нещо на корейски и макар да нямах никаква представа какво беше казал, тя очевидно имаше, защото веднага вдигна глава.

— А сега отговори на въпроса. Какво вършеше за вас Бейлс?

Тя отметна глава назад, сякаш се опитваше да върне кръвта в мозъка си.

— През първата година — биографични проверки на набелязаните цели. Имаше достъп до досиетата на военните и ФБР. Това беше полезно.

— Друго?

— След няколко години започна да ни помага в залагането на капаните. Чой му се обаждаше, когато откриеше някоя цел. Бейлс… той помагаше в убеждаването им. Американците започваха да се тревожат, когато той се появи. Помагаше да им се окаже натиск.

— Плащахте ли му нещо?

— Да. Превеждахме парите по чуждестранна сметка. Но това не беше важно за него.

— Защо? — попита разпитващият.

Брадичката й отново се заби в гърдите, но този път тя продължи да говори, макар гласът й да заглъхваше.

— Той е силно самовлюбен. А Чой уреди нещата така, че да изглежда като супер детектив — тя успя да се позасмее, сякаш беше разказала виц, който беше смешен само на нея. — Много смешно, наистина. Шефовете на Бейлс започнаха да разчитат на него да поема повечето дела по престъпления, извършени извън базата. И когато срокът на пребиваването му в Корея изтече, те с огромно желание го продължиха.

— Разкажи ни за американеца Кийт Мерит.

— Не — рече тя със съвсем слаб гласец. — Време е за сън… Ти ми обеща.

Екранът изведнъж става черен, но звукът остана включен и можеше да се чуе шумът от стъпки, четири силни удара и женски писъци. След това картината се възстанови. Бузите й бяха зачервени и тя гледаше към разпитващия, а в погледа й се четеше смесица от презрение и гняв. Водещият на разпита излая нещо на корейски, тя кимна и продължи:

— Той пристигна тук няколко седмици преди останалите. Душеше наоколо. Разпита Бейлс два дни след пристигането си, затова започнахме да го следим. След това, ъъъ, по-късно двамата с Карлсън заедно разпитаха Бейлс отново… Подадоха му чаша с вода. Бейлс взе отпечатъци от нея и ги изпрати на ФБР. Оказа се, че не е адвокат, а частен детектив.

— Кой се опита да го убие?

— С това се занимаваха други хора. Двама агенти от Инчон. Не искаме да рискуваме нашите хора да бъдат идентифицирани.

— Защо?

— Отначало той беше насочил усилията си да докаже, че Ли е хомосексуалист. По-късно заподозря, че на Уайтхол му е направена постановка. Но не разполагаше с факти — тя замлъкна за миг и отново се вторачи в пода. — И въпреки това… ние започнахме да се безпокоим. Ами ако тръгнеше да разследва Бейлс и Чой?

— Откъде разбрахте това? И в неговата стая ли бяха поставени подслушвателни устройства?

— Не, само в апартамента на Уайтхол в месеците преди ареста му. Мелбърн беше детектив. Мислехме, че може би знае как да провери дали няма такива. Използвахме други средства за подслушване.

Тя отново отпусна глава. Видяхме гърба на разпитващия, който я приближи, след което я разтърси няколко пъти толкова яко, че главата й отхвърчаваше напред-назад. Тя се съвзе и продължи:

— Подслушахме, че Мерит обсъжда подозренията си с Карлсън, адвокатката на Уайтхол.

— По какъв начин Мерит е стигнал до подозренията си?

— Догаждал се е. Но е бил твърде близо до истината.

— Значи сте го подмамили да излезе в Итеуон?

— Чой измисли всичките подробности. Един от нашите хора се обади на Мерит и му каза, че трябвало да поговорят. Инструктира го да излезе на пазар. Увери го, че е виждал снимката му във вестниците. Че ще го познае и ще поговорят.

Последва кратка пауза и аз се зачудих за разговорите на Мерит с Катрин относно евентуална постановка на Уайтхол. Защо Катрин изобщо не беше споменавала за тези подозрения пред мен? Затова ли ни беше казала да възприемем стратегията за скалъпено обвинение?

Но преди да мога да помисля по тези въпроси, гласът на невидимия агент нареди:

— Разкажи ни за Уайтхол.

Тя отново сведе глава, сякаш се мъчеше да възстанови някакви подробности в съзнанието си. Като се има предвид, че не беше спала най-малко пет или шест денонощия, чудех се как изобщо беше способна да прави нещо друго, освен да фъфли и да се лигави.

После екранът пак стана черен, чуха се още плесници и викове, след това тя измрънка нещо на корейски, което прозвуча като молба, но отново прозвуча гласът на разпитващия — суров и безпощаден. Камерата се фокусира върху жената.

— Научихме за връзката на Уайтхол преди четири, може би пет месеца. Мислеха си, че са дискретни. Глупаци. Когато апартаментът е нает от американец, собственикът трябва да докладва в участъка.

— Така ли е разбрал Чой?

— Той винаги внимаваше за такива случаи. Обикновено американците търсят места, където да държат любовниците си.

— Защо не се опитахте да вербувате Уайтхол?

Тя погледна право към камерата:

— Не представляваше никакъв интерес. Заемаше незначителен пост в базата. Наредих на Чой да използва своите помощници и да разбере какви ги върши Уайтхол.

— И разкрихте връзката му с Ли Но Те.

Тя кимна.

— Срещаха се по два, понякога до четири пъти седмично в апартамента. После монтирахме подслушвателни устройства.

— Чия беше идеята Ли Но Те да бъде убит?

За част от секундата в очите й проблесна искрата на предишното й непокорство. Или може би гордост.

— Аз го заповядах.

— Защо?

— Не е ли очевидно? За да прогоним американците от корейска земя.

— Защо точно онази вечер?

— Те щяха да се разделят. Това беше последната ни възможност.

Неволно се обърнах и погледнах към дъното на стаята, където седеше министър Ли. Не откъсваше поглед от телевизионния екран. Беше скръстил ръце, а лицето му беше безизразно. Не исках дори да си представя какво си мисли.

— Как влязохте в апартамента?

— Не сме влизали.

— Така ли?

— Ли винаги ставаше към три и половина, за да се прибере в базата. Редниците трябва да са там, когато сержантите обхождат казармите. В противен случай щеше да си има неприятности.

— Значи е бил убит извън апартамента?

Камерата се фокусира върху нея и в следващия миг стана ясно, че тя беше дълбоко заспала. Брадичката й отново беше клюмнала върху гърдите и по начина, по който се надигаше и спускаше гръдният й кош, можеше да се разбере, че спи като бебе. Екранът пак се затъмни и отново последваха удари, след това няколко думи на корейски, а накрая лицето й отново изпълни екрана.

— Убихме го на стълбището. Ли се опита да се съпротивлява. Дори успя да удари Чой няколко пъти. Но в крайна сметка мъжете го укротиха. Биха го известно време. Трябваше да има следи от насилие.

— Как беше убит?

— Чой извади колана от панталона му и го удуши.

Тя замълча за миг и горната й устна съвсем леко се изкриви нагоре.

— Оказа се, че когато Ли се е обличал, е объркал коланите и взел този на Уайтхол. Чист късмет.

Разпитващият каза нещо остро, вероятно недоумяваше как такава гадост може да се нарече късмет. Тя отвърна на погледа му и лицето й бе напълно изцедено, но нещо в очите й даваше да се разбере, че според нея е спечелила този рунд.

— Как го върнахте обратно в апартамента? — попита агентът.

Този път аз вече знаех отговора, преди тя да го е дала.

— Имаше ключ за апартамента в джоба на Ли. Уайтхол му го беше дал преди месеци. Чой отключи и постави трупа до Уайтхол. Вратата има автоматична ключалка. Заключи се, след като я затвориха.

— Как направихте така, че да изглежда, че е бил изнасилен?

— Чой беше взел… — Тя изведнъж се смути и изломоти нещо на корейски.

— Изкуствен пенис — преведе скритият зад кадър глас. Тя кимна.

— Вкара го и го оставиха в тялото в продължение на двайсет минути. Чой беше разследвал доста сексуални престъпления. Идеята беше негова. Хитро нали.

Този път, когато се обърнах да хвърля крадешком поглед към министър Ли, той беше забил поглед в земята и по бузите му се търкаляха едри сълзи. Потреперих от болка. Един от малкото факти по това дело, които бях успял да установя сам, беше колко много той и жена му обичаха сина си. На никой родител не бива да се случва да убият детето му. И още повече, никой родител не бива да бъде принуждаван да слуша как един от убийците разказва за грозните подробности на престъплението.

— След това Чой се е върнал в участъка, така ли? — попита разпитващият.

Тя поклати глава.

— Къде е отишъл тогава? — изкрещя мъжът. — Къде отиде?

— У дома. Изчака там да му се обадят. Бейлс чакаше с мен.

— Искаш да кажеш, че и Бейлс е бил там?

— Разбира се. Много си пада по такива неща. Както вече ви казах, той е садист.

След това разпитващият и някакъв друг невидим мъж размениха няколко думи на корейски и екранът изгасна.

Минаха няколко секунди, преди министърът да запали осветлението. Когато се извърнах да го погледна, той вече излизаше. В стаята цареше пълно мълчание. Еди сякаш беше хлътнал в стола си и изглеждаше като претоплен мъртвец. Ей това е едно от нещата, които мразя у този негодник. Той наистина не даваше и пет пари, че един човек е бил брутално умъртвен или че друг невинен беше натопен за това престъпление. Беше паднал духом, защото нямаше да спечели делото.

Каръдърс огледа последиците от психологическото клане в стаята, след това помоли всички да излязат, с изключение на Еди, Кип и мен самия. Мина почти цяла минута, докато хората напуснаха стаята, а в нея останаха само много емоции, един съдия и трима юристи.