Върколак

ГЛАВА 26

Беше студено — хапещ, вцепеняващ студ, като физически удар, който караше тялото и ума да залитат.

Спътникът на планетата висеше над неравните върхари на извисилите се растения, земята бе стерилна и суха, а оттатък сградата хората викаха на разярените същества, определени като кучета, да прескочат оградата.

Но някъде наблизо имаше източник на енергия и Мислителя отчаяно, почти панически се протегна към него. Протегна се и изсмука повече, много повече, от което се нуждаеше. Светлините в къщата и прожекторът навън угаснаха, Студът беше изчезнал, тялото му придоби пирамидална форма и заблестя. Данните отново бяха там, както преди, по-отчетливи, по-стегнати, отколкото когато и да било по-рано, строени в редици и картотеки, в очакване да бъдат използвани. Логичният процес в ума му бе ясен и силен — беше минало прекалено много време, откакто го бе прилагал.

„Мислителю — извика Търсача. — Махни ги! Кучетата! Кучетата! — Кучетата!“

И това беше правилно, разбира се. Той бе разбрал за кучетата и за плана на Търсача и планът действаше.

Кучетата забиха лапи в земята, за да спрат стремглавия си бяг, скимтейки и джавкайки във внезапен жалък страх от този призрак, появил се на мястото на преследвания от тях вълк.

Имаше прекалено много енергия, със страх осъзна Мислителя. Ужасно много — повече, отколкото му трябваше. Той се избави от нея. И запламтя. Проблеснаха пращящи мълнии и долината за миг се освети от пламъци. Боята на къщата започна да се топи, почерня и се обели.

Кучетата заскимтяха и заквичаха, когато мълниите се протегнаха към тях, прескочиха оградата и побягнаха, подвили опашки под все още димящите си задници.