Уилоу Гроув беше град, който бе познавал някога в миналото. Което не беше възможно, разбира се. Навярно много приличаше на място, за което сигурно бе чел или беше виждал на снимка, но никога не бе посещавал.
И все пак, докато стоеше на уличния ъгъл в ранната утрин, старите спомени не преставаха да го глождят и образът в ума му съответстваше на нещата, които виждаше — как стъпалата се изкачваха към банката диагонално от паважа, огромните брястове, които заобикаляха малкия парк през улицата. Знаеше, че в парка трябва да има статуя, издигната в центъра на фонтан, който през повечето време не работи, и древен топ върху масивни колелета, с дуло, покрито с гълъбови курешки. Не съответстваше във всичко, имаше и малки разлики. В сградата, в която някога бе имало магазин за градинарски принадлежности, сега имаше дюкянче за дреболии и бижутерия, а бръснарницата, която все още си беше на мястото, имаше нова фасада. Сградата, улицата и целият град бяха обвити в дъх на старост, липсвал тогава, когато бе идвал за последен път. Когато бе идвал за последен път! Възможно ли беше да е виждал някога този град?
Как би могъл да го е виждал и да го е забравил до този момент? Защото, поне от техническа гледна точка, би трябвало да помни всичко, което някога е знаел. Нали в болницата си беше спомнил всичко — всичко, което представляваше, което бе направил. И ако беше така, защо и как му бе убягнал споменът за Уилоу Гроув?
Стар град — почти древен — без летящи къщи, накацали по решетъчните си основи, без огромни масиви от жилищни комплекси в предградията. Солидни, истински сгради, построени от дърво, тухли и камък, издигнати там, където да останат завинаги, без във функциите им да са вградени възможности за движение. Върху покривите на някои от тях обаче тромаво се мъдреха акумулатори за слънчева енергия и в края на града имаше голяма общинска слънчева електростанция, очевидно използвана, за да отвежда енергия в онези къщи, които нямаха такива акумулатори.
Блейк намести раницата по-удобно и смъкна качулката на робата по-ниско над лицето си. Пресече улицата и бавно се заразхожда по паважа — навсякъде около себе си виждаше дребни неща, които събуждаха нови спомени. Сещаше се за имена и места. Джейк Удс беше банкер и сигурно вече не бе жив. Защото ако някога бе виждал този град, това трябва да беше преди повече от два века. А пък с Чарли Брийн бяха избягали от училище и бяха отишли за риба.
„Невероятно — каза си той, — невероятно.“ И все пак спомените продължаваха да се връщат, не мъгляви и неясни, а съвсем триизмерни случки, лица и образи от миналото. Спомняше си, че Джейк Удс бе куц и носеше бастун, помнеше и какъв беше бастунът — тежък и лъскав, от полирано на ръка дърво. Чарли имаше лунички и широка усмивка и винаги го бе вкарвал в неприятности. Спомняше си Мини Шорт, дрипавата смахната старица, която препускаше в странен тътрещ се тръс и работеше почасово като счетоводителка в склада за дървен материал. Но склада го нямаше и на негово място стоеше агенция за гравитолети, построена от стъкло и пластмаса. Стигна до една пейка, поставена пред ресторанта срещу банката, и тежко се отпусна на нея. Малцината минувачи го поглеждаха, когато го подминаваха.
Чувстваше се добре. Дори след тежката нощ на преследването на Търсача тялото му беше свежо и силно. Навярно това се дължеше на откраднатата от Мислителя енергия — енергия, прехвърлена от Мислителя на Търсача и от Търсача на него. Свали раницата, сложи я до себе си на пейката и смъкна качулката от главата си.
Магазините и дюкянчетата започваха да отварят. С тихо бръмчене по улицата мина самотна кола.
Зачете се в надписите. Не бяха старите. Имената на магазините и на хората, които ги бяха притежавали, бяха изчезнали.
На прозорците на етажа над банката имаше позлатени надписи, съобщаващи за обитателите им — зъболекари, доктори, адвокати. Алвин Банк, доктор по медицина; Х. Х. Оливър, зъболечение; Райън Уилсън, адвокат; Дж. Д. Лийч, очни болести; У. Смит…
Един момент! Върни назад! Райън Уилсън, това беше! Райън Уилсън бе името, което се споменаваше в съобщението.
Там, оттатък улицата, беше офисът на човека, който посочваше в писмото си, че има да му съобщи нещо интересно.
Часовникът над вратата на банката показваше почти девет. Уилсън сигурно вече бе в офиса си или щеше да пристигне скоро. Ако офисът беше още затворен, можеше да го почака.
Блейк стана от пейката и пресече улицата. Вратата, водеща към стълбите за етажа над банката, изскърца, когато я отвори. Стълбището беше стръмно и тъмно, а кафявата му боя бе избеляла и олющена. Офисът на Уилсън беше точно в този коридор и вратата му зееше отворена.
Блейк влезе в предното помещение, което бе пусто. Във вътрешната стая седеше мъж по къси ръкави и работеше по някакви документи; други бяха натрупани високо върху бюрото му. Мъжът вдигна поглед и каза:
— Влезте.
— Вие ли сте Райън Уилсън?
Мъжът кимна.
— Секретарката ми още не е дошла. С какво мога да ви бъда полезен?
— Пратихте ми писмо. Казвам се Андрю Блейк.
Уилсън се отпусна на стола си и се загледа в него.
— Е, мътните ме взели — накрая рече той. — Изобщо не си мислех, че ще ви видя. Реших, че сте изчезнали завинаги.
Блейк объркано поклати глава.
— Четохте ли сутрешните вестници? — попита Уилсън.
— Не — отвърна Блейк. — Не съм.
Мъжът протегна ръка към сгънатия вестник, който лежеше в ъгъла на бюрото му, разтвори го и го обърна към Блейк. Основното заглавие гласеше:
И по-надолу:
Под заглавието Блейк видя снимката си. Почувства, че лицето му се вцепенява. Почувства и че Търсача отчаяно се размърдва.
„Не! Не! — извика той на Търсача. — Остави аз да се справя с това.“
Търсача утихна.
— Интересно е — каза Блейк на Уилсън. — Благодаря, че ми го показахте. Предложили ли са вече награда?
Уилсън затвори вестника и го постави обратно в ъгъла на бюрото си.
— Единственото, което трябва да направите — продължи Блейк, — е да се обадите по телефона. Номерът на болницата е…
Уилсън вдигна ръка и го прекъсна:
— Това не е моя грижа. Не ме интересува какъв сте.
— Дори да съм върколак?
— Дори да е така — отвърна адвокатът. — Можете да се обърнете и да излезете, ако желаете, а аз ще се върна към работата си. Но ако искате да останете, има въпроси, които трябва да ви задам, и вие да се опитате да ми отговорите…
— Въпроси ли?
— Да. Само два съвсем прости въпроса.
Блейк се поколеба.
— Работя за един клиент — каза Уилсън. — Клиент, който е умрял преди век и половина. Това е въпрос, предаван от поколение на поколение в тази адвокатска кантора. Прадядо ми е бил човекът, поел отговорността да изпълни искането на клиента ми.
Блейк поклати глава в опит да прочисти мъглата от мозъка си. Тук имаше нещо ужасно объркано. Беше го почувствал в мига, в който бе видял града.
— Добре — отвърна той. — Задайте въпросите си.
Уилсън издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си и извади два плика. Единия остави настрани, а другия отвори и извади от него лист хартия, който пропука, докато го разгръщаше. Постави листа пред себе си и се втренчи отблизо в него.
— Добре, Блейк — рече той. — Първият въпрос: как се е казвала първата ви учителка?
— Ами казваше се — почна Блейк, — казваше се… Сляпо започна да търси отговора и веднага го откри.
— Казваше се Джоунс — довърши Блейк. — Госпожица Джоунс. Ада Джоунс, струва ми се. Беше толкова отдавна…
Но някак си не му изглеждаше толкова отдавна. Още докато произнасяше думите, внезапно я видя в ума си. Превзета, със старо момински маниери, с бухнала прическа и строга уста. И носеше лилава блуза. Как можеше да забрави онази лилава блуза?
— Добре — рече Уилсън. — Какво направихте с Чарли Брийн с пъпешите на дякона Уотсън?
— Ами ние — запъна се Блейк, — ние… как разбрахте за това?
— Няма значение — каза Уилсън. — Просто отговорете на въпроса.
— Добре — съгласи се Блейк. — Струва ми се, че беше мръсен номер. И двамата се чувствахме отвратително, след като го направихме. Не казахме на никого. Чарли задигна една спринцовка от баща си — старецът му беше лекар, предполагам, че знаете.
— Не знам нищо — рече Уилсън. — Е, взехме спринцовката и кутия с керосин и инжектирахме по малко във всеки от пъпешите. Не много, нали разбирате. Точно колкото да имат странен вкус.
Уилсън остави листа, взе другия плик и каза:
— Издържахте изпитанието. Предполагам, че това е ваше. И подаде плика на Блейк.
Блейк го взе и видя, че е надписан — думите бяха изписани с треперливия почерк на грохнал старец, мастилото бе избледняло в мътно кафяво. Надписът гласеше:
„На човека, който има моя ум“. А отдолу имаше подпис: „Тиодор Робъртс“. Ръката на Блейк затрепери.
Вече знаеше — вече отново знаеше, вече всичко си беше на мястото, всички неща, които бе забравил, всички стари хора и лица.
— Това съм аз — рече той, като движеше с усилие вцепенените си устни. — Това бях аз. Теди Робъртс. Аз не съм Андрю Блейк.