Върколак

ГЛАВА 28

Стигна до огромната желязна порта, която беше заключена, отиде при задния вход и откри чакълената пътека, извиваща се по склона. Под него лежеше градът Уилоу Гроув, а тук, навсякъде около него, обозначени с полегнали, обрасли в мъх камъни, заобиколени от боровете и старата желязна ограда, бяха всички онези, които бяха млади в детството му.

— Тръгнете по пътеката наляво — беше му казал Уилсън. — Ще откриете фамилния парцел по средата на склона, точно отдясно. Но Тиодор, нали знаете, всъщност не е мъртъв. Той е в Мисловната банка, а също и във вас. Там горе е само тялото му. Не ги разбирам тия неща.

— Аз също — отвърна Блейк. — Но чувствам, че трябва да отида.

Така и направи. Изкачи се по стръмния, неравен и рядко използван път до портата на гробището. И когато стигна горе, си помисли, че от целия град гробището му изглежда най-познато. Боровете, заобиколени от желязната ограда, бяха по-големи и по-високи, отколкото си ги спомняше и ако изобщо бе възможно на ярката слънчева светлина, по-мрачни, отколкото си мислеше, че са. Но вятърът, който стенеше сред тежките им иглички, свиреше реквием, идващ направо от детските му спомени.

Тиодор, гласеше подписът на писмото. Но това не беше Тиодор, а по-скоро Теди. Малкият Теди Робъртс, а по-късно все още Теди Робъртс, младият физик, завършил Калифорнийската политехника и Масачузетския технически институт, пред когото Вселената беше поставила ярък и блестящ механизъм, плачещ да бъде разбран. Тиодор щеше да дойде по-късно — Тиодор Робъртс, доктор на науките, стар и важен човек, с бавна походка, тежък глас и побеляла коса, човек, когото никога не беше познавал и нямаше да познава. Защото умът, който носеше, умът, отпечатан върху изкуствения мозък в изкуственото му тяло, бе умът на Теди Робъртс.

Сега единственото, което трябваше да направи, за да поговори с Теди Робъртс, беше да вдигне слушалката, да набере номера на Мисловната банка и да се представи. И тогава, след като навярно почакаше малко, щеше да се разнесе глас и зад гласа — умът на Тиодор Робъртс. Но не гласът на самия човек, защото гласът бе мъртъв; нито умът на Теди Робърт, а по-старият, по-мъдър, по сериозен ум, развил се от ума на Теди Робъртс. Нямаше да му бъде от полза — щеше да е разговор с непознат. Дали? Защото Тиодор, а не Теди му беше написал писмото, човек в дълбока старост, със слаба, трепереща ръка, надраскала обръщението и текста.

Можеше ли умът да бъде човек? Или умът бе самостоятелно същество, съвсем отделно от човека? Каква част от този човек беше ум и каква — тяло? И каква част от човечеството представляваше самият той, присъстващ като обикновена идея за човек в тялото на Търсача — и като нещо още по-малко в тялото на Мислителя? Защото Мислителя бе същество, много далеч от човешките представи, биологична машина, която преработваше енергия, със сетива, които не съответстваха съвсем на човешките, с нещо средно между логика, инстинкт и разум, което заместваше ума.

Той спря под плътната сянка на боровете. Въздухът беше изпълнен с тежкия мирис на иглолистна растителност, вятърът стенеше и далеч нагоре по хълма, сред обраслите с мъх гранитни плочи се виждаше някакъв мъж, а слънчевите лъчи се отразяваха в инструмента, с който работеше.

Зад портата бе параклисът — древната белота на облицованите му с дърво стени блестеше сред зелените сенки на боровете, острият му покрив се издигаше нагоре, безуспешно опитвайки се да достигне върхарите на дърветата. През отворената врата Блейк зърна мекия блясък на светлини.

С бавна крачка той мина покрай параклиса и пое нагоре: Чакълът под краката му го приветстваше с хрущене. По средата на хълма и вдясно. И когато стигна дотам, откри камъка, който спокойно съобщаваше на света, че в земята под него лежи тялото на Тиодор Робъртс. Блейк се поколеба. Защо беше поискал да дойде?

За да посети мястото, където почиваше тялото му — не, не неговото тяло, а тялото на мъжа, чийто ум носеше.

И ако онзи ум все още бе жив — ако двата ума бяха все още живи, — какво общо имаше тялото? То беше обвивка и смъртта му не би трябвало да предизвиква съжаление, а мястото му на покой нямаше значение.

Той бавно се обърна и се насочи обратно към портата. Когато стигна до параклиса, спря и се загледа надолу към града.

Не бе готов да се върне в града, знаеше го — и надали изобщо някога щеше да стане готов. Защото когато отново влезеше в него, трябваше да знае какво ще прави. А той не знаеше. Нямаше никаква представа. Обърна се, изкачи се до параклиса и седна на стъпалата пред него.

Какво щеше да прави сега? Какво му беше останало да направи?

Сега, когато най-после знаеше кой е, нямаше нужда повече да бяга. Вече имаше на какво да се опре, но тази опора нямаше смисъл. Той бръкна в джоба на робата си, извади писмото, разгъна го и отново го препречете:

„Уважаеми господине — това, предполагам, може би е странен и тромав начин да се обърна към Вас. Опитах други възможности и всички те не звучаха добре. Трябваше да се спра на онази, която, макар че може да изглежда официална, поне е почтителна.

Разбира се, вече знаете кой съм аз и кой сте Вие, така че не е необходимо да обяснявам връзката помежду ни, която, доколкото знам, е първата по рода си на тази земя и навярно е малко смущаваща и за двама ни.

Живях с надеждата някой ден да се върнете и двамата да поседим заедно, навярно с нещо за пийване в ръка, и да прекараме някой и друг приятен час в сравняване на впечатленията си. Сега вече изпитвам известни опасения, че може да не се върнете. Тъй като заминахте толкова отдавна, аз се страхувам, че може да се е случило нещо, което да ви попречи да се върнете. Но дори да се върнете, това трябва да е скоро, защото краят на живота ми наближава.

Краят на живота ми, казвам, и все пак това не е съвсем вярно. Краят на живота, разбира се, от физическа гледна точка. Но умът ми ще продължи да съществува в Хранилището на интелект — един ум сред много други, способен да функционира като самостоятелно същество или да оказва сътрудничество като някакъв консултативен съвет с другите умове, които съществуват там.

Приех предложението с известно колебание. Съзнавам, разбира се, честта, която ми е оказана, но въпреки че приех, не съм убеден доколко е разумно и за мен, и за човечеството. Не съм сигурен, че човек може да живее спокойно само като ум и освен това се страхувам, че след време човечеството може да стане прекалено зависимо от натрупаната мъдрост и знания, съдържащи се в така наречената Мисловна банка. Ако ние останем, каквото е положението днес, просто като консултативен съвет, на който да се предлагат за обсъждане и препоръки различни въпроси, Банката може да изиграе полезна роля. Но ако светът на човека някога изпадне в зависимост само от мъдростта на миналото, независимо дали я възвеличава, или отрича, дали и се кланя и пренебрегва мъдростта на своето настояще, ние ще се превърнем в пречка.

Не съм сигурен защо Ви пиша това. Навярно защото сте единственият, на когото мога да го напиша — тъй като в много отношения Вие всъщност сте самия мен. Или самият аз.

Изглежда странно да карат някого да взима две такива сходни решения през живота си. Защото когато бях избран да отпечатат ума ми върху Вашия мозък, аз почувствах, че в много отношения той може да не е онзи, който би бил най-полезен за Вас. Имах предчувствието, че може би Ви правя лоша услуга. Това ме гризе през всички тези години и често се чудя дали умът ми Ви е послужил добре, или не.

Всъщност човек е изминал дълъг път от обикновеното животно, което е бил, ако ще разсъждаваме по такива въпроси. Понякога се питам дали може и да не сме стигнали толкова надалеч, дали в суетата на разума си не вървим по забравени земи. Но тези мисли ме налегнаха едва напоследък. Това са насъбраните съмнения на човек, който остарява и на когото не трябва да обръщат внимание.

Може да Ви се струва, че това писмо е пълно с празни приказки и напълно безполезно. Ако успеете да издържите, ще се опитам бързо да се насоча към онази малка полза, от която може да е то.

През годините често съм си мислил за Вас и съм се питал как сте, дали все още сте жив и ако е така, кога ще се върнете. Струва ми се, трябва вече да сте разбрали, че някои, навярно дори мнозина от хората, които Ви създадоха, Ви разглеждаха само като биохимически проблем. Смятам, че след като сте живели с това през всички тези години, откровеното ми мнение няма да Ви притесни. Смятам, че трябва да сте човек, който ще го разбере и приеме. Но аз никога не съм мислил за Вас по какъвто и да било начин освен като за друг човек, човек като самия мен. Както знаете, аз бях само дете. Нямам братя и сестри. Често съм се чудил дали съм мислил за Вас като за брата, който никога не съм имал. Но напоследък мисля, че знам истината за това. Вие не сте ми брат. Вие сте ми по-близък от брат. Вие сте моето второ аз, равно на мен във всяко отношение и в никакъв случай второстепенно. Надявам се, че ако се върнете, дори физически да съм мъртъв, може да пожелаете да се свържете с човека, написал Ви това писмо. Много съм любопитен какво сте правили и какво мислите. Струва ми се, че от гледна точка на това къде сте били и на работата, която сте вършили, трябва да имате някои интересни и осветляващи възгледи.

Това дали наистина да се свържете с мен трябва да зависи от собствената Ви преценка. Не съм съвсем сигурен, че ние двамата би трябвало да разговаряме, макар че много би ми се искало. Оставям решението на Вас с пълната увереност, че ще знаете кое е най-доброто.

В момента много ме вълнува въпросът дали е разумно умът да продължава да съществува. Струва ми се, че макар умът навярно да е по-голямата част от човека, човекът не е само ум. В него има много повече от разум, памет, способност да възприема факти и да си създава възгледи. Възможно ли е човек да се ориентира в онова вълшебно царство, което трябва да съществува, когато оцелее само умът? Той може да остане човек, разбира се, но остава въпросът за неговата човечност. Не се ли е превърнал в нещо повече или по-малко от човек?

Ако смятате, че е подходящо да поговорим, навярно ще можете да ми кажете какво мислите за всичко това.

Но ако според Вас е по-добре да не се свързваме, моля, бъдете уверен, че ако някак си науча, ще Ви разбера. И в такъв случай бих искал да знаете, че пожеланията и обичта ми ще Ви съпътстват вечно. Искрено Ваш Тиодор Робъртс.“

Блейк сгъна писмото и го прибра в джоба на робата си.

„И все пак съм Андрю Блейк — помисли си той, — а не Тиодор Робъртс. Теди Робъртс може би, но в никакъв случай Тиодор Робъртс.“

И ако седнеше пред телефона и набереше номера на Мисловната банка, какво щеше да каже, когато от другата страна са обадеше Тиодор Робъртс? Какво би могъл да каже? Защото нямаше какво да му предложи. Щяха да бъдат двама мъже, всеки нуждаещ се от помощ, всеки търсещ от другия помощта, която нито един от двамата не би могъл да предложи.

Можеше да каже: „Аз съм върколак — така ме наричат вестниците. Аз съм само отчасти човек, не повече от една трета човек. Останалата част от мен е нещо друго, нещо, за което никога не сте чували, нещо, в което не бихте повярвали дори да чуете за него. Аз вече не съм човек и тук на Земята за мен няма място. Не принадлежа на никой свят. Аз съм чудовище, урод и мога само да нараня всеки, когото докосна.“

И това беше така. Щеше да нарани всеки, когото докоснеше. Илейн Хортън, която го бе целунала — момиче, което би могъл да обича, което навярно вече обичаше. Но можеше да я обича само с човешката си част, с една трета от себе си. Можеше да нарани баща и, онзи чудесен старец със здрав гръбнак и твърди принципи. Можеше да нарани и онзи млад лекар, Даниълс, който беше неговият първи и за известно време единствен приятел. Можеше да нарани всички тях — щеше да нарани всички, освен ако…

Да. Освен ако.

Имаше нещо, което трябваше да направи, постъпка, която трябваше да извърши. Прерови ума си за това нещо, което трябваше да направи, но то не беше там.

Блейк бавно стана от стъпалата и се обърна към портата, после отново се завъртя, влезе в параклиса и бавно запристъпва по пътеката между столовете.

Беше тихо и сумрачно. Монтираният на аналоя електрически свещник не разпръскваше сенките, а мъждееше като слаб огън, светещ в мрачната пустота на необитаема равнина.

Място за мислене. Място, където да разсъждава, да се приюти за известно време. Място, където да подреди мислите си, да прецени положението и да разбере какво трябва да направи.

Стигна до първия ред столове, но не седна. Остана прав в сумрачната тишина — тишина, по-скоро подсилвана, а не нарушавана от лекия вятър в боровете навън.

Това беше решителният момент. Тук най-после бе стигнал до времето и мястото, от които нямаше връщане. Преди бе бягал, беше бягал с определена цел, но от простия и импулсивен акт на бягството вече нямаше никакъв смисъл. Защото вече нямаше къде да бяга — беше стигнал крайната точка и сега, ако отново трябваше да бяга, трябваше да знае накъде.

Тук, в това малко градче, бе открил кой и какъв е бил, и този град бе задънена улица. Цялата планета беше задънена улица и за него нямаше място на тази Земя, за него нямаше място сред човечеството.

Защото, макар да бе от Земята, той не можеше да има претенции към човечеството. Беше хибрид — от ужасните замисли на човека се бе появило нещо, което преди не беше съществувало.

Той бе сбор, сбор от три различни същества. Този сбор даваше възможност и способност за развитие и навярно за решаване на основен универсален проблем, но този проблем нямаше конкретна връзка със Земята или с живота, който я обитаваше. Тук той не можеше да направи нищо и нищо не можеше да бъде направено за него.

Навярно на някоя друга планета, на някой пуст и необитаем свят, където никой нямаше да му пречи, където нямаше култура нито културни смущения — навярно там би могъл да изпълни функцията си — той, сборът, не човекът, а той, тримата заедно.

През мъглите на времето и разстоянието той отново си спомни вълнението на осъзнаването, че е по силите им да разберат целта и смисъла на Вселената. И ако не изцяло да ги разберат, то поне да стигнат по-близо до същността, отколкото който и да било друг разум преди.

Отново си помисли за онова, което може би се криеше в мощта на тези три разума, свързани в едно от несъзнателната и непреднамерена изобретателност, родена от човешките умове — мощта и красотата, чудото и величието. И отново потръпна от мисълта, че тук е създадено оръдието, нарушаващо целта и смисъла, които биха могли да се потърсят във Вселената.

Навярно след време трите разума можеха да се превърнат в един и ако това се случеше, неговата човечност вече нямаше да има значение, защото щеше да е изчезнала. Връзката му с планетата, наречена Земя, и с расата от двуноги същества, които обитаваха Земята, щеше да бъде прекъсната и той щеше да е свободен. Тогава щеше да може спокойно да се отпусне, да забрави. И когато забравеше, когато вече нямаше да бъде човек, щеше да е в състояние съвсем спокойно да погледне на силите и възможностите, които се криеха в този общ разум. Защото човешкият ум, той знаеше, макар че можеше да е пъргав, беше много ограничен. Той зяпваше в почуда и страх от цялостната концепция за Вселената. Но макар да бе ограничен, той беше сигурен, топъл и уютен.

Бе надраснал човечността, с която го бяха надарили, и това го караше да страда. Правеше го слаб и пуст, изгонен от уюта и топлотата.

Приклекна и обгърна ръце около себе си. Дори това ограничено пространство, дори това малко помещение, в което клечеше — дори то не му принадлежеше, нито пък той принадлежеше на него. За него нямаше място. Той бе объркано нищо, създадено случайно. Изобщо не го бяха замислили така. Беше натрапник. Навярно натрапник не само на тази планета, но човечността, която все още бе в него, придаваше точно на тази планета огромно значение — тя бе единственото място във Вселената, което имаше значение.

След време може би щеше да се отърси от човечността, но ако изобщо станеше, това щеше да е след хилядолетия. А за него бе важно настоящето. Настоящето и Земята, а не вечността и Вселената. Почувства, че към него се протяга състрадание, и смътно осъзна откъде идва то. Въпреки мъката и отчаянието си разбра, че това е капан, и извика срещу него.

Съпротивляваше се, но те продължаваха да го впримчват и Блейк чу думите и мислите, които двамата си разменяха, както и онези, които отправяха към него, макар да не ги разбираше.

Те се протегнаха, хванаха го и го свиха плътно до себе си, а извънземната им топлота го държеше сигурно и здраво.

Блейк потъна в спокойствието на забравата и смазаната същност на страданието му като че ли се стопи в свят, в който нямаше нищо друго освен тях тримата — само той и другите двама завинаги.