Врагове по неволя

8

Когато се върнах в стаята си, там ме чакаха четири кашона. Обадих се на румсървис и поръчах да ми носят нова кана кафе на всеки кръгъл час. След това се зарових в материалите по делото.

Ето как се беше случило всичко.

В пет часа сутринта на 3 май старши сержант Карл Морал се обадил на дежурния сержант в управлението на военната полиция към база „Йонгсан“ и докладвал, че в апартамент 13С, сграда номер 1345 на улица „Намной“, Итеуон, има мъртъв човек. После рязко затворил.

Последвали десет-петнайсет минути на пълно объркване. Апартаментът се намирал на корейска територия и не бил американска военна собственост. Дежурният офицер бил новак в Корея и не бил сигурен какво трябва да предприеме. Най-сетне се свързал с полковника, командващ бригадата на военната полиция, за да поиска указания. Полковникът му наредил да се обади на капитан На Юнг Бае, началник на полицейския участък в Итеуон, да му съобщи новината и да изиска съвместно разследване.

Итеуон е доста известен район. Той започва едва ли не от задния вход на базата „Йонгсан“ и е прочут с хилядите си малки и претъпкани със стоки магазинчета, които обслужват чуждестранни клиенти. Тук идват туристите и войниците, ако искат да се сдобият с кожено яке, чифт маратонки „Найки“ или някоя риза менте на прочута марка. Освен това е известен и с района на „червените фенери“, който също обслужва чуждестранни клиенти, само че там чужденците отиват да се сдобият най-вече с тежки случаи на сифилис и гонорея. И тъй като алкохолът, проститутките и войниците са печално известна възпламенителна смес, полицейският участък в Итеуон и бригадата на военната полиция към „Йонгсан“ често работят заедно.

Дежурният офицер изпълнил нареждането на полковника. Обадил се на шефа на корейската полиция, а след това изпратил двама военни полицаи в жилищната сграда. Когато пристигнали, те заварили там двайсетина южнокорейски полицаи начело с детектив.

Сержант Уилсън Блакстоун бил по-старшият офицер от екипа от военната полиция. Щом видял за какво става дума, той веднага започнал да нервничи, обадил се по радиостанцията си на дежурния офицер и поискал да му изпратят подкрепление от военни следователи.

В писмените си показания сержант Блакстоун определено не поясняваше какво толкова го е обезпокоило на местопрестъплението, но не беше необходимо човек да притежава коефициента на интелигентност на ядрен физик, за да направи няколко логични умозаключения. Методите, които американската полиция използва, са най-усъвършенстваните в света. Анализът на пръстови отпечатъци и тъкани, който се използва от американските полицейски участъци вече повече от половин век, едва сега си пробива път в техническия арсенал на развиващите се страни. А по-сложните магии като хромозомния анализ и усъвършенстваните криминологични техники все още са достъпни само за няколко много богати и развити в научно отношение страни.

Когато вашият полицейски участък не разполага с тези инструменти, вие просто не обучавате служителите си да се държат на местопрестъплението като в стерилна операционна зала — така както са обучавани американските полицаи. Предполагам, че сержант Блакстоун е бил обезпокоен от това, че двайсетина корейски ченгета без ръкавици и без необходимите технически средства са обикаляли из апартамента, като са повреждали ключови улики, пипали са неща, които не би трябвало да пипат, ръсели са собствените си косми из цялото помещение, или най-общо казано — замърсявали са местопрестъплението по всякакъв възможен начин. Поне така предполагах. Ако бях прав, това щеше да бъде изключително полезно за тезата на защитата.

Минали трийсет минути, докато военните полицаи успеят да вдигнат един военен следовател от леглото, той да се облече и да стигне до сградата с автомобила си.

Казваше се следовател Майкъл Бейлс и в мига, в който пристигнал, автоматично поел командването на разследването от американска страна. Прочетох показанията му много внимателно. Бяха добре написани, много описателни и същевременно сбити — по всичко личеше, че е наблюдателно и умно ченге.

При пристигането си Бейлс заварил сержант Блакстоун в разгорещен спор с главен инспектор Чой, главния корейски следовател. Блакстоун настоявал корейският инспектор да изведе хората си навън. Чой настоявал Блакстоун да си затваря устата. Твърдял, че това си е неговата държава, че той ще разследва убийството, защото жертвата е корейски гражданин, и че никак не обича да му нареждат как да си върши работата на собствен терен.

Ние, адвокатите от защитата, обожаваме такива работи. Често се твърди, че благодарение на териториалните спорове между ченгета и на последвалото объркване са били решавани повече дела, отколкото благодарение на доказателствата за невинност. Отбелязах си това като още една възможна уязвима точка в тезата на обвинението.

Бейлс поел нещата в свои ръце. В доклада си твърдеше, че с Чой се познавали и били в приятелски отношения. Предполагам, че го е омайвал известно време, защото нещата изведнъж придобили топъл и приятелски характер.

Чой отвел Бейлс в една от спалните, където на стената се подпирали трима видимо притеснени американски военнослужещи. Двама корейски полицаи ги охранявали, за да им попречат да разговарят помежду си и да съгласуват общо алиби.

После Чой завел Бейлс в една друга малка спалня, където върху матрака на пода лежало голо тяло. Било обърнато по гръб. Около врата му се виждала дълга морава подутина — знак, че е била приложена огромна сила. Езикът се подавал от устата, а очите били силно изпъкнали. Лицето било посивяло — признак, че голяма част от кръвта вече се била оттекла от главата, навярно защото някой бил махнал инструмента, с който бил удушен. По ръцете, пищялите и корема на жертвата се виждали наранявания и кръвонасядания. Бейлс логично допуснал, че жертвата е оказала ожесточена съпротива.

Чой обяснил на Бейлс, че когато той и хората му пристигнали, трупът лежал на хълбок. Около врата на жертвата било увито нещо, но един от тримата американци го махнал, преди да пристигнат корейските полицаи. Униформата на жертвата била струпана на куп върху пода. Чой му съобщил, че според табелката на ризата жертвата се казвала Ли Но Те. Чой съобщил, че вече е предал името в итеуонския участък за допълнително идентифициране.

Няколко минути по-късно дошло съобщение по радиостанцията, от което всички разбрали, че Ли Но Те е син на министъра на отбраната. Това подействало поразяващо върху южнокорейските полицаи, чиято дейност до този момент както според Блакстоун, така и според Бейлс била апатична и немотивирана. В Итеуон убийствата не са необичайно събитие и южнокорейските полицаи, като всички ченгета по света, възприемат апатичен подход — „за къде да бързаме“, „това вече сме го виждали“ — ако не за друго, то поне за да покажат на колегите си, че са достатъчно обръгнали.

Но обръгналостта им изведнъж се изпарила. Всички изглеждали така, сякаш задните им части били запалени. След броени минути се появили още трима южнокорейски детективи, после началникът на полицейския участък, след това шефът на полицията, а накрая и самият кмет на Сеул. Бейлс описваше пристигането им като дълга процесия от важни чиновници с притеснени физиономии, всеки от които крещял нови заповеди и полагал максимални усилия да изглежда по-старши от предишния.

Направили снимки на местопрестъплението, уликите били събрани в найлонови торбички и обозначени с етикети, трупът бил изпратен в корейска болница и била изискана незабавна аутопсия.

Тримата американци били разпитани едва два часа след като първият полицай пристигнал на местопрестъплението. Първо ги прехвърлили в полицейския участък в Итеуон, където записали данните им, а после в управлението на военната полиция в базата „Йонгсан“. Бейлс лично поел разпита. Инспектор Чой останал с него в качеството си на свръзка от другата разследваща страна.

Много интересно. Тук имаше няколко сериозни възможности — най-малкото ако човек планираше да следва препоръчваната от мен стратегия за оборване на тезата на обвинението. И ако приемем, разбира се, че Уайтхол не се беше прецакал сам в показанията си.

Тъкмо отварях папката с първоначалните показания на Уайтхол, когато телефонът иззвъня. Беше Карлсън, която хладно ми заповяда веднага да си вдигна задника и да го замъкна в офиса. Отговорих й, че съм зает. Тя ми обясни, че пет пари не дава дали съм зает, или не. Уточних, че се занимавам с нещо изключително важно. Карлсън каза, че това, за което иска да разговаряме, било далеч по-важно, и затвори.

Просто си умирам за хора, които нямат никаква представа с какво се занимавате, но въпреки това настояват, че тяхната работа е далеч по-важна. Може би точно в този момент превързвах прерязаната артерия на крака си. Очевидно не беше така, но откъде пък можеше да го знае, по дяволите?

Както и да е, като добър войник се подчиних, заключих стаята си и поех към фризьорския салон с надписа „Внимание, гейове!“ над вратата. Както и предишния път, внимателно се огледах, за да проверя дали някой няма да ме види как влизам вътре.

Имелда отново беше потънала в един от големите въртящи се столове в средата на залата. На корема й беше натрупана купчина документи, а носът й беше дълбоко заврян в някаква дебела папка. Докато минавах покрай нея, я чух как неодобрително сумти по адрес на съдържанието й.

Влязох в кабинета на Карлсън, където Кийт, Али и Мария вече се бяха настанили и слушаха как шефката им си бъбри с някого по телефона.

— Аха — тъкмо казваше тя. — Добре. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Слуша известно време, после нареди:

— По Си Ен Ен още днес, а утре сутринта по Ен Би Си и Ей Би Си. Това е най-добрата последователност. Си Ен Ен винаги представят новините без коментар. Ако обаче дадем на Ей Би Си и Ен Би Си достатъчно време, те ще направят всичко да изглежда като телевизионен сериал.

Продължих да слушам как координира подробностите. Постепенно ме обземаше адски неприятно предчувствие.

Най-сетне Карлсън приключи разговора, триумфално тръшна слушалката и доволно кимна на останалите.

— Какво става тук? — попитах.

Преди да успее да ми отговори, вратата се отвори и в стаята влезе едра, твърде силно гримирана жена с вид на лесбийка, преметнала през рамо репортерски магнетофон. Двете с Катрин се прегърнаха и разцелуваха. Аха, ясно. След това в кабинета, който и без това си беше претъпкан, се намъкна и някакъв мъж с голяма камера на рамо.

— Къде искаш да го направим? — попита жената.

— Навън — отвърна Катрин и се изправи.

— Какво правите? — попитах глупаво.

Беше очевидно какво правят. Привеждаха в изпълнение един катастрофално лош план, ето какво правеха.

Останалите трима щастливо последваха снимачния екип, но аз опънах ръка пред вратата, за да попреча на Карлсън да излезе.

— Не обичам хората да се правят, че не ме виждат — настоях. — Ще те попитам още веднъж: какво, по дяволите, става тук?

— Не е ли очевидно? Ще правят едноминутен репортаж за нас по Си Ен Ен.

— Недей.

— Вече е уговорено.

— Недей — помолих я. — Това наистина е лоша идея.

— Глупости — рече тя и апатично сви рамене. — Напълно безвредно е. Единственото, което искат, е един бърз репортаж за екипа на защитата. Последвай ме. Ще видиш.

Някакво вътрешно чувство ми подсказваше да не го правя. За мое най-дълбоко съжаление обаче аз не го послушах. Свалих ръката си и тя се мушна покрай мен, а аз се затътрих след нея. Тя първа стигна до изхода, но там по някаква неясна причина спря и ме изчака да я настигна. После за моя огромна изненада ме хвана под ръка с мъничката си дясна ръчичка, размаха лявата във въздуха и започна да бърбори нещо.

Изобщо не чух какво казваше. Цялото ми внимание беше вложено в задачата невярващо да зяпам оператора, който беше насочил камерата към двама ни. Чувствах се като сърна, вторачена в ярките фарове на огромен камион, който се носи право към нея по магистралата. Минаха пет крайно неловки секунди, преди рязко да се дръпна от ръката на Карлсън и да се обърна към нея:

— Какво правиш, по дяволите?

— Майор Дръмънд — прекъсна ме репортерката на Си Ен Ен и набута микрофона в лицето ми. — Вярно ли е, че вашият клиент е бит от южнокорейската полиция?

Хвърлих на Карлсън убийствен поглед, а тя предизвикателно наклони глава срещу мен. После се обърнах към репортерката. Лицето ми беше помрачняло от гняв, а челюстите ми — здраво стиснати.

— Без коментар — изръмжах.

Тя замълча за миг, очевидно объркана, после попита:

— Само това ли имате да кажете?

— Никакъв проклет коментар и по този въпрос! — изревах, този път с достатъчно ударение върху отделните думи, за да схване какво имам предвид.

Карлсън се намеси, хвана репортерката под ръка и двете небрежно закрачиха към сянката на едно високо дърво наблизо. Операторът ги последва и Карлсън даде импровизирано триминутно интервю. Гледах и изгарях от гняв. Беше очевидно, че Карлсън има голям опит в даването на интервютата, защото дори помогна на оператора да постави камерата под най-подходящия ъгъл, с гръб към слънцето, а движенията й пред обектива бяха театрални и изразителни, като на родена актриса.

Когато най-сетне свършиха, тя и екипът на Си Ен Ен си стиснаха ръцете и се разделиха. Аз също исках да стисна нещо с ръцете си, например тънкото й вратле.

Тя дори не ме погледна, докато минаваше покрай мен.

Аз обаче не откъсвах поглед от нея и хукнах по петите й като лъв след антилопа. Тримата й колеги се отдръпнаха встрани, защото беше съвсем очевидно, че Чернобил ще избълва радиоактивен прах над целия регион.

Когато стигнахме до кабинета й, затръшнах с все сила вратата зад гърба си. Чу се оглушителен трясък, от който цялата сграда потрепери.

— Имаш сериозен проблем, госпожичке! — изревах.

Тя се стовари на стола си и ме изгледа. Изражението й беше всичко друго, само не и възприемчиво към критика.

— Аз ли имам проблем? — изкрещя тя в отговор.

— Да, и то голям!

— Не, Дръмънд, ти си този, който има проблеми!

— О, нима?

Тя едва не експлодира от ярост.

— Все още ли не разбираш? Моята работа е да защитавам клиента си! Точно това трябва да правиш и ти!

— Човек не защитава клиента си, като дърдори глупости пред камерата всеки път, когато има тази възможност.

— Когато става въпрос за хомосексуалисти, това е единственият начин да ги защитиш. Нямаш представа с какво презрение се отнасят към тях. Или всъщност не. Може би имаш представа.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Дръмънд. Видях те как гледаш Кийт, Мария и Али. Какво са ти направили, по дяволите, за да предизвикат такова отвращение?

Наистина нямаше начин да отговоря на това. Беше ме взела на мушка. Затова прибягнах до първото средство на всеки способен адвокат в такива случаи: когато те пипнат да бъркаш в буркана с меда, веднага трябва да посочиш към хладилника.

— Виж какво — казах, — няма да помогнеш с нищо на клиента си, като дърдориш по телевизията. Не познаваш корейците. Не ги ядосвай. Не ги притискай.

— Държиш се така, сякаш аз съм започнала всичко това. Не ми казвай, че не си забелязал онези камери в затвора сутринта. Те публично унижаваха нашия клиент. Отвръщам на удара с удар.

Пак беше права донякъде, но освен това този път грешеше. Сериозно.

— Това беше само за пред хората. Отказаха се от юрисдикция и трябваше някак си да спасяват репутацията си. Това е Азия. Така се играе тук.

— Те го биха — изсъска тя и зелените й очи пламнаха, сякаш бяха гнезда на оси с хиляди яростни бръмчащи насекоми, готови да излетят от тях.

— Ти видя ли да го бият? — попитах.

— Видях да го блъскат. И видях как изхвърча от онази камионетка.

— Може да се е препънал — отвърнах. — Ще те попитам още веднъж: ти видя ли някой да го бие?

— Нямаше нужда, видях как гледаше.

— Нали уж си адвокат? Трябва да можеш да правиш разлика между предположения и факти. Ти току-що каза пред международен новинарски канал, че нашият клиент е бил бит. Можеш ли да го докажеш? Можеш ли да го подкрепиш с факти?

Тя прокара пръсти през косата си. Знаеше, че съм я хванал натясно.

— Обади се на Си Ен Ен и им кажи да не го пускат — казах.

Карлсън мъчително преглътна.

— Няма.

— Направи го. Надрънка само глупости. И двамата го знаем.

— Дори да е така, нека корейците го приемат като предупредителен изстрел. Ще трябва да свалят мръсните си лапи от моя клиент, иначе ще ги бичувам публично всеки ден до края на процеса.

Вторачихме се един в друг в продължение на дълъг, безполезен миг. Накрая се врътнах и излязох. Върнах се в стаята си и закрачих напред-назад като голям зъл мечок в пещера. Накрая ми писна, но бях твърде напрегнат, за да се върна към четенето, затова щракнах телевизора.

Поне едно трябваше да им се признае на онези клоуни от Си Ен Ен — бързи бяха.

Материалът започваше със страхотен кадър в едър план, на който се виждаше как двамата с Карлсън излизаме от кантората, а над вратата й има табела с едър тлъст черен надпис „Внимание, гейове!“.

Монтажистите на Си Ен Ен също бяха доста чевръсти. И убийствено избирателни.

Следващият кадър явно бе зает от някоя корейска телевизия. Показваше Уайтхол, който приличаше на нещастен смазан червей, докато го влачеха през някаква порта. По-нататък пак бяхме аз и Карлсън, която ме беше хванала под ръка; изглеждахме адски дружелюбно настроени, сякаш обсъждахме нещо и бяхме в пълно съгласие. А после показаха само Карлсън, която стоеше под дървото и казваше: „Моите колеги и аз сме силно разгневени от побоя, нанесен на нашия клиент. Биха го няколко южнокорейски полицаи. Когато се опитах да им попреча, те нападнаха и мен.“

След това пуснаха и един кадър с мен, на който в ядосаното ми лице беше натикан микрофон. Чу се как изръмжах „Никакъв шибан коментар“, само че излизаше така, сякаш съм толкова побеснял от факта, че на клиента ми е нанесен побой, че това е единственото, което мога да кажа.

Телефонът звънна след две минути.

— Здравейте, господин генерал — казах още преди Клапър, председателят на военния съд и съответно шеф на всички военни адвокати, да успее да се представи.

— Дръмънд, какви ги вършиш там, по дяволите? — изригна той.

— Вижте, не беше така, както го показаха. Кълна се, господин генерал. Устроиха ми засада. Карлсън ми скалъпи този номер.

Той помълча за миг, преди да попита:

— Каква засада, бе?

— Ами тя ме повика в офиса и…

— Офис ли? — прекъсна ме той. — Кое точно имаш предвид, сградата с надписа „Внимание, гейове“?

Усетих как кръвта нахлува в главата ми и вяло отвърнах:

— И това не е така, както изглежда. Отдолу има надпис с по-дребни букви, който пояснява, че…

Слушалката експлодира в ръката ми:

— Млъкни, Дръмънд! Пет пари не давам какво пояснява! Току-що целият свят видя как един американски офицер излиза от някаква врата с този шибан надпис над нея! Имаш ли представа на какво прилича това?

— Ами след като поставяте нещата по този начин, сър, предполагам, че…

— Каза, че ти е скалъпила номер, така ли?

— Точно така. Разбирате ли, тя ме повика и след това аз…

— Господи, дали не съм сбъркал, като те изпратих там? Да не би да е прекалено умна за теб?

Това ме засегна. Сериозно ме заболя, честно.

— Просто не го очаквах. Но следващия път ще бъда нащрек, кълна се.

— Така ще е най-добре, Дръмънд. Наистина.

После затръшна слушалката. Не можех да го виня. Във Вашингтон беше три часът сутринта. Не вярвах просто да си е лежал и да е гледал късните новини. Някой сигурно му се беше обадил, за да му набие канчето. Някой с достатъчно висок пост, например началник-щабът на сухопътните сили. Или пък някой с още по-висок пост, като председателя на Съвета на началник-щабовете. Или пък някой още по-нагоре, например в Белия дом.

Мислите ми бяха прекъснати от следващото иззвъняване на телефона. Този път беше генерал Спиърс. Лично. Той направи почти идеална имитация на представлението на генерал Клапър. После се обади временно управляващият посолството Брандуейт и мога да ви кажа под секрет, че неговата имитация не беше чак толкова добра, защото очевидно беше толкова разгневен, че ръсеше предимно слюнки и цветисти ругатни. Но пък превъзходно вземаше всички възможни октави. След това дойде ред на юридическия съветник на Спиърс, полковник Пирана. Той предложи съкратен вариант на представлението. Нямаше залп от въпроси и груби прекъсвания, само едно кратко и ясно: „Сега вече наистина никак не те харесвам, Дръмънд. И наистина ще ти го начукам заради това.“

Удивително. Бях в Корея само от два дни, а вече бях успял да вбеся всички висши офицери на света, да доведа временно управляващия американското посолство до такава лудост, че да започне да говори несвързано, както и да допусна лицето ми да се появи по международните новини по възможно най-отблъскващия начин.

И дължах всичко това на една дребна, слабичка млада жена със злоба в сърцето и без никаква представа какво е допуснала да се развихри.

За да й отдам дължимото, трябва да кажа: тя вярваше, че защитава клиента си. В добрата стара Америка онова, което беше сторила току-що, можеше и да има ефект. Не и тук обаче. На Катрин Карлсън й предстоеше да научи един специфично азиатски урок по запазване на репутацията. Мафията също дава такива уроци, но ги нарича „разплата“.