За честта на брата

1

„Република“, 1813

— Ще те пратя на бесилката, френски пират такъв!

Лека усмивка се очерта на устните на Доминик Сен Клер. От време на време чуваше подобни заплахи, но още беше жив. Загледа как белезниците се сключват около китките на американския капитан и неговите офицери.

— Мисля, че по-скоро аз ще имам удоволствието да видя как бесят вас, капитан Фицджералд.

— Ще те спрат! — вдигна ръка Фицджералд и изруга, когато веригите издрънчаха.

— Но не вие и не днес — изсмя се той. — Може би при следващото ви пътуване, капитан Фицджералд, ако има такова, ще бъдете достатъчно благоразумен да командвате кораб, който да лети като птица над водата, вместо да се носи като морска крава.

Без да обръща внимание на ругатните на американския капитан, той се обърна към своя първи помощник. Заговори на френски, надявайки се, че никой от американците няма да го разбере:

— Ожие, дръжте ги с белезници през цялото пътуване. Сложете ги в една от моряшките каюти.

— Няма ли да ги оковете? — отвори широко очи Ожие, изтривайки кръвта от ранената си ръка.

— Те са офицери, белезниците са достатъчни.

— Да, капитане. — И многозначително изкриви уста. — Щеше ми се и да ги държа със запушени усти.

Доминик отново се засмя.

— Наградата, която ще получим за този екипаж във Франция, си струва, за да оставиш ушите си малко да се поизмъчат. Мисли си как с твоя дял ще купиш вниманието на някоя хубава госпожичка, която ще ти наговори много по-приятни неща.

И докато Ожие и останалите французи на борда на американския кораб „Република“ се заливаха от смях, Доминик отново се обърна към своя противник. Колко глупаво от страна на Фицджералд да плава в тези води с такъв товар! Хората му се биеха като дяволи, бяха невероятно опасни. Като отдели капитана от хората му, Доминик се надяваше да откара двата кораба невредими до Франция.

— Капитан Фицджералд — каза той, минавайки отново на английски, — вие и офицерите ви ще бъдете преместени на „Песента на морето“. Ако на борда на „Република“ има нещо, което трябва да бъде донесено на моя кораб за пътуването ви до Франция, кажете сега.

— Ще ми дадете това, за което ви помоля? — И Фицджералд се изплю на палубата. — Ето какво мисля за вашето благоволение, пират такъв!

— Бях достатъчно снизходителен да осигуря на вас и офицерите ви безопасно пътуване с „Песента на морето“.

— Като затворници.

— Така е, но другото ми решение щеше да бъде да ви обеся заедно с офицерите ви пред вашите хора като назидание, да разберете как се отнасяме към тези, които помагат на враговете на императора.

Мъжете около Фицджералд пребледняха, но Доминик просто излагаше фактите. Нито грош нямаше да получат онези, които се опитваха да заобиколят блокадата на Наполеон.

— Капитан Фицджералд, отново ви питам. Доволен ли сте от условията, които ви предлагам?

— Капитане!

Доминик се извърна, шокиран от това, че офицер на Фицджералд се осмелява да го прекъсне. Обърна навъсен очи към мършавия мъж, който, както беше разбрал, е корабният готвач.

Готвачът пристъпи напред, но спря, когато един от хората на Доминик извади сабята си. Преглътна толкова шумно, че дори Доминик можа да го чуе, и извика:

— Капитане, не можете да тръгнете без…

— Тишина! — изрева Фицджералд, очите му блестяха от ярост и обида. — Нищо не искам да вземам, защото нищо, което остане тук, няма да има стойност за мене, когато стигнем сушата.

— Но, капитане… — поде отново готвачът.

— Тишина! — Фицджералд кимна към корабчето, което се люлееше отдясно. — Кълна ви се, Сен Клер, че ще ви видя увиснал на мачтата, задето нападнахте кораба ми.

Доминик се намръщи, когато зърна страха, който пробягна по лицето на готвача. Той беше толкова уплашен, че можа само да издаде някакъв задавен звук, когато Фицджералд и офицерите му тръгнаха по дъската между двата кораба. Нима готвачът се боеше, че Доминик има намерение да избеси целия екипаж? Не, те му трябваха, за да закарат кораба в Кале. Трябва да е нещо друго, но какво?

— Това не ми харесва, капитане — измърмори Ожие. — Не може да се вярва на Фицджералд.

— Побързай, трябва по-скоро да се отървем от него — Той тупна помощника по рамото. — Пази добре кораба ми.

Докато офицерите му раздаваха заповеди на двата кораба, Доминик се отправи към каюткомпанията в кърмовата част на пленения кораб, Фицджералд бе отказал да разкрие накъде плава „Република“. Може би американският капитан не е имал време да унищожи корабния дневник. Там щеше да се намери обяснение защо този кораб е тук месеци след като Съединените щати бяха обявили война на Англия.

Отвори вратата и се усмихна. Корабът не беше бърз, но затова пък луксозен. Каюткомпанията беше достатъчно голяма, за да побере маса за шест или повече души, за разговор или бутилка ямайски ром. Лампа, окачена на кука на тавана, се полюляваше над нея. Прозорецът пропускаше достатъчно светлина, за да освети шкафа, отрупан с бутилки.

На противоположната стена имаше две врати. Едната беше отворена и водеше към капитанската каюта. А другата? Нещо се отърка в глезена му. Той изруга и отскочи. Извади пистолета си, но се засмя, когато видя една пухкава котка да наднича изпод масата.

— Пази се, коте — каза той, когато животното изви шия под протегнатата му ръка. — Може да загубиш повече от един живот. Ако…

Внезапен писък го смрази. Котката профуча покрай него.

Той стисна здраво пистолета и отвори вратата. Едни красиви крака ритаха отчаяно, затиснати от мъжа, който се беше стоварил на леглото до отсрещната стена.

Без да повишава глас, Доминик изсъска:

— Спри веднага!

Мъжът скочи от леглото.

Без да го поглежда, Доминик се насочи към красивата млада жена, която се опитваше да се изправи. Косата й беше златисточервена като небе при изгрев, а очите — сиво-сини, с цвета на морето след залез. В тях блестеше страх, но тя държеше главата си изправена, опитвайки се да придърпа одеялото върху разкъсаните си дрехи.

— Няма нужда да ме зяпате — каза тя с ясен американски акцент.

Какво, за бога, правеше тази жена тук?

Доминик имаше намерение да получи отговор. Но най-напред… Дръпна една златиста наметка от куката до вратата и я подхвърли към жената. И докато тя се увиваше в нея, той изрече:

— Болейн, ще ми докладваш на палубата по залез.

Лицето на Болейн пребледня и той само кимна, а после се запъти към вратата.

— Не! — изкрещя жената. Беше се изправила. — Не го оставяйте да се измъкне! Опита се…

— Тихо.

Следващата му команда накара Болейн да изхвръкне от каютата.

Доминик влезе вътре и се огледа. Леглото беше сместено под прозорците. Чекмеджетата под него бяха единствените места за прибиране на някакви вещи. Маса и един стол заемаха по-голямата част от каютата. Незапалена лампа, подобна на тази в каюткомпанията, висеше от тавана, поклащайки се от движението на кораба.

— Кой сте вие? — Страхът извисяваше гласа на жената.

— Аз бих ви запитал същото.

— Абигейл Фицджералд.

— Фицджералд? — В паметта му изпъкна ужасът в гласа на готвача. За тази ли жена настояваше, че капитанът му трябва да я вземе със себе си? Но Фицджералд я беше оставил тук. Защо?

— Невъзможно. Как е истинското ви име?

— Казах ви. Името ми е Абигейл Фицджералд.

— Съпругата на капитана?

Абигейл поклати глава. Как можеха тези пирати да се държат така с нея? Дори да не беше видяла как онзи грубиян се подчинява на този мъж, щеше да разбере, че той трябва да е офицер на кораба, който ги беше нападнал. Очите му с цвят на нощ, лицето му с изрязани черти, сякаш от камък, я плашеха. Беше бос, без чорапи под скъсаните панталони, целите в барут. Раздърпаната риза едва покриваше гърдите му. Слънцето блестеше в гарвановочерната му коса, разпиляна по широките му рамене, тя долови проблясъка на малка златна халка на лявото му ухо.

— Не, не съм съпругата на капитана — отвърна тя, мъчейки се да запази спокойствие.

За разлика от другите грубияни, в очите на този мъж се четеше само любопитство.

— Неговата любовница?

— Не! — ахна тя, шокирана от вулгарния израз.

— Тогава коя сте?

Тя прошепна:

— Капитан Фицджералд е баща ми.

— Вие сте дъщеря на Фицджералд?

— Ако се съмнявате, питайте баща ми — отвърна тя хапливо. — Настоявам веднага да ме отведете при него.

— Настоявате? — Той скъси разстоянието помежду им. Когато тя не помръдна, в очите му се появи изненада, но веднага изчезна. — Нищо няма да настоявате, мадмоазел Фицджералд. Ще слушате заповедите ми и ще ги изпълнявате. Или…

Той се обърна и излезе, оставяйки заплахата недоизречена. Вратата се затръшна след него. Тя изтича към нея, но чу как той я запречва с масата от каюткомпанията.

Това беше по-лошо от всичко, от което се бе опасявала, и можеше да бъде само началото на ада, който й предстоеше като пленница на френски пират.

Утрото дойде, но ужасът си остана. Никой не се бе доближавал до вратата на Абигейл. Беше ужасно гладна и се запита дали някой изобщо си спомня, че тя не е яла от вчера.

Първото пътуване с баща й не излезе такова, каквото се предполагаше да бъде. Леля Уилма искаше Абигейл да не се качва на борда на „Република“, но тя не бе послушала гласа на разума. Почти не познаваше баща си, защото Артър Фицджералд идваше в живота й само от време на време. Отгледана от любимата си леля и от чичо си, когато майка й бе умряла малко след нейното раждане, Абигейл винаги бе очаквала с нетърпение всяко идване на баща си.

Когато той й беше предложил да плава с него, тя не можеше да си представи, че е възможно да му откаже. Пренебрегна всички предупреждения на леля Уилма и се втурна да опакова багажа си. Беше наясно с опасностите, които дебнеха всеки кораб, излязъл от американско пристанище, французите и англичаните нападаха американските кораби, заграбваха товарите им и пленяваха екипажите… или нещо по-лошо. Дъхът я спираше. Тревогата й си оставаше все същата от два месеца насам, откакто чу вестта, че корабът на чичо й, „Аркот“, е потънал с всички офицери и моряци.

Баща й ли беше най-новата жертва на тази война? Французинът вчера не беше пожелал да й каже нищо, дори името си.

Дочу гласове и се хвърли към вратата. Тя се отвори достатъчно, за да пропусне готвача, Куки, с покрито блюдо и чаша. Слава на бога! Куки е жив!

— Куки, какво…

Той поклати глава.

— Поздрави от капитана, Абигейл.

— Капитана? От татко? — запита тя, макар да знаеше, че надеждите й са неоснователни.

— Не, другия, французина. Той…

Някой затвори вратата. Тя отскочи, разплисквайки супата по наметката си. С гримаса остави чинията на масата и отвори чекмеджето под леглото. Извади оттам другите си дрехи и грижливо подреди меките зелени муселинени ръкави и златистите панделки на корсажа.

Щеше да накара френските пирати да си платят за това. Щеше да намери баща си и двамата щяха…

Масата от другата страна на вратата отново се отмести. Когато вратата се отвори, тя затаи дъх.

Вгледа се във високия мъж, който я бе спасил вчера. Погледът му се плъзна по нея и очите му я прогориха с призрачните си огньове. Притеснена усмивка се мярна на устните му.

— Добър ден, мадмоазел Фицджералд — каза той, сякаш беше добре дошъл посетител. Затвори вратата и приседна на ъгъла на малката маса. — Сега имате възможност да ми зададете въпросите, които искахте да зададете вчера.

— И вие ще ми отговорите? Много забавно.

— Аз съм, както винаги, открит, мадмоазел Фицджералд.

Тя се опита да се дръпне, но той взе ръката й и дебелият златен пръстен на лявата му ръка се впи в дланта й.

Погледът му отново я плени. Всичките й възражения се стопиха, тя се опита да се пребори със страха си. Ако го оставеше да я контролира, беше загубена. Изправи рамене.

— Предполагам, че сте капитанът на тези пирати.

Той се усмихна.

— Правилно предположихте относно ранга ми, но ние не сме пирати. Плаваме по разпореждане на Наполеон.

Абигейл тръгна към вратата. Когато той не я спря, тя прикри изненадата си. После истината се стовари на раменете й като мачта, паднала на палубата. Нямаше къде да избяга, освен ако не скочеше през борда. Сплете пръсти и изрече:

— Не знам името ви.

— Доминик Сен Клер, капитан на „Песента на морето“.

— Френски пиратски кораб!

— Капер е думата, която предпочитат сънародниците ви.

— Както и да го наричате, вие нападнахте кораба ни, без да сме ви предизвикали. Съединените щати не са обявили война на вашата страна, нито пък тя на тях.

— Официално — не.

Спокойствието му я раздразни като трън, попаднал в обувката й.

— Какво сте направили с баща ми? — Гласът й трепна. — Той е още жив, нали?

— Да. — Странно изражение пробягна по лицето му, показвайки го за миг уязвим. Но също така мигновено устните му се стегнаха. — Привързаността ви към капитан Фицджералд е за пример.

— Той ми е баща! Защо да не се тревожа за него?

— Интересен въпрос, макар да нямаме време тук да го разискваме. Баща ви и неговите офицери бяха преместени на моя кораб. Понеже този кораб е по-бавен, очаквам да стигнат сушата в Кале почти седмица преди нас.

— Водите ни във Франция?

Челото му се набръчка озадачено.

— Разбира се. Когато стигнем там, ще бъдете върната в любящите прегръдки на баща си. Но това ще стане само ако пожелаете да споделите затворническата му килия.

— А после?

— После аз ще получа награда за залавянето на този кораб. — Той се озърна. — Ще получа добра сума за него, макар да не е така бърз като „Песента“.

— Но какво ще стане с баща ми и с мене?

Той обгърна коляното си, вдигайки крак на стола.

— На война, мадмоазел Фицджералд, има победители и победени. Страхувам се, че вие сте от вторите.

— Не за дълго!

— Както и да е, сега сте моя гостенка.

— Гостенка? Нима арестувате гостите си?

Ледените му очи я пронизаха като водорез, порещ вълните. Той се изправи и произнесе натъртено:

— След това, което предотвратих тук, ми се стори, че разбирате, че ви държа затворена само за да ви предпазя. Или може би не сте искали да възпра Болейн? — Той я сграбчи за раменете и я притисна към коравите си гърди. — На такъв вид ухажване ли са свикнали американските жени?

Абигейл го удари по бузата. Ужас я обхвана, когато го видя как присвива очи. Каква глупачка излезе! Можеше да я убие и за по-малко от това.

— Простете ми, мадмоазел Фицджералд — прошепна той, като я пусна. — Не трябваше да казвам подобно нещо.

Смаяна от извинението му, тя не знаеше какво да каже. Възможно ли е този мъж да не е само някакъв похотлив пират, като онзи звяр, който се бе подчинил на командата му?

— Сигурно сте ядосана — продължи той. — Но сте достатъчно умна, щом решихте да останете тук по време на битката.

Тя кимна.

— Но я чухте.

— Всичко — прошепна тя. — Дядо ми разказваше как се е бил против англичаните във войната за независимост, но… — Тя сви рамене. — Нямах представа как крещят мъжете.

— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, само двама мъже загинаха.

Тя почти се разсмя, макар и не от приятни чувства.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре. Не мога да разбера защо ни нападнахте.

Той отвори уста, но веднага я затвори. Усмивката се върна на устните му.

— Съжалявам, че се наложи да станете свидетел на вчерашната битка. Имате уверението ми, че пътуването ни оттук нататък ще бъде мирно.

— Съмнявам се. Аз съм ваша затворничка.

— Да, така е, но нямам намерение да ви ограничавам тук, на брега.

— Да не ме ограничавате? — Гласът й прозвуча дръзко, но пък нямаше какво да губи. — Капитан Сен Клер, може ли изляза от стаята си?

— Когато свършим.

— Да свършим какво?

Хлад прониза костите й. Допреди миг той говореше за безопасността й. А сега…

— Трябва да седнете, преди да припаднете.

— Няма да припадам!

Той се усмихна, докато я настаняваше на стола, и опря ръка на облегалката, така че тя да не може да стане.

— Подозирам, че знам какво не е наред. Не владея много добре езика ви. Това, което исках да кажа, е, че ако съм задоволил любопитството ви, и аз имам някои въпроси.

Смущението се разля като огън из нея. Когато капитан Сен Клер се засмя, Абигейл разбра, че бузите й са се изчервили.

— Съмнявам се, че имам някакъв отговор за вас — отвърна тя.

— Нека аз да преценя. Най-напред, кажете ми къде държи баща ви корабния дневник.

— Не знам.

— Не знаете? — Очите му отново се превърнаха в абаносови цепнатини. — Накъде плаваше този кораб?

— Не знам точно.

— Не знаете точно? Извинете ме, ако ви кажа, че ми е трудно да ви повярвам, мадмоазел Фицджералд.

— Но е истина. Плаваме за… — Тя преглътна страха, запречил гърлото й. — За някакво място из Карибско море. Така ми каза татко.

— Карибско море? — Той се вгледа в нея, поклати глава и усмивка раздвижи устните му. — Мислех, че ще бъдете откровена с мене поне за това, ако не за друго.

— Откровена съм.

— Как смятате, че ще преглътна подобна смехория?

— Това е истината!

— Мадмоазел Фицджералд, сигурно ме мислите за абсолютен глупак, за да повярвам, че не знаете, че сте само на няколкостотин мили от Англия.

— Англия? — Тя се хвана за ръба на масата, стори й се, че корабът се завърта като пумпал. — Не, не може да е истина! Лъжете ме.

— Откровен съм с вас.

— Но татко ми каза…

— Излъгал ви е.

— Защо да ви вярвам?

— Защото ви казвам истината, а баща ви ви е залъгвал. — Той се наведе така, че носът му се озова на един инч от нейния, и запита: — Не ви ли се струва странно?

— Не.

Сигурно баща й я е заблуждавал, да я предпази, в случай, че стане нещо подобно. Но ако капитан Сен Клер беше откровен с нея, какво прави „Република“ толкова близо до Англия? Баща й й беше казал, че иска да я въведе в доброто общество. Как бе предвкусвала възможността да участва в балове и маскаради, в надпрепусквания по пясъчните плажове! Беше намислила да довърши роклята, която стоеше полузавършена в сандъка й, за да бъде готова за пристигането им на първия остров. Но сега…

Резкият й отговор като че ли го стресна. Той се дръпна, а после измъкна отнякъде пистолет. Умът й крещеше да бяга. Но тя не можеше, прикована на място, сякаш замръзнала насред сурова виелица в Нова Англия.

— Пожелавам ви приятен ден, мадмоазел Фицджералд — усмихна се той, възвърнал изражението си на оценяващ женските прелести пират. — Вие отговорихте на въпросите ми, но други още не са. Искам да останете тук, докато не свърша с разпитите.

— Но вие казахте, че мога да изляза от стаята!

— Промених решението си.

Тя отмести очи от усмивката му, която я предизвикваше да протестира. Какъв звяр!

Той отвори вратата и потупа по нея от външната й страна.

— Ще сложа тук едно резе.

— За да ме защитите ли? — изстреля тя в отговор. Какъв безсрамник и нахалник!

— Вие сте красива жена, мадмоазел Фицджералд, а моите хора много месеци не са слизали на суша. Нито аз, нито Журдан, който е моят първи помощник на борда на този кораб, ще можем да държим под око екипажа през цялото време.

— Но вие слагате резето отвън! Това няма да ме предпази от никого!

Той се изсмя, взе ръката й и я вдигна към устните си. Огнена струя плъзна по ръката й и нахлу в гърлото й. Палецът му погали дланта й, когато той отново вдигна ръката й към устните си. Нежно ахване се откъсна от полуоткрехнатите й устни, когато топлата влажност на целувката му проникна през кожата й, усилвайки пламъка. Погледът му се впи в нейния, но за първи път тя не пожела да сведе очи. Неочакваната топлота в очите му я накара да се задълбае в тайните, просветващи в тях.

Той прошепна тихо, толкова тихо, че тя трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе.

— Не трябва да се безпокоите от никого… освен от мене.

Абигейл се дръпна, когато той се засмя. Вземаше я за глупачка, а тя му позволяваше да го прави. След като вратата се затвори, тя потръпна. Трябваше да се справи някак си с капитан Сен Клер, докато стигнат… където и да е, трябваше да намери начин да го надвие. Само да знаеше как!