Върколак

ГЛАВА 16

Бърлогата беше малка и тясна — изпъкнал скален перваз с ерозирало пространство отдолу. Земята над него се издигаше рязко, а под него се спускаше стръмно. В основата на хълма криволичеше поток в каменисто легло. Входът на пещерата беше задръстен с малки каменни отломки, откъснали се от скалата през годините. Те коварно се изместваха под лапите на Търсача, докато се катереше, за да влезе, но той успя да се промъкне вътре и се завъртя, за да се обърне към отвора.

За първи път изпита някакво задоволство. Страните и гърбът му бяха защитени, но той знаеше, че сигурността му е илюзорна. Навярно дори в момента съществата на тази планета го преследваха и Търсачът беше сигурен, че скоро ще започнат да претърсват района. Металното създание, което се бе опитало да го нападне със свистящата си въздушна вълна и блестящите си очи, които пръскаха светлина пред него, определено го беше видяло. Той потръпна, когато си спомни как едва бе успял да се скрие сред дърветата. Още три дължини на тялото му и съществото щеше да го настигне.

Отпусна се. Копнееше да даде отдих на всеки мускул от тялото си.

Умът му продължи да проверява, да търси и надзърта. Тук имаше живот, повече живот, отколкото можеше да се очаква — претъпкана планета, място, което гъмжеше от живот. Мъничък, спокоен живот, неспособен да мисли и непритежаващ разум. Живот, който съществуваше, но нищо повече. Имаше малки разуми, които шумоляха неспокойно и уплашено — но бяха толкова малки и безплодни, че едва осъзнаваха живота и опасностите, които можеха да го заплашат. Някакво същество изтича в търсене и преследване на друго и умът му беше изпълнен с червените жилки на убийствени пулсации — злобно, ужасно и много гладно същество. Три форми на живот се бяха сгушили на едно място, безопасно и скрито, защото умовете им бяха уютни, доволни и топли. И други — много, много други. Много живот и част от него — с разум. Но никъде не се долавяше острото, ясно и ужасяващо усещане за съществата, които живееха в наземните пещери.

Объркана планета, неподредена и хаотична, с прекалено много живот и вода, с прекалено много растителност, с прекалено гъст и тежък въздух и с прекалено горещ климат. Място, което не даваше никакъв покой, никакво чувство за сигурност, място, където трябва да усещаш, да внимаваш и слушаш и в същото време да се страхуваш, че някоя недоловена опасност може да се промъкне и да те стисне за гърлото. Дърветата тихо стенеха и докато ги слушаше, той се почуди дали това са самите дървета, или стенанието идва от движещия се въздух, който минава през тях.

И докато лежеше и се чудеше, разбра, че звукът се дължи на триенето на вятъра в материята на дърветата, на шумоленето на листата и на скърцането на клоните, че самите дървета не могат да издават звуци, че те и всички други растения на тази планета, наречена Земя, са живи, но не притежават разум и нямат сетива. И че пещерите са сгради, че хората не са племенни членове, а оформят полови общности, известни като семейства, и че сградата, в която живееше едно семейство, се наричаше дом.

Информацията се стовари върху му като прибой, като огромна вълна, която се извиси над него, погълна го в миг на сляпа паника, а после той изскочи на повърхността и вълната вече я нямаше. Но в ума му, Търсача знаеше това, лежеше цялото знание за планетата, всяко късче информация, което се криеше в ума на Променливия.

„Съжалявам — каза Променливия. — Нямаше време да я поемеш бавно, да се запознаеш с нея и да се опиташ да я класифицираш. Дадох ти я цялата накуп. Сега вече можеш да я използваш.“

Търсача колебливо я подложи на кратко проучване и потръпна от хаотичната купчина, която представляваха данните.

„Голяма част от нея е остаряла — продължи Променливия. — Има много неща, които не знам. Ти имаш тази планета такава, каквато я познавах преди двеста години, плюс онова, което научих, откакто се върнах. Подчертавам, че данните не са пълни и някои от тях вече могат да нямат никаква стойност.“

Търсача се притисна до скалния под на бърлогата. Все още опипваше в мрака и продължаваше да разпъва засичащата мрежа, която беше разпрострял във всички посоки.

Изпълни го усещане за пустота. Носталгия по планетата с носещия се сняг и пясък — и нямаше никакъв начин да се върне на нея. Навярно никога. Беше тук, на това хаотично място с прекалено много живот и опасности, без да знае накъде да се обърне, без да знае какво да прави. Преследван от господстващия вид на планетата, същества, които — сега вече знаеше — бяха по-ужасни, отколкото бе смятал. Коварни, безмилостни и алогични, ако се съдеше по страха и омразата им, подчиняващи се на убийствения порив на вида си.

„Променливи — попита той, — какво е станало с другото ми тяло? Онова, което обитавах преди да дойдете вие хората. Ти хвана онова тяло, спомням си. Какво направи с него?“

„Не бях аз! Не го хванах аз. Не съм направил нищо с него.“

„Недей да опитваш човешките си адвокатски хитрини на мен. Не се измъквай. Знам, че не само ти. Не лично ти, а…“

„Търсачо! — каза Мислителя, — не възприемай този мисловен тон. Тримата сме хванати в един капан — ако е капан. Склонен съм да вярвам, че може да не е капан, а уникална ситуация, която може да се превърне в наше преимущество. Ние споделяме общо тяло и умовете ни са по-близо, отколкото които и да било други някога. И не трябва да се караме, не трябва да имаме противоречия, не можем да си го позволим. Трябва винаги да работим заедно. Трябва да действаме в хармония. Ако имаме противоречия, трябва незабавно да ги решим, не бива да им позволяваме да гноясат.“

„Тъкмо това се опитвам да правя — отвърна Търсача. — Но има едно нещо, което ме безпокои. Какво се е случило с онова мое първо тяло?“

„Онова първо тяло — каза му Променливия — беше подложено на биологично сканиране. Беше разчленено почти молекула по молекула и после анализирано. Нямаше начин, по който отново да бъде събрано.“

„Искаш да кажеш, че сте ме убили.“

„Можеш да го наричаш така, щом искаш.“

„И Мислителя ли?“

„И Мислителя. Той беше първи.“

„Мислителю — попита Търсача, — това не те ли изпълва с негодувание?“

„Каква полза от негодуванието?“

„Това не е отговор и ти го знаеш.“

„Не съм сигурен — отвърна Мислителя. Трябва да помисля по въпроса. Разбира се, можеш да негодуваш срещу извършеното спрямо теб насилие. Но аз съм склонен да разглеждам онова, което се случи, по-скоро като преобразяване, а не като насилие. Ако не ми се беше случило, никога нямаше да съществувам в твоето тяло или да се докосна до ума ти. Всички данни, които събираш от звездите, щяха да бъдат загубени за мен и то за огромно съжаление, тъй като никога нямаше да разбера за тях. А ако не бе това, което сториха хората, ти на свой ред никога нямаше да осъзнаеш значението на образите, които събираш от звездите. Просто щеше да продължиш да ги трупаш, да им се наслаждаваш и навярно дори да не им се чудиш, а аз не мога да си представя нещо по-трагично от това да си на прага на някаква тайна и дори да не се запиташ за нея.“

„Не съм сигурен, че бих предпочел тайната и бих се отказал от чудото.“ — каза Търсача.

„Но не можеш ли да видиш красотата и? — попита Мислителя. — Ето ни нас тримата, съвсем различни един от друг. Три съвсем отделни вида. Ти, Търсачо, грубиян и бандит, Променливия, коварен и лукав, и аз…“

„И ти — рече Търсача, — премъдър, прозорлив…“

„Готвех се да кажа — прекъсна го Мислителя — търсещ истината.“

„Ако това ще накара и двама ви да се почувствате по-добре — каза им Променливия, — аз се извинявам от името на човешката раса. В много отношения аз ги харесвам не повече от вас.“

„И имаш основание — рече Мислителя. — Защото ти не си човек. Ти си нещо, направено от хора, ти си оръдие на хората.“

„И все пак — каза Променливия, — всеки трябва да бъде нещо. Предпочитам да съм човек, отколкото каквото и да било друго. Никой не може да живее сам.“

„Ти няма да си сам — каза му Мислителя. — Ние двамата сме с теб.“

„И все пак — упорито каза Променливия, — настоявам, че съм човек.“

„Не мога да те разбера“ — отвърна Мислителя.

„Навярно аз мога — каза Търсача. — Там в болницата усетих нещо, което не бях усещал преди, нещо, което никой търсач не е усещал от много, много дълго време. Гордостта на расата и нещо повече, гордостта на расовия боен дух, скрит някъде дълбоко в мен, за чието съществуване не знаех. Подозирам, Променливи, че преди много време моята раса е била също толкова амбициозна, колкото е днес твоята. И е въпрос на гордост да принадлежиш към такава раса. Това ти дава сила, статус и огромно самоуважение. Това е нещо, което Мислителя и неговият вид навярно никога не биха могли да изпитат.“

„Моята гордост, ако изобщо имам такава — каза Мислителя, — е различна и се движи от други мотиви. Но не отричам, че има много видове гордост.“

Търсача внезапно насочи вниманието си към склона на хълма и към гората, сепнат от полъха на опасност, прокраднал се по засичащата мрежа, и каза:

„Тихо!“

Някъде в далечината Търсача долови слабите следи и се съсредоточи върху тях. Бяха трима, трима човеци и след малко станаха повече от трима — дълга верига, предпазливо напредваща и претърсваща гората. И той знаеше, че има само едно нещо, което могат да търсят.

Долови мъглявите краища на мисловните им вълни и разбра, че те се страхуват; но същевременно бяха гневни и изпълнени с омраза. Освен страха и омразата им обаче той долови усещането за лов, странната, дива възбуда, която ги караше да търсят и да убиват причината за страха си.

Сви тялото си и се понадигна, за да погледне от бърлогата. Защото имаше само един начин да избяга от тези хора — да тича, да тича, да тича.

„Почакай“ — каза Мислителя.

„Те ще се изкатерят дотук.“

„Не чак толкова скоро. Придвижват се бавно. Може да има и по-добър начин. Не можем вечно да бягаме. Допуснахме една грешка. Не бива да допускаме втора.“

„Каква грешка?“

„Не трябваше да се превръщаме в теб. Трябваше да останем в тялото на Променливия. Единствено сляпата паника ни накара да извършим промяната.“

„Но ние не разполагахме с информация. Видяхме опасност и реагирахме. Бяхме заплашени.“

„Можех да замажа положението — каза Променливия. — Но може би така стана по-добре. Те ме подозираха.

Щяха да ме поставят под наблюдение. Можеха да ме заключат. Така поне сме свободни.“

„Но не за дълго — отвърна Мислителя, — ако продължаваме да бягаме. Те са прекалено много — прекалено много на планетата. Не можем да се скрием от всички. Не можем да измамим всички. Математически имаме толкова малък шанс, че на практика това не е никакъв шанс.“

„Имаш ли нещо предвид?“ — попита Търсача.

„Защо да не се превърнем в мен? Аз мога да бъда просто парче скала, нищо, част от тази пещера. Може би камък. Когато го погледнат, няма да забележат нищо странно.“

„Един момент — каза Променливия. — Идеята ти е добра, но може да има проблеми.“

„Проблеми ли?“

„Вече би трябвало да си се сетил. Не проблеми, а проблем. Климатът на тази планета. Прекалено топъл е за Търсача. За теб пък ще е прекалено студено.“

„Студено липса на топлина ли означава?“

„Точно така.“

„Липса на енергия?“

„Правилно.“

„Трябва ми малко време, за да подредя цялата терминология — рече Мислителя. — Трябва да бъде каталогизирана и поета. Но аз мога да издържа на известен студ. За общата кауза мога да издържа на много студ.“

„Въпросът не е просто да издържиш. Разбира се, ти можеш да го направиш. Но имаш нужда от огромно количество енергия.“

„Когато онзи път се оформих в къщата…“

„Тогава можеше да черпиш от нейния енергиен източник. Тук няма нищо освен натрупаната в атмосферата топлина. А сега, когато слънцето е залязло, тя става все по-малко. — Ще трябва да действаш с енергията, която притежава тялото. Не можеш да я получиш от външни източници.“

„Разбирам — отвърна Мислителя. — Но мога да приема форма, която да запази наличната енергия. Мога да я притисна към себе си. Ако извърша промяната, ще имам ли цялата енергия в тялото?“

„Струва ми се, че да. Самата промяна навярно изисква известен обмен на енергия, но не мисля, че е твърде много.“

„Как се чувстваш, Търсачо?“

„Горещо ми е“ — отвърна Търсача.

„Нямах предвид това. Не си уморен, нали? Не изпитваш липса на енергия?“

„Чувствам се добре“ — каза той.

„Ще чакаме — каза Мислителя, — докато не стигнат почти дотук. Тогава ще се превърнем в мен, а аз съм нищо или почти нищо. Просто безформена маса. Най-добре ще е да се разпростра из цялата пещера. Но така ще изгубя прекалено много енергия.“

„Може и да не забележат пещерата — каза Променливия. — Може да я подминат.“

„Не можем да рискуваме — отвърна Мислителя. — Ще остана във формата си не повече, отколкото се налага. Трябва да се променим отново веднага, щом отминат. Ако онова, което казваш, е вярно.“

„Прецени сам — подкани го Променливия. — Разполагаш с данните, които ти дадох. Знаеш толкова физика и химия, колкото и аз.“

„Данните може би да, Променливи. Но нямам мисловната нагласа, за да ги използвам. Нямам твоя начин на мислене. Нямам математическите ти способности и бързото ти схващане на универсалните принципи.“

„Но ти си нашият мислител.“

„Аз мисля по различен начин.“

„Стига сте дрънкали — нетърпеливо ги прекъсна Търсача. — Дайте да видим какво ще правим. Щом отминат, веднага се превръщаме отново в мен.“

„Не — възрази Променливия. — В мен.“

„Но ти нямаш никакви дрехи.“

„Тук навън това няма значение.“

„Ами краката ти? Имаш нужда от обувки. Теренът е каменист. И очите ти не могат да виждат добре в тъмното.“

„Почти са тук“ — предупреди ги Мислителя.

„Точно така — потвърди Търсача. — Спускат се по хълма.“