Врагове по неволя

4

Телефонът иззвъня в шест сутринта. Вдигнах слушалката и чух гласа на Катрин:

— Слизай веднага. Имаме сериозен проблем.

За отмъщение си взех един хубав и продължителен душ, обръснах се на забавен каданс и ми отне цяла вечност да облека униформата и да завържа връзките на обувките си. После преспокойно погледах телевизия десетина минути. Номерът в живота е да се наслаждаваш на малките си евтини победи винаги когато имаш възможност.

Вратата ми отвори отново амазонката Али, само че този път в стаята бяха само тя, Катрин и Мария. Мария пак се цупеше нещо.

— Как сте, как сте? — попитах весело.

Нямах кой знае какъв избор — да видиш Али тъй рано сутринта беше такова преживяване, че ми оставаше или престорената веселост, или драйфането из цялата стая.

Тя ме измери с поглед от горе на долу, сякаш аз бях кльощавата върлина.

— Ей, Катрин, той се върна.

Усмихнах се любезно и се опитах да измисля остроумен отговор, но не ми хрумна нищо. Всъщност ми хрумнаха сума ти неща, но не исках да влизаме в окопите още в началото на играта

— Атила, защо се забави толкова? — излая Катрин от дъното на стаята.

— Какво е станало? — извиках, като нарочно отбягнах отговора.

Катрин прекоси стаята и застана пред мен.

— Току-що ме информираха, че южнокорейците искат делото да мине под тяхна юрисдикция. Искат да им предадем Уайтхол, за да го държат в техния арест.

— Кой те информира?

— Юридическият съветник на Спиърс.

— Е, той би трябвало да знае — отбелязах хитро.

— Могат ли да го направят?

— Ами ние сме в Южна Корея. Корейците могат да правят каквото си искат. Дали имат правно основание, това вече е друг въпрос.

Усетих аромата на кафе и ноздрите ми потръпнаха. Катрин ми посочи каната в ъгъла. Отидох и си налях една чаша, като използвах времето да помисля.

— Вижте сега — казах, — ето как стават нещата. Когато разполагаме войски на чуждестранна територия, първо подписваме един документ, озаглавен „Споразумение за статута на войските“, или ССВ, както обикновено го наричаме, и той определя как би трябвало да се решават проблемите. Разбира се, имаме подписан ССВ и с правителството на Южна Корея. В него присъства уговорката, че всеки път, когато американски военен извърши престъпление, ще го съдим ние.

— Значи не могат да го направят — обяви тя или по-скоро попита, или пък се молеше да е така.

— Ами точно тук нещата стават малко по-сложни. Престъплението е било извършено извън военна база, в Итеуон. Жертвата е южнокорейски гражданин. Облечен в американска униформа, наистина, на служба в американска военна част, защото е бил катюса. Но си остава южнокорейски гражданин. А и престъплението е толкова гадно, че корейците очевидно са много раздразнени.

— Е, и? Кофти положение, но и такива работи стават — намеси се Али. — Дипломатическото споразумение си остава законов акт, нали така?

— Вярно, но ССВ тук е предмет на големи усложнения и противоречия. Даже преди няколко години се наложи споразумението да бъде допълвано, защото на южнокорейците им е писнало от престъпленията на американските военни, извършени през последните четирийсет-петдесет години.

— С какво беше допълнено?

— Все още ние имаме правото да съдим обвинените. Но въпросът с предварителното задържане вече е предмет на договаряне. Освен това, след като присъдата бъде произнесена, трябва да се разберем допълнително с корейското министерство на правосъдието кой да накаже престъпника.

— Значи излиза, че съм права — обади се Али. — Те нямат право да съдят Уайтхол.

— Права си… донякъде. Южнокорейците никак не харесват нашето правосъдие. Смятат, че даваме прекалено голяма свобода и защита на обвиняемите. Намират системата ни за твърде зависима от процедурите. Според тяхната логика пълен абсурд е, че един престъпник може да бъде освободен само защото някой не му е прочел правата, или някакво доказателство се окаже компрометирано, или пък някой от съдебните заседатели е получил болки в корема и е гласувал импулсивно. Очевидно е, че искат да избегнат всички подобни рискове в това дело.

Катрин потърка брадичката си.

— А каква е тяхната правосъдна система?

— От гледна точка на защитата е същински ад. Законите са написани от позицията на жертвите, за да възмездяват жертвите. За тях процесът е търсене на истината и на справедливостта. А това търсене понякога използва твърде директни подходи. Южнокорейските жандарми и прокурори могат да бъдат доста грубички, ако схващате какво имам предвид. Има един много весел виц за кореец, който наистина искал да подпише самопризнанията си, но не можел, защото всичките му пръсти били потрошени. Но сигурно не искате да ви го разказвам точно сега.

Грамадният нос на Али се вирна с още пет-шест сантиметра.

— Просто ще им кажем да си гледат работата. Това ССВ е на наша страна, нали така? Не могат да получат Уайтхол. Просто и ясно.

— Красноречиво казано, но няма да стане чак толкова лесно. Това си е тяхната държава и независимо дали ни харесва, или не, ние вървим по много тънък лед.

Катрин закрачи из стаята. Правеше малки, премерени, прецизни крачки, защото стаята не бе особено голяма, но и просто защото си беше такава — хитра и пресметлива.

— Имаш ли някакви предложения? — попита ме накрая.

— Разбира се. Да се уреди веднага среща с правния съветник на Спиърс и с посланика. Само че, ако съм разбрал правилно, посланикът се намира в болница на Хаваите. Така че вместо него да дойде временно управляващият посолството.

— Среща за какво?

— Главно за да чуем какво имат да ни кажат.

— Още нещо? — попита Катрин.

— Да.

— Какво?

— Трябва хубавичко да закусим. Ще бъде дълъг ден.

Катрин, Али и Мария не искаха да закусят хубавичко.

Всъщност изобщо не искаха да закусват, което не ме разочарова особено. Ето защо слязох долу и закусих сам, но първо спрях в магазина и взех вестниците от последните два дни — два броя на „Старс енд Страйпс“, вестника на американските военнослужещи зад граница, в който се публикуваха препечатки от Асошиейтед Прес и доста местни новини, списвани от регионалния редакционен екип, базиран в Япония.

И в двата броя първите страници се заемаха от последните новини около убийството на Ли. Както ме беше предупредил Клапър, делото бе сензация номер едно както във Вашингтон, така и в Сеул. Не стигаше, че републиканците се опитваха да прокарат закон срещу договорката „Не се пита, не се казва“, ами и цяла банда разгневени баптистки фундаменталисти от южните щати подготвяха поход до Вашингтон, за да протестират срещу безбожната политика на президента да отвори армията за гейовете.

Тъкмо привършвах с втората си чаша кафе, когато Катрин и Кийт връхлетяха в помещението. Кийт изглеждаше по-добре отвсякога, издокаран в превъзходно скроен сив вълнен костюм, а копринената кърпичка, която се подаваше от горното му джобче, идеално съвпадаше по цвят с вратовръзката му. Изглеждаше като манекен от онези лъскави списания за мъжка мода, за които момчетата от войската никога не се абонират. Нашият моден свят е описан в досадни подробности от нещо, което се нарича устав, а той не ти оставя място за никакви колебания какви точно ревери или колко широки вратовръзки са последният писък на модата тази година.

Катрин изглеждаше на ръба на истерията.

— Имаме среща в посолството след трийсет минути.

— Приятно прекарване — измърморих и отново вдигнах вестника.

Двамата с Кийт продължаваха да стоят до масата и аз си представях с най-големи подробности какво става в главата на Катрин. Нямаше желание да помоли да отида с тях, но адски й се искаше да я придружа, защото там нямаше да бъде в свои води.

Аз обаче си бях съвсем добре. Плувах не в свои води, а направо в собствен сос. Но нямаше да отида с тях, освен ако тя наистина не ме помолеше. В такива ситуации мога да бъда ужасно отмъстителен.

Накрая тя каза:

— Атила, не бих имала нищо против, ако искаш да дойдеш с нас.

— Аха — промърморих, като продължавах да дремя зад вестника си.

— Нали знаеш, това може да се окаже доста интересна среща.

— Бас държа — отвърнах небрежно.

— Хайде де, Атила. Идваш ли?

— Не съм си решил докрай кръстословицата — отбелязах с безразличие.

Измина още една дълга минута. Чух как Кийт шепне нещо в ухото й.

— Атила, моля те, ела — рече тя.

— Ей, Лунатичке, аз всъщност не се казвам Атила — отвърнах и посочих табелката с името ми.

Кийт повдигна вежди и въпросително изгледа Катрин, сякаш искаше да я попита защо я наричам така. После се усмихна, защото прякорът наистина й пасваше.

Тя не му обърна внимание.

— Добре де, майоре… майор Дръмънд. Шон. Моля те, ела.

Оставих вестника с пресилена въздишка.

— С удоволствие. Ако смяташ, че ще бъда от полза, разбира се.

Вгледах се в красивото й лице и забелязах, че за нея всичко това бе мъчително болезнено.

Беше присвила големите си зелени очи и хапеше хубавите си устнички.

— Би могло да е от полза — каза тя, без да се опитва да скрие раздразнението си.

— Извинявай, не те разбрах. Какво означава „би могло да е от полза“ или „ще бъде от полза“.

— Ами… ще бъде от полза. Става ли?

Доколкото можех да преценя, в този рунд нямаше как да я унижа повече.

— И как възнамерявахте да стигнете до посолството? — попитах.

— Смятах да вземем такси.

— Няма да стане — отсякох.

— И защо?

— Защото изобщо няма да успеем да стигнем дотам. Само минутка.

Отидох до масата на управителя, където имаше телефон. Набрах централата и помолих веднага да ме свържат с управлението на военната полиция. Вдигна дежурният сержант, с безцеремонен и безкомпромисен тон. Наредих му да ме свърже с офицера, който е началник на смяната в момента.

Дежурният офицер звучеше малко по-разумно:

— Капитан Битълсби.

— Битълсби, обажда се майор Дръмънд, адвокат от защитата на капитан Уайтхол.

— Слушам, сър.

— Аз и двама от колегите ми се нуждаем от транспорт и ескорт до американското посолство. Веднага.

— Разрешено ли е това пътуване? — попита отегчено той.

— От кого да е разрешено?

— От генерал-майор Конли, началник-щаба на генерал Спиърс.

— Пътуването изникна току-що. Няма време.

— Жалко — отвърна той, без изобщо да крие радостта си. — Без подписа на Конли никой не може да напусне базата.

— Виж какво, капитане — рекох, — след двайсет и осем минути имаме назначена среща с временно управляващия посолството. Смятай това за разрешение. Или, ако предпочиташ, ще се обадя на посланика и ще му кажа: „Ей, лоша работа, много съжалявам, но капитан Битълсби не ни пуска да дойдем.“ А след това ще позвъня на „Ню Йорк Таймс“ и ще им кажа, че тук има един капитан на име Битълсби, който се опитва да саботира защитата на Уайтхол.

В армията една малка доза правилно насочено насилие може да свърши много работа. Военните не обичат да си имат работа с дипломатите. Още по-малко обичат да обясняват на раздразнителните си началници как така са се появили на първата страница на националните всекидневници, при това в определено негативна светлина.

Битълсби попита:

— Няма да го направите, нали?

Това всъщност не беше истински въпрос, а първата неохотна крачка към пълно отстъпление.

— Двайсет и седем минути, капитане.

— Къде се намирате?

— След трийсет секунди ще бъдем пред входа на „Драгън Хил Лодж“.

Половин минута по-късно Катрин, Кийт и аз стояхме пред входа на хотела, а три джипа с пробляскващи жълти светлини тъкмо завиваха зад ъгъла. Катрин ме погледна и аз театрално свих рамене, за да я подразня. Нещо като: „Адски ефектно, а? Мислиш ли, че ти щеше да се справиш?“

Първият и третият джип бяха натъпкани догоре с военни полицаи в специално облекло за борба с безредици. В средния имаше само шофьор, облечен в същата премяна.

Бързо отидох до задната врата на джипа и я отворих за Катрин. Неслучайно смятат офицерите за истински джентълмени. Но преди да успея да реагирам, Кийт бързо се шмугна покрай мен и се качи в колата, като ме докосна по рамото и рече:

— Благодаря ти, скъпи.

Катрин се изкикоти и се настани на предната седалка. За мен оставаше да седна до Кийт. Искаше ми се да я удуша. Когато стигнахме до портала, стана ясно, че военните полицаи се бяха обадили предварително. Цял взвод южнокорейски полицаи за борба с безредиците в сини униформи вече разблъскваха демонстрантите, за да направят път за нашия конвой. От тълпата свирепо ни гледаха ядни, смръщени лица. Човек не би могъл да остане с впечатлението, че се намира сред приятели.

Пътуването до посолството ни отне малко под трийсет и пет минути. Пред портала му друг взвод от корейски полицаи разчистваше с палки и щитове пътя ни сред друга група протестиращи.

Слязохме пред парадния вход и младият лейтенант, който командваше конвоя, се приближи към нас. Казах му да ни изчака, докато свършим, и той с измъчена учтивост отвърна, че точно така смята да направи. Битълсби сигурно го беше предупредил какъв уставен задник съм.

След като охраната ни провери, взехме асансьора до четвъртия етаж и влязохме в приемната на посланика. Секретарката имаше продълговато оклюмало лице с дълъг и тесен нос и ни изгледа така, сякаш бяхме глутница помияри, които са дошли специално да се облекчат върху моравата пред нейната къща. Вдигна слушалката, натисна някакъв бутон и обяви, че сме пристигнали. След това вяло ни махна с ръка към вратата вляво от бюрото си.

Кабинетът на посланика приличаше на дворцова зала, а на тапицираните със златиста коприна канапета в ъгъла седяха двама мъже. Когато влязохме, те се изправиха. Може и да си въобразявам, но израженията им бяха леко гузни — или пък малко смутени, а може би донякъде развеселени. Или пък по малко и от трите.

Единият от тях беше полковник, както ставаше ясно от орела на пагоните му. Според табелката името му беше Дженсън. Беше на около петдесет и пет години, с късо подстригана сива четина, немигащи недоверчиви очи и прекалено дебели устни за такова тясно лице. Ако трябва да бъдем точни, в устата приличаше на пирана. Носеше и опознавателните знаци на офицер от юридическия корпус, разбира се, тъй като беше правният консултант на генерал Спиърс. Не приличаше обаче на адвокат. Приличаше на жесток възпитател в общежитие, който случайно е завършил право и все още изпитва отвращение към него.

Другият изглеждаше точно така, както си го представях: дипломат, ама от най-дипломатическите. Дипломатите и без това не са черешката на тортата, но за този можех да предположа, че изобщо няма да ми хареса. Вероятно наближаваше петдесет, черната му коса бе оформена със сешоар според последните модни тенденции, а там, където би трябвало да има поне няколко бели косъма, те тайнствено липсваха. Имаше изсечени черти и тъмни пронизващи очи, а горната му устна беше величествено и надменно извита.

На лявата си ръка носеше златния пръстен на възпитаник на Харвард, но нямаше брачна халка. Или наистина беше ерген, или прокламираше факта, че е свободен за приключения.

— Добре дошли — рече той с фалшива топлота, докато ни вземаше мярката.

Погледът му ме бръсна за една милисекунда, след това завистливо се спря на костюма на Кийт и накрая се наслади на Катрин в продължение на няколко дълги, сластни мига. Хе-хе, така му се падаше. Щеше да има по-големи шансове с Кийт.

— Казвам се Артър Брандуейт, временно изпълняващ длъжността посланик. Това е полковник Мак Дженсън, юридическият съветник на генерал Спиърс. Моля, седнете.

Плавният жест, с който ни посочи двете канапета, беше толкова очевидно елегантен, че най-вероятно го беше тренирал пред огледалото.

Изпонасядахме. Брандуейт и Дженсън отново се настаниха на своето канапе, а ние тримата се скупчихме срещу тях.

— И така — подзе Брандуейт, — полковник Дженсън ми съобщи, че вече знаете новината. Ужасно съжаляваме затова, но…

Той вдигна ръце, за да изрази колко много съжалява, но нищо не може да направи. Катрин не му обърна внимание.

— За какво пък съжалявате? Ние няма да предадем клиента си. Точка, край на изявлението. Той няма да бъде съден от корейски съд.

Брандуейт погледна към Дженсън с нетърпелив, раздразнен поглед, сякаш искаше да каже: „Какво става? Да не би да не са разбрали нещо?“ После се обърна към Катрин и заклати глава в престорен ужас.

— Мис Карлсън, изглежда, станала е някаква грешка. Южнокорейското правителство не ни помоли да им предадем Уайтхол. То настоя да им бъде предаден днес, до края на работния ден. В крайна сметка ние сме гости в тяхната страна.

Катрин отвърна:

— Не ме интересува. Клиентът ми има права, а вие имате Споразумение за статута на войските, според което той трябва да бъде съден от американски военен трибунал. Не забравяйте, че той не е само офицер, но и гражданин на САЩ, данъкоплатец и поради това — ваш работодател. Няма да го предадем на корейците.

Дженсън злобно ме гледаше, защото беше очевидно, че някой е обяснил неудобните подробности около ССВ на Катрин, а аз, така да се каже, бях най-вероятният заподозрян.

— Мис Карлсън — започна Брандуейт със снизходителен и търпелив тон, — аз определено разбирам позицията ви. Дори споделям вашето съчувствие. — Но — продължи, като толкова наблегна върху това „но“, че то заехтя като Големия каньон — когато една от страните по международен договор обяви, че вече няма да го съблюдава, няма какво да направим.

Катрин се наведе напред със свирепо изражение.

— Глупости. Ще ги принудите да се съобразяват. За бога, ние сме тези, които ги защитават от лошите. Това е доста силен аргумент.

— Нещата не стават така — настоя Брандуейт.

— Тогава ги направете да стават.

— Не бих могъл, дори да исках. Позицията ми по въпроса е одобрена както от Държавния департамент, така и от Съвета за национална сигурност. Ситуацията бездруго вече е достатъчно радикализирана. Не искаме да правим нищо, което допълнително да раздухва огъня. Уайтхол ще бъде предаден на корейците до пет часа следобед.

— Не, няма. Ще подам протест и ще блокирам това решение — заплаши Катрин.

— Пред кого ще протестирате? — попита Брандуейт, като едва криеше усмивката си.

— Какво искате да кажете с това „пред кого“?

Временно управляващият посолството се облегна и кръстоса крака. Прокара пръсти по идеалния ръб на вълнения си панталон и се наслади на блясъка на модните си обувки.

— Пред кого ще протестирате? Намираме се в Южна Корея, а не в Съединените щати. Ако подадете протест пред военния трибунал, мога да ви гарантирам, че ще го отхвърлят още преди обяд. Ако го подадете пред корейците, те просто ще ви се изсмеят.

Дженсън енергично кимаше в знак на съгласие, а тъй като бе юридическият консултант на главнокомандващия, Брандуейт очевидно не говореше пълни глупости.

Катрин погледна въпросително към Кийт, който сви рамене, и едва след това умолително обърна големите си зелени очи към мен.

Бих могъл и навярно трябваше да се престоря, че не съм я видял. Вместо това попитах:

— Мистър Брандуейт, какво точно е споразумението ви с южнокорейското правителство? С кого е сключено и какви отстъпки сте направили?

Брандуейт кимна към Дженсън да поеме щафетата.

— Вече се съгласихме да предадем Уайтхол в техния арест, докато започне процесът — каза полковникът. — След около час генерал Спиърс ще се срещне с Чуй Мун Сонг, министъра на правосъдието, за да информира корейците, че освен това официално сме съгласни да им преотстъпим правото да съдят Уайтхол.

— Само Уайтхол ли? Ами Моран? Джаксън?

— Ъъъ, не. Само Уайтхол. Южнокорейците не са поискали другите двама. Техните престъпления са възмутителни, но определено не са толкова ужасни.

— Имало ли е досега друг случай, в който сме се съгласявали да преотстъпим правото си на военен съд на корейците?

— Случаят е уникален. Знаете как действат законите, майоре. Прецедентите са водещи, но не и обвързващи. Всяко дело се решава според собствената му същност.

— Споразумението реципрочно ли е?

Изражението на Дженсън бе напълно безстрастно.

— Какво имате предвид?

— Има ли quid pro quo? Вие предавате Уайтхол, а в замяна под наша юрисдикция остават други затворници? Да не би да използваме случая, за да търгуваме с хора?

Брандуейт бързо положи длан на коляното на Дженсън и взе думата:

— Господин майор, както знаете, дипломатическите разговори между американското правителство и правителството на Република Корея са строго конфиденциални. Просто не можем да ви кажем какво сме обсъждали.

— Така ли?

— Така — отвърна той съвсем твърдо.

— Можете ли поне да разкриете кой е преговарял с южнокорейците?

— Разбира се. Аз. И полковник Дженсън, който бе толкова любезен да участва като мой сътрудник в преговорите.

„Сътрудник в преговорите“? Откъде ги изкопават тези момчета?

Но аз не попитах това. Друго попитах:

— Значи сте били само вие и полковник Дженсън?

Полковникът понечи да отвори уста, но Брандуейт го накара да замълчи с бърз, отсечен жест. Сериозна грешка от негова страна.

— Точно така, господин майор. Имаше и стенографи, но полковникът и аз бяхме основните действащи лица в това усилие.

— Добре, тогава всичко е точно и ясно.

— Кое е точно и ясно?

— Кого ще обвиним официално.

— За какво?

— За възпрепятстване на правосъдието и за участие в престъпен заговор за лишаване на клиента ни от гражданските му права. Както и за нарушаване на конституционните права на нашия клиент.

Лицето на Брандуейт се сгърчи. Той потупа фризираната си коса без нито един бял косъм и се вторачи в мен.

— Дръмънд, аз съм временно управляващ посолството, а вие сте офицер с нисък чин. Ако се осмелите да ме заплашвате, ще говоря с генерал Спиърс да ви предаде на военен трибунал.

Мигновено се престорих на засрамен.

— Мистър Брандуейт, моля да ме извините. Моля ви. Не знам какво ми стана.

Ъгълчетата на устните му трепнаха. Не чак дотам да се усмихне, но в тази посока. После обаче добавих:

— Проблемът е, че нещо бъркаме кой какъв е. Аз не съм просто офицер от въоръжените сили, но и адвокат. Освен това съществува огромна разлика между заплаха и обещание. Понякога човек трябва да се вслушва по-добре, но това определено не беше заплаха. Нали така, мис Карлсън?

— Съвсем правилно — потвърди тя точно навреме. — Бих го нарекла услуга, Брандуейт. Той ви дава възможност да предупредите служителя си за връзки с обществеността за съобщението, което ще направя на пресконференцията. Смятам да я свикам веднага след като напуснем вашия кабинет.

— Няма да се поддам на заплахи!

Брандуейт изгледа свирепо първо нея, после Кийт, след това мен и накрая Дженсън, чиято единствена вина в случая беше, че е юрист като нас. Виновен по подразбиране, един вид.

— Точно така. Той няма да бъде заплашван — повтори високо и ядно Дженсън, като се опитваше отново да си спечели благоволението на дипломата. — Освен това вие блъфирате. Не можете да съдите държавен служител, който защитава интересите на американското правителство.

За моя голяма изненада в този момент се намеси Кийт:

— Господин консултант, моята специалност е да съдя федерални служители. Така си изкарвам хляба. И мога да добавя, че се справям доста добре. Това, което особено ми харесва в настоящия случай, е, че не само ще спечеля много пари и от двама ви, но и ще ви дам под съд за престъпно поведение. Вие сам го казахте. Би трябвало да действате в защита на интересите на американското правителство.

— Точно това правим — настоя Дженсън.

— Не. Вие влизате в заговор с чуждо правителство, за да лишите един американски военнослужещ от най-елементарните му права. Просто и ясно. И тъй като лично ви уведомих за същността на нещата, вече не можете да използвате непознаването на закона за извинение.

Кийт се наведе напред като хищник и ги облъчи с лукава усмивка.

— Ако се съди по фактите, защитата на нашия клиент и бездруго ще бъде трудна работа. Нямахме никакви шансове да спечелим, нали? Така поне успяваме да спасим нещичко. Офицер, заподозрян в хомосексуалност, ще влезе в юридическата история и като първия военнослужещ, предаден за съд на южнокорейците. Твърде жалко за Уайтхол, че трябва да изиграе ролята на мъченик и прочие, но не беше ли казал Робеспиер, че човек не може да направи омлет, без да строши няколко яйца?

Не бях особено доволен, че Кийт разшири темата от съдбата на клиента ни до общия проблем, но преди да се замисля по-нататък, Катрин пое щафетата от него.

— Ще ви направим доста известни вас двамата — рече тя и също се наведе напред.

Точно така си беше. Щяха да ги накълцат на кайма и Дженсън, юристът, очевидно пръв го осъзна, защото лицето му почервеня като преди апоплектичен удар, сякаш кръвта всеки миг щеше да потече от ушите му.

— Вижте какво, госпожице — той замахна с пръст към Катрин, — ние не сме си изсмукали всичко това от пръстите! Този ход беше одобрен от Съвета за национална сигурност!

Катрин се усмихна.

— Не ме интересува, дори Дядо Коледа да ви е дал одобрение, тъпанар такъв. За мен вие сте просто двама държавни служители, които получиха предупреждение. Ако предадете капитан Уайтхол, ще ви изпържим живи.

След всичко това можехме да продължим да си седим там и да се замеряме с обиди, но май нямаше смисъл. Вече бяхме изяснили позициите си, затова всички станахме и се запътихме към вратата. Но точно преди да излезем, Дженсън ме сграбчи за ръкава и ме дръпна назад, за да ми просъска нещо кратко и люто. Ето какво гласеше то:

— Не ми харесваш, Дръмънд! Заради тази история направо ще ти го начукам!

В никакъв случай не бих могъл да кажа, че изтънчеността беше най-силната му черта.

Докато пътувахме обратно, не обелихме нито дума, защото шофьорът ни беше от военната полиция, а в това дело поверителността беше жизненоважна. Толкова бях вбесен, че не ми се говореше.

Бях бесен на Катрин, че ме въвлече в цялата история. Бях бесен на армията и на генерал Спиърс, че ме натопиха да й помагам. Както и на Кийт, че отмести темата на спора от Уайтхол и неговите права и я насочи към каузата на гейовете.

А знаете ли на кого бях най-ядосан? На човека с голямата уста.

Защо ми трябваше да заплашвам временно управляващия посолството? Защо трябваше да се втурвам и да си пъхам главата в устата на лъва? Знаех отговорите на тези въпроси, но не се гордеех особено с тях.

Опитвах се да впечатля крехката госпожица първенец на нашия випуск, която ме беше подлъгвала и подигравала в продължение на цели три години. Опитвах се да докажа, че мога да бъда по-нахален и агресивен юрист от нея.

Е, засега се справях.