Върколак

ГЛАВА 24

Блейк го видя в долината, още щом изкачи хребета. Стоеше на дъното на долината и като че ли го изпълваше — огромна черна грамада, която удивително приличаше на чудовищен бръмбар, изгърбен по средата и заоблен в двата края.

Щом го зърна, Блейк спря. Никога не беше виждал крайцер, но не можеше да има съмнение, че нещото в подножието на хълма е крайцерът, който бе разтърсил ресторанта.

Покрай Блейк профучаваха коли и въздушната вълна от бръмчащите им реактивни двигатели шибаше лицето му.

Брауни го беше оставил преди час и оттогава той се бе влачил сам, търсейки някакво място, където да се скрие и да поспи. Но от двете страни на пътя се простираха единствено поля, отдавна ожънати и разпрострели се в есенното си златистокафяво одеяние. Покрай пътя нямаше никакви жилища — всички бяха отдалечени поне на километър. Блейк се зачуди дали движението на крайцерите и навярно на други големи превозни средства по тази магистрала не е наложило отдалечеността на къщите, или това се дължи на някаква друга причина.

Далеч на югозапад се извисяваше малка група блестящи кули — навярно комплекс от жилищни небостъргачи. Хем недалеч от Вашингтон, хем, осигуряващи на обитателите си преимуществата на провинциалния живот.

Блейк се спусна по хълма и най-после стигна до крайцера. Машината беше спряла край магистралата и се бе отпуснала върху шестте си подобни на клечки крака, които я държаха високо над земята. Отблизо беше още по-голяма, отколкото изглеждаше отдалеч — издигаше се на около шест метра над главата на Блейк.

До предницата и седеше човек, облегнал се на стълбичката, която водеше до кабината. Седеше отпуснат, изпружил напред крака. Носеше омазнен каскет, нахлупен почти до очите.

Блейк спря и каза:

— Добро утро, приятел. Проблем ли имаш?

— Привет и на теб, братко — отвърна мъжът, поглеждайки към черната роба и раницата на Блейк. — Прав си. Изгоря един от реактивните двигатели и крайцерът започна да се тресе. Имах късмет, че не катастрофирах. — Той презрително се изплю в праха. — А сега трябва да седим и да чакаме. Поисках по радиото нова част за двигателя и ремонтен екип, обаче на тях им трябвало време, разбира се.

— Казваш „ние“?

— Трима сме — отвърна техникът. — Другите двама са вътре. Спят.

Той посочи с палец към малкото жилищно отделение, монтирано зад кабината, и продължи:

— Движехме се по график. Това е най-трудното. Отначало всичко беше наред — морето бе спокойно и край брега нямаше мъгла. Но сега ще стигнем в Чикаго с часове закъснение.

— Пътувате към Чикаго?

— Да. Този път. Винаги пътуваме за различни места. Никога два пъти за едно и също. — Той вдигна ръка, дръпна козирката на каскета си и продължи: — Постоянно си мисля за Мери и за хлапетата.

— За семейството си ли? Сигурно можеш да се свържеш с тях и да им съобщиш какво се е случило.

— Опитах. Но ги няма вкъщи. Накрая помолих телефонистката да отиде да им каже, че няма да се прибера. Поне не навреме. Нали разбираш, винаги, когато тръгвам по този път, те знаят кога ще се прибера, излизат на пътя и чакат, за да ми махнат, докато минавам покрай тях. Децата ужасно се кефят, когато ме виждат да карам това чудовище.

— Сигурно живееш някъде наблизо — рече Блейк.

— В едно малко градче — отвърна техникът. — Затънтено място на около сто и шейсет километра оттук. Стар град, надалеч от пътя. Точно така, както си е било и преди двеста години. О, от време на време поставят нови фасади на сградите по главната улица или пък някой си преправя къщата, но като цяло градчето си е същото както винаги. Няма ги онези големи жилищни комплекси, дето ги строят навсякъде. Абсолютно нищо ново. Добро място за живеене. Спокойно място. Никой не бърза. Няма Търговска камара. Никой не драпа да забогатее. Всеки, който иска да стане богат, да се издигне или нещо подобно, просто напуска града. Има много риба, много дивеч. Играем и на разни стари игри. — Той вдигна поглед към Блейк. — Предполагам, че ти стана ясно.

Блейк кимна.

— Добро място да гледаш деца — рече техникът. — Казва се Уилоу Гроув. Чувал ли си някога за него?

— Не — отвърна Блейк. — Май не…

Но това не беше вярно, изведнъж разбра той. Бе чувал за него! В онова съобщение по пощографа, което го чакаше, когато стражът го докара вкъщи от дома на сенатора, се споменаваше за Уилоу Гроув.

— Значи си чувал — каза техникът.

— Струва ми се, че да — отвърна Блейк. — Някой ми е споменавал за него.

— Добро място за живеене — рече мъжът.

Какво пишеше в онова съобщение? Че ако се свърже с някого в гр. Уилоу Гроув, ще научи нещо интересно. Следваше името на човека, с когото трябваше да се свърже. Как ли се казваше? Блейк отчаяно се опитваше да си спомни, ровеше в ума си, но не успя да открие нищо.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Надявам се, че ремонтният екип ще пристигне скоро.

Мъжът презрително се изплю.

— О, ще дойдат, разбира се. Когато им скимне.

Блейк пое към хълма, който се издигаше над долината. На върха му се виждаха дървета, извита линия от есенни багри, най-после някакъв отдих от жълто-кафявите полета. Навярно някъде сред тях щеше да намери място, където да поспи.

Опита се да си спомни случилото се през нощта, но то бе изцяло обгърнато в нереалност. Почти сякаш беше присъствал на поредица от инциденти, случили се не с него, а с някого другиго.

Все още го преследваха, разбира се, но за момента, изглежда, се бе откопчил от лапите на властите. Навярно Даниълс вече беше разбрал какво се е случило и го търсеха, търсеха не само вълка, но и самия него.

Стигна до билото на хълма и видя пред себе си дървета, не просто малка горичка, а гъста гора, която покриваше по-голямата част от стръмния склон от двете страни на пътя. Нататък в долината се простираха поля, но склонът отвъд нея отново беше покрит с дървета. Тук хълмовете, изглежда, започваха да се издигат прекалено стръмно за земеделие и това редуване на обработваеми долини и гористи възвишения може би продължаваше с километри.

Спусна се по склона и на края на гората долови плахо движение. Можеше да е птица, прехвръкваща от клон на клон в ниския шубрак, или някакво животно. Гората бе спокойна, сред пъстроцветните листа шумолеше ленив ветрец. После нещо му подсвирна. Блейк спря и се обърна.

— Насам! — прошепна висок писукащ глас и той го видя чак сега — с кафява козина и тъмнозелени панталони, скрито в гората.

Още един. Мили Боже, още един, а този път нямаше храна, която да му предложи. Е, поне знаеше как да го нарича. Всичките се казваха Брауни.

Той бързо слезе от бордюра, прескочи канавката, и навлезе в гората. Докато не го наближи съвсем, съществото оставаше само неясен силует, който се сливаше с дърветата.

— Търсех те — каза Брауни. — Разбрах, че си уморен и може би ти трябва място, където да си починеш.

— Вярно е — отвърна Блейк. — Досега нямаше нищо друго освен поля.

— Тогава — рече Брауни — си добре дошъл в моя дом. Ако нямаш нищо против да го споделиш с едно нещастно създание, на което предложих закрилата си.

— Ни най-малко — отвърна Блейк. — Какво е другото създание?

— Миеща мечка — каза Брауни. — Била е най-безжалостно преследвана от кучета, доста се е изтощила, но накрая успяла да избяга. Сред тези хълмове, нали разбираш, има един популярен човешки спорт, за който може и да си чувал, известен като лов на миещи мечки.

— Да — отвърна Блейк, — чувал съм.

Но съвсем ясно разбираше, че не си бе спомнял за това, докато Брауни не заговори за него.

Отново няколко думи бяха събудили други спомени, неподозирани до този момент, и още едно късче от човешката му памет се беше върнало точно на мястото си. Той осъзна тази памет, осъзна я остро — осветената от фенер нощ, той, застанал на билото на хълма с пушка в една ръка в очакване на кучетата да открият и проследят жертвата, а после внезапно далечният лай на куче, попаднало на следа. А след миг и на други кучета, докато хълмът и долината не закънтяват от лай. Блейк отново усети сладкия характерен мирис на покрити със скреж паднали листа, отново видя голите клони на дърветата на фона на изгряващата луна и усети вълнението на предстоящото преследване. После стремглавото спускане по склона, подскачащата бледа светлина на фенера, бързо при кучетата…

— Опитах се да и обясня — каза Брауни, — че ако дойдеш, ще бъдеш приятел. Не съм съвсем сигурен обаче, че ме разбра. Както можеш да си представиш, не е много умно животно, пък и е ранено.

— Ще се опитам да не го плаша — увери го Блейк. — Няма да правя резки движения. Ще има ли място и за двама ни?

— О, да, разбира се — отвърна Брауни. — Домът ми е едно кухо дърво. Достатъчно е широко.

Мили Боже, възможно ли беше това наистина да се случва — да стои в гората, да разговаря със същество, което би трябвало да е в някоя детска книжка, да го канят да се скрие в някакво кухо дърво и да сподели хралупата с миеща мечка?

И откъде идваше споменът за лов на миещи мечки? Дали наистина беше участвал в такъв лов? Струваше му се невъзможно. Защото Блейк знаеше какво представлява — химически създаден човек, при това създаден с една-единствена цел, и от тази гледна точка изглеждаше съвсем невероятно някога да е ходил на лов за мечки.

— Последвай ме и ще те отведа до дървото — каза Брауни.

Блейк го последва и му се стори, че попада във вълшебното царство на луд художник. Навсякъде по храстите се виждаха златисто червени, напомнящи на скъпоценности листа с всякаква форма, които повтаряха по-фино детайлите и по-изящно и ярко багрите на палитрата от есенни краски на надвисналите над тях дървета. И отново го връхлетя споменът за друго място или може би много други места като това. Спомени без подробности за време и място, но спиращи дъха с красотата на друга гора и друг ден, уловени в онзи миг, когато есенните багри са най-ярки и прелестни преди да са ги докоснали първите признаци на смъртта, точно в онзи момент преди да започнат да вехнат. Вървяха по незабележима пътека, толкова незабележима, че едва ли някой би могъл да я различи.

— Красиво е тук — рече Брауни. — Есента ми харесва най-много. Разбрах, че на старата родна планета не е имало такова нещо като есен.

— Все още ли си спомняте за вашата планета?

— Разбира се — отвърна Брауни. — Старите разкази се предават от един на друг. Това все пак е наше наследство. След време, струва ми се, ще забравим за нея, защото тогава нашата планета ще бъде Земята. Но засега трябва здраво да се държим и за двете.

Стигнаха до огромно дърво, мощен дъб с дънер, дебел около два и половина метра, чворест и изкорубен, изкривен, с дебели люспи от лишеи, обагрили кората му в сребристокафяво. Брауни разтвори настрани листата на папратите и каза:

— Тук е. Извинявай, но трябва да застанеш на четири крака и да пропълзиш вътре. Това място не е предназначено за хора.

Блейк коленичи и пропълзя вътре. Папратите докоснаха лицето и врата му и той се оказа в нежен и прохладен мрак, който миришеше на старо дърво. Някъде отгоре се процеждаше слаба светлина и разкъсваше мрака. Той внимателно се обърна и предпазливо седна.

— След малко очите ти ще привикнат и отново ще можеш да виждаш — рече Брауни.

— И сега виждам малко — отвърна Блейк. — Има някаква светлина.

— От дупките нагоре по дънера е. Дървото умира от старост. То е просто една обвивка. Някога, много отдавна, е пострадало от горски пожар и това е поставило началото, на загниването му. Но ако не го разтърси прекалено силен вятър, ще оцелее още дълги години. Междувременно служи за наш дом, а по-нагоре е дом за семейство катерички. Пък и много птици са свили гнезда по клоните му, макар че повечето птици вече отлетяха. През годините това дърво е било дом на много същества. Като живееш в него, изпитваш усещане за принадлежност.

Очите му донякъде свикнаха с мрака и сега Блейк можеше да се огледа. Вътрешната на дървото бе сравнително гладка — очевидно всички изгнили части бяха почистени. Кухината се издигаше като шахта над главата му и далеч нагоре в този тунел той видя малки петна светлина, където лъчите се процеждаха през дупките.

— Никой няма да те безпокои — рече Брауни. — Тук има още двама от нашите. Предполагам, че хората биха ги нарекли съпруги. Но те много се срамуват от хората. Има и няколко деца.

— Извинявай — каза Блейк. — Не помислих, че…

— Не е нужно да се извиняваш — каза Брауни. — Съпругите ще използват времето, за да съберат коренчета и орехи, а децата така или иначе никога не стоят тук. Имат толкова много горски приятели, че прекарват цялото време с тях.

Блейк огледа хралупата. Вътре нямаше нищо.

— Няма мебели — тихо каза Брауни. — Никаква материална собственост. Никога не сме имали нужда от такова нещо, не се нуждаем и сега. Имаме малко храна — складове с орехи, царевица, зърно и корени, натрупани за зимата, но това е всичко. Надявам се, че няма да си помислиш лошо за нас заради непредвидливостта ни. Блейк поклати глава, наполовина в отговор, наполовина от смущение. Нещо лекичко се помръдна в тъмния ъгъл на хралупата и Блейк обърна глава. Едно напомнящо на маска космато лице го гледаше втренчено с блестящи в мрака очи.

— Нашият друг приятел — каза Брауни. — Като че ли не се страхува от теб.

— Няма да му сторя нищо лошо — малко сковано отвърна Блейк.

— Гладен ли си? — попита Брауни. — Имаме…

— Не, благодаря — прекъсна го Блейк. — Ядох сутринта с един от вашите. Брауни разбиращо кимна.

— Той ми каза, че идваш. Затова те чаках. Нямал възможност да ти предложи място за сън, имал само една дупка, прекалено, малка за хора.

Брауни се обърна, за да излезе.

— Не знам как да ти се отблагодаря — каза Блейк.

— Ти вече ни се отблагодари — отвърна Брауни. — Прие ни и прие помощ от нас. А това е най-важното. Уверявам те, че обикновено именно ние търсим помощ от хората. За нас е много важно да се отплатим за частица от тази помощ.

Блейк погледна към миещата мечка. Тя все още го гледаше с ярките си като огън очи. Когато отново се обърна, Брауни беше излязъл.

Блейк свали раницата и провери съдържанието и. Тънко одеяло, каквото никога не бе виждал, със странна металическа лъскавина; нож в ножница; сгъваема брадва; малък комплект с прибори за готвене; запалка и кутия с течност; сгъната карта; фенерче…

Карта!

Той я извади, разгъна я и освети с фенерчето, навел се към нея, за да може да чете надписите.

Уилоу Гроув, на около сто и шейсет километра оттук, беше му казал техникът. Това бе мястото, където можеше да отиде. Най-после цел в този свят и в това положение, в което му се беше струвало, че няма никакви цели. Точка на картата и човек с незапомнено име, разполагащ с информация, която можеше да представлява интерес за него.

Той остави одеялото настрани и прибра останалите вещи обратно в раницата.

Мечката бе пропълзяла малко по-близо — очевидно любопитството и беше привлечено от нещата, които бе извадил от раницата.

Блейк се приближи до стената, разгъна одеялото, уви се с него и легна на земята. То като че ли се прилепи до тялото му, сякаш тялото му беше магнит, и въпреки че бе тънко, топлеше много. Земята бе мека и равна. Блейк загреба с шепа от нея и я остави бавно да изтече между пръстите му. Малки парченца гнило дърво, парченца падали с години от кухия дънер.

Затвори очи и сънят го обгърна. Съзнанието му като че ли потъна в яма и в нея имаше нещо — други две същества, които го хванаха и го поеха, така че той се сля с тях. Сякаш се връщаше у дома, сякаш се срещаше със стари приятели, които не беше виждал от много дълго време. Тук го посрещнаха топло и с разбиране и той вече не бе Андрю Блейк, не беше човек, а същество, което нямаше име, нещо, което бе много по-голямо и от Андрю Блейк, и от човек.

Но в единението, покоя и топлотата се промъкна и го загложди натрапчива мисъл. Той се бореше с нея, измъкна се и отново се превърна в себе си, отново придоби самоличност — не Андрю Блейк, а Променливия.

„Търсачо, когато се събудим, ще е по-студено. Можеш ли да вземеш контрол за през нощта? Така ще пътуваме по-бързо, ще усещаш пътя в мрака и…“

„Мога. Но тук са дрехите и раницата и после пак ще бъдеш гол, и…“

„Можеш да ги носиш. Имаш ръце и длани, спомняш ли си? Непрекъснато забравяш, че имаш ръце.“

„Добре! — отвърна Търсача. — Добре. Добре. Добре.“

„Уилоу Гроув“ — каза Променливия.

„Да, знам — рече Търсача. — Прочетохме надписите на картата заедно с теб.“

Сънят отново започна да го обгръща, но нещо докосна ръката му и го накара да отвори очи.

Миещата мечка беше допълзяла още по-близо и сега лежеше до него.

Той повдигна ъгъла на одеялото и зави косматото тяло, после заспа.