Върколак

ГЛАВА 25

Променливият беше казал, че ще е по-студено, и наистина бе така, но въпреки това бе прекалено топло за тичане, наистина прекалено топло. Но когато Търсача стигна хребета на хълма, режещият северен вятър приятно го поразхлади.

Той застана върху каменистата земя, изложен на вятъра, защото поради някаква геологическа причина тук не растяха дървета, а спираха на малко разстояние от върха. Необичайно обстоятелство, тъй като повечето от хълмовете бяха изцяло покрити с гъста гора.

Небето бе чисто и тази нощ имаше звезди, макар на Търсача да му се струваше, че не са толкова много, колкото можеха да се видят на родната му планета. А тук, на това високо място можеше да стои и да улавя образи от звездите, макар вече да знаеше от Мислителя, че това не са само образи, а цяла мозайка от впечатления за други раси и култури. Именно те осигуряваха необработените данни, от които някой ден можеше да се изгради истината за Вселената.

Той потрепери при тази мисъл — при мисълта как умът и сетивата му можеха да се протягат през светлинните години, за да пожънат плодовете на други умове и сетива. Потрепери, но в същото време знаеше, че Мислителя няма да потрепери, дори да беше създаден така — с мускули и нерви, — че да е в състояние да го направи. Защото нищо, абсолютно нищо не можеше да удиви Мислителя; за него във Вселената и живота нямаше нищо мистично, те представляваха маса от факти и данни, от принципи и методи, които умът му можеше да поеме и да използва със способността си за логично мислене.

„Но за мен — помисли си Търсача, — за мен всичко това е мистика. Аз нямам нужда от анализиране, нямам причина да търся логика, не изпитвам непреодолимо желание да се ровя във факти.“

Той стоеше на каменистия хребет със спусната почти до земята опашка, вдигнал сребристата си муцуна към режещото острие на вятъра. За него бе достатъчно, че Вселената е пълна с чудеса и красота, и той никога не беше искал повече — и сега Търсача разбра, че горещо се надява нищо никога да не притъпява тези чудеса и красота.

А може би този процес на притъпяване вече бе започнал? Дали не се беше оказал в положение (дали не го бяха поставили в положение), което повече от всякога му даваше възможност да търси нови чудеса и тайнства, но чието въздействие бе отслабено от знанието, че осигурява материал за логиката на Мислителя?

Той се опита да провери тази мисъл, но мистиката и почудата все още си бяха тук. Тук, на този брулен от вятъра хребет, с блестящите в небето над него звезди, с вятъра, който люлееше дърветата надолу по склона и те разговаряха с мрака, със странните чуждопланетни миризми и непознати вибрации, които тръпнеха във въздуха, все още имаше място за почуда, която пробягваше като хлад по нервите му.

Разстоянието до следващия хребет изглеждаше безопасно. В далечината наляво ленти от движещи се светлини бележеха преминаването на коли по пътя, който прорязваше хълмовете. В долината имаше къщи — издаваха ги лъчите светлина и вибрациите, струящи от тях — вибрации и излъчвания (както и да ги наречеше) на самия човешки живот и на онази странна сила, която хората наричаха електричество.

По дърветата бяха накацали птици и някакво по-голямо животно (макар и по-малко от самия него) се прокрадваше в гъсталака от дясната му страна, мишки се гушеха в гнездата си, мармот лежеше в бърлогата си — безчетни орди от малки същества, които се движеха под земята и сред гниещите на повърхността и листа. Но той ги усещаше само подсъзнателно, защото за момента не го интересуваха. Търсача тихо се спусна по гористия склон, като оглеждаше всяко дърво и храст по пътя си, каталогизираше и преценяваше всички по-големи същества, готов за всякаква опасност и страхуващ се единствено, че може да срещне опасност, която да не разпознае.

Гората свърши и започнаха полетата — полета, пътища и къщи — и тук той отново се забави, за да провери района пред себе си.

Край потока вървеше човек с куче, по пътя, който водеше до една къща оттатък потока, бавно се движеше кола, на полето спяха стадо крави, но освен всичко това, освен мишките, лалугерите и други малки създания, долината изглеждаше чиста.

Той стисна раницата под лявата си мишница. Раницата беше издута, защото в нея бяха дрехите и другите вещи на Променливия. Пречеше му, защото нарушаваше равновесието му, и Търсача трябваше да компенсира това, а също и да внимава да не се закачи за някой храст или клон.

Той спря за миг, пусна раницата на земята и разтърси лявата си ръка. Освободена от товара си, тя уморено се намести в раменната му става. Търсача протегна дясната си ръка, взе раницата, намести я под мишницата си и отново пое напред. Навярно трябваше да премества товара си по-често. Така може би щеше да му е по-лесно.

Пресече долината, изкачи се по следващия дълъг хълм и спря на хребета му да си почине преди да продължи.

Уилоу Гроув, беше казал Променливия; Сто и шейсет километра. Можеше да стигне дотам по разсъмване, ако тичаше, както досега. А какво ли щеше да очаква, когато стигнеха в Уилоу Гроув? Името означаваше Върбова горичка. Имената, с които хората наричаха някои географски точки, бяха странни. В тях нямаше никаква логика, тъй като върбовата горичка можеше да загине и да изчезне и тогава името на мястото щеше да загуби смисъла си.

„Непостоянно“ — помисли си той. Но пък самите хора като раса бяха непостоянни. Вечната промяна на лицата им и онова, което те наричаха прогрес, допринасяха за непостоянството. Той направи крачка надолу по хълма, сетне спря, напрегна се и се заслуша. Звукът отново се разнесе — слаб, далечен лай.

„Куче — каза си Търсача. — Куче, надушило следа.“

Заспуска се надолу бързо, но предпазливо, като протягаше сетивата си напред и настрани. В края на гората спря, за да провери равното дъно на долината пред себе си. Нямаше нищо, което да представлява интерес, и той препусна по долината, стигна до някаква ограда, прескочи я и продължи нататък.

За първи път почувства наченки на умора. Въпреки сравнително студената нощ Търсача не беше привикнал към топлината на Земята. Тичаше усилено, опитвайки се да измине колкото се можеше по-голямо разстояние, за да стигне в Уилоу Гроув до сутринта. Трябваше да поуспокои темпото за известно време с надеждата, че ще възстанови силите си. Трябваше да тича по-бавно.

Пресече долината в тръс, стигна до отсрещния склон и бавно се заизкачва по него. На билото щеше да седне и да си почине, а когато поемеше отново, навярно щеше да е в състояние да възобнови предишното си темпо.

По средата на склона отново чу лая и сега му се стори, че е по-близо и по-силен. Вятърът обаче го разнасяше и той не можеше да е сигурен за точното разстояние или посока.

На билото спря и седна. Луната изгряваше и дърветата, сред които се намираше, хвърляха — дълги сенки по малката поляна.

Лаят определено се бе приближил и кучето не беше само едно. Той се опита да ги преброи. Бяха поне четири, може би и пет-шест.

Лов на миещи мечки, навярно. Брауни бе казал, че някои хора използват кучета, за да преследват мечки, и наричат това спорт. Но разбира се, това изобщо не беше спорт. Такава гледна точка изискваше особена извратеност — макар че, като се замислеше за това, хората изглеждаха извратени в много повече отношения. Доблестната война бе нещо друго, разбира се, но това нито беше война, нито бе честно.

Лаят бързо се приближаваше по склона зад него. Сега в джавкането на кучетата имаше нещо диво и обезумяло. Бяха на гореща следа и бързо приближаваха. На гореща следа!

Търсача скочи на крака и се обърна, насочвайки сетивния си лъч надолу. И те бяха там — катереха се по хълма, без вече да свеждат носове към земята, а вдигнали високо муцуни, за да не изпуснат миризмата, която следваха.

С изумление осъзна — а трябваше да се досети още на предишния хълм, когато за първи път беше чул лая, че кучетата не преследват миеща мечка. Бяха попаднали на по-едър дивеч.

Обзе го ужас и той се обърна, за да се втурне надолу по хълма. Кучешката глутница зад него стигна до хребета и дивата песен на преследването, вече незаглушавана от стръмния склон, закънтя съвсем ясно.

Търсача се приведе ниско над земята, краката му се превърнаха в размазано от скоростта петно, опашката му се носеше зад него. Той стигна долината, пресече я и пое нагоре по следващия склон. Беше успял да спечели преднина пред кучетата, но отново почувства, че изтощението изсмуква силата на тялото му, и разбра какъв ще е крайният резултат — можеше да надбяга преследвачите си в отчаяни изблици на бързина, но накрая щеше да загуби, щеше да бъде победен, когато умората се усилеше и го забавеше. Навярно по-разумно беше да спре и да се обърне, за да ги изчака. Но те бяха прекалено много. Две-три — той бе сигурен, че е в състояние да се справи с две-три. Но те бяха повече. Можеше да захвърли раницата и облекчен от тежестта и, възстановил равновесието си, да тича по-бързо. Но това нямаше да му помогне много, а беше обещал на Променливия да я носи. Променливия щеше да се ядоса, ако я оставеше. Променливия вече му се бе ядосвал за това, че от време на време забравя за ръцете и дланите си.

Странно, че кучетата го бяха проследили. Като чуждоземец на тази планета, той сигурно беше различен от всичко, което кучетата познаваха, сигурно оставяше различна следа и имаше различна миризма. Но разликата (ако имаше такава), изглежда, не пораждаше у тях страх, а като че ли само усилваше ловната им ярост. Навярно не бе чак толкова различен от съществата на тази планета, колкото си мислеше.

Продължи напред с решителни скокове, но с по-бавно темпо, защото вече се изтощаваше прекалено бързо. Скоро щеше да му се наложи да тича с усилие на волята и знаеше, че когато това стане, краят му ще е близо.

Можеше, разбира се, да накара Променливия да поеме контрола. Навярно, ако следата се превърнеше в човешка, кучетата щяха да я загубят, а дори да продължеха да го преследват, нямаше да нападнат човек. Но не искаше да стори това. Би трябвало да се справи сам. Търсача откри в себе си упорита гордост, която не му даваше да се обърне към Променливия.

Стигна на хребета и под него се разпростря долината, а там светеше самотният прозорец на къща. И в ума му започна да се оформя план.

Не Променливия, а Мислителя. Това можеше да свърши работа.

„Мислителю, можеш ли да извлечеш енергия от къща?“

„Да, разбира се. Вече го направих веднъж.“

„Ако си извън къщата?“

„Стига да съм достатъчно близо.“

„Добре тогава. Когато стигна…“

„Давай напред — прекъсна го Мислителя. — Знам какво си си наумил.“

Търсача запрепуска надолу по хълма, остави кучетата да се приближат, увеличи скоростта си, когато стигна долината, и се насочи към къщата. Лаят прекъсна, когато кучетата, вече забелязали жертвата си, използваха цялата си сила, всеки дъх, за да, я настигнат.

Обърна се за миг и видя глутницата — ужасни, устремени напред силуети, очертани на фона на лунната светлина. До него се донесе тревожно скимтене, възбудено дишане на животни, готови да убиват.

Внезапно лаят отново избухна — вик за кръв, който отекна в небето и заехтя по хълмовете.

Къщата вече бе на съвсем малко разстояние и изведнъж, докато лаят кънтеше в нощта, светнаха още прозорци и пред нея с ослепителен блясък грейна лампа. Очевидно някой вътре се беше събудил от кръвожадния лай на кучетата.

Ниска ограда от колове отделяше къщата от полето и Търсача я прескочи, попадайки под ярките лъчи на прожектора. С изненадващ скок той се хвърли към къщата и се долепи до нея.

„Давай — извика той на Мислителя. — Давай!“