Върколак

ГЛАВА 21

„Тази жена? — попита Търсача. — Жена е, нали?“

„Да — отвърна Променливия. — Истинска жена. Бих казал, че е красива.“

„Почти нищо не разбирам — каза Мислителя. — Концепцията е нова за мен. Жена е същество, към което може да се проявява обич ли? Привличането, доколкото разбирам, трябва да е взаимно. Жена, на която да можеш да се довериш?“

„Понякога — отвърна Променливия. — Зависи от много неща.“

„Не разбирам отношението ти към жените — измърмори Търсача. — Те не са нещо повече от обикновени продължители на расата. В подходящото време и сезон…“

„Твоята система — прекъсна го Мислителя — е неефикасна и отвратителна. Ако се появи нужда, аз сам съм си продължител. Въпросът сега, струва ми се, не е в социалното или биологичното значение на тази жена, а дали можем да и се доверим?“

„Не знам — отвърна Променливия. — Но мисля, че можем.“

Треперейки, той приклекна зад някакви храсти. Зъбите му започваха да тракат. Във вятъра, който вееше от север, се усещаше дъх на мраз. Блейк предпазливо размърда крака, за да облекчи болката в тях. Докато тичаше в мрака, беше наранил пръстите си. Бе стъпил на нещо остро и сега го болеше.

Пред него беше телефонната кабина. Надписът над нея слабо светеше. Зад нея бе улицата, почти съвсем пуста. От време на време профучаваше по някой земеход, но винаги много бързо. Мостът кухо отекваше, когато колите минаваха по него.

Блейк се приведе по-ниско зад храстите. За Бога, какво положение! Клекнал тук, гол и полузамръзнал, чакаше едно момиче, което беше виждал само два пъти, да му донесе дрехи, а не бе съвсем сигурен, че то ще го направи.

При спомена си за телефонния разговор той сбърчи лице. Беше му се наложило да събере цялата си смелост, за да се обади, и не би я обвинявал, ако бе отказала да го изслуша. Но тя го беше изслушала. Уплашена, естествено, и навярно донякъде изпълнена с подозрение, но кой не би се държал така? Съвсем непознат мъж, който се обажда с глупава, ако не и смущаваща молба за помощ.

Не можеше да има претенции към нея. И за да направи ситуацията още по-смешна, това бе вторият път, когато му се налагаше да иска от семейството на сенатора дрехи, за да се прибере. Макар че този път нямаше да се прибере вкъщи. Полицията щеше да го чака и да го залови още преди да стигне дотам.

Той потрепери и пъхна ръце под мишниците си в напразен опит да се стопли. Над него се разнесе вибриращ звук и той бързо вдигна поглед нагоре. Една къща се спускаше над дърветата, навярно насочила се към някой от паркингите в центъра на града. От прозорците и блестеше светлина и до него се донесоха смях и музика. Там горе имаше безгрижни хора, а той клечеше и трепереше от студ.

Наблюдава къщата, докато тя не изчезна, спускайки се все по-ниско на изток.

И какво щеше да прави сега? Какво щяха да правят сега тримата? Какъв щеше да е следващият им ход, щом се облечеше?

От онова, което му беше казала Илейн, той очевидно все още не бе публично идентифициран като мъжа, избягал от болницата. Но след няколко часа историята щеше да се разчуе. Тогава лицето му щеше да гледа от всички вестници и щяха да го показват по димензиното. В такъв случай нямаше надежда да избяга, без да го познаят. Мислителя или Търсача биха могли да поемат контрола, разбира се, и тогава нямаше да има лице, което да бъде разпознато, но и двамата трябваше да се крият още повече от него. Климатът беше срещу тях — прекалено студено за Мислителя и прекалено горещо за Търсача. Имаше и друго усложнение — от него зависеше да поема и съхранява енергията, която поддържаше и зареждаше тялото. Може би имаше храна, с която Търсача да е в състояние да се справи, но за да я открият, трябваше да я търсят и подлагат на проверка. Имаше места близо до енергийни източници, от които Мислителя можеше да изсмуче енергия, но бе трудно да ги открият и в същото време да останат незабелязани.

Дали щеше да е безопасно, ако се опиташе да се свърже с Даниълс? Реши, че ще е изключително опасно. Знаеше отговора, който щеше да получи — да се върне в болницата. А болницата беше капан. Там щяха да го подложат на безкрайни разпити, нови медицински изследвания и навярно на психиатрично лечение. Нямаше да може да разполага със себе си. Щеше да бъде любезно охраняван. Щеше да е затворник.

„И макар че човекът ме е създал — яростно си каза Блейк, — аз не съм негова собственост.“

Трябваше да остане самия себе си.

А какво представляваше всъщност? Не само човек, разбира се, а човек и още две други същества. Дори да искаше, не би могъл да избяга от другите умове, които заедно с него владееха материята, служеща им за тяло. Сега, когато си помисли за това, той разбра, че не иска да избяга от тези умове. Те му бяха близки, по-близки от всичко друго, което бе или можеше да бъде. Бяха му приятели — е, навярно не точно приятели, а сътрудници, съществуващи в общите граници на една плът. А дори да не му бяха приятели и сътрудници, имаше още нещо, което не можеше да пренебрегне. Бяха се забъркали в тази каша с негово участие и от тази гледна точка той нямаше друг път, освен да остане с тях докрай.

Дали Илейн щеше да дойде, или щеше да предаде информацията в полицията или в болницата? Не можеше да я обвинява, ако го предадеше. Откъде тя можеше да е сигурна, че не е луд, дори опасен луд? Спокойно можеше да си помисли, че ще е по-добре да го предаде.

Всеки момент можеше да пристигне пронизително свирещ полицейски кръстосвач и от него да се изсипе орда ченгета.

„Търсачо — каза Променливия, — може би сме в беда. Тя се забави прекалено дълго.“

„Има и други начини — отвърна Търсача. — Ако тя ни провали, ще намерим други начини.“

„Ако пристигне полиция — продължи Променливия, — ще трябва да се превърнем в теб. Никога не бих могъл да избягам от тях. Не виждам много добре в тъмното, болят ме краката и…“

„Когато поискаш — прекъсна го Търсача. — Ще бъда готов. Само ми кажи.“

В ниското се обади миеща мечка. Блейк потръпна.

„Още десет минути — помисли си той. — Давам и още десет минути. Ако дотогава не дойде, ще изчезваме оттук.“

И се зачуди как ще разбере, че са изтекли десет минути, без часовник.

Клечеше нещастен, разколебан, самотен. Извънземен. Извънземен в един свят на същества, чието тяло носеше. Имаше ли изобщо някакво място, не само на тази планета, а в цялата Вселена, за него?

„Аз съм човек — беше казал той на Мислителя. — Настоявам, че съм човек.“

Но какво право имаше да настоява?

„Спокойно, момче — каза Търсача. — Спокойно. Спокойно. Спокойно.“

Времето минаваше. Миещата мечка мълчеше. Някъде в гората зацвъртя птичка, разбудена и смутена от някаква дебнеща я опасност или въображаема заплаха.

По настланата ивица бавно се приближи кола и спря до тротоара срещу телефонната кабина. Клаксонът и тихо сигнализира.

Блейк се изправи иззад храстите, махна с ръка и тихо извика:

— Насам.

Вратата на автомобила се отвори и оттам излезе Илейн. Носеше вързоп.

Момичето мина покрай телефонната кабина, насочи се към храстите и на три метра от него спря.

— Дръжте — каза тя и му подхвърли вързопа.

С вцепенени от студ пръсти Блейк го развърза и се намъкна в дрехите. Сандалите бяха здрави, робата — от черна вълна, с качулка. Щом се облече, излезе от храстите и тръгна към нея.

— Благодаря — каза Блейк. Почти бях замръзнал.

— Съжалявам, че се забавих толкова — рече тя. — През цялото време си мислех, че умирате от студ. Но трябваше да намеря нещата.

— Какви неща?

— Нещата, които ще ви трябват.

— Не разбирам — каза той.

— Нали казахте, че бягате. Имате нужда не само от дрехи. Хайде, елате в колата. Пуснала съм отоплението. Вътре е топло. Блейк се отдръпна и каза:

— Не. Не разбирате ли? Не мога да ви забърквам повече. Не че не съм ви признателен…

— Глупости — прекъсна го тя. — Вие сте доброто ми дело за днес. Той се загърна по-здраво в робата. — Вижте — каза тя, — вие замръзвате. Влезте в колата.

Блейк се поколеба. Беше му студено, а в колата бе топло.

— Хайде — настоя Илейн.

Той тръгна с нея към автомобила, изчака, докато тя влезе и седне зад волана, после се вмъкна и затвори вратата. Гореща вълна обля глезените му. Илейн превключи скоростния лост и колата потегли.

— Не мога да остана спряла тук — поясни тя. — Някой ще съобщи за мен или ще дойде да види какво става. Тъй че трябва да продължим да се движим. Документите ми са в ред. Искате ли да отидете някъде?

Той поклати глава. Дори не му бе идвало наум къде възнамерява да отиде.

— Извън Вашингтон навярно?

— Точно така — отвърна той. Това поне беше някакво начало.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи, Андрю?

— Не съвсем — отвърна той. — Ако ви разкажа, сигурно ще спрете колата и ще ме изхвърлите навън.

Тя се засмя.

— Не се опитвайте да драматизирате нещата каквито и да са те. Ще обърна и ще поема на запад. Това устройва ли ви?

— Напълно — отвърна той. — Там има къде да се скрия.

— Колко време — искам да кажа, колко време смятате, че ще трябва да се криете?

— Не знам — отвърна той.

— Знаете ли какво си мисля? Изобщо не вярвам, че ще успеете да се скриете. Някой ще ви открие. Единственият ви шанс е постоянно да се движите и да не оставате за дълго никъде.

— Много ли сте мислили по въпроса?

— Не. Просто е логично. Робата, която ви донесох — една от вълнените роби, с които татко толкова се гордее — е като онези, които носят пътуващите студенти.

— Пътуващи студенти ли?

— О, постоянно забравям. Все още не сте влезли в крачка с всичко, което става. Те не са истински студенти, а артистични безделници. Скитат, някои от тях рисуват, други пишат книги, а трети стихове — нали знаете, всякакви подобни артистични изяви. Не са много, но са достатъчно, за да ги разпознават. И никой, разбира се, не им обръща внимание. Можете да си сложите качулката и никой няма да може да види добре лицето ви. Не че някой изобщо ще се опита.

— И смятате, че трябва да стана пътуващ студент?

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Намерих ви една стара раница, като онези, който използват те. Няколко тефтера, моливи и една-две книги за четене. Най-добре е да ги погледнете, за да знаете какви са. Нали разбирате, независимо дали ви харесва, вие ще бъдете писател. При първа възможност надраскайте някоя и друга страница. Така че ако някой ви попита, да изглеждате истински.

Той се наслаждаваше на топлината. Илейн зави и се насочи на запад. На фона на небето се издигаха огромни жилищни блокове.

— Бръкнете в отделението вдясно от вас — каза тя. — Сигурно сте гладен. Направих няколко сандвича и напълних термос с кафе.

Той извади пакета, отвори го, взе си сандвич и с пълна уста каза:

— Наистина съм гладен.

— Така си и мислех — отвърна Илейн.

Колата се носеше напред. Жилищните блокове оредяваха. Тук-там се виждаха малки села с решетките на единични къщи.

— Можех да ви намеря гравитолет — каза тя. — Навярно дори автомобил. Но и за двете трябват документи, а и лесно се проследяват. Освен това никой не обръща голямо внимание на човек, който пътува пеш. Така ще сте в безопасност.

— Илейн — попита той, — защо толкова се безпокоите за мен? Не съм ви молил за това.

— Не знам — отвърна тя. — Предполагам, защото сте изживели много тежки моменти. Докарали са ви от космоса, после са ви отвели в болница, където са ви преглеждали и изследвали. Пуснали са ви за кратко на свобода в онова малко селце, после отново са ви прибрали.

— Просто правеха за мен, каквото, могат.

— Да, знам. Но сигурно не е било приятно. Не ви обвинявам, че сте избягали. Известно време пътуваха в тишина. Блейк изяде сандвичите и пийна малко кафе.

— Ами този вълк? — ненадейно попита тя. — Какво знаете за него? Казаха, че било вълк.

— Доколкото знам, не е било вълк — отвърна той и се утеши, че от техническа гледна точка е прав. Търсача не беше вълк.

— В болницата е настъпило ужасно вълнение — продължи Илейн. — Извикаха сенатора по телефона.

— Аз ли съм причината за вълнението, или вълкът? — попита той.

— Не знам. Когато излязох, сенаторът още не се бе върнал.

Стигнаха до едно кръстовище. Илейн намали скоростта, зави и спря.

— Дотук мога да ви докарам — рече тя. — Не трябва много да закъснявам.

Той отвори вратата, поколеба се за момент и каза:

— Благодаря. Помогнахте ми много. Надявам се някой ден…

— Не бързайте — прекъсна го момичето. — Ето ви раницата. Вътре има малко пари…

— Я почакайте…

— Не, вие почакайте. Ще имате нужда от тях. Не са много, но ще ви бъдат от полза. От личните ми пари са. Някой ден ще ми ги върнете.

Той протегна ръка, взе раницата и преметна ремъка през рамо.

— Илейн… Илейн, не знам какво да кажа…

В сумрака му се стори, че тя е по-близо до него. Рамото и докосваше ръката му и той можеше да усети сладостния и аромат. Почти несъзнателно Блейк протегна ръка, притегли я към себе си, наведе се и я целуна. Тя вдигна ръка и прегърна главата му. Пръстите и бяха студени и нежни.

После се откъснаха един от друг и тя го погледна, уверено и спокойно.

— Не бих ти помогнала, ако не те харесвах — каза Илейн. Мисля, че не правиш нищо, от което да се срамуваш.

Той не отговори.

— А сега тръгвай — продължи тя. — Тръгвай. Когато можеш, ми се обади.