Върколак

ГЛАВА 18

Стъпките се разнасяха наблизо, чуваха се подхлъзвания по дребните камъни, които покриваха земята пред убежището им. Лъч светлина прониза пещерата.

Мислителя се сви, стана по-плътен и намали полето си. Полето можеше да го издаде, той знаеше, но въпреки това не можеше да го намали повече, защото беше негова част и той не можеше да съществува без него. Особено тук, в този момент, когато студената атмосфера лакомо изсмукваше енергията му.

„Трябва да бъдем самите себе си — помисли си той. — Аз, Търсача и Променливия. Не можем да бъдем повече или по-малко, отколкото сме, и не можем да се променим, освен чрез процеса на дълга и бавна еволюция, но през предстоящите хилядолетия няма ли да е възможно тримата да се слеем в едно, да престанем да сме три отделни разума и да се превърнем в един? И този разум би притежавал чувства, които аз нямам, които мога да различавам, но не разбирам, би притежавал твърдата, студена, безлична логика, която е моя, но не и на спътниците ми, проницателната, остра сетивност на Търсача, която нямаме нито аз, нито Променливия. Събра ни единствено сляпата случайност, постави умовете ни в материална маса, която може да оформя тяло — какви бяха шансовете да се случи това? Сляпа случайност или съдба? Какво е съдба? Има ли съдба? Дали има някакъв огромен, всеобхватен универсален план и това, че тримата сме заедно, не е ли част от него, не е ли задължителна стъпка преди планът да стигне онзи далечен завършек, към който винаги се е движил?“

Човекът се приближаваше, камъните се пързаляха под краката му, ръцете му дращеха по земята, за да не се свлече надолу по склона, привлечен от гравитацията; светлината на фенерчето, стиснато в дланта му, подскачаше и хвърляше променяща се дъга от светлина. Той прехвърли лакът през входа на пещерата и се изтегли нагоре, така че главата му се изравни с отвора.

Човекът задъхано извика:

— Хей, Боб, тази пещера мирише странно. Тук е имало нещо. Съвсем скоро.

Мислителя разшири полето си, силно го тласна навън и то удари човека като с юмрук. Лакътят му се изхлузи от ръба на скалата и човекът се запремята надолу по склона. Той изкрещя веднъж — писък на ужас, откъснал се от гърдите му. После се удари в земята и започна да се пързаля. Мислителя можеше да усети пързалянето на тялото му, увличащо със себе си камъни и дървета, които отскачаха, громоляха и се плъзгаха надолу. Шумът утихна и в подножието на склона се чу плясък.

Човешки тела заподскачаха надолу, лъчи светлина се замятаха във всички посоки по храсти и лъскави дънери. Разнесоха се викове.

— Боб, нещо стана с Хари!

— Да, чух го да вика.

— Той е долу, в потока. Чух го как пльосна във водата.

Подскачащите тела ги подминаха и продължиха надолу по склона. Пет-шест лъча се мятаха безумно към подножието на хълма, неколцина от хората нагазиха в потока. От далечината се разнесоха други викове. Нещо в ума на Мислителя въпросително се размърда.

„Да — попита той, — какво има?“

„Какво ще правим сега? — изръмжа Търсача. — Чу какво извика той. Сега всички те са възбудени, но някой от тях ще си спомни. Неколцина ще се изкатерят дотук. Може да започнат да стрелят срещу нас.“

„Съгласен съм — каза Променливия. — Ще проучат нещата. Човекът, който падна…“

„Не е паднал! — унищожително го прекъсна Мислителя. — Аз го бутнах.“

„Добре тогава. Човекът, когото бутна, ги предупреди. Може да е усетил миризмата на Търсача.“

„Аз не мириша“ — възрази Търсача.

„Това е смешно — каза Мислителя. — Струва ми се, че и тримата имаме характерна телесна миризма. Твоето тяло беше тук достатъчно дълго, за да усмърди пещерата.“

„Може да е била пък твоята телесна миризма — рече Търсача; — Не забравяй, че…“

„Стига — остро ги прекъсна Променливия. — Въпросът не е чия миризма е усетил, а какво ще правим сега. Мислителю, можеш ли да се превърнеш в нещо тънко и плоско, в незабележима форма, която да е в състояние да изпълзи оттук и да се покатери по хълма?“

„Съмнявам се. Планетата е прекалено студена. Губя енергия твърде бързо. Ако разширя телесната си повърхност, ще я изгубя още по-бързо.“

„Трябва да решим този проблем — каза Търсача. — Проблема за запазване на достатъчно енергия. Променливия ще трябва да яде. Ще трябва да ни снабди с енергията, като смели наличната храна в собствената си телесна форма. И да остане в тялото си достатъчно дълго, за да смели храната. За Мислителя има няколко енергийни източника, а навярно няма храна, която аз да мога да изям и организмът ми да се справи с нея. Подозирам, че…“

„Всичко това е вярно — прекъсна го Променливия. — Но нека го обмислим някой друг път. Сега нека се върнем към настоящия си проблем. Можеш ли да поемеш контрола, Търсачо? Мен ще ме забележат. Тялото ми ще се белее в мрака.“

„Естествено, че мога“ — отвърна Търсача.

„Добре. Изпълзи от пещерата и тръгни нагоре по хълма. Върви спокойно и тихо. Но колкото можеш по-бързо. Претърсващата група се е събрала на едно място и ако не те чуят, не е много вероятно да се натъкнем на който и да е от тях.“

„Да прехвърля хълма — попита Търсача. — А после какво?“

„После ще тръгнем по някой път — отвърна Променливия. — И ще търсим обществен телефон.“