Върколак

ГЛАВА 33

Земята искаше да се избави от него. Навярно се страхуваше или просто се отвращаваше от него, от гнусния продукт на собствените си амбиции и фантазия, който бързо трябваше да бъде изметен изпод чергата. Защото на Земята и сред човечеството за него нямаше място и все пак той беше човешки продукт, осъществен от сръчните мозъци и мъглявите познания на земните учени. Бе се чудил и размишлявал над този въпрос още когато беше влязъл в параклиса за пръв път, и сега, застанал до прозореца в стаята си, загледан към вашингтонските улици, знаеше, че е бил прав, че точно е преценил реакцията на човечеството.

Макар че нямаше откъде да знае до каква степен тази позиция наистина се застъпваше от хората на Земята, от Космическата администрация. За Администрацията той бе само една стара грешка, съвсем погрешен план, и колкото по-бързо се избавеха от него, толкова по-добре.

Спомняше си, че на хълма пред гробището имаше тълпа — тълпа, събрала се, за да изрази почитта си към онова, което смятаха, че представлява той. Фанатици естествено, най-вероятно членове на култове — от онези хора, които прегръщат всяка нова сензация, за да запълнят празния си живот, но все пак хора, все пак човешки същества, все пак представители на човечеството.

Стоеше и гледаше облените в слънчеви лъчи улици на Вашингтон, малкото коли, които се движеха по булеварда, ленивите минувачи, които се шляеха по тротоарите. Земята. Земята и хората, които живееха на нея — хора, които имаха работа и семейство, при което да се прибират, които имаха своите задължения и хобита, тревоги и малки триумфи, и приятели. Но хора, които принадлежаха на общността. Дори да можеше да принадлежи към тях, ако по някаква невъобразима случайност човечеството го приемеше, щеше ли да е в състояние да реши? Защото той не беше сам. Не можеше да вземе решение на своя глава, защото имаше още двама и те притежаваха наравно с него тази маса от материя, която изграждаше тялото му.

Това, че бе попаднал в емоционален капан, не беше техен проблем, макар там, в параклиса, да го бяха превърнали в свой. Нямаше никакво значение, че самите те не бяха способни на такива чувства — макар че, като се замисли за това, той се зачуди дали емоционалният капацитет на Търсача не бе толкова голям, колкото и неговия.

Но да бъде отхвърлен, да бъде изгонен от Земята да се скита из Вселената, му се струваше повече, отколкото би могъл да понесе.

Корабът го чакаше вече почти готов и зависеше само от него — да замине или да остане. Макар Администрацията да му беше дала ясно да разбере, че е за предпочитане да замине. Всъщност нямаше какво да спечели като останеше освен слабата надежда, че някой ден отново може да стане човек.

И ако можеше да стане — само да можеше — щеше ли да го иска?

Мозъкът му кънтеше от отсъствието на отговор и той стоеше, загледан през прозореца, без да вижда улицата. Към действителността го върна почукване на вратата. Тя се отвори и Блейк вида стража, който стоеше в коридора.

После влезе някакъв мъж и за миг, полуослепен от ярката слънчева светлина на улицата, — Блейк не можа да го познае. Сетне видя кой е.

— Сенаторе — каза той и тръгна към влезлия, — много любезно от ваша страна да дойдете. Не мислех, че ще го сторите.

— Защо да не дойда? — попита Хортън. — В писмото си казвате, че бихте искали да разговаряте с мен.

— Не знаех дали ще искате да се срещнем — отвърна Блейк. — В края на краищата, навярно имам известен принос за резултата от референдума.

— Навярно — съгласи се Хортън. — Да, навярно имате. Стоун постъпи крайно неетично, като ви използва за ужасяващ пример. Макар че трябва да му отдам дължимото — използва ви изключително ефикасно.

— Съжалявам — рече Блейк. — Точно това исках да ви кажа. Бих дошъл да ви видя, но изглежда, че за момента съм под някаква мека форма на арест.

— Е, вижте — каза Хортън. — Струва ми се, че има какво още да си поговорим за това. Референдумът и последствията от него, както можете да се досетите, са доста болезнен въпрос за мен. Онзи ден си подадох оставката. Честно казано, ще ми трябва малко време, за да свикна, че вече не съм сенатор.

— Няма ли да седнете? — покани го Блейк. — Може би на онзи стол. Мога да намеря и малко бренди.

— Добра идея — рече сенаторът. — Подкрепям я с цялото си сърце. Тъкмо е време да започнем с пиенето за деня. Онзи път, когато дойдохте в къщата ми, нали си спомняте, пийнахме бренди. Не знам дали си спомняте, но беше наистина от най-доброто. Той седна на стола и огледа стаята, после каза:

— Личи, че се грижат добре за вас. Това е най-малко офицерска квартира.

— И с часовой пред вратата — допълни Блейк.

— Е, сигурно малко се страхуват от вас.

— Може и да е така. Но не е необходимо.

Блейк отиде при барчето, извади бутилка и две чаши, върна се и седна на канапето с лице към Хортън.

— Доколкото разбирам — каза сенаторът, — вие се готвите да ни напуснете. Казаха ми, че корабът е почти готов.

Блейк кимна, наля и подаде едната чаша на сенатора.

— Малко се чудех за кораба — отвърна той. — Без никакъв екипаж. Само аз. Напълно автоматичен. Да постигнат всичко това само за една година…

— О, не е за една година — възрази сенаторът. — Никой ли не си е направил труда да ви разкаже за кораба?

Блейк поклати глава.

— Обясниха ми. Казаха ми кои лостове да натискам и кои копчета да въртя, за да отида, там, където искам. Как работят машините за храна и за поддържането на кораба. Но това е всичко, което ми казаха. Аз питах, разбира се, но не ми отговориха. Изглежда, основният им проблем е да ме изхвърлят колкото може по-бързо от Земята.

— Разбирам — отвърна сенаторът. — Вечната игра на военните. Наследство от старите дни. Правителствени канали и прочее. И най-вече секретност. — Той разклати брендито в чашата си и вдигна поглед към Блейк. — Не е трябвало да се страхувате, ако това искахте да кажете. Това не е капан. Корабът ще изпълни всичко, което са ви казали.

— Радвам се да го чуя.

— Корабът не е построен — продължи Хортън. — Може да се каже, че е отгледан. От четирийсет или повече години постоянно е върху чертожните маси. Проектираха го отново и отново. Построяваха го и после пак го разглобяваха, за да добавят нови подобрения или нова конструкция. Подлагаха го на безброй изпитания. Нали разбирате, опит за построяване на съвършен кораб. В него са вложени милиони човекодни и милиарди долари. Това е кораб, който може да работи вечно, и в него човек може да живее завинаги. Това е единственият начин личност, създадена като вас, да излети в космоса и да върши работата, за която е предназначена. Блейк сбърчи вежди.

— Един въпрос, сенаторе. Защо да си правим целия този труд?

— Труд ли? Не ви разбирам.

— Ами, вижте — онова, което казвате, е вярно. Странното създание, за което говорим — от което аз представлявам една трета част — може да излети и да се скита с такъв кораб из Вселената, за да върши работата ни. Но какво ще получи в замяна? С какво е задължено то на човешката раса? Вярвате ли, че някой ден ще изминем всички тези мега светлинни години, за да се върнем и да ви предадем онова, което сме научили?

— Не знам — отвърна сенаторът. — Може да е така. Може дори да го сторите. Може би във вас има достатъчно човечност, за да се върнете.

— Съмнявам се, сенаторе.

— Е — рече Хортън, — няма никакъв смисъл да разговаряме за това. Навярно ще е невъзможно, дори да искате. Ние съзнаваме колко време ще отнеме работата ви и човечеството не е толкова глупаво — или поне аз не мисля, че сме толкова глупави, — за да си въобразяваме, че сме вечни. Когато намерите отговора си, ако изобщо стигнете до него, вече може да не съществува човешка раса.

— Ще открием отговора. Ако тръгнем, ще го открием.

— И още нещо — каза сенаторът. — Идвало ли ви е наум, че човечеството е в състояние да ви прати, да направи така, че да излетите в космоса, за да търсите своя отговор, дори да разбираме, че няма да имаме никаква изгода от това? Само защото знаем, че някъде във Вселената трябва да има някакъв разум, за който вашите данни и отговор ще бъдат полезни.

— Не съм се сещал за това — призна Блейк. — И не съм сигурен, че го вярвам.

— Мразите ни, нали?

— Не съм сигурен — отвърна Блейк. — Не знам какво точно чувствам. Чувствам се като човек, който отново се е върнал у дома си и не му позволяват да остане. Когото изритват едва ли не в момента, в който пристига.

— Не е задължително да заминете, разбира се. Мислех си, че искате да го направите. Но ако желаете да останете…

— За какво да оставам? — извика Блейк. — За да ме затворят с официална любезност в красива клетка? За да ме гледат и сочат с пръст ли? За да могат разни глупаци да коленичат пред клетката, както, коленичеха и се молеха на онзи хълм в Уилоу Гроув?

— Да, няма да има никакъв смисъл — каза Хортън. — Да останете тук, искам да кажа. В космоса поне ще имате да вършите работа и…

— Това е друго — прекъсна го Блейк. — Откъде знаете толкова много за мен? Откъде изровихте всичко това? Как разбрахте какъв е истинският проблем?

— Разбрах — отвърна сенаторът, — че е въпрос на принципна дедукция, основана на усилено наблюдение и проучване. Но нямаше да стигнем доникъде без помощта на брауните. Значи това беше. Отново брауните.

— Те се интересуват от вас — продължи Хортън. — Изглежда, че се интересуват от всичко живо. От полските мишки, насекомите, таралежите — дори от човешките същества. Предполагам, че могат да се нарекат психолози. Макар че думата не е точна. Способността им далеч надхвърля психологията.

— Не са се интересували от мен, разбира се — каза Блейк. — От Андрю Блейк, искам да кажа.

— Не. Като Андрю Блейк, вие бяхте просто още един човек. Но те са усетили трима ви — много преди да го разберем ние, макар че накрая щяхме да стигнем до истината. Прекарали са много време с Мислителя. Просто са клечали и са го гледали, макар да подозирам, че ние сме го наблюдавали много повече.

— Значи вие хората и брауните сте разбрали основните факти.

— Не всички — отвърна Хортън. — Но достатъчно, за да разберем способностите, които притежавате, и какво бихте могли да направите с тях. Разбрахме, че тези способности не бива да бъдат хвърлени на вятъра. Трябва да имате шанс да ги използвате. А освен това решихме, че не можете да ги използвате тук на Земята. Именно тогава Администрацията реши да ви даде кораба.

— Значи всичко се свежда до това — каза Блейк. — Че имам да върша работа. Независимо дали искам, имам да върша работа.

— Предполагам, че зависи от вас — малко притеснено отвърна Хортън.

— Не съм молил за тази работа.

— Да — съгласи се сенаторът. — Знам, че не сте. Но тя трябва да ви донесе известно удовлетворение.

Известно време мълчаха, и двамата притеснени от насоката, която беше приел разговорът. Хортън допи брендито си и остави чашата настрани. Блейк се пресегна към бутилката.

Сенаторът поклати глава.

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. Но преди това искам да ви задам един въпрос. Какво очаквате да откриете там? Какво вече знаете?

— Що се отнася до това какво очаквам — отвърна Блейк, — нямам ни най-малка представа. А какво вече знаем… — много неща, които не ни дават нищо.

— Нито дори някакво загатване? Никаква идея какво могат да ви дадат накрая? Не е ли започнал да се долавя някакъв принципен модел?

— Има едно указание. Не е много явно, но го има. Универсален разум.

— Искате да кажете разум, който движи Вселената — който натиска всички необходими бутони?

— Може би — отвърна Блейк. — Може би нещо подобно.

— О, Боже мой! — въздъхна Хортън.

— Да — о, Боже мой — рече Блейк. Не иронично, но доста близо до иронията.

Хортън сковано се изправи и каза:

— Трябва да тръгвам. Благодаря ви за питието.

— Сенаторе — рече Блейк, — пратих писмо на Илейн и не получих отговор. Опитах се да и телефонирам.

— Да — каза Хортън. — Знам.

— Трябва да я видя. Преди да тръгна. Искам да и кажа някои неща…

— Блейк — каза сенаторът, — моята дъщеря не иска нито да се среща, нито да разговаря с вас.

Блейк бавно се изправи и го погледна.

— Но каква е причината? Можете ли да ми кажете защо?

— Струва ми се, че причината трябва да е очевидна дори за вас — отвърна Хортън.