Върколак

ГЛАВА 22

Ресторантът се намираше на разклона на пътя. В предутринния здрач червеният надпис на покрива му изглеждаше розов.

Блейк закуцука по-бързо. Щеше да има възможност да се стопли, докато си почива, и да се снабди с храна.

Сандвичите, които му беше донесла Илейн, го подкрепяха през дългата нощ, но сега отново бе гладен. С настъпването на сутринта трябваше да намери място, където да поспи и в същото време да е на скрито — навярно копа сено. Той се зачуди дали все още има копи сено, или от Земята, която познаваше, бяха изчезнали дори такива прости неща.

От север вееше силен вятър и той вдигна качулката. Ремъците на раницата протриваха раменете му и той се опита да ги намести, да намери участък от кожата си, който да не е ожулен, но изглежда, такъв не беше останал.

Най-после наближи Ресторанта, пресече паркинга и се изкачи по стълбището до вратата. Беше пусто. Тезгяхът лъщеше до блясък, хромът на кафеварката блестеше на светлината на лампите, които висяха от тавана.

— Как сте? — попита Ресторанта с тръбния глас на духовита сервитьорка. — Какво ще желаете тази сутрин?

Блейк се огледа, не видя никого, после осъзна ситуацията. Още един робот като летящите къщи. Прекоси помещението и седна на едно от столчетата.

— Питка — каза той. — И бекон. И кафе. Смъкна раницата и я пусна на пода до столчето.

— Подранили сте май — констатира Ресторанта. — Не ми казвайте, че сте вървели цяла нощ.

— Не цяла нощ — отвърна Блейк. — Просто станах рано.

— Вече не виждам много като вас — рече Ресторанта. — С какво се занимаваш, приятел?

— Пописвам по малко — каза Блейк. — Поне се опитвам.

— Е — каза Ресторанта, — поне обикаляш страната. А пък аз съм закотвен тук. Не съм видял абсолютно нищо. Само слушам разговори. Не че не обичам да слушам разговори — припряно допълни той. — Поне имам с какво да запълвам ума си.

Един чучур изля тесто в тигана, после се придвижи по релса, за да повтори още два пъти същата операция, и бързо се върна на първоначалното си място. Монтираната до кафеварката метална ръка се разгъна, протегна се и натисна един лост. Оттам се появиха три резена бекон и цопнаха в тигана. Ръката сръчно се наведе и ги строи в редица.

— Сега ли ще искате кафето? — попита Ресторанта.

— Да, моля — отвърна Блейк.

Металната ръка взе една чаша, постави я под кранчето на кафеварката и се вдигна, за да активира чучура. Кафето потече и напълни чашата, ръката се завъртя, постави я пред Блейк, после се спусна под тезгяха, появи се със сребърна захарница и любезно я побутна към него.

— Сметана? — попита Ресторанта.

— Не, благодаря — отвърна Блейк.

— Онзи ден чух една интересна история — рече Ресторанта. — Разказа ми я някакъв тип. Изглежда, че…

Вратата зад Блейк се отвори и Ресторанта изпищя:

— Не! Не! Изчезвай! Колко пъти трябва да ти казвам, никога да не влизаш, когато имам клиенти?

— Наминах да видя клиента ти — отвърна един писукащ глас, който накара Блейк да се обърне.

На вратата стоеше един брауни. Ясните му мънистени очи блестяха, от високия, напомнящ на кубе череп, стърчаха завършващите с пискюлчета уши. Панталоните му бяха на зелени и розови райета.

— Аз го храня — извика Ресторанта. — Търпя го. Казват, че носели късмет, но този ми причинява само проблеми. Пълен е с трикове. Нахален е. Не ме уважава…

— Това е, защото се правиш на човек — каза съществото — и забравяш, че не си такъв, а само заместител на човек, че отнемаш честния труд, който би могъл да върши някой човек. Защо изобщо някой трябва да те уважава?

— Повече никакво подаяние за теб! — изпищя Ресторанта. — Никакво преспиване тук в студените нощи. Не искай повече нищо от мен. До гуша ми дойде от теб.

Съществото не обърна внимание на тирадата, енергично пресече помещението, спря и официално се поклони на Блейк.

— Добро утро, почитаеми господине. Надявам се, че се чувствате добре. Можете да ми казвате Брауни.

— Приятно ми е — отвърна Блейк. Беше развеселен и в същото време изпитваше някакво дълбоко предчувствие. — Искаш ли да закусваш с мен?

— С удоволствие — отвърна Брауни, подскочи върху столчето до Блейк и се намести на него с увиснали във въздуха крака. — Ще хапна същото като вас. Изключително великодушно и любезно от ваша страна е, че ме поканихте, защото умирам от глад.

— Чу приятеля ми — обърна се Блейк към Ресторанта. — Ще яде същото като мен.

— Вие ли ще платите за него? — попита Ресторанта.

— Разбира се.

Механичната ръка се вдигна и чучурът започна да излива нови порции тесто.

— Удоволствие е да ядеш нормална храна — поверително каза Брауни на Блейк. — Повечето хора ми дават отпадъци. И макар че гладът не подбира, понякога вътрешното ми същество копнее за повече внимание.

— Не му позволявайте да ви измами — предупреди Ресторанта. — Платете му за тази закуска, щом трябва, но после се избавете от него. Не го оставяйте да се залепи за вас или ще ви изсмуче докрай.

— Машините — каза Брауни — нямат чувства. Не познават по-фините инстинкти. Безчувствени са за страданията, на онези, на които са създадени да служат и нямат душа.

— Нито пък ти, езическо извънземно такова — разбесня се Ресторанта. — Ти си измамник, крадец и паразит. Използваш безмилостно човечеството, неблагодарен си и не знаеш кога да спреш.

Брауни сведе мънистените си очи към Блейк и вдигна ръце с дланите нагоре в безпомощен жест.

— Такъв си — огорчено каза Ресторанта; — Всяка дума, която казах, е чистата истина.

Ръката загреба първите три питки, постави ги в чиния, нареди резените бекон до тях, натисна един бутон и с изключителна сръчност подхвана трите парчета масло, които изскочиха от един улей. После постави чинията пред Блейк, спусна се под тезгяха и се появи с кана сироп. Носът на Брауни се сбърчи от удоволствие.

— Миришат вкусно — рече той.

— Не пипай! — извика Ресторанта. — Изчакай да станат готови твоите. Някъде отдалеч се разнесе слаб вой. Брауни се вцепени, ушите му щръкнаха и пламнаха. Воят се разнесе отново.

— Още един! — извика Ресторанта. — Нали трябваше да ни предупреждават, а не да идват така изведнъж. А ти, измамнико, също би трябвало да си навън и да следиш за първия признак за тях. Затова те храня.

— Прекалено рано е за тях — каза Брауни. — Следващият би трябвало да дойде късно вечерта. Освен това трябва да се движат по различни пътища, а не всички да вървят по един и същ. Воят се разнесе отново, по-високо и по-близо — самотен, стенещ звук откъм хълмовете.

— Какво е това? — попита Блейк.

— Крайцер — обясни му Брауни. — Голям морски товарен кораб. Превозва нещо чак от Европа, а може би и от Африка, пристигнал е на брега преди около час и сега се изкачва по пътя.

— Искаш да кажеш, че не спира, когато стигне до брега?

— Че защо да спира? — попита Брауни. — Той се движи на същия принцип като земеходите, на въздушна възглавница и с реактивен двигател. Може да пътува и по суша, и по вода. Качва се на брега, без изобщо да се колебае — просто се понася по пътя.

Чу се скърцане и тъп звук на метал в метал. Блейк видя, че прозорците се покриват с огромни стоманени капаци. От стената излязоха скоби и здраво залостиха вратата.

Стенанието изпълни стаята и се разнесе ужасен вой, сякаш бушуваше страшна буря.

— Всички долу! — кресна Ресторанта, за да надвика шума. — Най-добре легнете на пода. По звука ми се струва, че е голям. Сградата се тресеше.

Брауни се беше шмугнал под столчето и се бе вкопчил здраво, прегърнал с две ръце стълба, върху който беше монтирано. Устата му бе отворена и очевидно викаше нещо на Блейк, но гласът му потъваше във воя, който се разнасяше от пътя.

Блейк скочи от стола си и се хвърли на пода. Опита се да забие нокти в пода, но покритието му беше твърда и гладка пластмаса, за която не можеше да се хване.

Ресторантът направо подскачаше. Воят на крайцера бе непоносим. Блейк откри, че се плъзга по пода.

После звукът се отдалечи и заглъхна, превърна се в слаб далечен вой. Блейк се изправи.

Върху тезгяха, където беше стояла чашата му, имаше локвичка кафе, а от самата чаша нямаше и следа. Чинията с питките и бекона бе на пода, разбита на парчета. Питките лежаха върху столчето. Онези, които бяха предназначени за Брауни, все още бяха в тигана, но пушеха и бяха почернели.

— Ще разтребя — каза Ресторанта.

Ръката се протегна, грабна една лъжица, изстърга изгорелите питки от тигана и ги пусна в кошчето за боклук под печката.

Блейк погледна над тезгяха и видя, че пространството зад него е покрито с изпотрошени съдове.

— Да, вижте това! — изкряска Ресторанта. — Трябва да има закон. Ще уведомя шефа и той ще ги накара да си платят — винаги досега е успявал. Вие, момчета, също можете да подадете жалба. За нанесени психически страдания или нещо подобно. Имам готови бланки, ако искате да го направите.

Блейк поклати глава.

— Ами шофьорите? Какво ще стане, ако се сблъскаш с такова нещо на пътя?

— Нали сте видели онези бункери край пътя, високи около три метра и с пътеки, които водят към тях?

— Да, видях ги — отвърна Блейк.

— Крайцерът трябва да надуе клаксона си още щом излезе от водата и поеме по сушата. Щом чуете сирена, тръгвате към най-близкия бункер и се скривате.

Чучурът целенасочено се придвижи по релсата си и изсипа тесто в тигана.

— Как така, господине — попита Ресторанта, — не знаете за крайцерите и бункерите? Може би идвате от затънтената провинция?

— Не е твоя работа — отвърна Брауни вместо Блейк. — Я побързай закуската ни.