Върколак

ГЛАВА З

Когато се върна в голямата стая с камината, сенаторът го чакаше. Седеше на едно кресло, на страничната облегалка на което се бе настанила тъмнокоса млада жена.

— Е — рече сенаторът, — ето ви и вас, млади човече. Казахте ми името си, но се страхувам, че ми убягва.

— Казвам се Андрю Блейк.

— Съжалявам — каза сенаторът. — Изглежда, паметта ми вече не е толкова силна, колкото някога. Това е дъщеря ми Илейн, а аз съм Чандлър Хортън. От хленченето на онзи глупак навън вие несъмнено сте разбрали, че съм сенатор.

— За мен е чест, сенаторе — рече Блейк. — Госпожице Илейн, много ми е приятно да се запозная с вас.

— Блейк? — попита момичето. — Чувала съм някъде това име. Съвсем наскоро. Кажете ми, не сте ли известен с нещо?

— Ами, не — отвърна Блейк.

Но вестниците бяха пълни. И ви показваха по димензиното. Сега си спомням! Вие сте човекът, който се е върнал от звездите…

— И не казвате нищо — рече сенаторът и се надигна от креслото. — Колко интересно. Блейк, онова кресло там е много удобно. Почетно място, може да се каже. До камината и прочее.

— Татко е склонен да се прави на аристократ или може би на провинциален земевладелец, когато имаме гости. — рече Илейн — Не му обръщайте внимание.

— Сенаторът е изключително любезен домакин — отвърна Блейк.

Сенаторът взе една гарафа и започна да пълни чашите.

— Нали си спомняте — каза той, — че ви обещах бренди.

— И — рече Илейн, — правете му сметката, ако не го похвалите. Дори да изгори гърлото ви. Сенаторът се смята за специалист по брендито. А ако желаете кафе, малко по-късно можем да пием. Включих автоготвача…

— Да не би готвачът отново да работи както трябва? — попита сенаторът.

Илейн поклати глава.

— Не особено. Направи кафето точно, както му казах — плюс пържени яйца с бекон. — Тя погледна Блейк. — Искате ли малко яйца с бекон? Още са топли.

Той поклати глава.

— Не, много благодаря.

— Уредът не работи от години — поясни сенаторът. С една дума, независимо какво му поръчате, ви сервира ростбиф. Той раздаде чашите и седна на креслото си.

— Затова харесвам това място — каза възрастният мъж. — Прост дом. Построен е преди триста години от човек, който е имал чувство за достойнство и екологична съвест, накарала го да построи сградата от местен варовик, а дървения материал взел от района. Не е наложил къщата си върху естествената среда, а я направил част от нея. И освен автоготвача тук няма нито една машинария.

— Ние сме старомодни — рече Илейн. — Винаги съм чувствала, че да живееш на такова място е като да… е, да речем, като да обитаваш в дървена колиба през двайсети век.

— Въпреки това в това има известен чар. И чувство за сигурност и стабилност — отвърна Блейк.

— Прав сте, така е — каза сенаторът. — Вслушайте се във вятъра, който се опитва да нахлуе вътре. Вслушайте се в дъжда.

Той разклати брендито в чашата си.

— Тя не лети, разбира се — продължи мъжът, — и не разговаря с вас. Но който иска къщата му да лети и…

— Татко! — прекъсна го Илейн.

— Извинете ме, господине — каза сенаторът. — Имам си любими теми и обичам да говоря по тях, но понякога се оставям да ме увлекат — а подозирам, че има и моменти, когато проявявам лоши обноски. Дъщеря ми спомена, че са ви показвали по димензиното, така ли?

— Разбира се, татко — рече Илейн. — Никога не обръщаш внимание. Толкова си погълнат от био-инженерството си, че никога не обръщаш внимание.

— Но, мила моя — възрази сенаторът, — това е важно. Човешката раса скоро трябва да реши какво да прави с всички тези планети, които откриваме. И ти казвам, че тераформирането им е безумно решение. Помисли за цялото време, което ще отнеме, и за парите, които ще погълне.

— Между другото — рече Илейн, — забравих да ти кажа. Обади се мама. Няма да се прибере тази вечер. Чула за бурята и ще остане в Ню Йорк.

— Добре — изсумтя сенаторът. — Не е нощ за пътуване. Как е било в Лондон? Каза ли нещо?

— Представлението и е харесало.

— Мюзикхол — поясни сенаторът на Блейк. — Възраждане на един древен сценичен жанр. Много примитивен, както разбирам. Жена ми е увлечена по него. Тя е артистична личност.

— По какъв ужасен начин го казваш — рече Илейн.

— В никакъв случай — възрази сенаторът. — Това е самата истина. Но да се върнем на био-инженерството. Навярно, Блейк, имате някакво мнение по въпроса.

— Не — отвърна Блейк. — Не мога да кажа, че имам. Намирам, че донякъде съм откъснат от проблема.

— Откъснат от проблема ли? А, да. Сетих се. Онази работа със звездите. Сега си спомням историята. Някакви миньори по астероидите са ви намерили в една капсула. Чакайте да видя… В коя система беше?

— В района на Антарес. До една малка звезда — само номер, дори няма име. Но аз не помня нищо. Съживили са ме едва когато са ме откарали във Вашингтон.

— И не си спомняте нищо?

— Нищо — потвърди Блейк. — Що се отнася до мен, животът ми започна преди по-малко от месец. Не знам кой съм или…

— Но имате име.

— Само за удобство — отвърна Блейк. — Просто си го избрах. Джон Смит щеше да е също толкова подходящо. Изглежда, че човек трябва да се казва някак.

— Но, доколкото си спомням, вие сте имали някаква памет.

— Да — и точно това е странното. Спомени за земята, за нейния народ и за живота на нея, но в много отношения безнадеждно остарели. Непрекъснато се изумявам. Натъквам се на обичаи, вярвания и думи, които са ми непознати.

— Не е нужно да говорите за това — тихо рече Илейн. — Нямахме намерение да се ровим в живота ви.

— Това не ми е неприятно — каза Блейк. — Приел съм положението. Странно е, но някой ден може би ще го разбера. Може да си спомня — кой съм, откъде съм дошъл и кога. И какво се е случило там. В момента, както навярно разбирате, аз съм извънредно объркан. Всички обаче са много внимателни. Дадоха ми къща, в която да живея. И не ме безпокоят. Намира се в едно малко селце…

— В съседното селце ли? — попита сенаторът.

— Всъщност не знам — отвърна Блейк. — Случи ми се нещо странно. Не знам къде съм. Селото се казва Мидълтън.

— То е точно нататък в долината — каза сенаторът. — Няма и осем километра оттук. Изглежда, че сме съседи.

— Излязох след вечеря — каза им Блейк. — Застанах във вътрешния двор и се загледах към планината. Надигаше се буря. Имаше големи черни облаци и светкавици, но все още на голямо разстояние. И после внезапно се оказах на хълма от другата страна на потока, валеше дъжд и целият бях подгизнал.

Той замълча и внимателно остави чашата с бренди на камината. После започна да гледа ту момичето, ту сенатора.

— Това е — каза Блейк. — Знам, че звучи безумно.

— Звучи невероятно — рече сенаторът.

— Сигурен съм, че е така — каза Блейк. — А и тук не става дума само за пространство, но и за време. Не само, че се оказах на много километри, оттам където бях, но и беше нощ, а когато излязох във вътрешния двор, едва бе започнал да се спуска здрач.

— Съжалявам, че глупавият страж насочи фенерчето си към вас — рече сенаторът. — Това, че сте се оказали тук, сигурно достатъчно ви е шокирало. Аз не съм молил за охрана. Дори не я искам. Но Женева настоява, че всички сенатори трябва да бъдат охранявани. Не знам точно защо. Сигурен съм, че никой не е жаден за нашата кръв. След толкова много години Земята най-после е отчасти цивилизована.

— Ами работата ти с био-инженерството? — каза Илейн. — Страстите доста се разгорещяват.

— Тук става дума само за определяне на политиката — отвърна сенаторът. — Няма причина…

— Има — прекъсна го тя. — Всички религиозни фанатици, всички архиконсерватори, всички праволинейни конвенционисти са абсолютно против това. — Тя се обърна към Блейк. — Знаете ли, сенаторът, който живее в тривековна къща и се хвали с това, че в нея няма нито една машина…

— Готвачът — прекъсна я сенаторът. — Забравяш готвача.

Тя не му обърна внимание.

— …и се хвали с това, че в нея няма нито една машина, се равнява с безумната тълпа, с архипрогресивните и крайните радикали?

Сенаторът изсумтя.

— В това няма нищо крайно, а просто го налага здравият разум, Ще ни струва трилиони долари да тераформираме дори само една-единствена планета. На много по разумна цена и за много по-малко време можем да създадем човешка раса, която да е в състояние да живее на тази планета. Вместо да променяме планетата, за да е подходяща за човека, променяме човека, за да е подходящ за планетата…

— Точно в това е въпросът — прекъсна го Илейн. — Това е въпросът, който раздуват твоите противници. Да се промени човекът — това е нещото, което им разбърква червата. Когато всичко завърши, онова нещо, което ще може да живее на друга планета, няма да е човек.

— Може и да не прилича на човек — каза сенаторът, — но пак ще е човек.

Тя се обърна към Блейк.

— Вие естествено разбирате, че аз не съм срещу сенатора. Но има моменти, в които е ужасно трудно да го накараш да осъзнае срещу какво се изправя.

— Дъщеря ми се прави на мой адвокат и понякога това е от полза — рече сенаторът. — Но в този случай няма особена нужда от нея. Позната ми е горчивината на опозицията. Сенаторът взе гарафата.

Блейк поклати глава.

— Иска ми се да се върна вкъщи. Беше тежка нощ.

— Можете да останете да пренощувате у нас.

— Благодаря ви сенаторе, но ми се иска…

— Естествено — отвърна сенаторът. — Някой от охраната може да ви отведе. Най-добре да тръгнете със земеход. Нощта не е подходяща за гравитолет.

— Ще ви бъда извънредно благодарен.

— Така охраната поне ще е полезна с нещо — рече сенаторът. — Докато ви откарват вкъщи, няма да виждат вълци. Между другото, когато бяхте навън, не видяхте ли вълк?

— Не — отвърна Блейк. — Не видях.