Върколак

ГЛАВА 31

Всичко беше тук. Огромните черни кули, забити в гранитната кора на планетата, се извисяваха в небето. Зелената поляна с цветята и весело играещите животни стоеше неподвижна във времето. Розово-бялата сграда се издигаше във весели заоблени линии и спирали над лилавото, покрито с пяна море. И по огромното сухо плато — навсякъде, докъдето можеха да стигнат сетивата — тичаха оцветените като синап куполи на отшелнически разум.

И много друго — и не само образи, уловени от ледените звезди, пръснати като кристалчета по небето, покриващо една планета на носещи се пясъци и снегове — а идеите, мислите и концепциите, които вървяха с всички образи, като парченца пръст, полепнали по коренчета. Повечето от мислите и концепциите бяха просто отделни късчета без връзка помежду си, но всички бяха отправна точка за създаването на огромна логична мозайка.

Задачата беше необятна и от време на време объркваща, но различните данни парченце по парченце попадаха на местата си и веднъж определени, вече не се подлагаха на активно анализиране, а оставаха на местата си и бяха подръка в случай, че възникнеше нужда от тях.

Работеше със задоволство и щастие — и това го безпокоеше. Задоволството бе съвсем оправдано и напълно допустимо, но щастието беше нередно. То бе нещо, което не познаваше и не би трябвало да изпитва; то бе чуждопланетно чувство. За да постигне оптимален резултат, не биваше да допуска никакви чувства, и той се дразнеше от щастието и се опитваше да го заличи.

То бе зараза. Зараза, прихваната от Променливия, а навярно и от Търсача, който в най-добрия случай беше нестабилно създание. Положение, от което трябваше да се пази, защото щастието бе достатъчно лошо — но другите двама изпитваха и други нелогични чувства, които можеха да са още по-опасни.

Така че той заличи щастието, постави защита срещу него и продължи да работи, редуцирайки идеите, мислите и концепциите дотолкова, доколкото можеха да се редуцират, във формули, аксиоми и символи, като внимаваше да не загуби в процеса същината им, защото по-късно щеше да му трябва.

Изпитваше тревожното подозрение, че има нужда от още анализи и навярно дори от още данни. Логичният модел беше потенциално солиден, но дотолкова екстраполиран, че оставяше място за грешки и се нуждаеше от още данни, които да покажат насоката. Имаше много фини моменти и нищо не ставаше лесно. Процесът изискваше строга дисциплина и постоянен самоанализ, за да е сигурен, че е елиминирал субективността. Именно това правеше щастието толкова неприятно.

Материалът на черната кула например. Беше толкова тънък, че изглеждаше невъзможно да стои, камо ли да има някаква здравина. Но в тънкостта му не можеше да има никакво съмнение — информацията бе съвсем ясна и солидна. Но подозрението за неутроните беше нещо друго — неутроните се сгъстяваха толкова силно, че възприемаха особеностите на метал и в това състояние на здрава връзка ги държеше сила, за която нямаше определение. Подозрението му насочваше към времето, но беше ли то сила? Навярно изкривено време. Време, опънато, за да заеме съответното си място или в миналото, или в бъдещето, завинаги устремено към цел, която някакъв фантастичен механизъм правеше невъзможна, като изкривяваше хода му.

И космическите рибари, които хвърляха мрежите си през пустите светлинни години и улавяха енергията, изхвърлена там от всички гневни слънца. И в процеса улавяха невероятни останки от непознати неща, които някога бяха пътували или живели в космоса — отпадъците на огромните пространства от изоставения космос. Нищо за рибарите, за мрежите, които хвърляха, или за това как тези мрежи улавяха енергията. Просто мисълта, че рибарите я улавят. Навярно някаква фантазия или някакъв замъглен общ разум, религия, вяра или мит — а може би рибарите наистина съществуваха?

Тези и много други неща, а също и онова бледо впечатление, толкова слабо, че едва го регистрира, слабо, навярно, защото идваше от толкова далечна звезда, че разстоянието уморяваше дори светлината. Универсален разум, гласеше то, и това бе всичко. Навярно разум, от който произхождаше цялото мислене. Навярно разум, който побираше цялото мислене. Или разум, който определяше законите и реда, въртящи електроните около ядрото, и установяваше ритъма на галактиките.

Всичко беше разпокъсано и изключително озадачаващо. А това бе просто звезда. Това беше само реколтата от един миг на една-единствена планета. Но бе важно всичко това, всяко късче информация, всяко бледо впечатление. Някъде всичко това се подреждаше, някак си намираше мястото си в принципа на закона и реда, причината и следствието, действието и противодействието, които изграждаха Вселената.

Имаше нужда единствено от време. С още данни и логика цялата картина щеше да се подреди. А факторът време не беше от значение. То бе цяла вечност.

Настанил се на пода на параклиса, Мислителя леко пулсираше и логичният механизъм, който представляваше умът му, се устремяваше към универсалната истина.