Врагове по неволя

24

Катрин смяташе, че с един куршум ще убие два заека. Полковник Бари Каръдърс, съдията по нашето дело, трябваше да пристигне с полет на военновъздушните сили в 7:00 сутринта в базата в Осан. Това беше известно на Катрин, тъй като го съобщиха по всички новини.

Тя би предпочела да го посрещне още на пистата, докато слиза от самолета, но тъй като щеше да кацне във военновъздушна база, нямаше начин да вкара приятелчетата си през строго охраняваните портали. Ето защо беше изчислила кога конвоят от военни коли ще докара съдията до базата „Йонгсан“.

Беше уредила групата по посрещането на Бари Каръдърс да се събере пред главния портал точно в 8:10 часа. И точно в 8:10 неочаквано се появиха седем автобуса, двайсет-трийсет таксита и дори няколко велосипедисти. За няколко минути хората наизлязоха от превозните средства, организираха се и ето ги — 620 привърженици на обратната любов. Повечето бяха облечени нормално, но имаше и няколко, които демонстрираха предпочитанията си с пъстри, ефектни дрехи.

Току до тях, пред Бога и родината, както и пред няколко десетки телевизионни екипа, стоях и аз и се опитвах да не издавам колко съм смутен и объркан. На всичко отгоре бях и в униформа. Знаех, че ще си платя за това, но какво да се прави — риск печели, риск губи.

Намирах се там, защото острата критика на Имелда беше предизвикала съвестта ми. Бях там, защото исках клиентът ми да разбере, че съм безрезервно ангажиран с неговата защита. Бях отишъл, защото исках Катрин да ми повярва и да сподели с мен тайните си. И най-сетне, защото се молех Катрин да се окаже права, че навярно би могла да принуди армията да предложи по-добра сделка за Томи Уайтхол.

Поне беше постъпила разумно и беше извадила официално разрешение за демонстрацията. В молбата си беше използвала фалшиво име и претекста, че искаме публично да приветстваме съдията с „Добре дошъл“. От формална гледна точка това беше вярно, стига да не се задълбочавате в смисъла на понятието „Добре дошъл“. Тъй като дори местните вестници описваха полковник Бари Каръдърс като безкомпромисен съдия — последния от истинските велики американски съдии, които не се колебаят да пращат хора на бесилото, — корейците бяха доста доволни от идеята да има американска групичка, която да го посрещне, затова бяха подпечатали молбата на Катрин с всички необходими печати и дори й бяха обещали охрана.

Ето защо там имаше и двайсетина корейски полицаи от частите за борба с безредиците, облечени в сини униформи и снабдени с онези готини шлемове с визьори и палки, скрити зад щитовете им. Щитовете изглеждаха доста очукани и нащърбени, защото на корейските полицаи за борба с безредиците не им липсва възможност да упражняват занаята си.

Не можех да си представя какво си помислиха полицаите, когато ни забелязаха, защото никога досега в историята на Република Корея не беше имало подобна демонстрация. Полицаят, който командваше взвода, беше вдигнал радиостанцията си, лицето му бе зачервено и направо крещеше нещо на събеседника си, като несъмнено се опитваше да информира градските власти, че в крайна сметка това не беше групичка за посрещане на съдията, а истинска демонстрация, при това от крайно странни типове.

И така, сплетохме ръце и зачакахме. Телевизионните оператори проявяваха особен интерес към мен, тъй като в крайна сметка бях единственият униформен в тази тълпа. Угрижено погледнах часовника си. Надявах се конвоят на Каръдърс да няма радио или поне да не им беше хрумнало да се обадят предварително, защото в такъв случай щяха да им препоръчат да заобиколят и да влязат през друг вход. А ако станеше така, щяхме да изглеждаме като тълпа идиоти.

Най-много обаче се безпокоях какво ще стане, когато южнокорейците решат какво да правят с нас. Корейците, както и повечето азиатци, не се славят с бързи решения, защото първо трябва да проведат подробните взаимни консултации, задължителни за тяхната култура.

Могат обаче и да ви изненадат. И изобщо не бях оптимист за това как ще се развият нещата. Град Сеул разполага с около сто хиляди полицаи за борба с безредиците, както и с цели армади от сиви, обшити със стоманени мрежи автобуси, паркирани на стратегически пунктове из целия град. Всички те имат радиостанции и когато се появи и най-малкият знак за някакъв бунт, те се събират на едно и също място със скоростта на светлината. Катрин пък разполагаше с 620 невъоръжени цивилни граждани, половината от които — жени, макар че някои от тях изглеждаха достатъчно яки, за да се защитават сами.

Както и да е, все още пресмятах какви са възможностите да стане беля, когато шест от големите сиви бусове се появиха с бясна скорост по пътя откъм квартал Итеуон. По средата на конвоя се движеха два военни джипа и черна лимузина „Киа“, която несъмнено превозваше скъпоценните телеса на самия съдия палач Бари Каръдърс.

Първият автобус продължи да се носи към нас, макар и значително по-бавно, и аз успях да видя как един кореец отпред крещеше нещо в радиостанцията си, като несъмнено искаше нови инструкции. Очевидно ги получи, защото се обърна към шофьора, изкряска му нещо и возилото рязко и шумно спря. Измина още една дълга минута, през която онзи продължи да крещи нещо по радиото си.

Катрин тревожно ме попита какво става. Точно пък мен.

В крайна сметка тя имаше далеч по-голям опит в подобни протести. Навярно беше участвала в десетки такива, докато аз си бях абсолютно девствен.

В този момент вратата на първия автобус се отвори и полицаите изхвърчаха навън. Секунди по-късно се изпразни и вторият автобус, докато накрая не по-малко от двеста облечени в сини униформи бойци вече сваляха визьорите на шлемовете си, подреждаха се в редици, разкършваха се и се насочваха към нас.

Междувременно на мястото започнаха да пристигат боядисани в синьо и бяло автомобили на корейската полиция. За няколко минути броят на колите, спрени най-безразборно на пътя, достигна петнайсет-двайсет. От тях излязоха няколко десетки полицаи, които се чешеха по главите и се чудеха какво да правят.

Обстановката сигурно стресна Катрин, но тя хладнокръвно вдигна мегафона си и извика:

— Това е мирно събрание. Имаме разрешение от вашия кмет. Не желаем неприятности.

Обърнах се към нея и попитах:

— Мислиш ли, че знаят английски?

Тя се усмихна и отново вдигна мегафона.

— Повтарям, това е мирна демонстрация.

Огледах полицейските части и ми се стори, че или не са я чули, или не са я разбрали, или не дават и пет пари за казаното. Тръгнаха бавно към нас, като правеха по две крачки и спираха да изправят редиците, вдигнали щитовете си като истинска стена. Чувах как офицерите им крещят някакви заповеди. Искаше ми се да знам корейски, за да разбера какви точно.

Погледнах към Катрин, но тя гледаше право напред към тях и спокойно обясни:

— Няма нищо. Това е стандартна техника. Ще продължат да вървят към нас, докато не стигнат на два метра разстояние. Нарича се „блъфирай и бягай“. Те блъфират, ние бягаме.

Хвърлих през рамо едно око към другите демонстранти. Никой не изгледаше разтревожен. Помислих си, че повечето от тези хора бяха ветерани. Познаваха правилата на играта. Ами ако грешаха? Ами ако името на тази тактика беше „Бягай и мачкай“? В крайна сметка бяхме в чужда страна. Може би тактиките на американските части за борба с безредиците не бяха стигнали чак дотук.

Що се отнася до мен, бях изплашен до смърт. Аз съм войник, участвал в няколко битки, но в тях винаги съм бил въоръжен поне толкова добре, колкото и противникът, така че условията бяха равни. Имаше нещо жестоко и ужасяващо в това да гледаш тези високодисциплинирани роботизирани същества, които безжалостно крачеха към нас. Защото виждаш палките им да се подават зад щитовете и можеш да си представиш как тези палки се вдигат и неприятно спукват главата ти на няколко места.

Скоро редицата им приближи на двайсетина метра, после на петнайсет и на десет, а те продължаваха да прииждат неумолимо: две крачки, стоп, две крачки, стоп. Когато достигнаха на метър и половина от нас, те спряха — точно както беше предвидила Катрин.

Няколко репортери се втурнаха към тясното пространство между нас, като коленичеха и залягаха, за да снимат от хоризонтално положение. Сигурно си мислеха, че могат да спечелят „Оскар“, „Тони“, „Нобел“ или „Пулицър“, или каквато там магарешка награда получава човек, когато е извършил нещо адски глупаво и притежава визуални доказателства за това.

Катрин се държеше, но я чух как дълбоко си поема въздух, за да успокои нервите си. Чувах също така и как собственото ми сърце биеше като полудяло.

Изведнъж някъде зад гърба ми се чу глухо изпукване. Почти мигновено последва още пукотевица, като от честа стрелба, само че този път идваше някъде отпред. И тогава настана истински ад. Хората започнаха да се хвърлят на земята и да пищят, при това не бяха само демонстрантите, а и служителите на реда

Изведнъж някой ме блъсна към редицата на полицаите. Надигнах тава и се огледах да видя кой стреля. Забелязах един мъж на възвишението, който насочваше оръжието си — приличаше на автоматична карабина M-l6, — но чух и изстрели, които идваха от друга посока, някъде вляво от мен, бях сигурен в това.

Онзи, когото видях на хълма, беше южнокорейски полицай.

Започнах да разбутвам настрани всички по пътя си, за да стигна до края на тълпата. Двама демонстранти пред мен паднаха, а от гърдите и главите им изригнаха кървави гейзери. Зърнах на земята полицейска палка, наведох се и я взех, а след това я използвах, за да си пробия път.

На около три метра пред себе си видях още един южнокорейски полицай, който лежеше проснат на земята. Завъртях палката и го цапнах отзад по главата, колкото да го зашеметя, след това се наведох и измъкнах пистолета от кобура му. Беше вдигнал инстинктивно ръце да предпази главата си и затова не ми оказа съпротива.

Отне ми само броени секунди да стигна до края на тълпата и вече тичах нагоре по склона към стрелеца на върха на хълма. Той още беше там, на четирийсетина метра от мен, а един глас в главата ми крещеше: „Не бъди глупак, Дръмънд, не бъди глупак, не го прави!“ Краката ми обаче не слушаха мозъка и продължаваха да се движат по своя воля.

И точно тогава извадих късмет. Онзи беше свършил пълнителя и вадеше нов от джоба на бронираната си жилетка. Погледна надолу и ме видя как спринтирам към него, размахал палката. Поколеба се за миг, след това хвърли оръжието си, обърна се и хукна.

Чувах, че някой вляво от мен стреля, но продължих да тичам. Корейският полицай, когото преследвах, беше един от онези хора с къси крака, които обаче извършват по сто възвратно-постъпателни движения в секунда. Бях по-висок, с по-широка крачка и на дълго разстояние щях да го размажа, но той беше по-бърз спринтьор. Тичаше нагоре по полегатия склон към търговския център на Итеуон, в който имаше безброй тесни улички и магазинчета — идеалното място да изчезне и да се скрие.

Погледнах нагоре и отбелязах наум, че моят обект почти беше стигнал до Итеуон. Имаше около шейсет метра преднина. Виждаше се отдалече, защото си проправяше път, като блъскаше хората встрани — старици, няколко хлапета, който и да се изпречеше на пътя му.

Опитах се да забравя всичко друго. Просто продължих да работя с крака. Дробовете ми горяха, но се мъчех да не им обръщам внимание. Стигнах до ъгъла на някаква улица в края на търговския район и завих наляво. Пешеходците корейци се хвърляха по корем встрани от мен и чак тогава осъзнах как изглежда ситуацията отстрани. Първо виждат южнокорейски полицай, който бяга като обезумял, а след това и преследващия го американски войник с пистолет в ръка.

Огледах се, но не можах да открия корейския полицай. Не беше прекосил платното, иначе щях да го забележа. Трябва да бе хлътнал в някое от магазинчетата или уличките откъм моята страна на улицата. Бях влизал само няколко пъти в Итеуон и не го познавах добре.

И тогава късметът внезапно ме споходи отново. Забелязах две жени, които ми заприличаха на американски домакини, натоварени с огромни торби с покупки. Втурнах се към тях; двете зяпнаха, когато като видяха пистолета в ръката ми.

— Здравейте — рекох задъхан. — Да сте видели пуф-пуф-пуф — едно корейско ченге?

Погледът на едната беше замръзнал върху пистолета ми. Тя безмълвно кимна.

— Накъде… пуф-пуф-пуф… накъде отиде?

Тя кимна към една уличка на десетина метра от нас.

Оставих ги там, завих зад ъгъла и — бум! Куршумът отнесе около два сантиметра от кожата и мускула на лявото ми рамо. Онова, което спаси живота ми, бяха годините, прекарани в тренировки по стрелба в специалните части.

Действията ми бяха напълно инстинктивни. Гмурнах се във въздуха с насочен напред пистолет, като търсех някаква цел. Чух още два изстрела, докато се приземявах по корем, без да съм забелязал целта. При падането си изкарах въздуха, но успях някак си да се изправя на колене и продължих да движа пистолета в полукръг. С изключение на няколко мама сан и папа сан, които отчаяно се притискаха към стените, за да избегнат стрелбата, не видях никого.

Опитах се да си поема дъх, но изгубих няколко безценни секунди, за да напълня отново дробовете си. Изправих се и поех по уличката, този път по-бавно. Държах пистолета вдигнат и готов за стрелба.

Чух изстрел отляво и хукнах. Уличката се раздвояваше на две още по-малки и по-претъпкани. Нямаше да знам накъде да поема, ако не беше един кореец в цивилни дрехи, който лежеше на асфалта. По средата на челото му тъмнееше голяма дупка, а кръвта се стичаше на земята. Очите му бяха отворени и изцъклени. Нямаше съмнение — беше мъртъв.

Спринтирах покрай него и забелязах, че улицата свършва до голяма бетонна стена. Беше задънена. Е, при подобни ситуации нещата винаги стават опасни, защото всички знаем за натикания в ъгъла плъх, а точно в такова положение се бях озовал.

Тръгнах ходом. Стоях плътно до лявата стена и се промъквах с вдигнат пистолет, готов да прострелям всичко, което се движи. Изведнъж някой изскочи от вратата току пред мен, аз наведох дулото на пистолета и едва не натиснах спусъка. Слава богу, че не го сторих. Беше дребно корейско хлапе, което се вторачи в мен с празен поглед. Предполагам, че помисли пистолета в ръката ми за играчка, а мен самия — за филмова звезда от филма, който се снима в момента на неговата улица, защото започна да се озърта, сякаш се чудеше къде е камерата.

Стиснал пистолета в дясната си ръка, се протегнах надолу с лявата, сграбчих хлапето за яката и го преместих зад гърба си. Изглежда, всичко това му се стори страшно забавно, защото започна да се кикоти и не се отлепи от гърба ми.

Продължавах да се промъквам сантиметър по сантиметър напред, когато с периферното си зрение мярнах някакво рязко движение. Сграбчих хлапето и се проснах на земята в мига, в който три изстрела пръснаха прозореца, под който се намирах допреди малко. Докато падах, успях да произведа три бързи изстрела по посока на движението, макар да знаех, че нямам никакъв шанс да улуча. Просто се опитвах да накарам противника си да се скрие някъде.

Минаха няколко секунди. Чух още един изстрел, после нищо. Бавно се изправих. Хлапакът вече беше разбрал, че пистолетът ми не е играчка, а аз самият не съм холивудска знаменитост, защото изглеждаше като зашеметен и ме гледаше с широко отворени очи, готов да се разреве. Гледаше към крака ми, който адски ме болеше. И аз го погледнах и видях, че кърви. Не и от куршум, обаче. Когато изстрелите пръснаха прозореца, стъклата се разхвърчаха и едно голямо парче се беше забило под гаден ъгъл в лявото ми бедро.

Трябва да си призная, че не съм от онзи тип корави момчета, които могат с лекота да измъкнат голямо парче стъкло от крака си и да се ухилят, все едно нищо не е станало. Трябваше обаче да направя нещо, затова издърпах стъклото, като междувременно изкрещях една поредица от мръсни думи. Слава богу, че хлапакът не можеше да ме разбере, иначе майка му сигурно щеше много да ми се разсърди.

Поседях известно време, като се опитвах да потисна болката, преди да осъзная, че независимо от раната не можех повече да остана на място. Затова се изправих и закуцуках в посоката на стрелеца. Държах пистолета вдигнат напред. Когато стигнах до ъгъла на магазина, от който беше стрелял, прилепих гръб към стената и продължих още по-бавно. Няколко секунди по-късно вече бях до входа.

Повечето добре обучени полицаи ще ви кажат, че това се нарича „моментът на истината или на последиците“. Е, да започнем с истината. Единственият начин да се влезе в онзи магазин беше през вратата. Макар че сте виждали много пъти как го правят момчетата в киното, това си е чисто самоубийство. Вратите са много тесни съоръжения, а и стрелецът ви чака да влезете оттам, стои неподвижен, пистолетът му е насочен спокойно и точно и просто няма как да не улучи. Няма значение дали ще влетите със скок, дали ще се претърколите, или ще влезете е поредица от задни салта.

Той ще ви улучи и всичко ще свърши.

По тази причина полицаите носят зашеметяващи бомби, а войниците — ръчни гранати: за да ги метнат през вратата, да изчакат, докато те се взривят, и чак тогава да нахлуят.

Само че аз не разполагах с никакви гранати.

Затова останах там в продължение на един дълъг, мъчителен миг, като преценявах възможностите си. На около метър от мен имаше голяма кошница, пълна с дрехи. Приближих се с накуцване към нея, пъхнах пистолета в колана си, вдигнах кошницата и я хвърлих през вратата.

Нищо. Нито изстрел, нито някакъв друг звук. Или стрелецът имаше остро зрение и беше видял, че това е просто кошница с дрехи, или беше прекалено хитър за мен и не искаше да се издаде със стрелба. Или пък вече беше избягал през задния вход. В такъв случай, като се има предвид с каква скорост губех скъпоценна кръв от раната на крака, това беше краят на играта.

Така стигаме и до частта с последиците. Поех си дъх, метнах се през вратата и започнах да стрелям напосоки, докато не ми свършиха патроните. После останах на земята напълно неподвижен, ушите ми пищяха и бях като парализиран, докато чаках врагът ми да се изправи иззад тезгяха и да ми продупчи челото.

Това не се случи. Чаках дълго, като безпомощно размахвах пистолета във въздуха. Не бих казал, че изпитвах разочарование, макар че моят стрелец, изглежда, се бе измъкнал. Затова се изправих, огледах се и най-сетне надникнах зад тезгяха. И voilа! Ето го моя стрелец. Лежеше по корем, а значителна част от задната част на черепа му беше отнесена.

Сега е моментът да споделя една тайна. Сред многото ми недостатъци е и пълната ми неспособност да стрелям точно. Заради това едва не пропаднах на изпита за специалните части, а през следващите пет години се изредиха да ме обучават най-различни инструктори по стрелба. Но всички до един се отказаха, напълно разочаровани.

Погледнах дупката в главата на ченгето и изрекох наум една молитва. Повтарях си отново и отново: „Господи, благодаря ти за това, което стори за мен. Кога успях да го улуча, Господи? Дали когато тичах по улицата? Или пък го беше застигнал един от онези изстрели, които дадох напосоки? Или пък когато скочих през вратата, без да спирам да стрелям?“

Наведох се и го преобърнах. Първото, което видях, беше че дулото на собствения му пистолет беше натикано в устата му. Второто беше, че стрелецът носеше бели памучни ръкавици, подгизнали от кръв.