Врагове по неволя

40

Нямаше смисъл да лягаме да спим толкова късно, затова продължихме да работим. Каръл резюмираше на английски всеки по-важен пункт от деветте дела, които бяхме отделили. Аз четях записките й и прибавях препоръки как да се пресява по-нататък купчината.

Всичките девет отделени дела бяха подозрителни по някакъв начин, но три от тях изпъкваха като въшка на чело. Най-вече защото в тях липсваха свидетелски показания, както и при делото на Дженсън.

Едното дело беше на майор от разузнавателния отдел, чиято жена корейка била заловена да върти черноборсаджийска операция. Когато я арестували, тя шофирала товарен минибус, пълен с американска козметика за над сто хиляди долара. Корейките са луди по чуждестранната козметика, върху която обаче са наложени абсурдно високи мита характерни за силно протекционистичната икономика на Южна Корея. Това прави козметичните продукти абсолютен хит на черния пазар. Като се има предвид, че жената е била заловена на местопрестъплението — да шофира минибус, натоварена с контрабандна стока — изглеждаше абсурдно обвиненията срещу нея да бъдат снети.

Вторият случай беше с полковник от авиацията, специалист от отдела за стратегическо планиране, арестуван по обвинение за изнасилването на четиринайсетгодишно корейско момиче. Човек придобива инстинкта да подушва нередностите веднага. Снимката на момичето беше приложена и то съвсем не изглеждаше на четиринайсет години. Поне на мен. Може пък просто да е било преждевременно развито. Но имаше и друго нещо — твърдите черти на лицето й. Имаше отегченото изражение, което придобиват уличните проститутки, след като преминат границата от триста или четиристотин клиенти. Американският офицер се кълнеше, че била проститутка и той й платил, докато тя настояваше, че я блъснал в една тясна уличка и я изнасилил. Не беше направена медицинска експертиза. Момичето твърдеше, че има петима свидетели, но нито един от тях не беше разпитан. При тези рехави доказателства не можеше да се каже със сигурност, но изглеждаше като постановка.

Третото дело беше на капитан от флота, който завеждал протокола в щаба. Протоколът е службата, която планира и наблюдава всички важни посетители — резервира им стаи в хотела, осигурява коли и шофьори, опитни гидове и охрана, ако е необходимо. Протоколът дори съставя графиците на посещенията им. В този случай капитанът бил арестуван за причиняване на автомобилен инцидент, след което избягал. Разследвали го за шофиране в пияно състояние и за убийство по непредпазливост, тъй като прегазил двайсетгодишно бременно момиче, което оцеляло, но изгубило бебето си. Опитал се да избяга, но бил задържан от тълпа гневни корейци, свидетели на инцидента. Делото било приключено: няма основание за наказателно преследване.

Към четири и трийсет Каръл вече дремеше на леглото и аз реших да взема един душ. Чувствах се мръсен, а и трябваше да почистя и превържа отново някои от зашитите си рани.

Когато излязох от банята, Каръл тъкмо затваряше телефона.

— Кой беше? — попитах.

— Колежката ти мис Карлсън.

— Какво искаше?

— Не каза. Просто затвори.

Това не ми хареса.

— Как така?

— Мисля, че не очакваше да вдигне жена. Казах й, че си под душа.

В момента имах по-големи грижи, затова само изсумтях и помолих Каръл да се обади на когото трябва, за да дойде и да вземе документите.

Поръчахме закуска на румсървиса — в моя случай мазен омлет със сирене и още една кана кафе, а в нейния — плодова салата и още две бутилки минерална вода. Както и много други неща, хранителните ни навици подсказваха, че от нас няма да излезе добра двойка.

След това подредихме стаята и прибрахме всички папки в кашоните им, естествено, с изключение на деветте, които бяхме отделили като подозрителни. Храната дойде и ние се заехме с нея. Докато закусвахме, попитах:

— Защо си толкова плаха и стеснителна в присъствието на мъже корейци?

Тя се замисли за миг, сякаш го правеше несъзнателно.

— Баща ми е голям традиционалист. Обича Америка, но държи на корейските обичаи. Навярно съм го наследила от него.

— Какво? Нима всеки кореец ти напомня за баща ти?

Тя се засмя.

— Не, надявам се. Но така корейците се чувстват по-удобно. Повечето американки им лазят по нервите. Корейците смятат, че те се държат господарски, прекалено агресивно, дори грубо. Особено се дразнят, когато американката е от корейски произход.

— Ха! А аз си мислех, че си освободена от предразсъдъци.

— Погрешни оценки — колкото щеш. И аз преди си мислех, че си сприхав, разхвърлян и противен досадник.

— Така ли?

Тя се огледа и каза:

— Стаята ти обаче е доста подредена. Така че със сигурност не си разхвърлян.

Набучих парче омлет.

— Нова тема. Все забравям да те попитам защо сложихте подслушвателни устройства в телефона и в стаята ми?

Тя ме погледна изненадано.

— Не сме.

— Глупости. Хайде, нали сега съм от вашия отбор. Кажи ми.

Очите й се присвиха и тя повтори:

— Не сме слагали подслушвателни устройства в стаята ти.

— Е, аз намерих едно малко черничко нещо в телефона си. И още две — мушнати на разни скрити места.

— Кога беше това?

— Спомняш ли си онзи ден, когато изтичах на паркинга и ти потегли с колата?

— Разбира се. Не можех да повярвам на очите си. Възможно беше да си под наблюдение. Можеше да ме компрометираш.

— Е, ами аз тогава направо бях побеснял. Тъкмо бях открил трите бръмбара.

— И си помисли, че сме ги монтирали ние? Смятал си, че ще подслушваме плановете ти за защитата на Уайтхол?

— Да, колкото и странно да ти звучи, точно това си помислих.

— Дръмънд, ако щеш, вярвай, но агенцията има по-спешни задачи от тази да подслушва какво говори някакъв адвокат за едно съдебно дело…

Тя млъкна и върху лицето й се изписа пълно слисване.

— А откъде си сигурен, че стаята ти не се подслушва и в този момент?

— Сигурен съм, защото Имелда, моята помощничка, я проверява всеки ден.

— Значи бръмбарите са махнати?

— Да, до един — отвърнах уверено.

— А помислил ли си за подслушвателните устройства от разстояние?

— Онези, които действат като обърнат мегафон?

— Точно тях имам предвид — рече Каръл и стана.

Тя отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна навън. Тъкмо зазоряваше.

— Слушай, Дръмънд, когато си махнал онези бръмбари, ти си дал на подслушвача да разбере, че си го засякъл. И ако представляваш сериозен интерес за него, той просто е сменил устройствата.

Играеше доста добър етюд, но аз не й се връзвах. И без това бях очаквал да отрече всичко. Просто исках да разбере, че и аз съм разбрал. Погледът й обаче пробяга по паркинга, сякаш търсеше някакво превозно средство, може би микробус, достатъчно голям, за да побере дистанционно подслушвателно устройство.

— Тези неща могат ли да подслушват точно определена стая в толкова голям хотел? — попитах. — Няма ли да се задръстят от брътвежи и шумове?

— Ако в стаята около твоята се говори, тогава ще има смущения и шумове. Но не и толкова късно през нощта, когато всички спят.

Наистина се стараеше, трябваше да й се признае. Отидох до прозореца и застанах до нея. Тя се обърна и ме изгледа. Тогава изведнъж посочих с пръст навън и изкрещях:

— Бързо! Обади се на своите хора и им кажи да задържат онзи автомобил там!

Тя понечи да каже нещо, а аз се ухилих и погледнах към паркинга. И зяпнах, защото един сив микробус изведнъж включи фаровете, излезе на заден ход от мястото си и буквално излетя от паркинга. Чу се свистенето на горяща гума.

— Господи! — извиках.

Каръл се спусна към телефона. Набра някакъв номер и нетърпеливо зачака някой да й отговори, после изкрещя в слушалката:

— Тук е Каръл Ким. Един севернокорейски шпионски минибус току-що потегли от „Драгьн Хил“ към главния портал. Сив, с тъмни стъкла. Накарайте някой да го задържи!

След като затвори, тя ми хвърли яростен поглед. Не можех да я виня. В крайна сметка току-що бях съсипал една чудесна възможност да заловят неколцина севернокорейци. В своя защита мога да кажа, че не й повярвах, докато не го видях със собствените си очи.

Тъкмо се готвех да поднеса извиненията си, когато ми хрумна една идея. Имаше още нещо, което трябваше да свършим. И най-добре щеше да бъде да го направим адски бързо, иначе…