За честта на брата

6

Първата мисъл на Доминик Сен Клер, когато си възвърна сетивата след безкрайна вечност от мрак, беше една ругатня, която не излезе от устата му. Проряза го остра болка. Не беше сигурен дали е ранен, защото агонията му беше силна и неотслабваща. Всяко късче от тялото го болеше непоносимо. Всичко започваше от главата и се разливаше навсякъде из него. Дясната му ръка гореше в огън, десният глезен болезнено туптеше.

Изруга, макар и този път от устата му да не излезе никакъв звук. Последния път, когато бе изпитал подобна болка, беше, когато двамата с тогавашния му партньор Ивън Съмърсет едва не бяха умрели, изнасяйки тайно една ранно ренесансова картина от Флоренция. Докато се възстановяваше цял месец, единствената му утеха беше, че онзи, който ги преследваше, бе сполетян от по-лоша участ.

Да не са ги нападнали пак? Отпъди тази мисъл. Той и Ивън се бяха разделили преди няколко години, след като не се разбраха за една комисиона за открадването на друга картина. Ивън го предупреждаваше, че цялата работа е клопка, и точно така излезе. Доминик беше избягал — жив и заедно с екипажа си, — но корабът му потъна. Отчаянието му от загубата на кораба се уталожи, когато получи „Песента на морето“, след като обеща да служи на Наполеон като капер край английските брегове.

Това беше толкова интересно, както да се пренасят контрабанда произведения на изкуството. Но той беше положил клетва да служи на Наполеон и нямаше да я наруши заради нищо и заради никого, нито дори за да се спаси от тази скука.

Когато отвори очи, Доминик се взря в зелено-кафявата мъглява маса над главата си. Дървета, мина бавно през ума му, но израснали някак много накриво. После осъзна, че стволовете на тези дървета като че ли лежат на земята, подпрени на клоните си. Но как се беше озовал от „Песента на морето“ на това място?

Не от „Песента“, припомни си мрачно, а от американския търговски кораб. Споменът нахлу в съзнанието му с нова болка и той изруга. Само глух грак отекна в ушите му. По дяволите тия проклети американци! Когато разбраха, че нямат избор, освен затвора или бесилката, се опитаха да унищожат кораба и самите себе си. Явно бяха успели да постигнат мъченичеството, за което си бяха мечтали.

Доминик Сен Клер не беше светец, готов да умре напразно за родината си. Никой не обичаше Франция повече от него, но той щеше зле да служи на Наполеон, ако се оставеше да го убият шепа побъркани на тема чест американци. Ако беше заподозрял, че Фицджералд е дал такива заповеди, преди да го заловят, щеше да убие всички на този кораб. Ако…

Нямаше време да мисли с понятия като „ако“. Трябваше да разбере кое е това място и как се беше озовал тук. Сигурно беше английският бряг, защото плаваха близо до тези брегове, в посока към Франция, когато бунтът избухна и го принуди да се приближи към сушата.

Опита се да съсредоточи погледа си, за да превърне мъглата в нещо, което да му даде представа какво се е случило след последния му спомен. Дори и той не беше особено сигурен, но беше ясно, че някой го е донесъл на това място. Колкото и големи да бяха жизнените му сили, което противниците му признаваха, все пак беше наясно докъде стигат възможностите на организма му. В това си явно окаяно състояние не би могъл да се довлече от плажа без чужда помощ.

Едни ръце се показаха от мъглата и го обгърнаха. Състрадателни ръце, които правеха всичко възможно да не го заболи, докато внимателно поставяха студена кърпа на челото му. Той изстена, когато остра болка разтърси като че ли оголените му нерви.

— Кой е?

Стори му се, че гласът му прозвуча така, сякаш някакъв старец върви по паваж, подпирайки се на бастуна си.

Когато не получи отговор, се запита кой от враговете му е оцелял след потъването на кораба. Но пък защо негов враг ще го оставя жив? Може би го е спасил някой англичанин. Мигновено отпъди и тази мисъл. И те бяха негови врагове, също като американците, и щяха да го убият още преди да се беше върнал в съзнание. Тогава кой се грижеше за него? Повтори въпроса си.

— Тихо, Доминик. Не трябва да се напрягаш.

С неверие се вслуша в нежния гърлен глас, който безспорно принадлежеше на жена. На борда на „Република“ имаше само една жена.

— Абигейл?

— Изморяваш се, а трябва да си почиваш. Моля те, стой спокойно.

Недоволството мигновено го овладя, давайки му сили, които не беше очаквал да открие у себе си. Помъчи се да седне, макар че му представляваше огромно усилие дори да държи отворени очите си, пред които не преставаше да се стели мъгла.

— Настоявам веднага да ми кажеш…

— Стой мирно. Имаш рана на главата и не трябва да говориш — нареди тя.

Когато нежните й ръце натиснаха раменете му, за да го задържат на място, Доминик разбра, че няма сили да й се противопостави. С леки движения тя посегна към нещо извън полезрението му.

Доминик се загледа в профила й. Защо се е заела да се грижи за него? Беше го наругала, когато се бе опитвал да я убеди, че и тя го иска толкова много, колкото и той нея. Струваше му се, че би предпочела да го види мъртъв. Но ето че се грижеше за него, вместо да го остави да умре на пясъка.

Не разбра, че е изрекъл името й на глас, докато тя не се обърна, за да го запита шепнешком:

— Какво има, Доминик? Не трябва да говориш.

— Да говоря?

— Англичаните са наблизо.

Ругатня се надигна към устните му. Той изръмжа, но нищо не беше в състояние да усмири яростта му.

— Колко души още има?

— От кораба ли?

— Да!

В сивотата на това, което започваше да разпознава като дъжделиво зазоряване, той видя как Абигейл отмества очи. Към морето, предположи, когато я чу да промърморва:

— Доколкото мога да съдя, ти, аз и Денди сме единствените оцелели от експлозията на „Република“.

Доминик се отпусна отново на земята. Само те двамата и котето. Невероятно! Да не би това момиче да си прави шеги с него. Но лицето й под дрезгавата светлина беше напълно сериозно.

— И никой друг?

— Не и доколкото видях. Враговете ти те превъзхождаха числено, Доминик.

— Винаги е било така.

— Обичаш ли трудните неща?

— Винаги съм ги обичал.

Увивайки се по-плътно в дрехите си, Абигейл изрече:

— Тогава желанието ти се сбъдва, Доминик. Доколкото мога да кажа, ние двамата и котето сме единствените оцелели от „Република“. Никой, който може да ни спаси, не знае, че сме тук. Имаш няколко сериозни изгаряния, не можеш да си служиш с дясната ръка и вероятно единият ти глезен е счупен. Ако тези неблагоприятни перспективи не са ти достатъчни, сигурна съм, че можем да измислим още някоя причина, поради която положението ни е ужасяващо.

— Засега са предостатъчно. — Той вдигна ръка и докосна с пръст бузата й, за да я накара да го погледне. — Ранена ли си, Абигейл?

— С изключение на няколко драскотини и ожулвания, не — усмивка се появи на устните й. — Оживявала съм и в много по-страшни положения.

Доминик вдигна дясната си ръка и раздвижи пръсти. По тръпките в тях усети, че чувствителността им се възстановява. Болката се бе разположила около рамото му. Ръката му може би все пак не беше счупена. С мъчителна гримаса се надигна и се опита да седне.

Зави му се свят и той стисна глава в дланите си. Когато усета мокрия плат да се притиска към слепоочието му, разпери пръсти, за да види как Абигейл се навежда над него. Това, което беше взел за сянка на лявата й буза, се оказа ожулване.

— Май ти дължа живота си — прошепна той.

— Така е — Доминик притисна вместо нея мокрия парцал на място, докато тя сменяше превръзката, залепнала около главата му, която се пръскаше от болки. — Ако те бях оставила на пясъка, щеше да се свестиш тъкмо навреме за срещата с палача.

— Ако не им хрумнеше да се „погрижат“ още тук, на място.

— Не бъди такъв варварин!

Той хвана китката и, преди тя да успее да се извърне.

— Абигейл, това не ти е къщата на леля ти в Ню Бедфорд. Намираш се на бойното поле.

— Знам.

— Наистина ли? — Не обърна внимание на пронизващата болка в главата, привличайки я към себе си. — Ако го осъзнаваше, щеше да ме убиеш още там, край водата.

— Помислих си го.

Доминик се засмя тихичко.

— Добре.

— Нямаше да мислиш така, ако те бях треснала по главата с онзи камък!

— Както ме боли сега, не виждам каква разлика щеше да има. — И преди тя да успее да възрази, той добави: — Не бива да бъдеш толкова малодушна. Тук си сред врагове. Сред нашите врагове.

— Знам. — Издърпа ръката си от неговата. — Това е една от причините, поради които не те убих. Знаеш за Англия повече от мене.

— А какви са другите причини?

— Сещаш се.

— Така ли? — Той пак приближи лицето й към своето. — Да не би да не си могла да се заставиш да ме убиеш, защото си си спомнила какво е, когато те държа в прегръдките си?

— Ти ми спаси живота. Не можех да отнема твоя.

— И това ли е единствената причина?

— Разбира се.

Той пак се засмя, когато силната червенина опроверга думите й. Прокарвайки свития си пръст по бузата й, изрече:

— Тогава отново ще кажа, че съм ти благодарен. — Намръщи се, отмествайки едно клонче от окото си. — Какво е това място?

— Най-близкият подслон, който можах да намеря, когато те извлякох от плажа. Дърветата сигурно са паднали при някоя предишна буря.

— Не можем да останем тук. Някой може да ни види.

Тя кимна.

— Знам. В другото заливче има нещо като изоставена колиба. Когато започнеш да стъпваш, ще идем там.

— Да стъпвам ли? — Доминик не се въздържа от ругатнята, когато зърна шината около глезена си. Това обясняваше защо кракът му тупти така болезнено. Протегна се, докосна подутия си глезен и се намръщи. — Не усещам никакви счупени кости, така че ще мога да докуцукам дотам, ако ми помогнеш.

— А после?

За един дълъг момент той потъна в мълчание. Опитваше се да накара оплетения си като в паяжина мозък да проработи. Само да престанеше да го боли тази негова глава…

— После ще намерим начин да се измъкнем от Англия.

— Това го знам. Само че как?

Помътеният му поглед се спусна по нея. Сякаш виждайки за първи път, той се възхити на блестящите й сини очи и на топлия цвят на червената й коса. Трябваше да признае онова, което лесно можеше да се пренебрегне на борда на кораба. Абигейл Фицджералд не беше просто заложница на сребролюбието на баща си. И макар че не искаше да види истината за това, с което се занимаваше капитан Фицджералд, беше интелигентна жена, сполучила да оцелее — нещо, което екипажът на баща й и собствените му хора не успяха да постигнат. Дължеше й живота си и беше сигурен, че тя очаква щедра отплата заради това.

— Мисля, че ще е по-добре да поговорим какво трябва да правим, чак след като стигнем на място, където англичаните няма да ни открият. — Поколеба се, но запита: — Имаш ли нещо за пиене?

— Жаден ли си?

— Много.

Абигейл се усмихна на искреността в гласа му. Предположи, че когато престане да го боли, пак ще стане предишният арогантен пират, но сега изглеждаше признателен за грижите. И би трябвало.

Тя се пресегна покрай него, за да вземе тенекиената чаша, която беше оставила под дъжда. Досети се, че ще иска вода, когато се събуди.

Той взе чашата и я изгълта на един дъх. Промърмори „благодаря“ и сви вежди.

— Откъде намери тая чаша?

— Няма само англичаните да плячкосват каквото е останало от „Република“.

Излезе заднешком от заслона, като внимаваше да не натисне спусъка на пистолета. Беше го скрила в джоба си, защото не искаше Доминик да узнае, че е въоръжена.

Протегна ръце и Доминик ги пое. Бавно започна да се измъква изпод клоните. Когато главата му докосна най-ниско надвисналите, той се отпусна в ръцете й. Тя ахна, озовавайки се толкова близо до него. Когато се сблъскаха, той я обгърна здраво.

— Какво правиш? — изхълца тя.

При тази особено голяма близост не беше сигурна дали трепери само тя или и двамата.

— Още нищо, скъпа.

Засмя се, когато пръстите му се заплетоха в обърканата й коса. Една светкавица освети лицето й, докато той се взираше с копнеж в него. Едва когато другата му ръка обви талията й, обгръщайки я с топлина, която се стрелна право към нейния център, тя започна да се отдръпва. Ръцете му се стегнаха около нея и той прошепна:

— Сега вече правя нещо.

Устата му се впи в нейната. Всичко, което тя искаше, се съдържаше в неговата целувка, защото тя й даваше толкова наслада, колкото и искаше от нея. Пръстите му галеха гърба й, изпращайки огнени тръпки по гръбнака й. Когато ръката й обгърна извивката на тила му, гъстата му коса я погъделичка нежно.

Внезапно Доминик се дръпна и изруга, а Абигейл премига, все още потънала в блажена забрава. Видя го как опипва с гримаса рамото си.

— Внимавай — прошепна тя, защото не смееше да говори високо, от страх, че наблизо може да има хора от близкото английско село. — Изгорил си се, когато корабът избухна.

Изненада се, когато го видя да се усмихва.

— Експлозията не беше толкова огнена, колкото устните ти, скъпа.

— Не трябва да мислиш за това сега.

— А защо не? — той се засмя, докато се изправяше, облягайки се на стволовете на падналите дървета. — Може всеки момент да ни хванат и не мога да измисля друго, което да искам като последно усещане, освен вкуса на устните ти. Е, възможно е да изброя още някои усещания, на които можем да се насладим, но ти най-вероятно ще ми удариш шамар, ако взема да ги изброявам.

Нахалният му смях я накара да отвърне очи. С бялата превръзка, увита като тюрбан на челото му, можеше да мине за някой от легендарните пирати, кръстосвали Карибите през последните стотина години. Тя отклони очи, за да не позволи на влудяващия му поглед да я омае. Вече не беше негова пленница.

Абигейл трепна, дочувайки някакви звуци оттатък дърветата. Гласове! Селяните сигурно щяха да се върнат на зазоряване, за да видят какво още е изхвърлила водата.

— Може скоро да имаш възможност да се отдадеш на последната си хубава мисъл — подметна тя, махвайки му да върви след нея.

Той пристъпи една крачка и се отпусна на коляно. Абигейл се замоли изречената през зъби ругатня да не е достигнала до слуха на англичаните в селото. Наведе се, подложи рамо под мишницата на лявата му ръка и му помогна да се изправи. Когато ръката му я обгърна, тя се побоя, че трескавото му сърцебиене ще ги издаде на неприятелите им. Не трябваше така да се вживява в присъствието му. Дори не харесваше този пират.

Дъхат му пареше кожата й, докато той се облягаше тежко на нея при всяка несигурна стъпка в избуялите треви. Тя напрегнато поглеждаше към пътеката, която вървеше успоредно на плажа. Все повече селяни идваха да видят какво е изнесла водата.

Абигейл притаи дъх, когато Доминик внезапно притисна гърба й към едно дърво. Вдигна очи към лицето му, грапаво като кората на дървото зад нея. Кимна, когато той сложи пръст на устните й, и почти спря да диша, докато чу как някой си пробива път в храсталака. Напрегна се, щом шумът дойде по-близо. Пъхна ръка в джоба си и напипа дръжката на пистолета. Един изстрел би привлякъл вниманието на всички край модата, но нямаше да я хванат без борба.

Дъхът излезе като свистене от стиснатите й устни, когато една куче изтича, без да спре, край тях в посока към плажа. Тя се свлече до дървото и се усмихна, когато Доминик клекна до нея. Нямаше нищо забавно в това, да се стреснат така от едно куче, но тя изпита такова облекчение, че не можа да не се усмихне.

Когато стигнаха до схлупената колиба, сгушена под дебелата сянка на няколко дървета, Абигейл едва пристъпваше. Ръката на Доминик сякаш се бе сраснала с рамото й. Искаше да му каже да не се обляга толкова тежко на нея, но от сивкавата бледнина на лицето му разбра, че страстта в целувката му я бе заблудила, че и сега е толкова слаб, колкото беше на кораба.

— Как откри това нещо? — запита Доминик, когато Абигейл го вмъкна през вратата, далеч от обсега на засилващия се дъжд.

— Когато гръмотевиците престанаха…

Съчувствие блесна в красноречивия му поглед.

— Сигурно много си се изплашила.

— Да, но реших, че при следващата буря няма да бъда на открито. — Настани го на неравния под, защото в колибата нямаше мебел, на който да може да изпъне изцяло краката си. — Бях изплашена, гладна и жадна, затова се отдалечих малко и намерих колибата.

Доминик облегна глава на стената, опитвайки се да не изпадне в безсъзнание. Трябваше да стои буден, защото не можеше да се бори, ако англичаните дойдеха насам. Едва не се засмя при тази мисъл. Нямаше да има голяма полза от него, щом не можеше да върви без нейната помощ.

Зави му се свят и разбра, че ще припадне. Трябваше да я кара да говори непрекъснато. Така можеше да остане буден.

— Доказа, че умееш много неща, Абигейл — изрече той едва чуто.

— Поне дотолкова, че да се измъкна от „Република“, преди да се е взривила, вместо да остана и да потъна заедно с кораба.

— От това, което видях в каютата ти, предполагам, че си била предупредена какво замислят.

Тя кимна.

— Куки ми каза.

— Кога?

— Ако мислиш, че съм знаела за плановете им преди снощи, уверявам те, че не е така. Разбира се, ако знаех, нямаше да ти кажа — тя се изсмя рязко. — Не че те щяха да споделят плановете си с мене, като са сигурни, че ти казвам всичко през нощите, когато споделям леглото ти. — Скръсти ръце на гърдите си и се намръщи, когато няколко капки тупнаха на корсажа на нощницата й. Мръдна се малко, за да не й капе от покрива, и додаде: — Това показва колко са грешали всички, нали?

— Значи не си предполагала?

В гласа й се прокрадна гняв.

— Казах, че не съм, нали така?

— Трябва първа да си признаеш, че е имало нещо, което не си ми казала, Абигейл.

— Или ти на мене.

— Така е.

Той се усмихна, присвивайки здравия си крак, за да облегне лакът на коляното си.

Изгряващото слънце заблестя в лицето й и запали ален пламък в мократа й коса. Доминик си я спомни как изглеждаше по същия начин — мокра до кости, — когато я бе държал в прегръдките си на палубата на „Република“ по време на бурята.

Когато цветовете се размазаха пред очите му, Доминик изстиска още един въпрос от безволевите си устни:

— Заради това предупреждение ли бяха счупени прозорците на каютата ти?

— Тъкмо бях изхвърлила Денди през прозореца, когато Улкът влезе. — Тя вдигна ръка и показа драскотините по ръката си. — На него обаче никак не му хареса.

— Разбирам. — Той посегна да погали с пръст подутия й палец. — И това ли той го направи?

— Ухапа ме. — Тя премига, щом Доминик леко извърна ръката й. — Внимавай. Още ме боли.

Когато Доминик целуна пръста й, тя издърпа ръката си от неговата.

— Не се обиждай — изрече той, когато тя се намуси. — Просто изразявах съчувствието си.

— Мисля, че ще е по-добре да не ме докосваш, Доминик. Трябваше да понасям вниманието ти на „Република“, но няма да го търпя и тук.

Той впи поглед в стиснатите й устни, преди очите му да се изкачат към сапфиреносините й очи. Смая го това, че тя продължаваше да се плаши от него дори сега, когато той не можеше да върви без нейна помощ.

— Никога не съм имал намерение да те карам да страдаш, скъпа.

— Самият факт, че ми обръщаше внимание, беше гаранция, че ако екипажът на баща ми си беше възвърнал кораба, щях да умра и аз.

— Мислиш ли, че хората на баща ти щяха да успеят?

— Страхувах се, че няма да успеят. Тогава пак щях да бъда твоя затворничка и ти щеше…

— Да направя това? — Той обви ръка около талията й и я привлече към себе си.

Нежните й устни се докоснаха до неговите само за миг, преди тя да се отдръпне.

— Точно така!

— Тогава би трябвало да узнаеш, скъпа, че не точно това имах предвид.

Той прокара пръст по измокрения ръкав на нощницата, който прилепваше така съблазнително към ръката й.

Абигейл отърси ръката му от себе си, но той се усмихна. Още откакто беше зърнал стройните й крака и омайните й очи, не беше преставал да я желае. Нямаше да я насили, както неговите хора със сигурност биха сторили. Но непокорният и опърничав екипаж на Фицджералд не му беше оставил време да я съблазни така, както беше намислил. Искаше да не бърза, да научи очарователните тайни, които тя криеше под скромните си дрешки.

Усмивка раздвижи ъгълчетата на устата му. Времето беше нещо, което май щяха да имат в изобилие, повече, отколкото им беше нужно. Пътуването към място, откъдето можеше да прати известие до „Песента“, нямаше да бъде бързо, защото щеше да се наложи непрекъснато да внимават за англичаните. Погледът му отново се плъзна по нея. Заприлича му на изоставено дете, сякаш копнеещо той да го вземе в прегръдките си.

Доминик понечи да запита още нещо, но се свлече надолу. Крехките ръце на Абигейл го подхванаха, преди да падне по лице. Макар да се изкушаваше да направи някой лек коментар, той само изпъшка, когато тя го положи да легне на пода.

Абигейл се обърна, но той я хвана за ръката.

— Не си отивай, скъпа. Имам нужда от тебе.

За една дълга минута тя остана безмълвна. После, така тихо, че той не беше сигурен дали чува гласа й или думите, които се надяваше да излязат от устата й, Абигейл изрече:

— Няма да те оставя.

Той отнесе обещанието й със себе си в бездната на нестихващата болка. Абигейл Фицджералд можеше да си остава негов враг, но той подозираше, че тя никога няма да престъпи подобна клетва.

Поне така се надяваше. Животът му сега беше в ръцете й — в буквалния смисъл на думата.