Врагове по неволя

19

Корейците могат да бъдат ужасни бюрократи, когато им отърва, тоест през повечето време. Но понякога, когато поискат, могат да решават проблемите мигновено, затова моята молба да се срещна с министъра на отбраната Ли Юнг Ким и съпругата му в техния дом беше одобрена за броени часове.

Беше очевидно, че за това е било необходимо лично решението на самия министър Ли. Предположих, че е одобрил молбата ми, воден от любопитство, или пък защото искаше да се възползва от възможността да ми смачка фасона — както за това, че се бях държал толкова грубо с него, така и защото помагах в защитата на човека, който жестоко беше убил неговия син.

В шест часа вечерта, облечен в най-добре колосаната си униформа и обут с най-блестящите си ботуши, стоях притеснено точно по средата на изтривалката пред входната му врата. Сградата, построена от зеленясали червени тухли, беше по-голяма от обичайните корейски къщи, особено в центъра на Сеул, макар че би изглеждала малка и твърде невзрачна в някой квартал на американската средна класа. Корейците не обичат да парадират с богатство, затова живеят доста непретенциозно, с едно изключение — колите и телевизорите. Направо са луди по мерцедеси и сонита.

Тъй като навремето съм посещавал корейски домове, предприех предварителни мерки за спазване на обичаите, наведох се и наполовина развързах връзките на ботушите си, за да съм готов бързо да ги събуя. Това е един от азиатските обичаи и тъй като съм светски човек, знам много добре какво трябва да правя.

Позвъних и ми отвори един стегнат майор от корейската армия, запасан с 38-калибров пистолет. Беше облечен в корейска бойна униформа, а ако се съдеше по мускулестата му фигура, навярно беше подбран от Специалните бойни части — едно от най-коравите и смъртоносни военни поделения в света. Този тип навярно можеше да строши десет тухли с носа си. Забелязах също, че ходеше обут в къщата. Забелязах го веднага след като видях, че гледа с любопитство моите почти изцяло развързани ботуши.

— Здравейте, аз съм майор Шон Дръмънд — съобщих, — Имам назначена среща с министъра и мисис Ли за шест часа.

— Знам кой сте — отвърна той на добър английски. — Съветвам ви да си завържете ботушите, за да не изглеждате толкова тъпо.

— Ъъъ, да, разбира се — измърморих, клекнах и завързах връзките колкото можех по-бързо с пъргавите си пръсти.

Винаги съм твърдял, че нищо не може да се сравни с отличното първо впечатление.

— Последвайте ме — каза той, когато приключих.

Както повечето корейски домове, и този беше слабо осветен и семпло обзаведен със старинни корейски шкафове и артистични украшения. По стените бяха окачени свитъци с надписи, планински пейзажи и вездесъщите летящи жерави. Очевидно вкусовете на семейство Ли клоняха към традиционните.

Майорът ме поведе по коридора и двамата преминахме през всекидневната към трапезарията, от която се излизаше на покрита веранда. Видях двама възрастни хора, които седяха и пиеха чай.

Майорът се отдръпна встрани и ме остави да продължа сам, но остана близо до мен, като добър бодигард. Така става, когато живееш в страна, известна с честите си преврати и опити за преврати, да не говорим за терористичните нападения, които от време на време организират лошите момчета от Севера.

Министър Ли се изправи и прекоси стаята, за да се ръкува с мен. Изражението му беше сериозно, без усмивка, но издаваше любопитство.

— Добре дошли в моя дом. Позволете да ви представя жена си — изрече вежливо той.

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Ли — поклоних се аз.

Нарекох я „мисис Ли“, макар че корейските съпруги почти никога не приемат името на мъжете си. Знаех обаче, че тя няма да има нищо против, тъй като корейците отдавна са научили, че западняците и особено американците са твърде небрежни, за да изучат навиците им, затова вежливо се преструват, че не забелязват лошите ни обноски.

— Министър Ли — продължих аз, — моля да ме извините за онова, което казах в кабинета на министъра на правосъдието миналата седмица. Нямах представа кой сте.

Той кимна.

— Освен това позволете ми да изразя съболезнованията си за кончината на сина ви. Научих доста неща за него. Бил е забележителен младеж. Мога само да си представя колко ужасна е тази загуба и за двама ви.

Той отново кимна. После, след като дипломатическите формалности бяха приключени, ми посочи да седна срещу него и жена му. Крадешком й хвърлих един поглед, докато оправях ръбовете на панталоните си. Беше дребна, слаба и деликатна и макар че беше на около шейсет и пет години, лесно можеха да се открият следи от удивителна красота. Благородна красота. Чертите й бяха като изваяни и макар че около очите й имаше характерните за възрастта торбички, все пак ми напомняха на големи черни перли.

И тя на свой ред ме изучаваше стеснително, но не можех дори да гадая какво си мислеше. Знаех какво би си помислила моята майка, ако аз бях свършил с армейски колан около гърлото и защитникът на онзи негодник, който го е затегнал, седеше на верандата й.

Мисис Ли обаче учтиво се изправи и се наведе над масичката, която ни разделяше. Постави зелена порцеланова чашка пред мен, след това я напълни с белезникав, воднист чай от обезцветено и силно нащърбено чайниче. Ако беше майка ми, в чая щеше да има стрихнин.

— Колко интересно чайниче — подметнах в опит да стопя леда. — Семейна реликва, нали?

Вместо нея отговори министърът:

— Баща ми го подари, когато постъпих в армията през 1951 година. Беше беден човек. Направил го е сам, преди да го убият севернокорейците. Винаги е било с мен — в две войни и дори по време на годините, прекарани в затвора.

Наведох се напред и заразглеждах по-отблизо чайничето, а той попита:

— И така, за какво искахте да се срещнем, майоре?

Вдигнах глава и го погледнах.

— Сър, от болницата върнаха ли вещите на вашия син след смъртта му?

— Да.

— Бих помолил да ми разрешите да ги прегледам. Нямам право да моля за това и ако ми откажете, ще ви разбера напълно. Сигурен съм обаче, че бихте искали за убийството на сина ви да бъде обвинен онзи, който трябва. Сред вещите му може да има важна улика.

Повечето хора биха ми показали вратата, при това не особено учтиво. Но аз разчитах на същото чувство за справедливост, което министър Ли беше проявил в кабинета на министъра на правосъдието. От друга страна, бях готов и да бъда отнесен от яростен тайфун.

Той ме изгледа заинтригуван.

— Мога ли да попитам какво търсите?

Е, тайфунът ме отмина, но точно сега идваше най-опасната част. Аз, разбира се, бях дошъл да проверя дали ключът за апартамента на Уайтхол все още е бил у Ли, когато е загинал. Проблемът беше, че що се отнася до министъра, съпругата му и всички заинтересовани лица, Ли Но Те не беше гей и определено не беше имал връзка с Уайтхол — той бе нищо неподозиращ, лековерен хетеросексуален младеж, подмамен от него на някакъв купон, където е бил брутално пребит, убит и изнасилен. Не можех да призная, че търся ключа за романтичното гнезденце, където Ли Но Те е отивал да се люби с мъжа, с когото — по всеобщо мнение — не бе имал връзка.

— Вижте, сър — рекох колкото се може по-убедително, — моят клиент твърди, че сред вещите на Но може би има улики, които го оневиняват.

— И как е възможно това?

— Ами ние смятаме, че обвинението за убийството на вашия син, отправено срещу нашия клиент, е скалъпено.

Наблюдавах реакцията му, защото смятах, че ако южнокорейците са подслушвали телефона и са поставили бръмбари в стаята ми, той вече би трябвало да е съвсем наясно с тезата на защитата.

Или наистина се изненада, или чудесно се престори. Изпъна шия назад, челото му се сбърчи, а устните му се изкривиха по някакъв странен начин. Човекът или беше първокласен актьор, или наистина не знаеше. Разбира се, никой не би могъл да се издигне до ранга на министър на отбраната, ако не е достатъчно опитен в преструвките. Особено пък в столицата на Корея, където интригите са национален спорт.

След това той бързо заговори на корейски на жена си, която кимна и видимо се разтревожи. Министърът отново се обърна към мен:

— Какво по-точно във вещите на Но би могло да помогне на капитан Уайтхол?

— Лист хартия. Нашият клиент твърди, че онази вечер синът ви му е показал някаква бележка. Съдържала е заплаха за убийство.

Измислих го в момента, но на лицето на министъра мигновено се изписа тревога. Заби поглед в пода, а тревогата се превърна в страх. Видях как кръвта буквално изчезва от лицето му. Чувствах се още по-ужасно, че го бях излъгал, но нуждата е майка на моралната поквара.

— Той… каза ли ви от кого е била бележката? — заекна министърът.

— Не — импровизирах набързо. — Освен това е била написана на хангъл. Уайтхол не може да чете на корейски.

Министърът размени още няколко думи с жена си и тя кимна, но ако се изключат бръчиците, които се появиха около очите и устните й, не забелязах никакви други признаци за емоционална реакция. Сетне двамата се изправиха.

— Моля, последвайте ни — каза министърът.

Отново влязохме вътре, а бодигардът ме следваше съвсем отблизо. Беше отлично обучен, като доберман. Прекосихме всекидневната и влязохме в коридор, който водеше до три-четири врати. Министърът и жена му крачеха бавно и трудно. Това определено беше разходка, която предприемаха с неохота. Миришеше леко на мухъл, сякаш коридорът напоследък не е бил използван.

Отвориха втората врата вляво и влязоха преди мен. В мига, в който прекрачих прага, изпитах чувството, че съм попаднал в някаква сауна, където вместо жега пускат депресия. Стаята приличаше повече на стая на американско момче, отколкото на кореец. Беше с коренно различна атмосфера от азиатското излъчване на останалата част на дома. Вместо традиционната корейска рогозка за спане имаше двойно чамово легло. Вместо свитъци и жерави по стените висяха плакати на рок звезди и спортни величия, предимно западни. Стаята беше подредена почти педантично. Обитателят й трябва да е бил изключително прибран човек. Поне по това изобщо не приличаше на бърлогата на типично американче.

Мисис Ли се беше вторачила в леглото, а лицето й беше омекнало и остротата на чертите й се топеше. Раменете й увиснаха. Министърът улови ръката й и я стисна, което не може да се види често в Корея, където мъжете обикновено не проявяват чувства към жените си пред чужди хора. Към любовниците — може би да, но не и към съпругите.

На бюрото имаше кутия. Беше облепена със скоч и етикети и не беше отваряна. В нея бяха личните вещи на Ли, които им бяха върнали — нямаше как да не е така, защото министърът я гледа известно време с огромна тъга, а после ми я посочи с пръст.

— Прегледайте я сам, моля ви.

Разчупих печата и отворих капака. Вътре имаше малко корейски пари, портфейл и връзка ключове. Имаше и броеница, сребърно кръстче на верижка, пачка писма, хванати с гумено ластиче, и два военни медала.

Прелистих писмата. Бяха написани на корейски и вместо обратен адрес имаха един и същи йероглифи на мястото за обратен адрес — предположих, че са от родителите му. Не отворих пликовете, само погледнах дали между тях няма някакво листче. Претърсих портфейла и намерих още пари. Имаше кредитни карти и снимки на министър Ли и жена му, както и на едно удивително красиво момиче. Камуфлаж, помислих си, точно като снимката, която кадет Уайтхол е държал на бюрото си в „Уест Пойнт“.

Министър Ли ме наблюдаваше отблизо и можех да се закълна, че беше затаил дъх. Погледът на жена му не слизаше от празното легло. Дочух я как на няколко пъти дълбоко си поема дъх.

Взрях се внимателно във връзката с ключовете. Три от тях приличаха на ключове за кола. Другите бяха месингови, приблизително със същия размер и форма като ключовете за апартамента на Уайтхол, които вече бях взел от компанията, притежаваща жилищната сграда. Извъртях се така, че да им попреча да виждат, бръкнах в джоба си и извадих ключа, който бях взел. Бодигардът наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. Министърът гледаше над рамото ми в нищото.

Подадох пачката с писма на министъра.

— Бихте ли ги прегледали? Предполагам, че са от вас, но не мога да чета хангъл. Има ли писма и от някой друг?

Той взе писмата и махна ластичето. Започна да ги преглежда, за да се увери, че обратният адрес е неговият. Докато се занимаваше с това, аз се обърнах и внимателно извадих връзката от кутията. Започнах да притискам истинския ключ към всеки от трите месингови ключа. Последният изглеждаше абсолютно същият. Вторачих се в него. Всяко ръбче, всеки прорез и вдлъбнатина — всичко съвпадаше.

Чух министъра да казва:

— Всички са от съпругата ми и мен самия. Намерихте ли нещо друго?

— Не, сър — отвърнах, пуснах ключовете обратно в кутията и се обърнах с лице към него. — Не виждам тук никакви бележки като онази, за която моят клиент твърди, че би могла да е сред вещите на сина ви.

— Това е всичко, което получихме — увери ме той, отчасти с облекчение, а отчасти — обзет от някакво друго чувство.

— Е, съжалявам много, че ви обезпокоих.

Стояхме като заковани в средата на стаята и никой не знаеше какво още да каже. Имах усещането, че министърът иска да говори с мен, да добави нещо. Погледът му беше втренчен в бюрото на сина му. Беше отпуснал ръце. Устните му се отвориха и затвориха на няколко пъти. Очевидно онова, което се опитваше да изрече, беше ужасно трудно.

— Искате ли да ми кажете още нещо? — попитах.

Той дълго време не ми отговори. Мислите му бяха далеч, много далеч. Но изражението му изведнъж се промени:

— Аз… вие мислите ли, че капитан Уайтхол е невинен?

Един добър адвокат от защитата моментално би отвърнал: „Да, разбира се, че клиентът ми е невинен. Цялата тази работа е гнусна измама и той веднага трябва да бъде освободен“. Само че аз не исках да излъжа този човек и жена му. Страданието някак си успява да лиши хората от всички външни белези на властта и силата. В моите очи той не изглеждаше като могъщ министър, беше просто поредният тъжен мъж, претърпял неизмерима загуба. А освен това беше демонстрирал справедливост, на каквато самият аз със сигурност не бях способен.

— Честно казано, не знам. Той твърди, че е невинен, но доказателствата не са в негова полза. Като член на екипа по защитата му съм длъжен да подходя непредубедено. Положил съм такава клетва.

Той прие думите ми с вежливо кимване. Приех го като благословия, която опрощаваше моята роля в тази мъчителна история. Хвана жена си за ръка и кротко я изведе от стаята на мъртвия им син. Телохранителят ги пропусна покрай себе си, после бързо застана до вратата. Избягвах погледа му почти цяла минута, докато най-сетне се завъртя и ме поведе към входната врата. Излязох навън, а той студено ме наблюдаваше как крача по улицата и се качвам в колата си.

Уайтхол беше казал истината. Ли е имал ключ. За съжаление ключът все още е бил у него, когато е умрял. Никой не го е използвал, за да влезе в апартамента. Ли е бил убит от човек, който вече е бил вътре, когато входната врата е била заключена. Разбира се, този ключ имаше доказателствена стойност, ако искахме да го използваме за тази цел — да убедим съдебните заседатели, че Уайтхол и Ли са били любовници.

Но не бих казал, че от тази мисъл се почувствах добре.

Всъщност изразих се прекалено меко. Чувствах се като последната отрепка. Като гризач, който се храни с човешки екскременти. Бях получил достъп до дома на семейство Ли под фалшив претекст, за да мога да намеря доказателство, че синът им е хомосексуалист. Министърът ме бе поразил със забележителното си достойнство в мъката, а дори и малоумник можеше да види колко дълбоко страда жена му. А сега разполагах със средство да изоблича сина им по един от най-срамните начини пред народ, който смята хомосексуализма за долна поквара.

Най-лошото обаче беше, че това с нищо нямаше да ни помогне да отървем Уайтхол. Ли пак си оставаше убит и жертва на содомия. Значи Катрин и аз можехме да оскверним паметта му, да унищожим и репутацията на семейството — но за какво?

Докато пътувахме по улиците, все не можех да се отърва от чувството, че министърът искаше да ми каже нещо важно. Според мен изобщо не го интересуваше дали смятам Уайтхол за виновен. Може би ме беше видял да проверявам ключа, беше разбрал какво целя и беше на ръба да ми съобщи що за гаден боклук съм.

Но в крайна сметка беше решил да не го прави, защото само би го унизило да падне до моето равнище.