— Не — каза лейди Съдли, оставяйки чашата си на подноса заедно с другите чинии от обяда. — Няма защо да се отбиваш първо при шивачката, Клариса.
Момичето изду ядосано долната си устна.
— Но, мамо, трябва ми роклята, която поръчах за соарето на татко за вечерта, когато пристигаме. — Лицето й просветля, когато се обърна към Абигейл. — Ще присъствате, нали?
Абигейл погледна към Доминик, седнал при тях на терасата близо до розовата градина, но той се беше загледал към далечните хълмове, които бяха единствената преграда между него и морето. Съжалението, че не е на палубата на любимия си кораб, се излъчваше от него, както лъчите от слънцето, и гасеше усмивката му. Мъка я връхлетя между два удара на сърцето й. Това забавяне в Съдли Хол, макар че беше дало на глезена му възможност да заздравее, правеше още по-силен копнежа му да се върне на своята „Песен“. Беше виждала този копнеж и в очите на чичо си, когато отиваше на кея, за да наглежда товаренето на кораба, преди да отплава.
Абигейл се протегна и леко докосна ръката на Доминик под лакътя. Той се обърна към нея с все така отсъстващ поглед. Сякаш без да забелязва тъгата му, тя изрече с весел тон:
— Много ще ни е приятно да приемем поканата за соарето на лорд Съдли, милейди.
— Със сигурност. — Лейди Съдли се усмихна искрено. — Ще се радвам да представя на моите приятели човека, който спаси живота на децата ми.
— Бих настоял да не се говори за това.
Усмивката й помръкна.
— Но защо, господин Сен Клер? Не мога да си представя поради каква причина не искате вашата смела постъпка да стане достояние на благовъзпитаното общество?
— Доминик е изненадващо скромен — намеси се Абигейл с бърза усмивка, отправена към него, сякаш изричаше приятна шега — по отношение на подобни неща. Предпочита да ги държи за себе си.
Нютън скочи и размаха въображаем меч.
— Като Робин Худ.
— Нещо такова. — Доминик изпи последната глътка от чашата си и я остави до тази на лейди Съдли. — Просто смятам, че мъжът не бива да бъде хвален само защото изпълнява дълга си.
— Вие сте невероятно скромен, господин Сен Клер — грейна отново усмивката на лейди Съдли. — Нека бъде както желаете. Няма да ви се отплащам за кавалерската постъпка, като ни карам да се чувствате неудобно. — Тя стана и плесна с ръце. — Сега, Клариса, вече е време за урока ти по бродерия; Нютън, учителят ти ме помоли да те изпратя при него веднага щом свършим обеда.
И докато Клариса и Нютън мърмореха недоволно, тръгвайки подир майка си към къщата, Абигейл искрено се разсмя.
— Нямаше да ти е толкова забавно — отбеляза Доминик, като й протегна ръка, за да й помогне да стане от стола, — ако ти се наложеше да учиш вътре в стаята в такъв хубав ден.
— Прекарала съм много дни седнала в ъгъла с книга, която ме вълнуваше много по-малко от възможността да отида заедно с чичо си на кораба му.
Без да пуска ръката й, той я поведе през терасата към буйно разцъфналите рози.
— Значи и ти си чувала песента на сирените?
— Харесваше ми да говоря с чичо. Той винаги ми разказваше такива вълнуващи истории за пътуванията си, а аз никога не се уморявах да ги слушах, дори когато вече не бях дете.
— Защо той и леля ти са те отгледали?
Абигейл тъкмо се беше навела, за да помирише една роза с цвета на прясно масло, но се изправи.
— Майка ми умряла скоро след като съм се родила.
— При раждането ли?
— Не. Била съм почти на шест месеца, когато е починала.
— Но как?
Ръката му, обгърнала я през кръста, й даде сили да се потопи в мъчителните спомени.
— Наистина не знам. Понякога, докато бях още съвсем малка, питах леля Уилма за това. Тя винаги ми казваше, че смъртта на майка ми била трагичен инцидент. И нищо повече.
— Но ти не вярваш?
— Искам да вярвам. И щях, ако леля Уилма ме беше гледала в очите, когато ми го каза. Понякога дори децата разбират, че нещо не е наред.
Той не каза нищо и се запъти към езерцето. Това я зарадва, защото не искаше някой да дочуе разговора им. Живата рана, каквато представляваха тези спомени за нея, можеше да я накара да изрече нещо, което да ги издаде.
Едва когато стигнаха близо до езерцето и тръгнаха към постройката с кладенеца, Доминик промърмори:
— Значи никога повече не си я питала?
— Леля Уилма винаги се държеше така, сякаш ще заплаче, когато и аз заплача, затова ми се стори най-разумно да не я питам повече. По няколко пъти в годината се измъквах тайно от къщи, за да садя цветя на гроба на майка си. Искаше ми се да я бях познавала, да бях познавача и баща си.
— Но вместо това си израснала с леля си и чичо си.
— А те много ме обичаха. Нямаха собствени деца, затова имаха нужда от мене също толкова, колкото и аз от тях.
Той се засмя, когато спря пред вратата на постройката с кладенеца.
— Може би детството ти е било благословия. Била си по-добре, отколкото ако Фицджералд те беше отгледал.
— Доминик!
— Спести ми лекцията за светостта на баща си. Ти първа трябва да осъзнаеш, че не го познаваш истински. Може би е дошло време и да признаеш, че той не е образцовият човек, за какъвто си го смятала, когато е нахлувал в живота ти в удобен за него момент, за да ти донесе дрънкулки от някакви далечни места.
— Рядко ми е носил подаръци. — Тя вдигна очи към него, после отново отклони погледа си. — Не ме гледай така.
— Как?
— Сякаш си доказал правотата си. Само защото баща ми не е сантиментален, това не означава, че няма чувства към мене. Аз съм му дъщеря. Той ми е баща. Има лоялност, която не може да бъде пренебрегвана.
— Нима? — Когато тя се накани да се отдалечи, той се изправи пред нея. Не я докосна, но тъгата в очите му я задържа на място. — Скъпа, пожелах си баща ти да беше уважаван неприятел. Врагът, от когото имаш респект, е ценен почти колкото един приятел.
— Говориш безсмислици.
— Така ли? — Той взе ръката й и я притисна към гърдите си. — Вслушай се поне в моето сърце, ако не в своето. Дори да твърдим, че е така, ние с тебе никога няма да бъдем приятели.
— Вярно е.
Пръстите й потрепнаха под дланта му в желанието й да ги прокара по широките му гърди.
— Още ли сме врагове?
— Иска ми се да знаех как да отговоря.
Усмивката му накара нейното сърце да примре под напора на вихрушка, подобна на морска буря.
— Знаеш отговора, скъпа. Врагове сме, защото има един човек, който може да ни раздели завинаги.
— Баща ми?
— Той си остава помежду ни, макар да е далече оттук. Трябва да приемеш, че баща ти не е човекът, за какъвто си го смятала. Видя пушките в трюма. Знаеш, че тук няма други американци, освен тебе, и може би няколко души от вашето правителство. Какъв е този човек, който продава пушки на враговете си?
Тя го докосна леко над лакътя и шокирана го видя как отърсва ръката й от своята.
— И какво? Какво те кара толкова да мразиш баща ми?
— Просто е, защото знаеш истината. Макар да не казваш нищо, познавам го по погледа ти, когато говориш за баща си. И ти като мене не разбираш как може човек да остави дъщеря си на милостта на своите врагове. — Пръстите му погалиха бузата й. — Скъпа, мога да му простя неговата лоялност, въпреки че е предател на твоята родина. Мога да му простя и бруталността, когато нападнахме кораба му. Но не мога да му простя това, че те остави беззащитна.
— Нито пък аз. — Тя погледна на изток, към Франция, където баща й очакваше съдебния процес, който можеше да го отведе и на смърт. — Опитвам се да повярвам, че има причина, но не мога да отгатна каква. Това вече няма значение, нали?
— Не, няма. — Палецът му подпря брадичката й и я накара да извърне лице към него. Той се усмихна и притисна нежно пръстите и дланта си към бузата й. — Затова нека да мислим за по-хубави неща.
— Не вярвам на този блясък в очите ти, Доминик.
— Умна жена си ти. — Той се разсмя и я пусна. — Ела с мене.
— Къде?
— Мисля, че ще ти е интересно да видиш какво открих, когато се върнах при кладенеца тази сутрин.
Абигейл погледна към каменната постройка.
— Върнал си се тук? Защо?
— Вчера видях нещо, което ме заинтригува, но тогава не беше най-уместният момент да го проуча.
— Защото Нютън щеше да поиска да дойде с тебе ли?
— Никакви въпроси повече. — Той я дръпна за ръката. — Ще разбереш, когато ти покажа какво открих.
Понеже знаеше, че няма никаква полза да го отегчава с въпроси, защото беше толкова глух за тях, колкото и лейди Съдли за оплакванията на децата си по повод уроците, тя тръгна след него, докато той отваряше вратата. Пристъпи навътре в хладната мрачина и се вслуша в мекия ромон на водата в средата на постройката.
— Внимавай — каза Доминик, докато я водеше покрай стената. — Подът е хлъзгав.
Абигейл ахна възхитена, когато видя пред себе си един простичък шлюз. Водата от кладенеца преливаше през него и като малък водопад се спускаше във втори басейн, преди да изчезне под пода.
— Защо държат това на тъмно?
— Не е било винаги тъмно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ела и ще ти покажа.
Любопитството подтикна краката й да не изостават от дългите му крачки, когато той тръгна отново покрай стената. Спря внезапно и тя се блъсна в него. Смехът му отекна странно.
— Ето, скъпа — каза Доминик, като взе ръката й и я положи на стената. — Чакай тук.
— Къде отиваш?
— Имай малко търпение.
— Харесва ти нетърпението ми.
— Както и моето на тебе.
Абигейл се запита дали той вижда руменината по лицето и в почти непрогледната тъмнина. Не можеше да се съмнява, че е разбрала правилно думите му. Той беше проявил по-голямо търпение относно глезена си и това, че беше далече от кораба си, отколкото относно желанието си да я притежава.
Чу глух удар, после още един, а след това гласа на Доминик:
— Абигейл?
— Къде си?
— Тук горе.
— Горе ли?
Опита се да разбере къде е той, но не видя друго, освен тъмнина. После разбра, че точно над главата й тъмнината има малко по-светло петно и с размерите и очертанията на капак.
— Хвани ръцете ми, скъпа.
— Ръцете ти? — Тя се засмя. — Само да можех да ги видя.
Той посегна и я хвана за ръцете.
— Дръж ме здраво!
Тя се засмя отново, когато той я издърпа през една дупка в тавана. Седна на ръба й и се огледа. Но не видя нищо друго, освен все същата тъмнина.
— Ела насам, скъпа.
— Накъде?
Тя протегна ръце, но не откри нищо, дори и стена.
Доминик се засмя, прихващайки я през кръста. Вдигна я от мястото й и я настани на нещо по-меко от дървения перваз на люка.
Тя протегна ръце и напипа стената. Проследи я и разбра, че таванът на това място не е много висок. Ако Доминик се изправеше в цял ръст, главата му щеше да опре в него.
Още едно глухо тупване отекна в това, което сигурно беше малък килер.
— Какво беше това? — извика тя. — Доминик! Тук ли си?
— Тук съм.
— Къде си?
— Ето тук.
Ръцете му напипаха лицето й и го обърнаха надясно.
— Какво е това място?
— Идеалното място, скъпа.
Пръстите му погалиха бузите й и нежно се заровиха в косата й. Милувката на дъха му привлече устата й към неговата.
Устните й намериха неговите и той леко я положи по гръб. Тя ахна, усещайки някаква приятна мекота под себе си.
Когато Доминик развърза връзките на бонето й и го хвърли настрана, Абигейл прошепна:
— Клариса каза, че не са им позволявали да идват тук.
— Точно така. — Той се засмя тихо и дрезгаво. — Никой няма да ни безпокои тук. Никакви камериерки няма да носят кани с вода, за да си правя компреси на глезена. Никакви лакеи няма да ни носят лъснати обувки. Никаква лейди Съдли няма да идва да види дали сме настанени удобно. — Той плъзна ръка под нея, привличайки я към себе си. — Това е най-голямото удобство, което мога да си представя.
Устните й се озоваха в нежния му плен, преди тя да успее да зададе някакъв въпрос. Целувката му беше лека като полъх на морски бриз. Тя не можеше да се противи на копнежа, който породи у нея това усещане. Когато устните му се спуснаха по шията й, тя изохка от удоволствие. Той вплете пръсти в косата й и я привлече още по-плътно към себе си, докато другата му ръка се плъзгаше нагоре по гърба й. Отпусна се върху нея и тя не можа да сподави стона, който желанието изтръгна от гърлото й.
Абигейл привлече устните му към себе си, отчаяно търсейки насладата, която трябваше на всяка цена да избягва. Не я интересуваше лоялността, която се опитваше да ги раздели. Всичко, към което се стремеше сега, беше този откраднат момент, прорязващ мрака със светкавиците на възпламенената й страст.
Когато той погали гърдите й, през нея пробягна тръпка на екстаз и тя омекна под него. Всичко в нейния свят изчезна, останаха само пръстите му, галещи връхчетата на гърдите й, и устата му, чиято влажна топлина облъхваше шията й. Тя го притисна плътно към себе си.
Доминик я притегли върху себе си и се засмя леко, а дъхът му я облъхна като въздишка на пролетен вятър, докато пръстите му смъкваха роклята от раменете й и същевременно развързваха връзките на гърба. Пръстът му се спусна едва доловимо по гръбнака й в жадна милувка, докато кожата й настръхваше под пламенните докосвания на езика му. Той седна и я хвана през кръста, за да й помогне да настани коленете си отстрани на бедрата му. Пръстите му бавно се плъзнаха надолу по смъкнатото деколте на роклята й.
— Това не ми харесва — прошепна той.
— Не ти харесва ли? — Тя едва изричаше думите, омаяна от неусещаната досега наслада. Дали и той чувства същото? — Доминик, ако…
— Тихо, скъпа. Как мога да се любя с тебе, ако не виждам, лицето ти?
Абигейл присви очи, когато внезапна слънчева светлина нахлу в тясното пространство. Той беше отворил някаква капандура в покрива, едва сега осъзна тя. Капандура, препречен с железни решетки, за да не може никой да влезе или да излезе през нея. Много въпроси се бореха на устните й, но тя не каза нищо, само сграбчи лицето му и притисна уста в неговата.
С дрезгав смях той вкопчи пръсти в деколтето на роклята й. Очите му блеснаха, докато сваляше роклята все по-надолу, и останаха впити в нейните дори когато роклята се свлече изцяло от тялото й.
— Изглеждаш объркана, скъпа.
— Помислих… Ти отвори прозореца, затова помислих, че искаш да видиш…
И тя изохка в прилив на наслада, когато той обхвана гърдите й.
— Лицето ти, скъпа. Искам да виждам лицето ти, когато те докосвам, когато ти ме докосваш, когато станем едно.
С всяка следваща дума гласът му ставаше все по-неравен. Той изстена и я притегли към себе си.
Тя притисна длани към гърба му, докато той я полагаше на постелката и обсипваше с целувки нежните извивки на шията й. Всяка съзнателна мисъл изчезна, когато тя започна да се разтваря в едно море на наслади. Но не ледено, а горещо, защото кожата й пареше под ласките на езика му, докато той прокарваше по тялото й горещите паралели на екстаза. С жажда, не по-малка от неговата, тя откри очертанията на ухото му, докато той продължаваше да изтръгва омайни тръпки от чувствителната кожа на гърдите й.
Доминик бързо свали долната й риза, докато тя също така сръчно го освобождаваше от жилетката и ризата му. Изследвайки мускулестите му гърди, тя не преставаше да се наслаждава на усещането, че му дава също такова удоволствие, каквото и той на нея. Когато той прокара пръсти по краката й, предизвика у нея такива усещания, каквито никога не беше предполагала, че може да изпита. Вълни на желание пробягаха през нея и се утаиха някъде дълбоко в тялото й.
— Ти си най-красивата жена на този свят — прошепна Доминик, когато тя посегна към копчетата на панталона му.
Понечи да каже още нещо, но думите му заглъхнаха в стон, когато Абигейл издърпа панталоните надолу.
— А ти си най-красивият мъж.
Смехът му я накара да изтръпне в мига, в който той отново я привличаше върху себе си. Устните на Доминик се впиха в нейните и едно неконтролируемо желание я разтърси от глава до пети, когато твърдостта му се притисна към нея. Тя искаше това. Искаше него.
Мощен земетръс се надигна у нея, докато той дръзко я галеше, търсейки тайните, които скоро щяха да го обгърнат отвсякъде. Тя се движеше с ритъма на неговите докосвания, а целувките му проникваха дълбоко в нея.
Нямаше нужда Доминик да я насърчава да го докосва. Отхвърляйки всякакви задръжки, Абигейл откри как да му достави удоволствие с пръсти и устни. Всяка негова реакция отекваше в нея, давайки му онова, което тя знаеше, че той иска още откакто очите им се бяха срещнали за първи път.
Той шепнеше нежни, едва разбираеми думи срещу устата й, докато полека навлизаше в нея. Пулсиращата й топлина го обгръщаше отвсякъде. Тя впи очи в неговите, чувайки го как шепне името й. Жадно нагаждайки движенията си към неговия ритъм, тя го остави да я поведе към неподозирания възторг.
Увила ръце около раменете на Доминик, Абигейл привлече устата му към своята, политайки в бездната на екстаза. Кресчендото на усещанията я накара да се разпадне на призми, в които се отразяваше самият цвят на душата й.
Абигейл отвори очи, когато една целувка докосна леко клепача й. Усмихна се и вдигна ръка, за да прокара пръсти по устните на Доминик.
— Доволна ли си? — прошепна той.
— Това заповед ли е, капитан Сен Клер?
Той се засмя, наслаждавайки се на реакцията на тялото й, плътно опряно до неговото.
— Как може толкова сладък човек като тебе да е толкова кисел?
— И аз мога да кажа същото за тебе.
Той отново се усмихна, докато тя вкусваше следите на страстта по устните му. Положи ръка на гърдите му и се сгуши плътно в него. Не искаше магията да свършва, питаше се дали някога отново ще се почувства толкова щастлива, колкото беше в този момент.
— Какво е това място? — запита тя.
— Бих предположил, че са го използвали контрабандисти. А може да е и по-отдавнашно. Може би е попско укритие.
— Какво укритие?
Доминик се усмихна.
— Място, където английските католици са криели свещениците си от гнева на Реформацията. Когото откриели, било сигурно, че ще умре на кладата като еретик.
— Какъв ужас! — Когато той положи ръка върху нейната, Абигейл докосна пръстена на лявата му ръка. — Никога не си ми казвал защо носиш това. Каза ми само, че е семейно наследство. Какво е това странно изображение?
— Това е венчалният пръстен на баща ми. — Пръстите му отмахнаха кичур коса от челото й. — Аз съм единственият му син, така че когато той загина по време на Терора, пръстенът премина у мене.
Доминик я целуна леко и прокара пръст по очертанията на скулите й.
Тя отблъсна ръката му и изрече рязко:
— Престани!
— Защо?
— Защото не мога да мисля, когато правиш така. — Засмя се, когато едната му вежда се вдигна въпросително. — Добре, мога да мисля, но само за едно.
— Точно така.
Самодоволният му тон я накара отново да отблъсне ръката му.
— Още не си ми отговорил. Какво е това странно изображение?
Когато той вдигна ръката с пръстена, за да улови слънчевото отражение, внезапно прокраднала се самотност смекчи погледа му. Прииска й се да го запита какво търси в огледалото на спомена, но го остави сам да проговори.
— Знаеш ли за Терора? — запита той.
— След Френската революция ли? — Тя потръпна. — Чувала съм ужасни истории.
— Например?
— Това, което всички знаят за крал Луи и семейството му — че са ги гилотинирали.
Той кимна, увивайки кичур от косата й около пръста си.
— Чувала ли си за другите, които са умирали само защото са притежавали земи или титли, или просто са били обявявани за врагове от новите диктатори?
— Те са управлявали.
— Скъпа, съдиш за Френската революция през американски очи. Няма никаква прилика с вашата борба за освобождаване от английско управление. — Той стисна устни. — Лудост овладя цял един народ. Великите идеали бяха принизени, за да служат на онези, които се докопаха до властта. Ето защо приветствахме Наполеон.
Тя преглътна възражението, което би изказала само преди няколко седмици. Да мисли за Наполеон като за спасител на Франция беше противно на всичко, в което вярваше, но не искаше да спори с Доминик. Не и докато лежаха в топлото след сияние на любовта.
— И семейството ти е станало жертва на Терора?
— Баща ми уреди майка ми да ме изведе от Париж, накара я да се скрие, за да не могат да намерят никого от нас. Тя ме отведе в Бордо, но често говореше за замъка Тонер дю Грелон. На английски бих казал „Замъкът на Гръмотевичния камък“.
— Гръмотевичният камък? — ахна тя. — Затова ли толкова се учуди, когато ти казах за приказките на леля Уилма.
Доминик я целуна по челото.
— Точно така, скъпа. Там е живял баща ми, преди да го погълне бездната на омразата.
— Баща ти е живял в замък?
— Много хора живеят в замъците, освен притежателите им. Майка ми се гордее със селския си корен и с годините, през които семейството й е служило при дуковете. Хората, живели в Замъка на Гръмотевичния камък, сега са пръснати по света.
— А ти търсил ли си ги? Може да имаш и други роднини?
— Търсих, но безуспешно. Майка ми не можа да ми каже много, само това, че баща ми е умрял храбро. Нося този пръстен в памет на неговата смелост.
Абигейл взе ръката му и я обърна към себе си, за да види по-добре изображението. Светкавица, пронизваща камък.
— Гръмотевичният камък — прошепна тя. — Замъкът на Гръмотевичния камък. Това внушава страхопочитание.
— Каквото и да е било, вече го няма. Там не ме очаква нищо, затова избрах сам живота си. — Той се усмихна. — И беше много добър до деня, когато намерих рядкото съкровище, което ме очакваше на борда на един американски кораб.
Абигейл зарови пръсти в косата му и прошепна:
— Което накара добрия ти живот да се промени?
— Трябва ли да питаш, скъпа? Животът ми беше добър, но сега се промени към още по-добро.
Усмивката му се стопи в устните й. И докато ръцете му я обгръщаха здраво, тя разбра, че той копнее да спрат да говорят, за да вкусят отново от взаимното желание, което отказваше да се уталожи.
И тя го искаше. Искаше това удоволствие, докато можеше да му се наслаждава. Щом напуснеха този пристан, който той беше открил в мрачината на тайнствения кладенец, войната отново щеше да ги притисне, отново щяха да се принудят да бъдат врагове. Само тук можеха да имат радост. Тук можеха да правят нещо по-добро, отколкото да спорят за неща, които не можеха да променят. Тук можеше да се наслаждава на радостта… и на любовта. Обичаше Доминик Сен Клер. Това беше единственото, което се съмняваше, че ще се промени, докато е жива.
Но знаеше колко кратко може да бъде това време.