Върколак

ГЛАВА 12

В тунела тътнеше страх. Разнасяха се чуждопланетни миризми и шепоти. Светлината, която се отразяваше от стените и пода, беше твърда като скала.

Създанието се присви и изскимтя — всичките му мускули се напрегнаха, всеки негов нерв се парализира от страх.

Тунелът продължаваше безкрайно и то нямаше къде да избяга. Бе уловено в капан. И нямаше представа къде може да е този капан. Навярно на място, което не беше виждало преди и което не бе търсило. Беше впримчено и захвърлено тук поради причина, която не му бе известна.

Преди създанието беше попаднало на място, което бе влажно, горещо и тъмно и в което пълзеше усещането за многоброен мъничък живот. А сега беше на горещо, светло и сухо, но тук нямаше чувство за мънички форми на живот — по-скоро за далечни, по-големи форми на живот и тътенът на техните мисли отекваше като барабан в мозъка му.

Създанието се завъртя и се понадигна. Ноктите му драскаха по твърдия под. Тунелът продължаваше безкрай и в двете посоки. Затворено пространство, в което нямаше никакви звезди. Но се разнасяха разговори — мисловни разговори и по-дълбокото тътнене на говор — не като онзи, който се процеждаше от звездите, а объркан, хаотичен и мрачен говор, който прииждаше и припламваше и който нямаше нито дълбочина, нито някакъв смисъл. „Тунелен свят“ — ужасено си помисли създанието. Тясно затворено пространство, което беше навсякъде, имаше своите миризми, бе изпълнено с мрачен говор и пропито със страх.

По целия тунел имаше отвори и някои от тях бяха запушени с тъмен материал, а други бяха открити и най-вероятно водеха към други тунели, продължаващи в различни посоки, но също толкова безкрайни като този.

От един от страничните отвори се появи огромно уродливо и ужасно същество. Издаваше някакъв тракащ звук. Видя го, изкрещя и нещо, което, носеше, издрънча на пода, а от мозъка му избликна звук на ужас и заподскача и заотеква в стените на тунела. Уродливото същество се обърна и побягна с изумителна скорост. Уплашеният му вик се смесваше с вибрациите на ужаса, който извираше от мозъка му, и изпълваше до пръсване тунела с хаос от звуци.

Създанието се оживи. Ноктите на краката му отчаяно задращиха по твърдия под, тялото му се метна към най-близкия отвор, който водеше навън. Вътрешностите му се гърчеха и приспиваха от паниката, която го бе обзела, мозъкът му се, замъгли и вцепени от страх и то почувства как мракът се спуска над него като огромна тежест, падаща от някаква невероятна височина. И изведнъж то вече не беше самото себе си, не се намираше в тунела, а бе обратно в онова топло и изпълнено с черно спокойствие място, което беше негов затвор.

Блейк рязко спря до леглото си и се зачуди защо тича и защо болничната му нощница е на пода, а той е гол в стаята. И в мига на почудата нещо в черепа му прещрака, сякаш нещо в главата му, досега здраво завързано, се откъсна, и той вече знаеше за тунела, за страха и за другите двама, които бяха едно с него.

Седна на леглото и се изпълни с щастие. Отново беше цял: той бе създанието, което бе бил преди. Вече не беше сам, а заедно с другите двама. „Здравейте, приятели“ — прошепна, той и те му отвърнаха, не с думи, а с докосване на умовете си.

(Ръкостискане и братство. Ярки студени звезди над пустиня, в която се носи пясък и сняг. Протягане и улавяне на данни от звездите. Горещо димящо блато. Дълго претегляне на данните в пирамидата, която беше биологически компютър. Бързо взаимно сливане на три отделни мисловни басейна. Докосване на умове.)

„То избяга, щом ме видя — каза Търсача. — Ще дойдат и други.“

„Това е твоята планета, Променливи. Знаеш какво да правиш.“

„Да, Мислителю — отвърна Променливия, — моята планета е. Но нашето знание е общо.“

„Но ти си по-бърз в това. Знанието е прекалено много, прекалено голямо е. Ние ще те следваме, но бавно.“

„Мислителят е прав — каза Търсача. — Решението зависи от теб.“

„Може да не разберат, че съм аз — отвърна Променливия — Не веднага — Възможно е да имаме малко време.“

„Но не твърде много.“

„Не, Търсачо, не твърде много.“

И това бе така. Нямаше да имат много време. Пищящата сестра, която тичаше по коридора, щеше да събере другите — специализанти, други сестри, лекари, поддържащия персонал и хората от кухнята. Само след няколко минути болницата щеше да се превърне в кипящ въртоп.

„Проблемът е — каза той, — че Търсача прекалено много прилича на вълк.“

„Твоята характеристика — отвърна Търсача, — означава създание, което изяжда друго. Знаеш, че никога не бих…“

Блейк си помисли, че Търсача наистина никога не би го сторил. Но когато го видят, всички ще го помислят за вълк. Като стража онази нощ до къщата на сенатора, които го бе видял на фона на светкавицата. И подвластен на старите приказки за вълците, бе реагирал инстинктивно. А ако видеха Мислителя, какво ли щяха да си помислят за него?

„Какво се е случило с нас, Променливи? — попита Търсача. — На два пъти бягах: първия път на влажно и тъмно, втория — на светло и тясно.“

„Щом избягах — отвърна Мислителя, — повече не можех да функционирам.“

„По-късно ще мислим за това — каза Променливия — Сега имаме проблем. Трябва да се измъкнем оттук.“

„Променливи — рече Търсача, — трябва да останем. Ти също. Ако по-късно се наложи, аз мога да тичам.“

„И аз — отвърна Мислителя, — ако по-късно ни се наложи. Аз изобщо мога да бъда каквото и да е.“

— Тихо — гласно каза Блейк. — Тихо. Нека помисля малко.