Врагове по неволя

41

Ето какво още се случи през онази сутрин. Сума автомобили на ЦРУ и на военната полиция с часове кръстосваха базата, като се опитваха да открият и да задържат заподозрените, за които двамата с Каръл светкавично бяхме информирали Мърсър.

Оказа се, че трима от заподозрените са били преместени извън Корея, затова за тях не съществуваше непосредствена заплаха, макар че Мърсър взе мерки да съобщи на новите им командири да бъдат задържани временно, докато нещата не се изяснят. Вече беше допуснал доста грешки. Не искаше да рискува повече.

Заподозрян номер четири беше в отпуск някъде в Корея. Тъй като не можехме да го открием, нямаше причина да смятаме, че и севернокорейците ще успеят. По всички американски и корейски канали беше пуснато нареждане да бъде задържан в момента, в който се появи някъде.

Заподозрените с номера от пет до осем бяха задържани без инциденти, включително и полковник Пирана, буквално извлечен от кабинета си в присъствието на двама членове на юридическия му екип. Какво ли не бих дал да можех да присъствам на тази великолепна сценка.

Деветият заподозрян, офицерът от протокола, беше имал най-малко късмет. Намерили го сам до кухненската маса с голяма дупка в главата, от която върху закуската му се стичала мозъчна течност.

Никой нямаше представа как е станало. Никой не беше видял някой да влиза в квартирата му. Никой не беше чул изстрел. Навярно пистолетът е бил със заглушител. Навярно убиецът е бил професионалист. Кожата на капитана била още топла, а кръвта не се била съсирила, така че военните полицаи, които бяха нахлули в жилището му, предполагаха, че е бил екзекутиран трийсет минути до един час преди тяхното пристигане.

Беше десет часът сутринта и всичко това ми беше разказано с подробности лично от Бъз Мърсър. Мога да опиша изражението му като отчасти доволно, тъй като арестуваше група заподозрени предатели и по този начин донякъде компенсираше вчерашното си унижение. От друга страна, беше и раздразнен, тъй като неволно бях предупредил севернокорейците, че сме по петите им, поради което и без това хаотичната ситуация ставаше още по-заплетена.

Другите двама, на които обясняваше всичко това, бяха генерал Спиърс и Брандуейт, които седяха вляво от мен. И ако Бъз Мърсър изглеждаше разтревожен, то Спиърс беше направо стреснат, а Брандуейт изглеждаше така, сякаш беше готов да се хвърли от някоя висока скала. Искаше ми се да го стори.

— Исусе Христе, какво нещастие — повтаряше си непрекъснато той.

Мърсър продължи:

— Разбира се, на този етап още не знаем какви са нанесените щети. Нека ви напомня, че осемте души, които сме задържали или се опитваме да задържим, са само заподозрени. Задържаме ги заради тяхната собствена безопасност. И за разпит, разбира се.

Брандуейт изсумтя веднъж-дваж.

— И кога ще знаем повече?

— Не мога да ви кажа — отвърна Мърсър.

Произнесе го небрежно и разсеяно, от което си създадох впечатлението, че двамата не питаеха добри чувства един към друг. Нищо чудно. Брандуейт бе перфектната илюстрация на мъжете от деветдесетте, с безупречната си прическа, мазните си маниери и нарцисизма си. Мърсър беше късо подстриганият, суров и решителен представител на петдесетте години. Шпиони и дипломати; ако ги смеси човек, ще се получи нещо силно отровно.

Що се отнася до мен, аз се опитвах да се слея с околната среда, тъй като стаята беше пълна с високопоставени мъже, които точно в този момент нямаха сериозна причина да ме харесват особено.

Очите на Спиърс се стрелкаха насам-натам изпод свирепите му орлови вежди. Чудех се какво ли си мисли. От друга страна, може би не исках да го разбера.

— Във всеки случай сега трябва да осигурим адвокати на всички тях — продължи Мърсър.

— Всичките ли са поискали адвокати? — попита Спиърс.

— Не. Ние им ги осигуряваме автоматично. Не искаме някакви процедурни щуротии да ни се стоварят на главите по-късно.

— Колко глупаво — отбеляза Брандуейт. — Само ще забавите нещата.

После ме погледна злобно.

— След като се появят адвокатите, всички ще млъкнат.

Мърсър нетърпеливо го прекъсна:

— Виж какво, ти си гледай твоята работа, а аз ще действам както си знам.

Брандуейт насочи към него показалеца си с безупречен маникюр.

— Точно сега, Мърсър, ти имаш само група задържани американски офицери и един труп. Не ме поучавай. Дай ни резултати, и то бързо.

Те продължиха да си разменят подобни реплики още известно време, а аз се улових, че мисля за застреляния в главата капитан от флота. Защо точно него? Искам да кажа, че който и да ни е подслушвал от паркинга, е чул Каръл и аз да споменаваме имената на всички останали заподозрени. Навярно при някои от тях нямаше да излезе нищо. Щяха да се появят напълно приемливи обяснения защо имената им не фигурират в папките на Бейлс, или защо Чой е свалил обвиненията. Но със сигурност нямаше да има обяснение поне за трима или четирима. Те просто бяха попаднали в мрежата на Чой.

Тогава защо само капитанът беше убит? Каръл беше съобщила на Мърсър за опасенията ни в 5:20 часа, а военните полицаи бяха нахлули в жилището на капитана в 6:36, което означаваше, че може би са го убили още към 6 часа. С други думи, щом севернокорейците са научили какво сме разкрили, те веднага са пратили убиец да го премахне. Мак Дженсън бе арестуван чак в 8:30. Последният заподозрян в 9:00.

Дали това не означаваше, че греша? Че останалите не са виновни? Че капитанът е бил единствената риба, попаднала в мрежата на Чой? Или че на севернокорейците им е било трудно да стигнат до другите? Или тук имаше и нещо друго?

Колкото и да не ми се искаше да изляза от укритието си, се обадих:

— Мистър Мърсър, според вас защо са премахнали военноморския капитан?

Мърсър и Брандуейт все още се караха и му отне известно време, за да се откъсне от спора.

— Какво?

— Онзи капитан от ВМС?

— Елмор. Харолд Елмор.

— Да, точно така… Харолд Елмор. Според вас защо са убили именно него? Искам да кажа, че ако съм разбрал правилно, те са разполагали с два-три часа да очистят и още някого, нали така? Защо са отишли да премахнат точно Елмор? Защо само него?

Мърсър сви устни.

— Проклет да съм, ако знам. От всички заподозрени в списъка Елмор несъмнено е заемал най-безобиден пост.

— Вие познавахте ли го, господин генерал? — попитах.

Спиърс отвърна:

— Как няма да го познавам? Хари беше моят офицер по протокола. Виждахме се всеки ден. Докладваше ми всеки ден. Тук идват множество важни гости и Хари се занимаваше с всички тях. Преди тази сутрин бих сметнал за невъзможно да повярвам, че е извършил нещо подобно.

— Защо?

— Защото Хари беше дяволски добър офицер. Завършил военноморска академия, двайсет и пет години безупречна служба, работлив, честен, надежден.

Почтително свих рамене.

— Точно така, сър. Но една вечер влязъл в някакъв бар и обърнал малко повечко питиета. И като тръгнал да се прибира, изведнъж усетил силен удар по бронята и една млада майка се търколила по капака на колата му. След това се озовал в чуждестранен полицейски участък, където му казали, че ще го обвинят в убийство по непредпазливост и шофиране в пияно състояние, за което може да получи присъда двайсет години затвор.

Мърсър попита:

— Имаше ли достъп до планове и секретна информация?

Спиърс изглеждаше озадачен.

— Имаше достъп до строго секретни материали, но ограничен до най-необходимото. В случая с Хари то не беше много.

— Участваше ли в заседания по военните планове или в обсъждане на секретна разузнавателна информация? — попитах.

— Не, обикновено не. Всъщност… може и да е участвал в някои от тях. Особено ако е бил зачислен като личен придружител на някой офицер или друг особено важен посетител.

— Имате предвид някой сенатор, така ли? — попита Брандуейт.

— Не, ние не информираме сенаторите за военните си планове. Имам предвид министъра на отбраната например или председателя на Съвета на началник-щабовете. Те идват тук по няколко пъти годишно. Дори президентът беше тук миналата година.

Всички замлъкнахме за известно време. После Спиърс наруши мълчанието:

— Хари винаги се занимаваше лично с най-важните посетители. Но това никога не ми се е струвало подозрително. Винаги съм смятал, че Хари просто поема отговорността за най-трудната работа.

Точно това е било, помислих си аз. Гостите, които е придружавал Елмор, са имали достъп до най-секретна информация. Той е можел да седи в дъното на залата при най-важните заседания и после да докладва на Чой. И би бил последният заподозрян на света, защото постът му е толкова незабележим. Той е бил единственият присъстващ в залата, чиято задача е била само да държи палтата на важните персони, да ги придружава и да осигурява навременното им придвижване от едно заседание на друго.

Дали затова го бяха вербували севернокорейците? Дали го бяха и убили заради това?

— Той знаеше ли нещо, което да го прави по-специален? — попитах аз.

Брандуейт се обади:

— Може пък той да е бил единственият предател? Може останалите да са невинни. Може би тъкмо затова са убили само него.

Колкото и да им се искаше на Спиърс, на Мърсър и дори на мен това да бъде точно така, Брандуейт не звучеше убедително. Представих си как един полицай влиза в някакъв двор и се натъква на Дженсън със свалени панталони, готов да насили едно наивно глупаче. Беше отвратителна мисъл. Добавете към това манипулациите му в делото на Уайтхол и ще стигнете до заключението, че Елмор не е бил единственият.

Мърсър каза:

— Може да е бил полезен за Чой, като го е информирал кога в града ще пристигнат важни персони. Например някой високопоставен сенатор или генерал. Елмор може би дори е знаел какви са малките им лични слабости.

— По дяволите, Бъз, ние не осигуряваме компаньонки на гостите от командването — намеси се Спиърс.

— Знам, господин генерал. Но искам да кажа, че някои от тези хора пристигат тук за една седмица, през която са далеч от мама и от пискливите дечурлига, намират се на другия край на света и си мислят, кой пък ще научи, ако чукнат нещо ориенталско? Нали така? Е, Елмор и неговите хора навярно ще знаят. Те си общуват с охраната на важните персони. Може би им осигуряват кола и шофьор.

— Обзалагам се, че е точно така — рекох. — Може би е набелязвал цели, които Чой да изнудва. Може би севернокорейците са го елиминирали, за да не компрометира някого. Може би са се опитвали да защитят някой друг свой агент, който им е по-важен. Или дори няколко.

Тази мисъл беше доста неприятна и това можеше да се види ясно по лицата на всички. Но в нея имаше вледеняваща логика. Ако Елмор е работел като информатор на Чой, той би могъл да идентифицира и други от неговия списък с шпиони предатели. Това би обяснило по-специалното отношение към него, довело до незабавната му екзекуция.

— Господи — прошепна Брандуейт. — Моля се богу това да не се раздуха още повече. Направо е гадно.

Доволен от обзелото го неудобство, Мърсър натърти:

— О, напълно е сигурно, че ще се раздуха. Няма да се учудя, ако стигне и до твоето посолство.

Погледът, който Брандуейт му хвърли, можеше да стерилизира кисели краставички. Поговорихме още няколко минути, докато не стана очевидно, че не напредваме, а Спиърс и Брандуейт трябваше да проведат важни телефонни разговори със съответните си шефове във Вашингтон за бедствието, което се развихряше наоколо, така че се изправиха и излязоха от стаята.

Мърсър отиде да си налее нова чаша кафе и този път дори донесе една и на мен. Или ме съжаляваше, или щяхме да станем приятелчета.

Боже, колко глупаво от моя страна. Та той беше от ЦРУ. Значи очевидно ме съжаляваше.

— И така, ти какво мислиш, Дръмънд? — попита. — Опукали са Елмор, защото е знаел твърде много?

— Несъмнено — съгласих се аз.

— Трудно е човек да изпита съжаление за онзи негодник. Предавал е собствената си страна, за бога. Спестили са му мъките да бъде заловен.

— Да, май е така — съгласих се и отпих глътка кафе.

Той ме погледна над чашата си.

— Разполагаш ли вече с достатъчно материал, за да отървеш Уайтхол?

Вдигнах ръка с длан надолу и я разклатих.

— Колко от тези неща ще ми разрешиш да използвам като доказателства? — попитах.

— Нито дума. Тук е пълно с репортери. Ще наложа такова ембарго върху изтичането на информация, че хората ми направо ще спрат да дишат от страх да не изпуснат нещо.

— Тогава не бих заложил ипотеката си на шанса Уайтхол да отърве кожата.

Прозях се. Не бях спал почти четирийсет часа. Бях напълно изтощен. Целият адреналинов поток от последните няколко часа се беше оттекъл и сега представлявах само една празна коруба.

— Господи — измърмори най-сетне Мърсър. — Приличаш на парцал. Върви да спиш.

Усмихнах му се мрачно.

— Искаш да кажеш, че за днес нанесох достатъчно щети, така ли?

— Щети ли? Ти си подвижно земетресение, Дръмънд. Нямам търпение този процес да свърши и да разкараш разрушителния си задник от моя полуостров.

Усмихнах се и се изправих.

— Смяташ ли, че Бейлс и Чой отдавна са избягали?

— И още как. Може да са хванали някой севернокорейски риболовен кораб или подводница. Може дори да са имали скрит частен самолет, с който да са излетели под радарите.

— Жалко — отбелязах.

Мислех си за последствията от този факт за защитата на Уайтхол. Да не говорим пък за това как щеше да се отрази на Катрин, която очакваше от мен резултати. Но ако резултатите точно в този момент вече се настаняваха в най-луксозния хотел в Пхенян, не можех да ги пипна.

— Жалко, наистина — потвърди разузнавачът. — Много жалко, по дяволите.